Кои точно са евреите – често задаван въпрос – рядко е било загадка за техните врагове. Сталин ги представя като „безкоренни космополити“, съзаклятничещи с „американските империалисти“, за да подкопаят Съветския съюз. В разгорещеното въображение на Хитлер те са бацили, заразяващи „здравата арийска раса“. Обвинявали са ги и в похотливо хищничество, и в безгранично всемогъщество, и като върли болшевики, и като архикапиталисти. Все по-често днес „евреин“ се слива със „ционист“, което като обиден етикет може да значи всичко – от „заселнически колониалист“ до „фашист“ и „расист“. Старото значение на ционизма – създаването на еврейска държава, която да предпази евреите от гонения – до голяма степен е изчезнало от полезрението.

Разбира се, противопоставянето срещу ционизма само по себе си не е равнозначно на антисемитизъм. А крайнодесните политици, които обвиняват про-палестински студенти в антисемитизъм, трудно могат да минат за достоверни арбитри. Администрацията на Тръмп, която се представя като защитник на евреите, поддържа връзки с антисемитски екстремисти; самият Тръмп вечеря с откровени отрицатели на Холокоста и дори казва, че сред неонацистите, които протестират срещу „заместването“ на нееврейските бели от евреи, има „някои много добри хора“.  Едно крайно дясно правителство, пълно с националисти, които вярват в идеята за „кръвта и земята“ и заедно с това твърдят, че са защитници на еврейското малцинство, преди би изглеждало направо абсурдно.

Когато думите губят първоначалното си значение и се превръщат в словесни боздугани, общественият живот се изпълва с обвинения, заплахи и дори насилие. Крайнодесните политици, които лепят етикета „антисемит“ на всички критици на Израел, са огледален образ на онези, които приемат, че всички евреи са ционисти, а всички ционисти – расисти. Една от многото добродетели на отличната и навременна книга на Марк Мазоуър За антисемитизма (Penguin Press) е опитът му да върне историческия контекст на една дума, която се е превърнала в общоприет термин за осъждане.

Има евреи, които вярват, че неевреите винаги са мразели евреите и винаги ще ги мразят. В този поглед антисемитизмът е уникален, вечен и неизменен. Бенцион Нетаняху, големият историк на Испанската инквизиция, вижда еврейската история като „история на Холокости“. Синът му Бенямин, министър-председателят на Израел, отхвърля всяка критика срещу насилието на страната над палестинците като поредна проява на синат Исраел – вековечната „омраза към Израел“. Неговата самопровъзгласена мисия е да пази евреите от нов Холокост, дори ако целият свят го осъжда. Всъщност именно ако целият свят го осъжда – защото това само затвърждава убеждението му, че онези, които критикуват политиките му, го правят „заради простия факт, че ние съществуваме“.

Мазоуър, педантичен историк, не е съгласен. Антисемитизмът далеч не е ново явление, отбелязва той, но естеството на тази враждебност се е променяло радикално през времето. В своя обзор той до голяма степен прескача религиозните предразсъдъци на предмодерното християнство. Подобно на Хана Аренд преди него, той разглежда омразата към евреите като последица от европейската модерност, която набира сила в края на XIX век, когато се формират много национални държави. Това е епохата на политическите партии, вестниците, високите финанси и върховенството на закона. В голяма част от Европа еманципираните евреи вече са граждани на големите градове, с равни права, и вече не са малцинствени поданици на благородническите домове.

Тази равенство, както и намаляването на очевидните отличителни белези – странни дрехи, непознат език, неясни традиции – може да е обезпокоявало, и то не само консервативните равини, които са виждали властта им да се разпада. За някои то е изглеждало като нахлуване на ненадеждни външни хора в обществото. Не всички приветстват либералните, по-егалитарни държави, произлезли от Френската и Американската революция. Френските консерватори копнеят по ancien régime на църква и монархия, германските националисти – по общност, вкоренена в родната земя. Начинът, по който човек е гледал на евреите, е бил пряко свързан с това как е гледал на модерната държава. Терминът „антисемитизъм“ е въведен през 1879 г. от германския агитатор Вилхелм Мар в неговата кампания да върне назад еманципацията на евреите. Мазоуър вижда в това „вид контрареакция срещу ускорените ритми на модерните времена, които са обещавали по-добър живот – завръщане към по-стари и по-познати пътища“.

