Пробивът

На двадесет и девет години изгорих всичко, което бях написал. Не символично или като жест, направен с цел да се драматизира някаква повратна точка, а съвсем буквално – със студената решителност на човек, който вярва, че най-после е разбрал границите на собствената си природа. Години на фрагменти, чернови, начала, изоставени ръкописи, тетрадки, пълни с неспокойни опити да се оформи нещо, което никога не успяваше да се задържи – всичко си отиде. В онзи момент решението не ми се струваше трагично, а по-скоро логично. Бях стигнал до извода, че писането, поне в устойчива и сериозна форма, е невъзможно за мен.

Проблемът не беше в липсата на идеи. По-скоро беше обратното. Умът ми винаги е работел по начини, които произвеждат твърде много материал наведнъж, твърде много импулси, които се сблъскват, твърде много посоки, които се отварят в един и същи момент. Едно изречение, написано сутринта с възторг, започваше да ми се струва неточно още по обяд – не защото изглеждаше грешно, а защото непрекъснато нахлуваха нови мисли, които настояваха за поправки, разширяване, пренареждане. На хартия всичко това се трансформираше в много особен вид физически хаос. Всяка страница се превръщаше в бойно поле от задрасквания, добавки, стрелки, бележки в полето, натъпкани между редовете нови мисли, цели пасажи, пренаписвани върху предишни корекции, докато самият текст започваше да се разтваря в почти неразбираем лабиринт. Опитвах се да преписвам нещата на чисто, с надеждата, че новата версия ще стабилизира материала. Вместо това същият процес започваше веднага отначало. Появяваха се нови импулси, нови промени изглеждаха неизбежни – и чистата страница скоро заприличваше на старата.

В един момент осъзнах, че не мога да смогна на собствените си поправки. Писането изискваше някаква непрекъснатост, някакво продължително търпение към формата, което просто не притежавах. Можех да пораждам безкрайно много начала, но не можех да ги довеждам до покой. Самото триене на средата – фактът, че всяка корекция оставя следа, всяка промяна наранява повърхността, всеки опит за подобрение прави страницата по-хаотична – започна да става непоносимо. Разликата между онова, което усещах вътре, и това, което можех да произведа физически, ставаше толкова голяма, че започваше да ми се струва унизителна. И така, докато в някакъв момент на просветление най-простото обяснение ме порази като най-честно: просто не бях създаден за това. Изгарянето на ръкописите беше не толкова капитулация, колкото просто затваряне на една врата. Дадох си тържествена клетва никога повече да не се опитвам да пиша сериозно. Бях убеден, че съм достигнал до реална, принципно непреодолима граница.

Това решение се задържа почти цяло десетилетие. Постепенно импулсът за писане се отдръпна на заден план и се превърна в нещо, което вече не очаквах от себе си — нещо, за което вярвах, че просто не съм създаден. Докато в един момент, вече на прага на четиридесетте, в живота ми се появи нещо, което първоначално изобщо не разпознах като повратна точка.

Тук трябва да започна малко по-отдалеч. След като напуснах България, в резултат на една от многото си житейски метаморфози се бях превърнал в професионален потребител на компютри и след десетина години бях достигнал истинско експертно ниво в сложни и трудни области като книгооформлението и обработката на визуални елементи. Както често се случва обаче, специализацията в една посока ме беше направила сляп за възможностите, които междувременно се бяха отворили в други. Към това се добавяше и сляпото придържане към дадената някога клетва — към онова съдбовно решение никога повече да не пиша.

А онова, за което упорито оставах сляп, беше един съвсем прост факт: с помощта на компютъра страницата — онзи въображаем крайъгълен камък на писаното слово — междувременно беше изгубила своята извечна, вкаменена физическа основа и се беше превърнала в нещо друго, течно и свободно променливо. Изведнъж, сякаш с махване на вълшебна пръчица, „текстът“ в огромна степен беше изгубил способността си да се съпротивлява, да настоява на първоначалната си форма, да се превръща в куп нечетливи, наблъскани в ограничено пространство мисли и идеи, да отхвърля всяка промяна като живо същество.

