Вместо увод

Понякога една уж обикновена публикация предизвиква реакции, които разкриват повече за нашето общо състояние, отколкото за самия текст. Точно това се случи преди няколко дни, когато споделих в социалните мрежи кратък, но необичайно откровен материал на украинската писателка и активистка Йевгения Белорусец. Текстът ѝ – „Изискването за мълчание“ – не описва руските атаки, нито външната агресия, а вътрешните напрежения, които днес разяждат украинското общество: принудителната мобилизация, страха от поредната повиквателна, тихото нежелание за героизъм у хора, които вече нямат сили да бъдат герои. Става дума за изтощеното мълчание, което идва след три години война, в която най-смелите са паднали първи.

Текстът на Белорусец е внимателен, човешки и – парадоксално – много по-патриотичен от повечето пропагандни декларации, които ежедневно се разпространяват на Запад. Той не атакува нито украинската армия, нито украинската кауза, а просто описва реалността – а тя винаги е по-сложна от митовете, с които се утешаваме. Нищо особено, бихме казали. Само че реакцията показа нещо друго.

Почти веднага под публикацията се появи коментар, който може да бъде резюмиран така: „Това е вода в мелницата на Русия. Истина има – но тя не е нужна, ако вреди на каузата.“ Оттам тръгна кратък спор, който бързо се изроди в познатата българска версия на морален патриотизъм: всеки, който показва вътрешни слабости на Украйна, всъщност „служел на Путин“. Логиката е проста, но дълбоко тревожна: правилната позиция е мълчанието, ако истината не е полезна за „нашите“.

Мислейки върху този спор, аз си дадох сметка за нещо друго. Въпросът дали може да се казва истината по време на война всъщност е напълно погрешно поставен. Истинската тема не е дали Белорусец е „права“ или „вредна“, дали текстът ѝ е удобен или неудобен. И въпросът е съвсем друг: какво ни разкрива този разказ за живите, истински украинци днес – в една страна, изтощена от тригодишна война, невъзвратими загуби и демографски разлом, чиито последици тепърва ще се изясняват?

Погрешната рамка „да говорим или да мълчим“ покрива с мъгла реалния, болезнено прост въпрос: а какво става вътре в самата Украйна, в обществото, което отвън сме свикнали да виждаме като монолитен символ на съпротивата. Символите, колкото и мощни да са, не воюват. Воюват хора. А хората имат лимити.

Точно тук започнаха моите собствени размисли. Защото под повърхността на патриотичните заклинания стои един по-дълбок и по-опасен въпрос: Каква е всъщност целта на Русия в тази война? Ако слушаме западния наратив – унищожение на свободния свят. Ако слушаме руския – възстановяване на историческа сфера на влияние. И двете визии съдържат частици истина, но и двете пропускат централното: войната минава през територия, населена от хора с различни идентичности, езици и представи за това какво означава да си украинец.

В публичната дискусия тези реалности се изпаряват. Остава само митът: героичен народ срещу деспотична империя. Мит, който вече не покрива случващото се на терена. Вътрешните напрежения, за които Белорусец пише, не са „руска пропаганда“; те са симптом за състоянието на държава, която постепенно достига границите на възможното. А разговорът за истината се оказва разговор за самото бъдеще на Украйна.

Именно оттук тръгва този текст – с мисълта не да се омаловажава украинската съпротива или да се подсилват руските наративи, а да се зададе въпрос, който в Европа почти никой не смее да произнесе на глас:

Колко дълго може да воюва една държава, чието общество не е конструирано като единна, хомогенна нация, а като сложна постимперска мозайка?

Западният наратив и неговата слепота

Ако се вслушаме в общия западен разказ за войната, в него има нещо почти религиозно. Украйна се явява като аванпост на цивилизацията, като крепост на демокрацията, която държи портата срещу нашествието на варварите. Този наратив е психологически разбираем. Западът отдавна е загубил големите си морални истории, а тук най-сетне се появява една, която изисква ясна симпатия и осезаемо действие. Украйна дава възможност на либералния свят отново да се почувства морално цялостен.