През деветдесетте години на XIX век това напрежение избухва драматично във Франция с аферата „Драйфус“, когато капитан Алфред Драйфус, евреин, е несправедливо осъден за държавна измяна. През 1871 г. Франция е унизена от Прусия в една безразсъдна война, започната по нейна вина, и Драйфус, обвинен, че е предавал военни тайни на германците, се оказва удобна изкупителна жертва в момент на национална слабост. Богат, многоезичен и роден във френско-германската провинция Елзас, той въплъщава стереотипа на космополитния евреин, чийто патриотизъм винаги е под съмнение.

Но на карта стои и нещо повече. Драйфус се превръща в гръмоотвод на сблъсъка между две визии за Франция. Драйфусарите, неговите защитници, са предимно либерални поддръжници на светската, демократична република; антидрайфусарите са главно католически реакционери, които мразят всичко, което олицетворява модерната държава. Те ненавиждат либералите, левичарите, космополитите и евреите – не непременно в този ред.

Макар че в крайна сметка Драйфус е реабилитиран, асоциирането на евреите с идеята за космополитния либерализъм остава. Левият антисемитизъм, който изобразява евреите като алчни капиталисти, също съществува, особено във Франция, но преследването на евреите продължава да бъде предимно дясно занимание – дело на нелиберални националисти, които виждат в това малцинство замърсител на чистотата на расовата или религиозната им общност. На фона на напрежението между нацията и държавата през XIX век, сред тези, които застават на страната на нацията, има много антисемити. Преди Холокоста сред консерваторите това може да се приеме като уважавана позиция.

Свидетел на аферата „Драйфус“ е Теодор Херцел, либерален, асимилиран, светски австро-унгарски евреин, който отразява процеса в Париж като журналист. Гледайки как Драйфус е лишен от офицерския си чин пред подигравателната тълпа, Херцел (за когото Мазоуър изненадващо казва твърде малко) стига до заключението, че единственият начин евреите да живеят в безопасност е да създадат собствена национална държава. Той усеща опасността от набъбващия национализъм в разпадащата се Австро-Унгарска империя. При император Франц Йосиф евреите нямат нация, на която да се опрат, за разлика от чехи или унгарци. Империята дава на всички свои поданици известна защита, поради което евреите са сред последните и най-верни поддръжници на Франц Йосиф. Галицкият еврейски писател Йозеф Рот пише романа Маршът на Радецки (1932) като елегия за този изгубен свят. След като империята рухва след Първата световна война, евреите се превръщат в приоритетна мишена за националистите.

Залезът на империята е и време на конспиративни теории за международни еврейски кабали, които уж управляват света чрез пари и потайни мрежи. Руската фалшификация Протоколите на мъдреците от Сион, публикувана през 1903 г., разпалва вълнения в много страни, макар и не винаги със същия ефект. След като нахлуват в Сибир през 1918 г., японците – запознати с „Протоколите“ от местното население – се оказват толкова убедени в еврейската мощ, че по-късно пазят евреите в Азия от нацистките депортации. Такъв могъщ народ, разсъждават те, трябва да бъде държан на своя страна.

Гледната им точка е оформена и от факта, че Якоб Шиф, еврейски банкер в Ню Йорк, помага да се финансира войната на Япония срещу Русия през 1905 г. Подобна сметка излиза наяве и през Първата световна война, когато Съюзниците търсят еврейска финансова помощ. Мазоуър предполага, че това влияе върху Артър Балфур, британския външен министър, който през 1917 г. обещава подкрепа за „създаването в Палестина на национален дом за еврейския народ“. Не всички евреи приемат този жест с радост. Британският икономист Дж. Х. Леви твърди, че ако „се провъзгласим за чужденци… не разбирам на какво основание ще можем да протестираме, че сме третирани несправедливо като такива“. В неговите очи „единственото, което ционизмът вероятно ще постигне, е да произведе логична основа за антисемитизма“.