Всяко изречение можеше да бъде пренаписано, без да оставя грозни, затормозяващи мисълта белези. Всеки абзац можеше да бъде преместен, разширен, съкратен, преформатиран, без да превръща целия текст в развалина. Поправките вече не се натрупваха като щети. Те просто изчезваха, разтваряха се във въздуха, сякаш по магия. Повърхността оставаше чиста, независимо колко пъти се намесвах.

Ефектът беше дълбок, макар и не непременно незабавен. Разбирате ли, моят вътрешен механизъм за производство на неочаквани хрумвания си беше там, свеж и непокътнат както винаги – същото вътрешно неспокойствие, същият порой от хрумвания и поправки, същата неспособност да оставя нещо на мира – но той вече не унищожаваше работата, още в процеса на оформяне. Средата се беше променила, а с нея и цялото преживяване на писането. Нещото, което някога се беше усещало като личен провал, като неспособност, като недъг, внезапно се разкри като нещо съвсем друго: проблем на триенето, на производствения способ. Умът ми не беше станал по-подреден. Самият аз не бях станал по-дисциплиниран. Не беше се променило нищо съществено в извечния ми вътрешен хаос. Нещото, което се беше променило, беше способността на инструмента да поеме този хаос, да ме освободи от непосилната му тежест, без да се срути в процеса на правене.

Обръщайки погледа си назад, днес осъзнавам, че това е бил първият – или един от първите – решаващи моменти в живота ми, когато някаква технологична промяна се намесва тихо, почти недоловимо, между един вътрешен недъг и неговите последици. Разбира се, по онова време не бях в състояние да мисля за тия неща по такъв начин – за това ми липсваше както житейският опит, така и достатъчното натрупване на факти, които да превърнат привидния хаос в разбираема система, да обяснят мен на самия мен. Всичко, което усещах, беше огромно облекчение, сякаш до мен беше застанал невидим помощник, способен да удържа текста в състояние на стабилност, докато за мен оставаше единствената задача, която придаваше ред на хаоса, измъкваше на бял свят инак неуловими частици от съзнанието и мисленето ми, заковани в чернобялата форма, която от хилядолетия насам наричаме „писмена“. Хаотичните импулси си оставаха точно същите, каквито са били винаги, но вече можеха да бъдат следвани, пренареждани, доизпипвани, без да разрушават самото нещо, което се опитваха да оформят. Писането се върна, не точно като героично решение, а като проста практическа възможност (макар че, за да бъда пределно искрен, в продължение на доста дълго време ласкаех егото си с помощта на помпозни думички от рода на „мисия“). За първи път в живота можех да позволя на безпорядъка да съществува и въпреки това да вървя напред.

Да виждаш, без да можеш да рисуваш

Текстообработващата програма беше най-решаващата, но не първата тиха намеса, която позволи на мисленето и живота ми да придобият форми, от които до този момент се бях виждал принуден или да се откажа, или дори да не посмявам да мечтая. Първата от тях беше дошла от съвсем друга посока и в сфера, в която, на пръв поглед, имах още по-малко основания да очаквам нещо от себе си. Оказа се, че, без да го осъзнавам, всъщност съм притежавал някакъв вид визуално мислене, което също би могло да се впрегне в работа, в сериозна, творческа работа. Разбира се, тук трябва да вмъкна веднага, че в сравнение с реалните визуални хора, ония, които са родени с този тъй специфичен талант, моите способности са силно ограничени, по-скоро сведени до сферата на добрия вкус – и то не винаги! – отколкото до реалната сфера на визуалното човешко творчество. И все пак нещичко мога!

Но, отново, тук компютрите изведнъж отвориха врати, които дотогава изглеждаха запечатани с по седем печата. Да го кажем така: в „природното си състояние“ аз можех да усетя как трябва да изглеждат нещата, как идеи могат да се сгъстят в образи, как една структура става видима с един поглед. Но не притежавах нито една от способностите, които обикновено съпътстват подобни интуиции. Не можех да рисувам. Не можех да работя с четка, молив, каквото и да е приспособление за физическо рисуване. Ръката ми отказваше да следва онова, което умът ми подсказваше, винаги е било така. Всеки опит да пренеса нещо визуално на хартия завършваше със същото разочарование, което някога бях преживял при писането: разрив между вътрешния образ и външния резултат, който изглеждаше невъзможен за преодоляване. И това беше нещо, което бях осъзнал и запечатал вътре в себе си още от ранно детство.

