От редакцията:
Лицето на войната не е просто грозно – то почти винаги е изкривено от предварително готови разкази, всеки със своята цел и своята „правда“. Добри и лоши, „ние“ и „те“ – ролите се раздават рано и после се повтарят до втръсване, докато самата реалност започне да изглежда като декор към пропагандата. Това е една от функциите на войната: да опростява света до един-единствен, удобен разказ, в който „нашето“ насилие винаги е необходимо и оправдано, а „тяхното“ – чудовищно и престъпно.

Но какво се случва, когато някой реши, че моралният му дълг е да говори именно за съмнителните, трудно поносими действия на „своята“ страна? Дали това е предателство във време на война? Или точно обратното – жест на смелост и съзнание, при който дори военната „логика“ трябва да отстъпи пред по-твърди неща като морал, състрадание, просто любов към хората, които не сме готови да загубим? Как изобщо да оценяваме подобни постъпки? И трябва ли подобни неща да бъдат изкарвани на светло, в името на „невойнствени“ понятия като хуманизъм и честност – или да бъдат заметени под килима, защото „играят в полза на врага“?

Ние, които не живеем под обстрел, сме привилегировани: позволено ни е да разсъждаваме върху тези въпроси на спокойствие и от безопасно разстояние. Но хората, за които пише украинската художничка и активистка Йевгения Белорусец, не разполагат с този лукс. Техният избор е между страх и още по-голям страх, между насилие и мълчание. Затова всеки читател ще трябва да реши за себе си какво да прави с този текст – и какво означава той за собствените му представи за „нашите“ и „техните“.

Аз, откъм топлия и безопасен Берлин, избирам да направя тези истории видими, независимо от това колко малко хора ще ги прочетат.

Всеки за себе си – и Бог срещу всички.

⸻ ❦ ⸻

Тази седмица, някъде над главите на войниците, които се бият и умират на фронтовата линия, отвъд жилищните сгради, обстрелвани нощ след нощ, се водят мирни преговори.

Наскоро се върнах в Берлин от Киев. До деня, в който заминах, в апартамента ми нямаше отопление. Когато токът спря, след повторни атаки срещу енергийната инфраструктура на града, електрическите ми печки престанаха да работят. В ноемврийския студ домът бавно изгуби топлината си. Цялата сграда, целият квартал потънаха в мрак. Електричеството е като кръв, която изпълва безбройните жици около нас. Когато изчезна, усещането беше, сякаш животът изтича от пулсиращото тяло на града, капка по капка.

Хиляди домове в Киев и други украински градове останаха без електричество или отопление през целия ноември – така посрещнаха и декември. През нощта сирените често вият – твърде често последвани от експлозии. На сутринта слушаме съобщения за убити и за хора, загубили домовете си.

Тези последни опити за мирни преговори далеч не са първите. Вече бяха отхвърлени няколко „лоши мира“ – последвани от нотки на самодоволно праведничество в международните медии. С течение на времето самата идея за мир придоби лоша слава. Тя се възприема като „мир чрез принуда“.

През последните две години участвах в редица разговори за възможни сценарии за мир. Почти всички разглеждаха конфликта през призмата на международното право, геополитиката и необходимостта да се отговори със сила на агресора. С други думи – от установяването на правилото „мир чрез сила“ спрямо Русия – и от това Украйна да стане „несмилаема“ за Русия, както каза Урсула фон дер Лайен през август. Сякаш да бъдеш част от нечий храносмилателен процес може някога да донесе добро на дадена страна или нейните съюзници. В тази война символичният език се превърна в нова Желязна завеса, която прикрива реалността, че алтернативата на „лошия мир“ е нищо друго освен самата война – във всичките ѝ форми.

Тази статия беше написана предимно през август и октомври, във време, когато ми се струваше необходимо да опиша насилието, което се оказа нужно, за да се поддържа въоръжената съпротива. Чувствах, сякаш казвам на света нещо съществено – нещо, което политиците по някакъв начин бяха пропуснали, докато обсъждаха перспективата войната да продължи до 2030 г., без да предлагат нищо ново.