Но именно тази емоционална логика поставя капан. За да функционира една такава история, образът на „Украйна“ трябва да бъде прост, еднозначен и възвишен. Народ, обединен до последния човек. Общество, решено да се бори до край. Политическа общност без съмнения, без колебания, без различни гледни точки. Ето защо всеки глас, който усложнява картината, като този на Белорусец, се възприема като изкривяване, като морално предателство.

Това не означава, че западните анализатори не познават фактите. В кабинетите им има достатъчно доклади за демография, вътрешна миграция, социални напрежения. Но публичният език, онзи на политиците, журналистите и активистите, е друг. Той не работи с нюанси, а със символи. И символите не търпят сложност.

Оттук произлиза и слепотата към една очевидна, но табуизирана истина: Украйна не е постнационална европейска държава с хомогенна идентичност. Тя е наследничка на имперски територии, в които културните пластове се припокриват и понякога конкурират. Това не е фикция, а исторически факт. Но в контекста на дългата, изтощителна война, именно този факт определя лимита на мобилизацията и издръжливостта.

Когато на Запад говорят за „украинската решителност“, често имат предвид решителността на един специфичен сегмент от обществото: хората от Лвов, Тернопол, Киев, част от Днипро. Този сегмент наистина носи в себе си силна национална идея, формирана през последните трийсет години. Но това не е цялата страна. И когато войната продължава твърде дълго, различията между регионите не просто се проявяват, а и се изострят.

Тук стигаме до парадокса. Докато западният разказ настоява, че Украйна воюва „за цивилизацията“, самата Украйна, в своето всекидневие, живее с далеч по-прозаични въпроси: кой утре ще бъде мобилизиран, кой ще се върне, кой няма да се върне, кой ще издържа семействата на загиналите, кой ще работи, кой ще бяга в чужбина, кой е „прагматик“ и кой е „предател“. Това са въпроси, които разрушават чистотата на символите.

В момента, в който Украйна престане да изглежда като идеална фигура върху геополитическата шахматна дъска, западният разказ започва да се пропуква. Именно това поражда моралната паника около думи като тези на Белорусец. Паника, която всъщност казва следното: ако Украйна е сложна, ако е уморена, ако е разделена, тогава нашата история за „борба на доброто срещу злото“ става нестабилна.

Истинските войни никога не приличат на историите, които ги описват. Те не се водят в моралното въображение на наблюдателите, а в телата и страховете на хора, които нямат друг избор. И когато погледнем към Украйна от тази перспектива, изчезват удобните опростявания, остават само фактите: многопластова идентичност, различни исторически памети, различни ресурси за издръжливост.

Ако искаме да разберем колко дълго може да продължи тази война, трябва да видим именно това. Не мита за единната нация, която стои като монолит срещу злото, а реалната страна, разслоена от историята и изтощена от времето. И да признаем нещо, което на Запад почти никой не смее да произнесе: не геополитиката определя лимита на тази война, а хората, които все още остават живи.

Вътрешната структура на Украйна: постимперска мозайка, а не хомогенна нация

Една от големите и упорити заблуди на западния дискурс е представата, че Украйна прилича на Франция, Финландия или Полша – стабилни национални държави с вътрешно консолидирана идентичност. Но историческият път на Украйна е различен. Той не води през националните революции от XIX век, нито през хомогенизиращите процеси, оформили модерните западноевропейски общества. Украинската територия е пресичана от империи, армии и миграции, оставили след себе си пластове от идентичности, разслоени едни над други като при разкопки.