При по-стари условия това би означавало просто, че талантът, ако изобщо е съществувал, ще остане неизползван. Концептуалното въображение без ръчно умение не произвежда видима работа. То остава заключено вътре. Но и тук технологията се появи не просто като подобрение, а като мост. Графичният софтуер, програмите за предпечат, нарастващата прецизност и гъвкавост на дигиталните инструменти направиха възможно да мисля визуално, без да трябва всичко това да се изпълнява на ръка. Беше станало възможно елементи да се смесват в диви, инак невъобразими комбинации, да се изпробват варианти, да се комбинират решения, да се отменя, да се започва отново. Процесът вече не беше овързан от непосредствената адекватност на ръката. Беше станал плавен, обратим, изследователски – по същия начин, по който писането беше станало плавно, когато текстът напусна хартията.

Нещото, което ме изненада най-много, беше не, че се научих да използвам тези инструменти, а че те разкриха за мен самия нещо, което дотогава не знаех. Започнах да откривам, че имам истински усет за визуално представяне на идеи, особено в областта на концептуалния дизайн: корици, оформления, лого-знаци, структури, в които една мисъл може да се сгъсти в един-единствен образ. Умението беше не да произведа изображението от нулата, а да разпозная кога една форма улавя същността на дадена идея. И отново: вътрешният механизъм беше хаотичен и непряк. Опитвах един вариант, после друг, местех нещата до безкрайност, тествах комбинации, изхвърлях, връщах се. Същото неспокойствие, което някога беше направило писането невъзможно, сега се превърна в ресурс. Защото всичко можеше да се променя, без да се поврежда, защото самият процес на търсене вече не унищожаваше работата. Той я изчистваше.

Напълно неочаквано от това започна да израства цял един професионален живот. Оказах се на работа в областта на книжния дизайн, на визуалното представяне – в сфера, която на пръв поглед би трябвало да бъде напълно затворена за човек, който не умее да рисува. Като се обръщам назад, този парадокс все още ми се струва поразителен. Единствената художествена област, в която нямах никаква естествена интуиция, се превърна в тази, в която изградих кариера. И обяснението не е никак мистериозно. Инструментите премахнаха бариерата, която някога правеше разликата между това да имаш идея и да можеш да я осъществиш. Те ми позволиха да работя на нивото, на което бях най-силен: концептуалното.

Всичко, което беше необходимо за впрягането на магията в работа, беше ум, разтворен като раззината паст по отношение всичко ново, непознато, очарователно – особено когато беше свързано с нови, все по-лъскави и все по-умни помощници-играчки.

Но от това, слава Богу, винаги съм имал предостатъчно.

И така, това беше първият път, когато се задейства модел, който щеше да ме съпровожда отново и отново в хода на годините – всеки път абсолютно неочаквано, и всеки път с желязна неизбежност. Един конкретен недъг – в случая неспособността да превеждам визуалните интуиции във физическа форма – би бил решаващ във всички други времена преди моето. При новите условия той внезапно и по взривен начин губеше силата си да ме ограничава. Компютърът не ми даде някакви нови таланти. Той просто направи вече съществуващите, но несъзнавани или неизползваеми, без технологична подкрепа, в нещо абсолютно приложимо и дори. С помощта на бясното ми въображение, дори малко фантастично, магическо. Строго погледнато, работата ми си оставаше все така хаотична и неконтролируема, каквато е била винаги. Опитвах твърде много варианти, сменях посоката, губех време в детайли, които може би не бяха важни. Но средата вече търпеше това. Тя филтрираше безпорядъка и поддържаше процеса жив.

Още по онова време у мен започна да се оформя едно подозрение, което щях да разпозная едва много по-късно. А може би вътрешният хаос, който носех в себе си, не беше, сам по себе си, цялата история. Може би онова, което някога ми се беше струвало като абсолютна лична граница, винаги е било свързано със съпротивата на наличните по онова време инструменти. Всеки път, когато съпротивата на средата намаляваше, нещо, което дотогава беше изглеждало затворено, се отваряше. Писането се върна, щом страницата престана да наказва поправките. Визуалното мислене се превърна в професия, щом ръката престана да бъде единственият инструмент. И в двата случая промяната не беше дошла отвътре. Тя беше дошла отвън – от технологии, които правеха възможно да продължавам да се намесвам и експериментирам, без да унищожавам онова, което се оформяше по бавни и непредсказуеми начини.