Сега все по-често си мисля, че просто повтарям нещо добре известно. Детайлите са забелязани; хората просто избират да не говорят за тях. В един момент писането по тази тема дори започна да ми се струва безполезно.

Мой приятел, който сега е в армията, ми каза тази седмица: „Няма да им позволя да забравят това.“ Посвещавам тази статия на неговите думи.

Когато един ден през август седнах да пиша, на телефона ми започна да се появява поредица от съобщения: „Спускат се по Видрадне, изскачат от черна кола“… „Хатне – проверки на коли, зле е, пълна хайка“… „На метростанция Хната Юри, точно на перона, няколко патладжана с таблет… внимавайте там!“ Тези живи обновления бяха публикувани в Telegram, в един от многото канали, които цивилни в Киев са създали, за да се предупреждават един друг за мобилизационни рейдове.

Разпознавам кодовите думи. „Патладжан“ е полицай или служител на ТЦК („териториален център за комплектуване“), наричан така заради цвета на униформата им. Ако даден квартал е със „слънчево време“ или е „чист“, никой не проверява документи за мобилизация там. Повечето съобщения са на украински и тонът им често е интимен, сякаш се обръщат към роднина. После внезапно се промъква абсурдна политическа реплика. Например: „Кръстовището на Днепровския бряг и ул. Трускавецка – чисто, никакви органи“ е последвано от „Войната между Русия и Украйна някой ден ще свърши, така си мисля – Тръмп“.

Няколко часа след публикуването им тези съобщения се изтриват. Копирам ги, за да съхраня доказателства за статията си. Участието в такива канали е престъпление. Някои от създателите и администраторите им вече са преследвани и може да влязат в затвора. Службата за сигурност периодично публикува снимки от тези арести като форма на сплашване. На фона на всеобхватното военно отразяване на войната, няколко показни акта на наказание са достатъчни, за да се разпространи страх. Но веднага щом един канал бъде затворен, друг идентичен се появява.

Каналите са строго анонимни. Хората не говорят за участието си в тях. По този начин възниква своеобразна общност – спонтанно, без лични връзки или контакти. Скрити зад псевдоними и аватари, хората си помагат, разговарят и дори обсъждат политика.

Такива канали съществуват из цяла Украйна. Те са част от подземния живот на градове, чиито външни повърхности периодично се покриват с реклами за набиране на бойци за военни батальони. В Киев тези обяви често се поставят на местата, където някога имаше постери за холивудски блокбастъри.

Или поне така изглежда, защото кампаниите за набиране използват същия визуален език. Войниците от батальон „Чартър“ са изобразени като гиганти. Те седят върху сгради сякаш са столове, опират колене в мостове, подпирайки с лакти офис-блокове. Биха могли да смачкат кула с една крачка или да съборят стена с неволно движение на рамото.

Някои известни батальони имат свои серии постери. Тези на „Трета щурмова бригада“ показват усмихнат войник с окървавен меч, който лети върху огромна пухкава котка над подобни на зомбита цивилни, чиито лица са частично покрити със засъхнала кръв. Те го снимат и протягат ръце към него, сякаш не осъзнават, че той възнамерява да ги унищожи. Пухкавата котка се бие заедно с него; капчици кръв полепват по ноктите ѝ. Надписът гласи: „Трета щурмова бригада. Готови за всеки сценарий“.

Има и постери, насочени специално към доброволци под 24 години, които са освободени от задължителна мобилизация. Някои включват аниме или cartoon илюстрации и представят войната като компютърна игра. Един постер предлагаше лотария за млади доброволци с награда от 1 милион гривни [украинската валута].

Със своите преувеличени изображения на сила тези постери може би привличат хората, които се чувстват безсилни. Те предлагат илюзия за мощ, влияние и контрол. Техният фантасмагоричен, дори анти-реалистичен стил представя войната като фантазия. Конфликтът сякаш се разгръща в игрови свят, където героите могат да бъдат „ъпгрейдвани“, като получават допълнителни животи, здраве и сила.

