Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Спомняте ли си ДОГМА, филма на Кевин Смит от 1999 с Бен Афлек, Мат Деймън и Линда Фиорентино? Сцени от филма ми проблеснаха около Архангеловден, но заглавието все ми се изплъзваше. Приятел ми помогна да рециклирам спомена. Състоянието на перманентно насилие и отработената моторика на справедливия гняв подхранваха у зрителя изтъняла надежда за възмездие. Беше си комикс, даже черен, но вдъхновяващ.

Автор(и): Димитър Трайчев

Монтен казва, че по принцип човек се оформя през първите пет години от живота си, всичко след това е само наслагване на пластове върху вече оформеното ядро. Казвам това не за да съдя върху прозренията на мъдреца, а просто защото с годините детството започва да се завръща в живота ми с все по-голяма сила.

Автор(и): Златко Енев

Ако можеше и Язон като мене, хоп, и – право на самолета Варна-Истанбул. Оттам е лесно, с прикачване до Трабзон. После с автобус по крайбрежната магистрала: яваш-яваш и право до Колхида. Има-няма, ден-два-три. Няма морски бури, няма сирени, няма магьосници. Няма разправии с колеги аргонавти и зли Медеи. Чиста работа. Ама няма и приключение.

Автор(и): Евдокия Борисова

Заобиколила ловко останалите лепкави и дяволски неща, за да стигне до него. След отчаяните опити да го спаси ѝ е оставало само да легне, за да сподели смъртта му. След като не може да направи нищо друго, поне да не го оставя само. Стори ми се, че муцунката ѝ докосваше бебето. Може и да не е така. Само човешките майки удължават близостта и спират минутите до смъртта. Все пак, тя накрая идва. И за хората, и за мишките.

Автор(и): Юлиана Методиева

Диагнозата се потвърди: Синдром на Даун

Автор(и): Лика Ешкенази

Обичам да пътувам с автобус до Истанбул. Винаги срещам невероятни образи. Ако са на възраст, изглеждат като излезли от албуми от края на осемдесетте. Усмивки от старите ленти. Ако са млади, са странно съчетание от последен писък на модата и провинциална наивност.

Автор(и): Евдокия Борисова

2006-та беше последната година, в която имах по-осезаеми контакти с детската публика в България. Беше мило и неочаквано преживяване – в Градската софийска библиотека ми съобщиха, че млади учителки от частното училище по немски език „Увекинд“ (или поне така съм го запомнил) отдавна търсели контакт с мен, тъй като трите томчета за Червенокоска били нещо като „задължителна прочитна литература“ при тях и много им се искало да направим среща в училището.

 Автор(и): Златко Енев

Пролетта на 2005-та донесе нова куриозна история в живота на Червенокоска. Не помня точно дали беше мейл или телефонно обаждане, но по едно време изведнъж узнах, че с мен иска да разговаря… госпожа Меглена Плугчиева, посланичката.

Автор(и): Златко Енев

В 2005-та канавата на солидния ми буржоазен живот се процепи окончателно, и то в няколко различни посоки. Първата и най-съсипваща от всички беше разпадът на семейството..

Автор(и): Златко Енев

Брех, чудо! Повярвах значи не на шега във вибрациите вселенски, започнах най-сериозна кореспонденция с моето китайско тигърче. И подхвана тя нова непосилна борба, този път за публикуване на книгата в Китай.

Автор(и): Златко Енев

Това е важен момент не само заради (спорната) суперлатива, която съдържа. В хода на годините се срещнах с всевъзможни оценки на книгите, повечето от тях идещи от хора извън България (където книгата се чете предимно от възрастни, между другото). Оценките идват и си отиват, но в този конкретен момент има нещо, което ми намирисва на вечност. Важното в него е типичността на картината за България, която той представя.

Автор(и): Златко Енев

А Любо Русанов, хрисим и благ като Господ, ми вика отсреща, „Господин Енев, това е най-доброто нещо, което някога е писано на български език за деца“.

Падна ми ченето, увиснах целия като чифт прани кюлоти – и не мога да кажа ни гък, ни мък.