Самотната система

Следващата промяна беше свързана не с един-единствен инструмент, а с цяла среда. По времето, когато Интернет се превърна в ежедневна даденост, в живота ми вече се беше очертало още едно ограничение, далеч по-малко техническо и много по-трудно за преодоляване. Виждате ли, аз никога не съм бил особено пригоден за работа в екип. Не от враждебност или нежелание, а заради един вътрешен ритъм, който никога не се нагласяваше лесно към институционалния живот. Дългосрочната координация, общото планиране, стабилните колективни проекти – всичко това изискваше вид непрекъснатост и предвидимост, които аз не можех да поддържам надеждно. Влизах в такива структури с ентусиазъм, работех интензивно за известно време, но после се отдалечавах, губех фокус, премествах се другаде или бивах внезапно поглъщан от нещо съвсем различно. Отвън това можеше да изглежда като непостоянство или липса на дисциплина. Отвътре то се усещаше по-скоро като система, която работи на изблици, а не по права линия.

В някаква по-ранна епоха това би било решаващ недостатък за всеки човек, който иска да създава интелектуална работа с публично присъствие. Публикуването изискваше мрежи. Редакторската работа – институции. Видимостта зависеше от принадлежност към структури, които могат да поддържат внимание в хода на дълго време. Всеки човек, който не може да се впише в тези ритми, просто остава в периферията, независимо колко материал създава сам. Самотната работа, разбира се, е съществувала винаги, но никога преди това не е имало стабилен канал, през който тя да може да циркулира без да бъде включена в нови, независими от създателя на съдържанието структури.

Интернет промени този пейзаж из основи, а с него и практическото значение на самотата. За първи път стана възможно да се изгради нещо, което функционира публично, без да се изисква екип, за да бъде то поддържано живо. Едно електронно списание можеше да съществува и без офис. Текстове можеха да се публикуват без издатели. Непрекъснатият поток от писане можеше да намира читатели, без да минава през традиционните механизми на контрол. Онова, което някога е било структурна слабост – неспособността да се поддържа колективна работа в разстояние на дълги периоди – започна да се превръща в различен вид работен метод.

Така се роди моето собствено списание. То не беше резултат от дългосрочен план, нито израз на каквато и да било стратегия. Появи се постепенно, чрез натрупване на текстове, преводи, есета, размисли, полемики. Това, което го направи възможно, не беше дисциплина в обичайния смисъл на думата, а простият факт, че технологичната инфраструктура можеше да поеме нередовността. Можех да работя на изблици. Можех да оставя проекта настрана за известно време, а после да се върна към него с бясна интензивност. Платформата си оставаше. Архивът растеше. Работата ми не изчезваше, когато вниманието ми се пренасочеше някъде другаде.

За човек, който функционира на цикли, а не по прави линии, това е от огромно значение. Интернет създаде нещо като външна памет и непрекъснатост, които аз самият не винаги можех да осигуря. Списанието можеше да се разширява, да се развива, да събира материал в продължение на години, дори и когато вътрешният ми ритъм се колебаеше, а на моменти заплашваше и да пресекне, завинаги. Обемът започна да играе роля. Дори когато отделни усилия бяха прекъсвани или изоставяни, самото натрупване на работа създаваше присъствие, което би било невъзможно при по-ранни условия.

Признанието, ако изобщо идваше, идваше при мен на фрагменти. Нямаше пробивен момент. Нямаше и институционално одобрение, което внезапно да промени всичко. Но работата съществуваше на открито, видима за всеки, който пожелае да я види. Всичко това би било напълно немислимо в пред-дигиталния свят. Едно самотно начинание, поддържано с години от нередовната енергия на един човек, вече можеше да функционира като малък културен организъм, само по себе си.

