Дълбоко в себе си подозирам, че днес ще се опитам да наруша първото правило на всеки пишещ човек – да се мълчи за онова, за което не може да се пише. Но изкушението е прекалено голямо. Изкушението, както се казва, е единствено по рода си. Защото да се мълчи за пробивната сила на камъка, наречен Rammstein, е също толкова невъзможно, колкото и да се говори за нея. Човек се вижда принуден, в края на краищата, да се задоволи с един вид трептене, подобно на писеца в някакъв чувствителен апарат (сеизмограф? детектор на лъжата?), надявайки се, че следите върху хартията ще отразят нещо, идещо издълбоко, нещо по-различно от напъните на съзнанието, което всуе се опитва да подреди в някаква разбираема последователност калейдоскопичните, пулсиращи, изригващи, еякулационни възприятия, също толкова неподатливи на описание, колкото и всяко друго екзистенциално преживяване (кажете ми, вярвате ли наистина във възможността да се опише един любовен акт? Аз не).
Чудото на Рамщайн е абсолютно неразделимо от немския език – до такава степен, че аз дълбоко се съмнявам дали е възможно да се предаде нещо от неговото преживяване на някакъв друг език. Самите те признават охотно, че всеки път, когато са опитвали да пеят на английски, са се сблъсквали с пълно равнодушие, дори съпротива. Никой не желае един елегантен, удобен за носене камък. Всички искат истината. Всички искат Сизиф.
И така, нека се опитаме да извървим пътечката заедно. Но първо няколко помощни информации. В немския език думата „мощ“ е идентична с онази за „насилие“ – Gewalt. После, както всеки знае, това е един гърлен език – и макар че, като всеки друг, и той може да звучи неимоверно нежно и галещо, все пак по-обичайното, по-познатото му от ежедневието амплоа, е свързано с едно звучене, което повечето от нас вероятно асоциират по-скоро с нежността на банциг, отколкото с онази, да речем, на малко пролетно поточе. Кройцвортретзел. Румпелщилцхен. Рамщайн.
Но – и в това е голямата тайна на този език, тази култура, този начин на преживяване на света – те си остават сурови, заплашителни, дори авторитарни – само и единствено докато човек им се съпротивява, докато търси начини да противопостави на привидната им твърдост и непосилност някаква друга, реална или въображаема твърдост, мъжественост, отпор. Защото тази врата се отваря едва в момента, в който престанете да я натискате. Преустановите ли напъните, тя се открехва от само себе си и ви показва неща, чието съществуване вероятно никога преди това не сте подозирали. Като тези тук:
|
Und der Haifisch, der hat Tränen
|
а акулата, тя има сълзи
|
|
und die laufen vom Gesicht
|
и те текат по лицето й
|
|
doch der Haifisch lebt im Wasser
|
но акулата живее във водата
|
|
so die Tränen sieht man nicht.
|
така че сълзите не се виждат.
|
Вижте, думите наистина не помагат особено тук, така че съм принуден да премина към образи. Най-близкото до това преживяване нещо, което мога да ви предложа, е Екстазът на Света Тереза на Бернини. Същата неописуема смесица от болка и екстаз, същото усещане за пронизаност и изпълненост от нещо огромно, необятно, разкъсващо и едновременно изпълващо с някаква непостижима необхватност. Екстаз, свършване. Ритмично пулсиране. Насилие и мощ, неразделими едно от друго. Тласъци, които ви изпълват с невъобразимо блаженство. Усещането, че за миг разбирате какво е да си жена. Приемане. Преизпълненост. Липса на страх пред края, дори желание за достигането му. Бухщабю. Фрюлингсблут. Юберлебен.
И една акула, която плаче, невидимо, макар и повече от осезателно:
В дълбокото е самотно.
Затова и потича по някоя сълза.
И така става, че водата в морето е солена …