Автор(и): Златко Енев

Прибрах се в Берлин окрилен и изпълнен с мечти за безумно красивите неща, които щяхме да направим заедно с българските майстори. И замайсторихме.

Автор(и): Златко Енев

Но преди да започна с историята на Червенокоска, искам да ви разкажа една друга, далеч по-важна, с привкус на „история“. Позволете ми да ви пренеса далеч назад във времето. Годините са 1880-те, а мястото или местата – Париж, Копенхаген, остров Мартиника, по-късно тихоокеанският остров Таити.

Автор(и): Златко Енев

Тази сигурно ще бъде дълга. А и едва ли би могло да бъде другояче, като се има предвид, че обхваща минимум последните 25 години от живота ми, а може би и много повече. Но да не губя време.

Винаги съм искал да бъда писател. Писаното слово упражнява над въображението ми някаква магическа мощ, принуждава ме да изпадам в състояние на непрестанно тичане и преследване на невидими изкушения, малко като пословичното конче, пред чийто нос виси морков. Написах първата си „книга“ някъде на осемгодишна възраст, само за да установя нещо, което по-късно щеше да се превърне в основно правило на писателския ми живот: да се пише е далеч по-лесно, отколкото да се намерят читатели.

Автор(и): Златко Енев

Живяло някога едно малко детенце, толкова ситно, че всичките му пръстчета били кутрета. Казано малко по-изтънчено, когато се родило, то дори не се появило на бял свят, а просто в някаква светла пролука.

При цялата си немотия майката се зарадвала на маломерното отроче – такова щяло да иска само оскъдна прехрана. Жената мислено благодарила: колко хубаво е детето да се роди тъй безтегловно, та да не привлича злите духове. И въздишала, докато съзерцавала дребничкото създание. Кой по-добре от майчиния взор може да заличи грозотата и недъзите на живите същества?

Автор(и): Мия Коту

Без повече увъртания – Тейлър е довела до съвършенство изкуството на претворяване на болката в нещо друго, сюблимно и възвисяващо, разбираемо на най-дълбоко, напълно несъзнателно ниво, от всеки и всяка от нас. Когато слуша Тейлър, човек неволно разбира, че болката не е нито враг, нито дори противник. Болката, както беше казал един християнски мистик преди много стотици години, е онова животно, на чийто гръб най-бързо се стига до съвършенството.

Автор(и): Златко Енев

От езика, далеч повече от картините, се очаква и изисква да служи като средство за комуникация и разбирателство. И когато, следвайки същия път, който е поела и живописта някъде от около стотина години насам, езикът се опита да изрази онова, което не може да бъде изречено, резултатът най-често е колосално публично безразличие (дори не отхвърляне), прикрито или неприкрито от различни форми на колективно преструванство.

Автор(и): Златко Енев

Пристигат ми тия дни ред писания от моя данъчен съветник, „Хер Енев, данъчните власти изискват допълнителни пояснения във връзка с липсата на приходи за 2021, ето ви тук списъка, моля отговаряйте по ред на номерата“. И наредил след това човекът един ферман от нам колко точки, подредено и чистичко, както си е характерно така за Германията.

Автор(и): Златко Енев

Понеделник, 16 ноември, беше пак прекрасен ден за лов на фазани по високите житни равнини на Западен Канзас – ден с чудно ясно небе, блестящо като слюда. В такива дни през миналите години Анди Ерхард често беше прекарвал дълги следобеди в лов на фазани във формата „Ривър Вали“, дома на неговия добър приятел Хърб Клътър.

Автор(и): Труман Капоти

Малцина американци, фактически и малко канзасци, бяха чували за Холкъм до сутринта на 14 ноември 1959 година. Както водите на реката, мотористите по шосето, летящите жълти влакове по релсите на Санта Фе, така и драматичното – във формата на изключително събитие – не бе спирало тук.

Автор(и): Труман Капоти

Сепнато отварям очи при поредния завой на автобуса. Вън съвсем е притъмняло. Откога сме запътували, а този град не свършва и не свършва. Квартали, квартали, паркове, блокове, молове, автостради и пак квартали. И хора, хора. Вече си мисля, че всичко до Бургас е застроено и Истанбул няма свършване. Над главата ми примигват две топли кафяви очи. Съседката по място в автобуса.