Битката във Франция и другаде между двете концепции за държавата – едната либерална и демократична, другата вкоренена в идеи за кръв, вяра и почва – се оглежда и в еврейските отговори срещу антисемитизма. Единият от тях е да се изгради еврейска държава; другият – да се воюва за еманципацията на всички потиснати чрез универсалистка, често левичарска политика. Карл Маркс си представя, че „еврейският въпрос“ ще изчезне, щом пролетариатът завладее властта. За много еврейски имигранти в Съединените щати марксизмът през XX век ще замени юдаизма като обща вяра.

Уви, еврейските скептици на ционизма, които предпочитат да мислят за себе си като за космополити, не намират облекчение. Антисемитите заклеймяват евреите и като капиталисти, и като комунисти – две идеологии с международен обсег. И бизнесмените, и революционерите са склонни да пренебрегват граници. Хитлер е обсебен от идеята за „юдео-болшевизъм“. Йозеф Гьобелс, неговият министър на пропагандата, твърди, че „само в мозъка на номад, който няма нация, раса или страна, може да се зароди този сатанизъм“.

Йохен Хелбек, историк на Русия, твърди в своята завладяваща и богато документирана нова книга Враг номер едно на света (Penguin Press), че манията на Хитлер по „юдео-болшевизма“ е била основната причина за Холокоста. Хитлер се стреми да унищожи евреите, пише Хелбек, защото е трябвало да унищожи болшевизма. В това тълкуване германското нахлуване в Съветския съюз през 1941 г. превръща всички евреи в болшевики. Хелбек изтъква добродетелите на марксисткия интернационализъм – може би малко прекомерно. Той твърди, че антирасизмът е бил водеща черта на съветския живот и че героичната съпротива срещу нацистка Германия е била движена главно от комунистическо убеждение.

Тезата на Хелбек е интересна, но преувеличена. Сталин, най-вече по политически причини, едва ли е бил приятел на евреите. Евреите са прочистени от съветското външно министерство през 1939 г., когато СССР подписва пакт с нацистка Германия, а не много дълго след поражението на Германия следват и антисемитски показни процеси. Във всеки случай съветската пропаганда представя войната срещу Германия в патриотични, а не в идеологически термини. Хората воюват за Майка Русия много по-охотно, отколкото за Сталин или Маркс.

Фиксацията на Хитлер върху „юдео-болшевизма“ е достатъчно реална, но също така реална е и вярата му, че Рузвелт и Чърчил са марионетки на „финансовото еврейство“. Той е убеден, че Вашингтон и Лондон са „юдеизирани“. Това е разпространено убеждение сред националисти и расисти. Хюстън Стюарт Чембърлейн – роден британец, станал германски гражданин, оженил се за дъщерята на Рихард Вагнер и възхищаващ се на Хитлер – е сред онези, които виждат Великобритания и САЩ като ужасно опетнени от своите имигрантски популации. Много по-голямата жестокост на нацистката война срещу съветските граждани, в сравнение с тази срещу англо-американските съюзници, има по-малко общо с идеологията, отколкото с расата: в очите на нацистите народите на Съветския съюз и Източна Европа са „по-низши раси“, а не просто марионетки на онези богати, всемогъщи евреи.

Това, което накланя везните между универсалистката борба срещу антисемитизма и стремежа към еврейска родина, е Холокостът. За стотици хиляди оцелели – влачещи се в лагери за разселени лица, бездомни и нежелани почти навсякъде – Палестина е единственото убежище. Една идея се превръща в необходимост. Държавата Израел, основана през 1948 г., е замислена като отговор срещу векове на унижения и изключване, завършили с масово изтребление. Но минава време, преди верността към Израел и споменът за Холокоста да се превърнат в двата стълба на еврейската идентичност – в Израел и в диаспората.