Географията изглежда ясна, но политическите последствия са сложни. На запад е Галиция, с памет, ориентирана към Европа, католическа традиция и местна култура на автономност и съпротива. В центъра – Киев, със своя изявен космополитен дух и новата градска идентичност, оформена след Майдан. На изток и юг – индустриалните райони, където рускоезичието се дължи не само на съветски политики, а и на естествена миграция, индустриализация и смесване на общности, започнали още в средата на 19 век.

Така възниква държава, в която не едно или две малцинства, а множество различни групи съжителстват със свои езици, исторически спомени и представи за държавност.

Преди 2022 г. тази мозаечна структура не пораждаше драматични напрежения. Голяма част от населението се самоопределяше чрез ежедневни практики и регионални навици, а националното чувство често беше гъвкаво, многопластово, нерядко изразявано на руски език. Идентичността можеше да бъде преживявана с дистанция или с гордост, но рядко с твърдата интензивност, характерна за държави, родени от войни за независимост.

В мирно време една подобна структура е предимство. В условия на дълга война обаче тя създава напрежения, които трудно остават невидими. Различните региони преценяват риска различно. Различните общности понасят различни загуби. Семействата разполагат с различни ресурси за оцеляване и справяне с опасностите.

Първата година на войната мобилизира политически мотивираните и идеалистичните среди – доброволците от западните области, градската младеж, участниците в Майдана. Именно те дадоха най-тежките жертви. След тях останаха по-разнородни групи хора, които не са проруски настроени, но нямат онази вътрешна готовност да жертват живота си в името на символи, които не са непременно техни.

Така между митологизирания образ на единната нация и ежедневния опит на обществото възниква определено разстояние. Първият е нужен за дипломацията, международната подкрепа, вътрешната консолидация. Вторият задава пределите на издръжливостта. И когато войната продължава твърде дълго, именно особеностите на вътрешната структура започват да определят не само качеството на мобилизацията, а и самата логика на държавно оцеляване.

Оттук следва извод, който рядко се произнася открито на Запад. Украинското общество има мощни ресурси на смелост и решителност, но те не са безгранични. В страна, оформена от множество исторически линии и културни пластове, издръжливостта не се разпределя равномерно. И разбирането на тази сложност е задължително, ако искаме да говорим сериозно за това какво е възможно и какво – не.

Аргументите „за продължаване на войната“ в пълния им обхват

За да бъде разговорът честен, трябва да отбележим нещо, което често се пропуска от хората, склонни към „прагматизъм“. Аргументите за продължаване на войната не са глупави, нито пък са романтичен патос или каприз на ястреби. Те стъпват върху много реални страхове и един век история, в който компромисите с агресори нерядко са завършвали катастрофално. И ако искаме да разберем защо думата „мир“ предизвиква толкова гняв, трябва да разгледаме тези аргументи в пълната им тежест, без да ги свеждаме до карикатурен образ.

1. Русия като империя, която разбира само сила

Първият и най-интуитивен аргумент гласи: Русия има дълга традиция на имперско поведение и уважава единствено реалната сила. Ако успее да постигне какъвто и да е успех в Украйна, това ще засили апетита ѝ за следващи експанзии. В тази логика Украйна е последна бариера. Ако тя бъде пречупена, следващите цели биха били Молдова, Балтийските страни, дори части от Полша.

На фона на онова, което се случи в Грузия през 2008 г., Крим през 2014 г., Донбас след това и инвазията от 2022 г., този аргумент отразява реалност, а не фантазия. Прецедентите указват трайна стратегия на агресивно преначертаване на граници. В тази рамка всяка отстъпка изглежда като покана за следваща атака.

Психологическият фактор също е важен. От години насам Кремъл изгражда разказ за „въздигане“, което трябва да компенсира „униженията“ след 1989–1991 г. За система, базирана върху проекцията на сила, поражението в Украйна е почти немислимо. А това прави компромисите несигурни за съседите: ако Москва запази окупираните територии въпреки международния натиск, то какво ще я възпре утре?