Автор(и): Евдокия Борисова

Събудих се сутринта с нормалния пулс от 55 и не съвсем нормалната потребност да напиша някаква равносметка на момента. За това има точно определени причини, една от които е, че колегите от студентските ми години започват да си отиват от тоя свят.

Автор(и): Златко Енев

На 1843, като излязох от свищовското училище, през лятото станах изпърво частен учител в къщата на Цонча Казанджията, а три месеца след това услових се даскал в Долна махала. Тогава бях на 16 години.

Автор(и): Петко Р. Славейков

Родолюбивий господине Маринчо Петров

Като имах чест да слушам много пъти Вашите разговори и намерения за образованието на наший род, роди ся в мене мисъл и търсях средство като син на злочестата България да Ви покажа за това благоразумието си и да обявя на света добросклонното Ви сърце и голямата Ви ревност за българското просвещение.

Изпълни ся жалбата ми.

Автор(и): Петко Р. Славейков

Тази сутрин жена пада на улицата, на снежната пъртина. Изведнъж ѝ става лошо, губи равновесие и пада. Кучето ѝ стои до нея и се върти безпомощно. Няма кой да я повдигне.

Автор(и): Румен Леонидов

Говоря си миналата седмица с моята терапевтка. Нормален разговор, един от стотината, които сме провели през последните две години. Малко по малко госпожа Б. започва да заема в живота ми все по-важно място, не знам дали вече е в първата десетка или някъде там, но при всички случаи е много, много важна.

Автор(и): Златко Енев

От Бабел научих, че можеш дълго да гледаш и да не разбираш нищо, че едва много по-късно става ясно дали знаеш нещо за някой човек, а именно, едва когато си го загубил от очите си; и че въпреки това, преди още да си разбрал нещо, можеш да запомниш добре всичко, което виждащ или чуваш, че нещата в човека остават недокоснати и непокварени, докато не злоупотребиш с тях за забавление на другите.

Автор(и): Елиас Канети

Историите винаги са сплотявали Русия и това, което ги прави различни от историите за изграждане на нацията в повечето други страни, е може би авторитарният им характер: От първостепенно значение е една история, а всички, които се отклоняват от нея, са забранени. Така е било по времето на царете, които са цензурирали книгите и вестниците; така е било и по времето на Ленин. Така е и днес – репортерите в Русия редовно са хвърляни в затвора, а понякога просто убивани.

И все пак алтернативните истории – онези, за които властите не искат да се утвърдят, които разказват за злоупотребата с власт и потисничеството, за живота в диктатура, в която всяка надежда за бъдещето е изчезнала – те също са стандартизирани.

Демонстрацията беше нещото, което международните вестници съобщиха за Русия предишния ден, и техните истории потвърждаваха и засилваха по-голямата история за потиснатия народ в една тоталитарна държава. Но зад тази реалност се крие и друга реалност. Трите оживени жени във влака; Дина и Дамир, младата двойка в Казан с бебе на път; Сергей, шофьорът на камион; старата, възрастна жена в селото и възрастната двойка, която се грижеше за нея – коя история за Русия можеше да ги побере всички, без в същото време да намали драстично уникалното за всяка от тях?

Автор(и): Карл Уве Кнаусгор

Новата Инквизиция е тук, нахлува в европейските земи, стъписаните запяме захласнати в удивление как великият руски народ се превръща във варварски, не можем да повярваме на очите си и не знаем къде да се денем. И в името на малкия си мир стоим настрана като насрани, полунеутрални, полунеобвързани, полу получовечни.

Автор(и) Румен Леонидов

Вчера беше рожденият ми ден. Приятелката ми, която остана в Донецк през всичките тези години, винаги казва: „Аз съм тук, защото някой трябва да посрещне украинската армия с цветя и да прегърне всеки защитник.“ Тази прекрасна, несломима приятелка ми написа вчера: „Искам да ти подаря топките на Путин на шиш. Но те не са готови за готвене.“

По-късно си разменихме няколко съобщения (към 19:57 ч. на 26 февруари в Киев все още имаше ток, газ, комуникационни линии и вода) и в крайна сметка се съгласихме, че трябва да имам по-реалистични подаръци: отстраняване на Русия от SWIFT (автокорекцията ми променя swift на world – не е чак толкова лошо: „отстраняване на Русия от света“) и зона, забранена за полети.