Една от повтарящите се фрази в тази война принадлежи на същото фантастично измерение: „Героите не умират.“ Четем я в некролозите, които изпълват нашите Facebook емисии, чуваме я на погребенията на убити войници. Понякога съм искала да повярвам в нея или поне да усетя някаква истина. Друго изразяване следва същата логика: „завинаги на 19“, „завинаги на 31“ или на която и да е възраст, на която войникът е загинал. Сякаш не говорим за живот, прекъснат преждевременно, а за рецепта за вечна младост.

Идеята за безсмъртие изглежда особено парадоксална, когато някой, когото обичаш, умре. На 18 август, на площад „Независимост“ в центъра на Киев, отдадохме последна почит на моя приятел, художника и анархист Давид Чичкан, който беше убит в битка. Той се записа доброволно през октомври 2024 г. и служеше в минометен екип. Много от най-близките му другари от украинските анархистки движения бяха заминали още по-рано.

Погребението на Давид събра артисти и куратори, леви и анархисти, членове на куиър общности и войници. В спомените си неговите съекипници отбелязаха, че не се е страхувал от „тежка работа“, че строял заслони и бил готов да седи в окопите „като обикновен човек“.

Почти всички, които говориха, споменаха и факта, че той не беше длъжен да се бие. „Можеше да използва връзките си в арт света и да замине за друга страна“, каза един. „Беше достатъчно известен, за да служи в по-лека роля на фронта или може би да помага на украинската армия от тила“, каза друг. Тези изказвания, предназначени да почетат паметта на един смел и много добър човек, неволно хвърлят тясна светлина върху невидимите йерархии в армията – институция, в която мнозина се страхуват да влязат, а други се опитват да избягат от нея.

Само тази година са регистрирани повече от 160 000 случая на войници, напуснали самоволно службата (AWOL)^[1]. Както отбеляза журналист в Deutsche Welle: „AWOL се превърна в ежедневен израз в Украйна.“ Докато проучвах тази тема, непрекъснато попадах на описания на бъдещи войници като „мобилизационни ресурси“. Самите войници понякога пишат иронично: „Ние сме мобилизационен материал.“ Концепцията за „човешкия ресурс“ е също толкова нереална, колкото и образът на безсмъртния герой.

Законите за наборна служба в Украйна са преработвани многократно след пълномащабната инвазия през 2022 г. В началото, шокирани от руската агресия, много доброволци се отправиха към фронта с надежда и дори с вярата, че войната скоро ще приключи. Нападащата армия беше сравнително малка, сякаш очакваше слаб отпор и лесна победа. Вместо това първата година от боевете доведе до огромни жертви и загуби. Трудно беше да се повярва, че такова престъпление ще се превърне в продължителен конфликт. Но мир не беше постигнат и когато руските сили нараснаха три пъти, необходимостта от повече украински войници също нарасна.

През май 2024 г., предвид подновената руска офанзива, възрастта за мобилизация беше понижена от 27 на 25 години, ограничените категории на годност почти бяха премахнати, а всички мъже между 18 и 60 години бяха задължени да актуализират личната си информация в държавна база данни. Освен това всички мъже във възраст за мобилизация се считат за подлежащи на военна служба, а онези над 22 години нямат право да напускат страната. Освобождаването от мобилизация се превърна в привилегия и дори тези, които я имат, не се чувстват защитени: освобождаванията периодично се преразглеждат и обезсилват с последващи законови промени. Първоначално новият закон трябваше да включва разпоредби за демобилизация на войниците след 36 месеца служба, но тази клауза впоследствие беше премахната, очевидно заради хроничен недостиг на военен персонал по фронтовите линии.

Въпреки заплахата от глоби, според докладите 1,5 милиона мъже не са актуализирали информацията си в базата данни. Ако тези цифри са дори приблизително верни, тогава огромен брой хора желаят да избегнат мобилизация или не вярват на държавния процес по набор. Такива мащаби говорят сами за себе си. Те разкриват, че в тази война съществува обширна територия на мълчание – пространство за мнения, съмнения и решения, които нямат път към публично изразяване и може би дори не са напълно оформени като политически позиции или преценки.