В същото време старият модел не изчезна. Същият хаос, който позволяваше внезапни периоди на интензивно производство, правеше трудно преследването на видимост по някакъв последователен начин. Пътища, които биха могли да доведат до по-широко признание, ако само бих бил в състояние да се придържам към тях, често оставаха неизвървени. Обещаващи възможности понякога бяха изоставяни точно в момента, когато изискваха устойчив натиск. Отвън това лесно може да се тълкува като самосаботаж. Отвътре то беше очевиден израз на същия механизъм, който се проявяваше във всичко, което вършех и върша, отново и отново. Интернет направи възможно изграждането без екип, но не промени начина, по който работи самият ми двигател.

И все пак се беше променило нещо съществено. За трети път технологична среда компенсираше едно мое структурно ограничение. Неспособността да се работи в стабилни колективни системи вече не означаваше мълчание по неизбежност. Самотната работа можеше да циркулира. Разстоянието между създаване и публикуване се беше свило. Същата хаотична енергия, която някога се разпиляваше, без да оставя следа, вече можеше да се натрупва във видима форма. Системата оставаше все така нередовна, разточителна, непредвидима – но вече не се срутваше под собствената си тежест.

Двуострият ефект

В този момент моделът вече беше достатъчно ясен, дори и ако аз все още не го разбирах напълно. В няколко решаващи момента от живота ми едно конкретно ограничение беше заплашвало да затвори даден път напълно. И всеки път се появяваше нов технологичен слой, който не премахваше ограничението, но намаляваше последствията му. Писането стана възможно, щом страницата престана да наказва поправките. Визуалното мислене стана използваемо, щом ръката престана да бъде единственият инструмент. Самотната работа стана устойчива, щом публикуването престана да зависи от принадлежност към структура. Онова, което някога беше изглеждало като поредица от фиксирани лични дефицити, постепенно беше поето от среда, която ги правеше по-малко решаващи.

И все пак другата страна на картината си оставаше непроменена. Същият вътрешен механизъм, който правеше тези намеси необходими, продължаваше да оформя всичко, което правех. Животът ми никога не е бил просто история на преодолени пречки. Хаосът не беше външен враг. Той беше самият двигател. Той пораждаше идеите, импулсите, внезапните интензивности, без които нищо и никога нямаше да бъде написано или изградено. Но заедно с това той разпиляваше усилието, нарушаваше непрекъснатостта и отново и отново подкопаваше консолидирането точно в моментите, когато стабилността би могла да започне да се оформя.

Като се връщам назад през годините, виждам колко често съм се доближавал до нещо, което би могло да се превърне в по-видима или по-стабилна позиция, само за да се отдалеча от него, без и сам да разбирам защо. Появяваха се възможности, създаваха се контакти, проекти започваха да набират скорост – а после, в някакъв космически неизбежен момент, енергията ми винаги се измяташе. Вниманието се насочваше другаде. Отваряха се нови мисловни линии. Предишната посока, която вероятно е изисквала устойчив, продължителен натиск, за да се превърне в нещо трайно, губеше спешността си. Както вече казах, отвън това сигурно е изглеждало като нехайство или дори самосаботаж. Отвътре се усещаше далеч по-малко драматично и много по-обикновено. Системата просто продължаваше по предварително програмирания си път.

Тук става видим двуострият ефект на всичко, което описвам. Същото неспокойствие, което произвежда работа, прави трудно задържането върху пътищата, чрез които тази работа би могла да стане по-широко видима. Същият импулс, който настоява за непрекъсната ревизия и изследване, се съпротивлява на повторението и търпението, необходими за консолидиране. Технологиите, които направиха производството възможно, не промениха тази основна динамика. Те направиха по-лесно да се създава, да се публикува, да се експериментира, да се започва отначало. Но заедно с това те направиха по-лесно да се изоставят нещата по средата, да се разпръсва вниманието в твърде много посоки, да се оставят обещаващи нишки да изтънеят, щом само се появят нови, по-интересни и по-бляскави.

В този смисъл протезите, които правеха работата ми възможна, тихо подсилваха и условията, при които тя можеше да остане фрагментирана. Текстообработващата програма направи ревизията плавна, но отвори и вратата към безкрайни, понякога изтощителни до безсмислие преработки. Дизайнерските инструменти улесниха експеримента, но умножиха броя на възможните варианти. Интернет направи самотното публикуване възможно, но направи също толкова лесно и непрекъснатото започване на нови проекти, без онази съпротива, която принуждава към окончателен избор. Всяка технологична промяна намаляваше триенето и така позволяваше на хаотичния двигател да се разгръща по-свободно, едновременно във всички посоки.