Ясното е, че традиционните роли са се преобърнали по странен начин.
Еврейската държава е прегърнала етнонационализма, докато много от международните ѝ критици, включително немалко евреи, претендират, че се борят за потиснатите навсякъде.

Първият министър-председател на Израел, Давид Бен-Гурион, няма особен интерес към размишления върху скорошните катастрофи в Европа. Той иска да възпита нов вид евреин – героичния син или дъщеря на древната земя. В разговор с Нахум Голдман, един от основателите на Световния еврейски конгрес, Бен-Гурион признава, че конфликтът на Израел с арабите няма нищо общо с Холокоста, а е свързан изцяло със земята. И все пак той използва нацистката аналогия за публичен ефект: в навечерието на Суецката криза през 1955 г. казва пред Кнесета, че „нацистката догма“ „отново отеква по бреговете на Нил“.

Много евреи от Европа и Близкия изток се преселват в новата държава от идеализъм или отчаяние. Повечето евреи в диаспората обаче все още не смятат, че съдбата на Израел е неразривно свързана с тяхната собствена. Каквото и да са мислели неевреите насаме, нацистите правят открития антисемитизъм немодерен, дори отвратителен. Както отбелязва Мазоуър, „американските евреи се възползваха от следвоенното благоденствие и се включиха в консуматорския бум и радостите на живота в предградията“.

Въпреки това Бен-Гурион от самото начало представя Израел като родина на всички евреи. През 1952 г. неговото правителство заявява: „Държавата Израел разглежда себе си като създание на целия еврейски народ.“ Той възприема процеса срещу Адолф Айхман, нацисткия администратор на Холокоста, проведен в Йерусалим през 1961 г., като възможност да свърже съдбата на Израел с паметта за геноцида. В откриващата си реч прокурорът Гидеон Хауснер казва, че не стои сам: „С мен са шест милиона обвинители.“ Хана Арент, която присъства, пише, че процесът е замислен да покаже на младите израелци „какво означава да живееш сред неевреи, за да ги убеди, че само в Израел един евреин може да бъде в безопасност и да живее почтено“.

Мазоуър можеше да каже повече за този момент. По- широкото му послание е насочено не само към израелците, а и към евреите навсякъде: заплахата за Израел е заплаха за всички евреи. И все пак може би той е прав да не преувеличава въздействието му. Евреите в диаспората все още далеч превъзхождат по брой израелските евреи, а еврейските активисти са сред най-видните в американското движение за граждански права, поддържайки жив либерално-левия, универсалистки подход към борбата с расовите предразсъдъци. Арент, например, не одобрява използването на процеса срещу Айхман за целите на израелската държавна пропаганда. Тя смята, че Айхман е трябвало да бъде съден от международен съд, тъй като неговото съучастие в геноцида е престъпление срещу човечеството, а не само срещу евреите.

Решителен поврат настъпва през 1967 г., когато Израел побеждава своите арабски съседи в Шестдневната война и окупира арабски земи на Западния бряг, Голанските възвишения, Газа и Йерусалим. Евреите, особено в Съединените щати, усещат нова солидарност с еврейската държава. Те се гордеят с израелската военна мощ, а този път – повече отколкото по време на процеса срещу Айхман – травмите от миналото излизат на преден план. Мазоуър цитира социолога Маршал Склeър, който изучава типично предградие на Чикаго, наречено от него „Лейквил“. Реакцията там, пише Склеър, отразява усещането, че евреите са били пощадени от Холокоста „по щастливо стечение на обстоятелствата“. Но сега войната в Близкия изток „изкарва на повърхността възможността тази история да се повтори – възможността за нов Холокост“.