Но там, където няма думи, остават действията: укриване, избягване или неподчинение на заповедта да се биеш.

След като новият закон за наборната служба влезе в сила, украинският интернет се препълни с видеа на принудителна мобилизация – и на съпротива. Те се заснемат от случайни минувачи и се качват в социалните мрежи, но международните медии показателно ги игнорират.

Ако преглеждате тези видеа, може да видите мъж, който отчаяно се бори с войници, които след това го хвърлят в автобус. Това се нарича „бусифициране“. Ако продължите да гледате, може да попаднете на хора, които разбиват врати на наборни центрове – обикновено разположени в бивши съветски военни комисариати – и се опитват да освободят мъже, задържани насила.

Тези изображения обикновено циркулират анонимно. Заснемането им или публикуването им може да доведе до наказателно преследване. Често не мога да изгледам подобни видеа докрай. Оставят ме с чувство на безкрайна безпомощност, отчасти защото почти никой не признава публично, че ги е видял. Сякаш всички са се споразумели да не обсъждат това, което всички наблюдаваме. Напоследък се питам: възможно ли е хората наистина да не виждат тези видеа? Да не чуват тези викове за помощ и тези молби да се разпространи информацията?

Някои мои приятели говорят за тези видеа по кухните си, както хората някога правеха през дисидентската епоха. Но в публичното пространство е така, сякаш нищо не се случва. Вече не живеем в границите на национални държави. Новините циркулират международно, а неспособността да се адресират нарушения на човешките права също се е превърнала в международен процес. Сякаш нашето общество – и международният дискурс – е попаднало под колективно заклинание.

В един момент дори се притесних, че полудявам, защото непрекъснато виждам неща, които за твърде много други хора остават незначителни. От колеги в европейски градове чувам отново и отново коментари като: „Сега не е моментът да говорим за това.“ Изискването да се мълчи за сложната динамика на съпротивата срещу руската агресия е нещо, което не е било истински осмислено. По мое мнение това изискване всъщност се е превърнало във фоновата политика на много уважавани медии. Политически активисти в подкрепа на Украйна твърде често ми казват: „Ако тези факти станат известни, ще бъде невъзможно да убедим европейците да помагат на Украйна.“

Тази линия на аргументация действа като пречка пред всякаква дискусия и като форма на автоцензура. Тя спомага за създаването на илюзии, които правят възможно изключването на цели фрагменти от реалността и отвръщането на погледа от голяма част от травмата, болката и вътрешното насилие, които са проникнали в едно общество, въвлечено в продължителна война.

Започнах да си мисля, че това мълчание поражда образа на страна, която иска да води война – героично общество, обединено в мненията и предпочитанията си. Така изглежда Украйна в кампаниите на своята информационна война, в които политици, журналисти и активисти говорят гордо за участието си.

Колкото по-дълго тези видеа остават непризнати, толкова повече всички сякаш свикваме с насилието. Но аз искам да опиша някои от нещата, които съм видяла в тях, за да останат в паметта и да не потънат под океан от подобни истории.

Събитията в едно от видеата се случват някъде във Виницка област. Заснето е от жена, седяща на предната дясна седалка в кола, спряла на пътя. Тя се обръща назад, за да снима двете си слаби дъщери на задната седалка, може би на седем или осем години. И двете имат нежни лица и руси коси. В първите секунди изглеждат любопитни, дори радостни. Но откъм предните седалки се чуват виковете на родителите им.

„Виж какво става!“ – крещи жената. „Удрят ни колата! Един от ТЦК!“

Малките момичета пищят, после се прекръстват и започват да се молят високо: „О, Господи, помогни ни, молим те! О, Господи, помогни ни, молим те!“

Майката се опитва да обясни какво става. Бащата, който управлявал колата, не е спрял, когато служители на ТЦК са му дали знак. Военните от мобилизационния център ги подгонили, а когато най-сетне спрели, един от тях слязъл и започнал да удря автомобила, разбивайки прозореца до шофьорската седалка. Докато децата гледат, бащата е отведен насила за мобилизация. Видеото завършва с това как го извеждат.