Днес, 26 февруари, получих първия си подарък. Следващата стъпка е въздушното пространство и топките на Путин.

Автор(и): Олена Стяжкина

Моят първи паспорт

Спомням си, че трябваше да позирам много дълго време, докато старият фотограф си играеше под черна кърпа с трикрако приспособление с мехове. В паспорта е отбелязано, че косата ми, която вероятно е била вчесана за първи път през тази година при подготовката за снимката, е била кестенява. Сигурно тогава съм прелиствал паспорта твърде бързо, за да забележа, че някой е сбъркал цвета на очите ми; едва когато го отворих тридесет години по-късно, забелязах грешката. Това ме научи, че противно на онова, което вярвах, паспортът не е документ, който ни казва кои сме, а документ, който показва какво мислят другите за нас.

Автор(и): Орхан Памук

Помня го (въпреки че нямам право да произнасям тази свещена дума – само един човек на земята имаше това право и той е мъртъв) с тъмна китка пасифлора в ръка, гледащ я тъй, както никой друг не може да я гледа, дори и да се взира в нея от предутринния до вечерния здрач цял живот. Помня мрачното му лице с индиански черти, необичайно далечно – зад цигарата. Помня (така ми се струва) тънките му ловки пръсти. До тия пръсти помня кратунка за мате с герба на Banda Oriental. Помня жълтата сламена щора на прозореца, изписана със смътен езерен пейзаж. Помня ясно гласа му – бавния и сърдит носов говор на старите жители от предградията без днешната италианска напевност. Виждал съм го не повече от три пъти; последния път – през 1887 година… Много одобрявам идеята всички, които са го познавали, да напишат нещо за него; моят разказ може би ще е най-краткият (и вероятно най-оскъдният) в книгата, която ще издадете, но със сигурност няма да е най-безпристрастният.

Автор(и): Хорхе Луис Борхес

Вярвам, че има психологически механизъм, който не позволява на повечето от нас да си представят момента на собствената си смърт. Защото, ако беше възможно да си представим напълно този миг на преминаване от съзнанието в небитието, с целия съпътстващ страх и унижение от абсолютната безпомощност, щеше да е много трудно да се живее. Щеше да е непоносимо ясно, че смъртта е вписана във всичко, което представлява живот, че всеки миг от нашето съществуване може да е само на един дъх разстояние от това да бъде последният. Щяхме да бъдем непрекъснато опустошени от величината на този неизбежен факт. И все пак, докато узряваме за смъртността си, започваме внимателно да потапяме пръстите си в празнотата, надявайки се, че умът ни някак ще се успокои при умирането, че Бог или някакъв друг успокояващ опиат ще остане на разположение, докато се впускаме в мрака на небитието.

Автор(и): Александър Хемон

Навън пече слънце, а долу на моравата моята приятелка лежи гола. Двайсет и първи юни, най-дългият ден в годината. Хората, които минават покрай блока, се заглеждат в нея, а някои дори си намират причина да поспрат – на един ще му се развърже връзката на обувката, друг ще настъпи лайно и ще почувства непреодолима нужда да го изстърже от подметката си на момента. А някои отворковци спират и без оправдание. В един момент някакъв даже ѝ подсвирна, но тя не забеляза, защото тъкмо беше стигнала до супер интересно място в книгата си. Свирчото изчака за момент, но видя, че тя продължава да си чете и се изнесе.

Автор(и): Етгар Керет

Прочетете още...

Как купихме Ленин

Мирослав Пенков 08 Юни, 2020 Hits: 6905
Като разбра, че заминавам да уча в Америка,…

На хълма

Калин Терзийски 22 Юли, 2012 Hits: 12033
Беше август, а през август бурите са силни.…