В такава система външното признание се превръща в несигурен, страничен продукт. То изисква непрекъснатост, повторение, видимост, поддържана във времето. Един хаотичен начин на производство трудно се нагласява към тези ритми. Той поражда приливи, а не кампании. Изгражда архиви, а не траектории. През годините често съм усещал това напрежение. Виждах почти постигнатите позиции – точките, в които по-последователно усилие би могло да превърне един корпус от работа в по-ясно публично присъствие. Но самото осъзнаване не водеше непременно до промяна. Механизмът, който създаваше работата, беше същият, който се съпротивляваше на дисциплината, необходима, за да се стабилизират последствията ѝ.

И въпреки това, въпреки цялото разпиляване, нещо продължаваше да се натрупва. Събираха се текстове. Идеи се връщаха в нови форми. По-ранни опити подхранваха по-късни. Дори когато отделни пътища бяха изоставяни, материалът не изчезваше напълно. Той се утаяваше в един разширяващ се архив, който свидетелстваше за нередовния ритъм на двигателя, който го е произвел. Технологиите, които поддържаха този процес, не налагаха ред. Те правеха нещо по-скромно и може би по-важно: те предоставяха възможност безпорядъкът да оставя следа.

Умовете, които историята не запомня

Погледната отблизо, дотук историята ми може да изглежда чисто лична: един живот, оформен от поредица инструменти, които сякаш са пристигали в точния момент – всеки път намалявайки определено триене, всеки път правейки възможно да се продължава. Но дистанцията променя перспективата. Когато сега се обръщам назад, моделът вече не ми изглежда случаен. Той започва да напомня на нещо по-мащабно, което излиза извън биографията на един-единствен човек и докосва по-важен, по-общ въпрос: в исторически план, колко умове са били способни да произведат нещо, което да ги надживее, и колко просто са се разтваряли в небитието – не поради липса на способности, а защото не са съществували условията, необходими, за да се стабилизира трудът им?

През по-голямата част от човешката история интелектуалното производство е зависело от много тесен набор от темпераменти. Да пишеш означава да издържиш на бавен, изключително муден, линеен процес. Да редактираш означава да пренаписваш цели пасажи на ръка. Да публикуваш означава да влезеш в структура, да преговаряш с редактори, да принадлежиш някъде. Да поддържаш корпус от работа означава да запазиш непрекъснатост в хода на много години, най-често десетилетия. Тези условия не са отсявали само талантите. Те са налагали и точно определен тип вътрешен ред. Хора, които умеят да държат линия, които могат да се връщат към един и същ материал отново и отново, без да губят посоката; строят търпеливо, подчиняват се на структури, понасят без себеразрушителна съпротива търкането на бавната корекция и отложеното възнаграждение. Други типове умове – също толкова интензивни, също толкова плодотворни, но по-нестабилни, по-малко непрекъснати, по-лесно разпиляващи се – са се намирали в състояние на структурен неблагоприятен старт, още от самото начало.

Това не значи, че не са съществували. Съществували са, разбира се. Човек може да си представи колко недовършени ръкописи, изоставени проекти, прекъснати опити трябва да са се натрупвали в живота на хора, чиито вътрешни механизми по някакъв начин са приличали на моя. Без инструменти, които могат да поемат непрекъснатата ревизия, без среди, които търпят нередовни изблици на производство, без канали, които позволяват на самотната работа да циркулира – без всички тия неща голяма част от онова, което те биха могли да произведат, е оставало фрагментарно или невидимо. Идеите им биха могли да се възпламенят – може би ярко – но без среда, способна да ги задържи достатъчно дълго, за да придобият форма, те рано или късно са угасвали. Историята, каквато я познаваме, най-вероятно е била оформяна не от най-силните, а от най-стабилните умове, които човечеството е произвеждало.