Участието на деца като свидетели на мобилизационния процес е още един аспект от ставащото – и такъв, който ще има последици. Един мой приятел с епилепсия избяга пеш от ТЦК с помощта на десетгодишната си дъщеря; тя дори се опита да отвлече вниманието на войниците, за да може баща ѝ да се измъкне. Тази есен се разпространи видео, в което ученици заснемат как ТЦК идва за техния учител по физическо. Коментарите на децата разкриваха колко уплашени и възмутени са били. Училището им забранило да публикуват видеото, но някой все пак го качил.

Друго видео, този път от Днепропетровска област. Войници в цивилни дрехи влачат мъж за ръцете към автобус за мобилизация. Той крещи, вика за помощ, опитва се да се съпротивлява. Почти е гол, дрехите са му били свалени по време на борбата. Извън кадър жена крещи: „Отвличат човек!“

През октомври актрисата Елена Репина, която играеше редом с днешния президент Владимир Зеленски в известния сериал „Слуга на народа“, прекара нощта на улицата пред наборния център, където държаха съпруга ѝ; и двамата са на 59 години. Тя записа поредица от съобщения и ги публикува във Facebook, като дори нарече ТЦК „фашисти“. Този път медиите реагираха бързо и съпругът ѝ бе освободен още на следващия ден – единственият такъв случай, за който знам.

Дмитро Волошин, командир от 8-и десантно-щурмови корпус, призна, че практически всички мъже в подразделението му са били „бусифицирани“. „Те се бият добре,“ каза той във видео, публикувано във Facebook. „Какво друго да правят? Най-важното е да се създадат правилните условия човек да има вяра, че може да изпълни задачата.“ А коментар под видеото гласи: „Създаването на правилните условия означава да пребиеш човека толкова жестоко, да го уплашиш толкова много, че да се страхува повече от командирите си, отколкото от врага.“

Една сутрин видях видео, заснето на плаж в Одеса. Група деца край водата „играят на ТЦК“. Две момчета гонят трето, държат го за ръцете. То се опитва да се откъсне, но напразно. Отвеждат го към съдбата му.

Последните месеци донесоха вълна от сблъсъци между цивилни и мобилизационни бригади. Ветерани и демобилизирани войници често застават на страната на цивилните. През август имаше спонтанни демонстрации в градовете Ковел и Виница; хората се опитаха да нахлуят в наборни центрове и да освободят задържаните вътре. По някаква причина международните медии игнорираха тези силно въздействащи протести.

Такъв вид гражданско неподчинение раздразни крайнодесния политик Дмитро Корчински, който призова войниците да стрелят по всеки, който се съпротивлява на мобилизацията. Неговата странна, маргинална и умишлено провокативна роля изглежда се състои в това да разширява границите на допустимото в публичната сфера. И призивът му явно бе чут. На 19 август в село Нови Червища във Волинска област служители на ТЦК откриха огън по група възрастни жени.

Една от жените по-късно говори пред местен телевизионен канал. Тя и приятелките ѝ видели как служители на ТЦК гонят познат им човек с увреждания. Те опитали да се намесят и замеряли автомобила на мобилизационната бригада с камъни, след което служителите открили стрелба, улучвайки една от жените в бузата, което наложило хоспитализирането ѝ.

Преди войната беше обичайно хората да се справят със здравословните си проблеми извън държавната здравна система; дори сериозни или хронични заболявания често не се регистрираха. Тези хора сега се оказват „неофициално болни“ или „неофициално инвалидизирани“ – и следователно подлежащи на мобилизация.

На 9 октомври наборен център в Черкаси публикува официално съобщение за смъртта на друг мъж с епилепсия, починал по време на медицинския си преглед. Случаят е в процес на разследване. Но има много други подобни инциденти.

Съпругът на една моя позната, който има епилепсия, беше мобилизиран насилствено тази пролет и по-късно изчезна безследно на фронтовата линия.

Познавам един 55-годишен преводач с няколко хронични заболявания, който си счупи ключицата, за да не бъде мобилизиран. Каза ми, че това е най-сигурният метод.