2. Прецедентът на ядреното изнудване

Вторият аргумент е още по-мрачен. Ако Русия запази окупираните територии благодарение на ядрения си статус, това би означавало, че всяка държава с атомен арсенал може да прави същото. Украйна е първата война, в която ядрена държава използва арсенала си не за да предотврати конфликт, а като щит за териториално разширение.

Сигналът към останалия свят е тревожен: ако имаш достатъчно ядрени бойни глави и достатъчно безскрупулност, можеш да вземеш всичко, което си поискаш. Ако този модел бъде фактически възнаграден, какво ще възпре следващия авторитарен режим от повторение на същото?

Тук залогът е глобален. Разхлабването на нормата срещу промяна на граници със сила би отслабило режима за неразпространение повече от десет официални кризи, взети заедно.

3. Китай, Тайван и логиката на доминото

Третият аргумент гледа към Пекин. Китай наблюдава не само войната, но и реакцията на света. Ако Москва успее да задържи придобивките си въпреки санкциите и дипломатическата изолация, това би могло да се прочете като доказателство, че решителната употреба на сила, комбинирана с търпеливо маневриране, може да бъде успешна стратегия.

Тайван се намира точно в тази плоскост. Ако Западът се окаже уморен, ако подкрепата за Украйна ерозира, ако териториалните промени бъдат „де факто“ признати, то защо Пекин да не реши, че моментът е настъпил и за него?

За много западни стратези Украйна е тест за това дали глобалната система от съюзи все още функционира.

4. Международното право и границите като условна норма

Четвъртият аргумент стъпва върху следвоенната европейска норма: границите не се променят със сила. Да, тя е нарушавана, но като общ принцип задържа нестабилността под контрол. Ако Украйна подпише мир при загуба на Донецк, Луганск и Крим, това би означавало фактическо легитимиране на завоевание.

Този страх е остър в Полша, Балтика, Румъния, дори в България. Ако днес приемем, че украинските граници са отворени за преговори под натиск, защо утре да не бъдат преговаряни и нашите?

5. Достоверността и тежестта на западните гаранции

Петият аргумент е болезнено конкретен. След Будапещенския меморандум от 1994 г. Украйна се отказа от ядреното си оръжие в замяна на международни гаранции. Ако крайният резултат се окаже загуба на територии и поредна вълна от дипломатически обещания, кой би повярвал в подобни гаранции занапред?

Това отваря страшен въпрос: няма ли други държави да решат, че единственият реален гарант е собствено ядрено оръжие? Подобна тенденция би увеличила риска от глобален хаос много повече от днешния конфликт.

6. Локалната перспектива: България и възраждането на „копейките“

Накрая идва и нашият регионален аргумент. Ако Русия излезе от войната като победител или поне не като ясно разгромен агресор, това ще бъде огромна инжекция за всички проруски мрежи у нас. Те ще получат именно онова „доказателство“, което търсят: че Москва се завръща като сила и „надделява“ над Запада.

За страна като България, която и без това се колебае между две цивилизационни посоки, подобно развитие е взривоопасно. Проруският лагер ще го използва максимално, а обществото, което и сега е разделено, ще стане още по-податливо на ревизионистки внушения.

***

Всички тези аргументи имат тежест. Те не могат да бъдат изместени с едно махване на ръка. Ако искаме честен разговор, трябва да признаем, че с тях се описват реални опасности – за региона, за Европа, за световния ред.

Но след като ги чуем в пълния им контекст, възниква следващият, много по-труден въпрос: а може ли една конкретна, реална, вътрешно сложна държава да понесе бремето на всички тези страхове, без да рухне под собствената си тежест?

Пределите на героизма: какво реално може да понесе Украйна

Дотук показахме защо толкова много хора на Запад и в България настояват войната да продължи „до край“. Но има една проста и неприятна истина, която рядко се изговаря: колкото и да е „цивилизационна“ една кауза, тя не отменя биологията, демографията и лимитите на човешкия ресурс. Държавите не воюват с идеи. Те воюват с хора. А в някакъв момент хората намаляват застрашително, особено ако войните се водят безконечно.