От тази гледна точка появата на определени технологии започва да изглежда по-малко като поредица удобства и повече като бавно разширяване на това какви видове интелигентност изобщо могат да оставят следа. Текстообработващата програма не само направи писането по-бързо. Тя направи редакцията поносима за хора, които не могат да оставят нищо на мира. Дигиталните инструменти за дизайн не само опростиха визуалното производство. Те позволиха на концептуални мислители без ръчни умения да работят във визуална среда. Интернет не само ускори комуникацията. Той създаде пространство, в което самотното, нередовно, несинхронизирано производство, с времето може да се натрупва и превръща в нещо видимо. Всяка от тези промени тихо разшири диапазона от темпераменти, които могат да участват в публичния интелектуален живот.

Може би това не е чак толкова голяма, драматична трансформация. Поне засега тя остава без видими декларации. Няма момент, в който някой да каже: от днес нататък хаотичните умове са добре дошли. Няма обществено признание на факта, че хаотичното, често конфронтационно мислене, заслужава каквото и да било признание, уважение. И все пак нещо се променя. Прагът, при който вътрешният безпорядък си остава фатален, постепенно се повдига. Онова, което някога би довело до изоставяне, днес вече може да бъде поето. Неща, които някога биха останали единствено на нивото на частната борба, днес вече могат да оставят след себе си архив. Историята на мисленето започва, макар и много бавно, да включва типове производство, които преди са били филтрирани именно от материалната съпротива на инструментите.

Разглеждана по този начин, историята на собствения ми живот се облива с друга светлина. Повтарящият се модел, който преживявах – непреодолимо ограничение и затворен път, последвани от появяване на нов инструмент, който ги отваря, отново и отново – вече не ми изглежда като чиста случайност. По-скоро той заприличва на малък, индивидуален случай в хода на по-голямо изместване. Не героична или изключителна история, а казус за това какво се случва, когато определен темперамент срещне среда, която постепенно става по-толерантна към вътрешната му структура. Хаосът не изчезва. Нестабилността не се превръща в ред. Но светът около нея се промени по начини, които правят възможно работата да продължава, въпреки това.

Може би най-поразителното в този процес е колко невидим е той. Няма усещане за революция. Никой не обявява, че в полето на значимото се е отворило пространство за нов тип ум. И все пак, ако човек гледа внимателно, пейзажът наоколо започва да се пълни с хора, които работят в нередовни ритми, произвеждат на изблици, пресичат дисциплини, изграждат корпуси от работа извън старите институционални пътеки. Не всичко от това е добро. Голяма част от него е разпиляна, неравна, недовършена. Но тя съществува. Оставя следи. Натрупва се. И в хода на това натрупване нещо се измества. Въпросът „какво точно означава жизнеспособен интелектуален живот“ започва, бавно, но неотстъпно, да се разширява.

Следващият праг

Ако по-ранните промени засягаха инструментите, чрез които работата можеше да се стабилизира, то сегашният взривен момент се усеща по-различно, по-интимно. За първи път протезата вече не стои извън процеса. Тя вече не просто поддържа страницата чиста, образа организиран или платформата отворена. На сегашния, най-нов и опияняващ с възможностите си етап, тя вече започва да докосва самия акт на мислене. Идеи, които преди са оставали мъгляви или мимолетни, вече могат да бъдат уловени, оформени, продължени в разговор, задържани достатъчно дълго, за да станат видими. Разстоянието между импулса и формата отново се скъсява, но този път не само чрез механично удобство. Нещо влиза в пространството, където безпорядъкът и структурата се срещат.

За един ум като моя, който винаги е функционирал чрез някакъв вид намеса – най-често чрез конкуриращи се импулси и внезапни смени на посоката – значимостта на тази промяна трудно може да бъде преувеличена. Голяма част от онова, което съм създал през годините, се е раждало от особен вид вътрешен натиск: фрагменти, които се събират, блъскат се помежду си, бавно оформят линия, достатъчно силна, за да бъде следвана. Но също толкова често идеи са оставали в някакъв вид неизползваемо състояние, твърде разсеяно, за да бъдат развити. Те съществуваха като усещания за посока, а не като аргументи; като форми, усетени в дълбочината на несъзнаваното, но никога напълно достигнати. По-ранните технологии помагаха, след като материалът вече беше започнал да придобива форма. Те правеха възможни писането, дизайна, публикуването. Но те не бяха в състояние да помогнат в най-важния от всички моменти на съзиданието – онзи, в който самата мисъл все още е нестабилна, зародишна, неоформена да степен да остава неуловима.