Лоялността към Израел лесно се съчетава с лоялността към САЩ. Споменът за Холокоста може дори да се разглежда като аспект на американския патриотизъм – оттук и по-късно Музеят на Холокоста на Националната алея във Вашингтон. Не само Израел, но и Съединените щати ще защитят евреите от нова Шоа.

Асимилацията, смесените бракове, напускането на еврейските квартали и отслабването на религиозните връзки правят съдбата на Израел и паметта за Холокоста още по-централни за светската еврейска идентичност. От 60-те години нататък и евреи, и неевреи, особено в Германия, започват да гледат на Втората световна война през призмата на Холокоста. Мемоари, паметници, филми и изследователски проекти го изкарват на публична сцена. Както афроамериканците настояват за възпоменаване на робството, за да изградят политическа солидарност, така и евреите могат да се обърнат към Холокоста като източник на колективно признание.

Едва след войната от 1967 г., пише Мазоуър, американските евреи започват „да възприемат Холокоста не просто като история, а като предупреждение за бъдещето и неразделна част от своето самосъзнание“. Щом заплахите за Израел вече се представят като екзистенциални заплахи за евреите навсякъде, границата между антисемитизма и критиката срещу Израел, или самия ционизъм, започва да се размива. По думите на Мазоуър: „Епохата, в която антисемитизмът можеше да се обсъжда без позоваване на Израел, отиваше към своя край.“

Той с право нарича „абсурдно“ твърдението, че американските университети са огнища на институционализиран антисемитизъм. И все пак, за да перифразира един стар еврейски виц, някои антиционисти не харесват Израел „малко повече, отколкото е необходимо“. И това в голяма степен се връща към 1967 г. Особено след като Израел окупира арабски земи отвъд границите от 1948 г., палестинската борба е вплетена в глобалната борба срещу колониализма и неоколониализма. А тъй като колониализмът често се третира като първородния грях на Запада, Израел е натоварен с вината за пет века европейска империя. Държавата не е основана, за да изгради империя – евреите нямат метрополия – но заселването на еврейски общности върху арабска земя след 1967 г. превръща палестинците в своеобразни колониални поданици.

Да се опишат окупираните територии като „апартейд“ или „заселнически колониализъм“ може да е спорно, но само по себе си не е антисемитизъм. Да се нарече масовото избиване на цивилни в Газа геноцид също е спорно, но дори патриотично настроени израелци, отвратени от собственото си правителство, вече използват този термин. Давид Гросман, писател и дългогодишен критик на израелската политика, хуманист в либералната еврейска традиция, наскоро призна в интервю, че не може да не го направи.

И все пак има основание за безпокойство, когато критици на Израел използват Холокоста като реторично оръжие срещу еврейската държава. Мазоуър описва омразата към евреите най-вече като десен феномен, но плакати, показващи Ане Франк с кефир или Давидови звезди, надраскани със свастики, изпращат недвусмислено послание: евреите са толкова лоши, колкото и нацистите. Подобни жестове предшестват сегашното правителство на Нетаняху. През 2002 г. португалският писател Жозе Сарамаго сравни положението на палестинците в Рамала с това на евреите в Аушвиц. Такива сравнения се правят твърде лесно и с прекалено самодоволство – сякаш вината за стореното на евреите може да се облекчи поне малко, ако те бъдат оприличени на собствените си убийци. Както някога е казвал германо-еврейският журналист Хенрик Бродер: „Германците никога няма да простят на евреите за Аушвиц.“

В същото време с държавата Израел се случва нещо странно. Бен-Гурион е твърд човек, който никога не отрича, че еврейското заселване ще бъде съпътствано от насилие. Но дори той би останал шокиран да види израелско правителство, решено на етническо прочистване чрез бомбардировки и глад. Гросман, размишлявайки върху бруталността, разгърната при Нетаняху, също връща нишката към 1967 г.: „Окупацията ни поквари… Станахме много силни военно и се поддадохме на изкушението, което идва с абсолютната власт: идеята, че можем да правим каквото си поискаме.“