Познавам и дизайнер, който си отстрани бъбрека, за да получи освобождаване по инвалидност.

Един мой приятел беше отвлечен направо от улицата в Киев.

В Telegram научих за наборник в Киев, който си прерязал ръцете и шията, за да бъде пуснат.

В Instagram една известна доброволка от Запорожие разказва историята за убийство в наборен център. Бащата на нейна приятелка, 52-годишен бивш боец, е бил повторно мобилизиран насила и е починал за по-малко от 24 часа. Когато тялото му било върнато на семейството седмица по-късно, то носело следи от многократни побои. Снимката показва усмихнат баща и дъщеря, с украински надпис: „Баща ми беше убит! Моля, разпространете!“ Доброволката отправя апел към журналисти, към гражданското общество: разкажете тази история. Но, разбира се, никой не възнамерява да я разкаже. Историята вече е почти забравена, затрупана от други, които изглеждат по-драматични.

Наскоро чаках обаждания от военно учебно съоръжение в Западна Украйна. Там държат като наборници мой приятел художник и новия му познат – университетски преподавател по химия. И двамата са принципно против употребата на сила и въоръжена борба. Ученият е много болен и може би има сериозно бъбречно заболяване. Но му е отказана медицинска помощ, защото наборници са се опитвали да избягат от болницата.

Телефоните и на двамата са били конфискувани – обичайна практика в наборните центрове и учебните части. Понякога седмици наред няма никаква вест от мобилизираните мъже; семействата им дори не знаят дали са живи. Но някои успяват да запазят телефон незаконно и техни другари по оръжие ми звънят, за да предават новини.

Тези, които ми се обаждат, казват, че почти всички мъже в учебното поделение са били доведени чрез принудителна мобилизация. Тоест били са спрени посред улицата, на праговете на домовете си, в разгара на най-обикновени ежедневни дейности. Мнозина крещели и се съпротивлявали, но били „бусифицирани“. Разбирам, че в учебното съоръжение се практикуват форми на ритуално наказание: ако наборник откаже да подпише документи, че е доброволец, или опита да избяга, го връзват за дърво, обиждат го и го унижават други войници. Това продължава дори през зимата.

Няколко наборници, които отказали да вземат оръжие, били изпратени на фронтовата линия без обучение – и без телефони. Имаше слухове, че наборници са били бити или дори застрелвани, когато са опитвали да избягат. Международни военни специалисти присъстват в центровете, но очевидно не виждат никакви нередности.

По-късно срещнах възрастната майка на компютърен програмист, който е бил насилствено мобилизиран. „Молих сина си – не се откроявай, просто подпиши всички документи, опитай да не се набиваш на очи и прави каквото ти казват,“ сподели ми тя. „Нямаме друг избор. Иначе може да го убият там.“

Новината за смъртта на Давид Чичкан разруши част от моя свят; мъката от загубата ме преследва. Но същото правят и нападенията срещу свободата на цивилните, функционирането на нелегални затвори и договорите за военна служба, подписвани под заплахи от насилие или чрез изтезания – всички тези неща разкъсват тъканта на обществото, унищожават самите основи на човешкото достойнство.

Защо цялото пространство на войната бучи от наложено мълчание? Тази война създаде илюзията, че признаването на един вид преживяване обезценява друго – сякаш самата свобода на избор омаловажава избора да се присъединиш към съпротивата; сякаш признаването и противопоставянето на вътрешното насилие в общество, което се защитава, винаги означава „работа за врага“.

Мълчанието не само не подкрепя украинското общество. То нормализира и легитимира една ненормална, престъпна ситуация. Кара хората да приемат, че насилието е нещо естествено, очаквано, неизбежна част от обществото. Викът за помощ не получава отговор. А това също е отговор.

^[1] На украински съкращението е СЗЧ и означава samovil’ne zalishennia chastyny (самоволно напускане на поделение).

Източник

Йевгения Белорусец е украинска писателка и художничка, която живее и работи в Берлин и Киев. Документира руската инвазия в Украйна от 2014 г. насам.