Украйна влезе във войната вече демографски отслабена: населението намаляваше, емиграцията от 90-те насам беше масова, много региони застаряваха, а икономиката не успяваше да задържи младите. Първата вълна на мобилизацията изкара на фронта най-смелите, най-идеалистичните, най-енергичните украинци – носителите на новата гражданска идентичност. Именно те загинаха първи.

А след три години война човешкият пейзаж изглежда различно.

Останали са:

• мъже, които по една или друга причина досега са избегнали фронта;
• хора, които не са проруски настроени, но са дълбоко уморени и изплашени;
• семейства, които вече са изгубили един син, брат или баща и не са готови да изгубят други;
• млади хора, гледащи към ЕС не като съюзник във войната, а като единствената възможност да спасят живота си.

Тази психология не е предателство. Това е нормална реакция срещу продължителна травма. Но тя влиза в пряк конфликт с официалния разказ за неизчерпаема решителност. Точно за това пише Белорусец: умората, страхът, нежеланието да се продължава. Умората не унищожава патриотизма, но го променя. От героичен ентусиазъм той се превръща в тихо желание просто да се оцелее.

Към това трябва да прибавим и разпада на усещането за справедливост. Колкото по-дълго продължава войната, толкова по-очевидно става неравното разпределение на жертвите.

• Някои региони дават несъразмерно повече мъртви и ранени.
• Най-бедните и най-слабо защитените слоеве се оказват и най-честите „уловени“ от мобилизацията.
• Някои семейства имат достъп до връзки, пари и маршрути за бягство, други – не.

Подобна несправедливост разяжда не само доверието към държавата, но и самата идея за „обща кауза“. За да издържи една дълга война, обществото трябва да вярва, че жертвите са споделени. В Украйна това усещане отслабва. И го виждаме ясно в разкази като този на Белорусец.

Ситуацията става още по-сложна заради вътрешната структура, описана по-горе. В многослойни държави войната не само обединява, тя и разделя.

• Някои групи стават по-„украински“ от всякога.
• Други се затварят, озлобяват, гледат с подозрение към централната власт.
• Трети просто се опитват да се изплъзнат – в чужбина, в сивата икономика, в апатия.

Резултатът е общество, в което фронтовата линия вече не е само на картата. Тя минава през кухните, спалните, груповите чатове, бюрата на военните комисариати. Войната престава да бъде „дело на нацията“. Тя започва да изглежда като бреме, което някой прехвърля върху „другите“.

Към всичко това се прибавя и факторът, за който на Запад се говори все по-приглушено: изтощението на самия Запад. Политическите цикли, изборите, надигането на крайно-десни и на „уморени от Украйна“ партии правят перспективата за безкрайна подкрепа все по-малко реалистична. И украинците усещат това много ясно: по забавените доставки, по споровете в САЩ, по умората в европейските медии.

Дори ако приемем всички аргументи за продължаване на войната като напълно основателни, то пак стигаме до едно болезнено заключение. Материалната, демографска, психологическа и политическа основа за „война до край“ не съществува. Не в Украйна. Не на Запад. Не и в този исторически момент.

Оттук идва въпросът, който почти никой не смее да формулира публично. Какво означава „цивилизационен избор“, когато реалният избор пред държавата е не между победа и поражение, а между управляема, макар и болезнена капитулация по част от исканията – и неконтролируем разпад под тежестта на собствените жертви?

Историята познава и двата пътя. В следващия блок ще погледнем към онези примери, в които държави са успявали да спасят бъдещето си чрез грозни, почти унизителни компромиси. И ще направим това не за да ги идеализираме, а за да разберем какво в действителност стои зад изречението: „по-добре лош мир, отколкото добра война“.