Е добре, сега се случва нещо напълно различно. С помощта на машинния интелект една мъглява интуиция може да бъде изговорена, върната, прецизирана, развита. Полуоформената идея вече не е принудена да остане вътрешна, докато стане напълно ясна. Тя може да бъде тествана в движение. За първи път хаосът в самото начало на процеса – моментът, когато всичко е още флуидно и несигурно – намира вид външна опора. Не заместител на мисленето, а структура, която може да поддържа нишката, докато умът се движи конвулсивно и по непредсказуеми начини, докато я губи, лута се зигзагообразно, върти се в кръг или слепешком, започва отново и отново, и отново.

Това не премахва стария модел. Неспокойствието си остава все така решаващо, все така незаменимо. Остава и разпиляването, като неизбежно следствие от закона за запазването на енергията. Склонността да се работи на изблици, да се изоставя, да се започва наново, не изчезва. Ако има нещо действително ново, то е в това, че лекотата да се започва отначало, без страха от губене на смисъла става още по-голяма. Но се променя и нещо друго. Прагът, при който една идея може да се стабилизира, пада още веднъж. Разстоянието между това да имаш хрумване и да видиш как то постепенно започва да се оформя, се скъсява. За една система, която винаги е зависела от намаляването на триенето, за да функционира, всичко това се усеща като още една тиха намеса – далеч по-решаваща от всичко, което някога е срещала и прегръщала, пияна от възторг и усещане за екстаз.

Разбира се, съзнавам, че съществува изкушението да превърна всичко това в история за спасението, за технологията, която извежда индивидуалния ум отвъд естествените му граници. Но аз не го преживявам така. Работата все още зависи от същите нередовни енергии, от същите внезапни интензивности, от същите периоди на тъмнина и завръщане. Нищо фундаментално не се е променило във вътрешния механизъм. Променило се е – отново – обкръжението, в което той работи. Всеки път, когато инструментите стават по-плавни, по-толерантни, по-способни да абсорбират нестабилността, пространството, в което една хаотична система може да остане продуктивна, се разширява още малко.

Това придобива особен смисъл, когато човек започне да мисли за времето по-конкретно. Енергията се колебае. Концентрацията се променя. Тялото, рано или късно, започва да изпраща сигнали за умора и физическо изчерпване. При по-старите условия ум, който зависи от внезапни изблици на интензивност, вероятно просто би се изтощил. Усилието, нужно, за да се държи всичко това в състояние на концентрация, би станало твърде голямо. Но ако околната структура продължава да намалява триенето на всяка стъпка – от писането, през дизайна, през публикуването, а сега дори и до ранното формиране на мисълта – то се открива възможност продуктивността да не спада по същия начин, по който би спадала някога. Не защото умът става по-силен, а защото се поддържа по-нежно от инструментите около него.

Разгледана от този ъгъл, историята, започнала с изгарянето на ръкописите на двадесет и девет, просто затваря кръга. Това, което някога изглеждаше като личен провал, сега се явява като отправна точка на дълга поредица от приспособявания между един вътрешен хаос, който бавно се учи как да понася и вкарва в работа условията на външния свят. Всеки технологичен слой функционираше като вид протеза – не заместител на двигателя, а нещо, което му позволява да работи, без да се самоунищожава. Писането става възможно. Визуалното мислене става видимо. Самотната работа намира публично пространство. А сега дори най-ранните, най-несигурните движения на мисълта могат да получат форма, преди да са избледнели и изчезнали в небитието.

Може би това е всичко, което може да се каже в крайна сметка. Някои умове не са създадени да горят равномерно. Те припламват, затихват, събират сила, разпиляват се отново – и така до безкрайност. При неподходящи условия те оставят малко след себе си. При други, по-правилни, те започват – бавно и почти случайно – да създават натрупвания. Технологиите не променят същността им. Те разчистват пространството около тях, отново и отново – тъкмо толкова, колкото е необходимо, за да се оформи и остане следващият изблик на светлина.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.