Може би разложението е започнало още по-рано. Умерените, леви политически ционисти никога не са възнамерявали израелската политика да се определя от расистка агресия. Още от Херцел мнозина от тях са се надявали на мирен modus vivendi с арабското население; една намаляваща група либерали все още мечтае за решение с две държави. По-твърдолинейните мислители обаче от самото начало отхвърлят тази идея. Зеев Жаботински, бащата на ревизионисткия ционизъм – по-войнствено, максималистко течение в движението – пише още през 1923 г., че не може да има „доброволно споразумение между нас и арабите в Палестина“, защото няма „нито един случай колонизация да е била осъществена със съгласието на местното население“.

Жаботински вероятно би се съгласил с днешните студентски протестиращи, че ционизмът е колониално начинание. Това, което може би не би предвидил, е, че Израел един ден ще стане модел за политици от крайната десница в Европа и Съединените щати. Виктор Орбан, министър-председателят на Унгария, поддържа топли отношения с Нетаняху, като двамата щедро сипят похвали един към друг – дори когато Орбан използва антисемитски конспиративни теории, заимствани направо от Протоколите на мъдреците на Сион. Антидрайфусарите, може да се предположи, биха намерили повече за харесване в сегашната държава Израел, отколкото драйфусарите.

Когато Шимон Перес губи изборите през 1996 г. от Нетаняху, се смята, че е казал: „Израелците загубиха, евреите спечелиха.“ Изглежда е имал предвид, че Израел се е разделил на две нации, подобно на Франция в ерата на Драйфус: „израелци“ като граждани на модерна държава и „евреи“ като членове на общност, основана на кръв и почва. Това е един начин да се опише крахът на светската, лявоцентристка политика в Израел.

Ясното е, че традиционните роли са се преобърнали по странен начин. Еврейската държава е прегърнала етнонационализма, докато много от международните ѝ критици, включително немалко евреи, претендират, че се борят за потиснатите навсякъде. Да се наричат всички тези критици антисемити няма никакъв смисъл. А какво да кажем за опита този етикет да се наложи на фигури като Махмуд Халил? Халил, бивш студент в Колумбийския университет (и притежател на „зелена карта“), е арестуван от агенти на имиграционните служби през март заради участието си в про-палестински протести в кампуса и държан в ареста повече от сто дни. Тръмп туитва, че той е „радикален чуждестранен про-Хамас студент“ и предупреждава за още арести на хора, ангажирани с „протерористична, антисемитска, антиамериканска дейност“.

В действителност Халил е преговарял от името на Columbia University Apartheid Divest – група, която вижда насилието на Израел срещу палестинците като част от глобална система на капиталистическо, колониално и расистко потисничество. „Палестина“, според тях, „е авангардът на нашето колективно освобождение… Ние подкрепяме свободата и справедливостта за палестинския народ и за всички хора.“

Това може да звучи опростено или погрешно, но не е антисемитизъм. Всъщност то се вписва напълно в ляво-либералната, универсалистка традиция на еврейската съпротива срещу антисемитизма. Самият Халил – палестинец, роден в Сирия, женен за американка – може дори да бъде наречен безкоренен космополит. А фактът, че той е бил хвърлен в затвора от администрация с лозунга „Америка на първо място“, в защита на правителство, пълно с расисти, които одобряват убиването и моренето от глад на цивилни, е вреден за Съединените щати, пагубен за палестинците, недобър за Израел и със сигурност лош за евреите.

Източник

Иън Бурума (р. 1951 г.) е британски журналист, писател и университетски преподавател. Сред най-известните му книги са „Убийство в Амстердам: смъртта на Тео ван Гог и границите на толерантността“ (2006) и „Година Нула: историята на 1945“ (2013). Негови статии редовно се публикуват в „Ню Йорк Ривю ъф Букс“ и „Гардиън“. На български е преведена книгата му  (в съавторство с Авишай Маргалит) „Оксидентализмът: кратка история на антизападничеството“ (изд. „Кралица Маб“, 2006 г.)