Грозните, но стабилизиращи компромиси: как историята отрезвява митовете

Всеки разговор за мир в Украйна, изнесен в публичното пространство, почти неизбежно поражда възражението: „Мирът сега би бил капитулация. А капитулацията води до още по-страшни войни.“ И тази нагласа има реална фактологична база: историята на XX век подкрепя подобни страхове с немалко примери – например Мюнхенския договор от 1938 г. и цялата серия от нерешителни компромиси, които не успяват да предотвратят Втората световна война.

Но аналогията е повърхностна. Историята познава не само катастрофите на компромиса. Тя познава и немалко случаи, в които именно компромисът е спасявал цели общества от разпад. Много от примерите, които днес най-удобно се забравят, говорят точно за това.

Не всяка война завършва с победител, който диктува условията, и победен, който ги приема безусловно. По-често срещан е моделът на Студената война: неподписани мирни договори, замразени фронтове, разделени територии, решения, обявени временно, но траещи десетилетия. Именно тези „временни“ конструкции понякога се оказват най-стабилните.

1. Корея: когато никой не получи победата, която искаше

Корейската война е най-ясният пример. След три години брутални сражения и милиони жертви никоя от воюващите страни не получава нищо от това, за което е воювала. Границата се връща почти там, откъдето е започнала войната. Мирен договор няма. Има примирие.

Но равносметката от това е твърда: седем десетилетия без нова голяма война. Южна Корея се превръща в една от водещите икономики в света. Северна остава тоталитарна крепост, но без възможност отново да нападне. „Не-победата“ се оказва най-стабилната основа за мир.

2. Финландия: когато отстъплението спасява бъдещето

Финландският пример често се премълчава, защото размазва удобните етикети. След войните със СССР страната губи 10 процента от територията си, поема репарации, приема ограничения върху армията. И въпреки това запазва демокрацията си. Избягва съветизация. А след 1991 г. се превръща в един от най-успешните модели за модерно развитие в Европа.

Тук „лошият мир“ не разрушава държавата, а я спасява.

3. Босна: мирът, който не изглеждаше възможен

Дейтънското споразумение от 1995 г. е всичко друго, но не и справедливо. То узакони резултата от етническо прочистване и въведе парализираща институционална конструкция. И все пак то постави край на една война, която би унищожила минимум още едно поколение. Мирът не беше красив, но се оказа устойчив.

4. Кипър: вечната „временност“

Кипър е разделен от 1974 г. насам. Северната част остава непризната. Мирен договор няма. И въпреки това островът живее в стабилен мир от половин век насам. Поколения израстват без война. Моделът е далеч от идеален, но осигурява тишината, от която повечето общества се нуждаят.

5. Израел и Египет: мир след взаимни тежки загуби

След войните през 1967 и 1973 г. и двете страни са преживели болезнени загуби. Въпреки това през 1979 г. те подписват мир, който слага край на най-опасния регионален конфликт в Близкия изток. Компромисът е тежък и за двата народа, но остава стабилен вече повече от четиридесет години.

***

Тези примери не са рецепти. Украйна не е Корея, нито пък Финландия или Босна. Но всички те разкриват нещо, което в днешния дебат се смята за почти недопустимо за произнасяне: Има моменти, в които победата е недостижима, поражението е неприемливо, а единственият път напред е компромис, който никой не желае, но без който бъдещето не може да започне.

Това важи с още по-голяма сила за държави, които са вътрешно сложни, демографски отслабени и изправени срещу противник с многократно по-големи ресурси. Не моралните формули определят края на подобни войни. Определя го издръжливостта на хората, които ги носят.

И когато слушаме лозунги като „по-добре смърт, отколкото покорство“ или „война до пълна победа“, с неизбежност отеква един въпрос, който те игнорират. Кой умира? И как се постига тази „пълна победа“ от държава, която вече е загубила голяма част от най-ценния си човешки капитал?

Реалистичните сценарии: между безкрайна война и грозен мир

Когато слушаме официалните речи от Киев, Брюксел или Вашингтон, лесно възниква впечатлението, че за Украйна има само две опции: пълна победа или катастрофално поражение. В първата версия руските войски са прогонени до последния метър, включително и от Крим; във втората Украйна рухва и се превръща в протекторат или в нефункционален остатък от някаква предишна държавност.

А реалността е различна. Истинските опции почти никога не са две. И почти никога не са чисти.

Ако се опитаме да опишем трезво възможните изходи, то картината изглежда приблизително така.

1. Безкрайна, нискоинтензивна война

Този сценарий е продължение на настоящето. Фронтът се движи бавно и без решителни пробиви. Гинат хиляди, но не стотици хиляди. Западът снабдява Украйна с оръжие, но ентусиазмът постепенно се топи. Русия също поддържа войната в режим на инерция, защото не може да си позволи нито явен разгром, нито признание за безизходица.

Това е корейският модел, само че без примирие. Линия на контакт, около която се водят периодични сблъсъци; постоянен риск от ескалация; милиони хора, които живеят в застинало междинно състояние.

За Запада такъв сценарий изглежда удобен: Русия остава изтощена, Украйна – зависима от помощ, символичният разказ може да бъде поддържан до безкрайност. За самата Украйна това означава бавна, но сигурна демографска и икономическа смърт. Младите ще напускат, индустрията ще запада, политиката ще се радикализира. Това не е победа, а форма на дълго умиране.

2. Замразен конфликт и де факто разделена държава

В този сценарий се достига до фактическо примирие, независимо как то ще бъде наречено. Фронтовата линия се превръща в нова граница – призната или полупризната – а бойните действия престават да бъдат ежедневие. Украйна губи територия, вероятно Донецк, Луганск и Крим. Остава ядро, върху което може да започне възстановяването. На изток остават окупирани зони с нови руски „администрации“.

От гледна точка на символите това е поражение. От гледна точка на реалните хора то вероятно е по-малкото зло. Училищата се отварят, бизнесът започва да живее, мобилизационният натиск отслабва.

3. Негативен мир с гаранции и ускорено интегриране

Тук териториалният компромис е съчетан с необратим западен ангажимент към остатъчната Украйна. Възможните инструменти са ускорено членство в ЕС, масивни икономически пакети, реформа на армията, специални клаузи за сигурност.

Цената е ясна: Украйна трябва да преживее травмата от загубата на територия, а Западът трябва да премине от морална риторика към дългосрочни, скъпи и политически рискови ангажименти. Ако обаче говорим за „цивилизационен избор“ в смисъл на реален живот, именно този вариант предлага най-стабилната перспектива.

4. Вътрешен разпад

Този сценарий почти не се обсъжда публично, но е напълно възможен. Централната власт постепенно губи контрол над части от територията. Радикализирани групи, ветерани и въоръжени формирования започват да формират самостоятелни политики. Корупцията и умората блокират реформите. Западната подкрепа ерозира, защото вече няма работещ партньор.

Това не е нито победа, нито формално поражение, а разпад – най-лошият от всички варианти, защото съчетава загуба на земи, вътрешен хаос и отлив на симпатия.

5. Ескалация към сблъсък Русия–НАТО

Тук войната излиза извън украинските граници. Причините могат да бъдат инцидент, удар по инфраструктура в страна член на НАТО или политическа авантюра. Тогава конфликтът престава да бъде „за Украйна“ и се превръща в директен сблъсък между ядрени сили.

Вероятността е ниска, но самото съществуване на този сценарий влияе върху всички останали. Той е фонът, който ограничава всички останали решения.

***

Когато разгледаме всичко това, изчезва клишето за „героичен избор между свобода и робство“. Остава мрачното съзнание, че реалните избори са между различни форми на увреждане. В нито един от реалистичните сценарии Украйна не излиза непокътната. В нито един Русия не реализира пълната си мечта.

Остава един въпрос.

Кой от тези сценарии запазва най-голям шанс за съхраняване на жизнена, макар и наранена, украинска държава – способна на нормален живот, а не само на памет и жертви?

И тук отново се връщаме към началото. Към Белорусец и обвинението, че подобни въпроси „служат на Русия“. А дали не е точно обратното? Може би именно отказът да размисляме върху подобни сценарии е нещото, което служи най-много на Кремъл. Защото, колкото по-дълго отблъскваме мисълта за възможния грозен, но управляем край, толкова по-вероятно е да получим разпад, който вече не може да бъде управляван.

Заключение: интелектуалната честност като последната непозволена позиция

Връщайки се към началото и онзи уж естествен коментар под текста на Белорусец – „тази истина играе в полза на Русия“ – сега вече можем да видим дълбочината на проблема. Това е не толкова морална реакция, колкото израз на прикривани страхове: ако приемем реалността такава, каквато е, то собствените ни истории за света ще започнат да се разпадат.

Защото днешният западен разказ за Украйна е не просто геополитически, а и психотерапевтичен. Той позволява на общества, изгубили увереност в себе си, да вярват, че все още съществува ясна граница между добро и зло; че някъде има народ, който воюва „за нашите ценности“. Украйна е превърната в последния европейски мит, върху който се проектират страхове, вина, изгубени идеали и неизпълнени обещания.

Но никой мит не може да издържа до безкрайност тежестта на реалността.

А реалността е тази: Украйна е сложна, ранена, демографски отслабена държава, която води паралелно три битки – за територия, за идентичност и за бъдеще – и тези битки не са едно и също. Когато казваме „война до край“, трябва да си даваме ясна сметка какво точно означава „край“ за една държава, изгубила стотици хиляди от най-ценните си хора, източвана отвътре от демография, история и вътрешни разломи, и зависима от внимание, пари и оръжие, които не са безкрайни.

Интелектуалната честност изисква да признаем нещо, което никой не желае да чуе: понякога цивилизационният избор не е между победа и капитулация, а между различни видове поражение и между това кое поражение позволява животът да продължи.

Лесно е да се каже „войната трябва да продължи“. Трудното е да кажеш „украинците имат право да не искат да умират повече“ – и да го кажеш без цинизъм, геополитически патос или морална надменност. Трудното е да приемеш, че реалните хора – украинците, а не нашите символни представи за тях – може да изберат компромис, с който ние, добре нахранените и отоплени коментатори в Берлин, София или Брюксел, не желаем да живеем. Но това не прави техния избор по-малко легитимен.

Отказът да се мисли за мир не е проукраинска, а про-митологична позиция. Тя позволява да се прикриват вътрешните разломи, да се игнорира изтощението, да се отлага неизбежното признание, че нито едно общество не може да води безкрайна война, без да заплати цена, която надхвърля всяка възможна победа.

Истинската защита на украинската държавност не е в това да поддържаме мита, а в приемането, че Украйна – реална и сложна, човешка и многоезична – също има праг на издръжливост. И че нашият морален дълг е да мислим за този праг сериозно, а не да го замитаме под удобни лозунги.

Може би най-цивилизационният избор за Украйна няма да изглежда като триумф. Може би ще изглежда като отстъпка или временно поражение, като крехък, грозен мир. Но цивилизационен е не онзи избор, който впечатлява външните наблюдатели. Цивилизационен е изборът, който оставя шанс и след двайсет години да съществува украинско общество, способно да диша, учи, работи, ражда. Да строи бъдеще.

Ако този път минава през истини, които „не помагат на каузата“, може би това означава, че каузата не е там, където си мислим. Може би каузата е в това хората да продължат да живеят – а не в това ние да продължим да вярваме в собствените си удобни митове.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.