Ти си отиде, отиде си, отиде си…
след платното бяло вървя, по водата вървя
в хоризонта бездънен потъвам…
ти си отиде, отиде си, отиде си…
но вратата остана, под жасмина разцъфнал остана,
да чака… и чака, и чака…
ти си отиде, отиде си, отиде си…
изсъхва жасмина, сърцето, душата му съхнат…
платното бяло изчезна, изчезна, изчезна…
ти си оти-и-и-де
и вратата я няма.
Това е песента. Първата арабска песен, която чу. Която я разплака. И привърза към крехкия, усмихващ се Лабиб. Превеждаше, поклащаше се и се усмихваше.
Седели край касетофона, на пода, в стаята на 8-ия етаж.
Две дълги, дебели възглавници край стената и две подобни на пода. Маса и стол, натрупани на купчини книги и сандъче с касети. Обзавеждането на Лабиб завършвало с котлон върху циментова плоча и на него джезве. Ту с гъсто арабско кафе, ту с чай.
Помниш ли Збигнев Цибулски, попита ме популярен полски артист. Загина под колелета на влака. При най-обикновено качване в движение. Той, който беше играл без дубльори, изигра собствения си край. Успешно и безвъзвратно. Помня, отвърнах. Харесвах го, помня го от „Пепел и диаманти“.
Лабиб приличаше на Збигнев. По-дребен, по-фин Збигнев. Със същата подкупваща, виновно-добра усмивка, със същите редки предни зъби, с близка походка, с леко приведено дясно рамо.
И Лабиб загина. В Ливан, в родния си град – Сайда. Претичвал в бялата си престилка, със слушалка през врата. Непринадлежащ и непринадлежен на воюващите. Само на ранените. От двете страни на улицата, прескачал барикадите. Претичвал почти всеки ден, връщал ги към живота, доколкото можел. И докато можел.
По времето на Лабиб, отдавнашно време, болната майка на съседката ми, баба Фрида, падна от кревата. Голяма, тежка, отпусната. Както и да опитвахме двете, не можахме да я вдигнем. Повикахме на помощ Тахир, ливанец, студент по медицина, наел квартира в апартамента вляво. Успяхме криво-ляво. Но баба Фрида пъшкаше, охкаше и не отваряше очи. Бягай за Лабиб, от първия вход, почти лекар е, завършва тази година, рече Тахир.
Почти лекарят, притеснен, прегледа внимателно Фрида, извади от джоба си някакво лекарство и ѝ го даде. Препоръча да ѝ даваме много вода и да повикаме лекар от поликлиниката.
След няколко дни срещнах случайно Лабиб на спирката на тролея. Благодарих му отново за помощта и не се сдържах да запитам.
Лабиб, гледали ли сте Збигнев Цибулски. „Пепел и диаманти“?
Да, усмихна се леко, и са ми казвали, знаете какво… че си приличаме малко…
Затова Ви и попитах, защото приликата е очевидна.
Той, нали знаете, почина. Наскоро.
Да, ужасно нелепо, да хване влака…
Добре е да си отидеш млад. Да се живее дълго е досадно и скучно. Не мислите ли?
До Медицинска академия пътят ни беше един. От не особено приказливия, но учтив Лабиб научих, че завършва тази година, че ще се върне в Ливан, като събере необходимата сума в помощ на Палестина… че ще практикува в родния си град Сайда, че войната често е продължителна, безсмислена, жестока, като автоматична гилотина…
Радвам се, че общувахме и че говорите много добре български.
Е, за шест години не е кой знае какво, и Лабиб просия с милата си стеснително извинителна усмивка.
След няколко дни Тахир позвъни и ме покани на кафе. Което често се случваше. Ту ние със съседката него, ту той – нас.
И Лабиб иде, поканил го аз, приятно, нали?!!
Леко смехотворният български език ме развесели и не скрих усмивката си.
Да, с удоволствие. Много мил човек.
И докато Лабиб дойде, Тахир охотно усмихнат, плавно танцуваше около кафето, чашките, подноса, и ми разказваше биографията му. Син на директор на гимназия и домакиня, с две сестри, християнин, имат много голяма къща, с хубава вътрешна градина… с европейско възпитание са всички. И всички са красиви, много, много, най-вече баща му. И висок, висок!!, Тахир посочи някъде двайсетина сантиметра над главата си. Лабиб е фин и дребен, като майка си. И той европеец, нали европеец той? не е от арабите мои, като мене, смее се Тахир.
Ами, вие ливанците, сте малко по-особени, не точно араби. А и Ливан, и столицата ви, Бейрут… ненапразно е малкият Париж…
Беше… Тахир замълча и се натъжи. Войната го посипа, не, съспа, посипа, как се казваше…
Съсипа го, уточних аз.
На вратата се звънна. След малко Лабиб влезе, ръкува се и с двамата и ни покани.
Хайде, у нас този път. Вземай кафето и да отидем да послушаме музика. Тя не е чувала сигурно нашата музика. Ти пускал ли си и песните на… ? (Въпреки отчаяните ми напъни, никак не мога да си спомня името на споменатата певица.)
Кимнах в знак на съгласие. Разговорът между тях продължи на арабски.
Тахир се противеше, Лабиб настояваше. Накрая се разбра, че Тахир има ангажимент и, ако искам, мога сама да гостувам на Лабиб.
Смутих се, колебаех се… Да пия кафе или чай с Тахир, с когото се знаехме повече от година, тук, на нашия си етаж, е едно. Да отида с Лабиб в неговата квартира, беше съвсем друго. Неловко и неудобно. Бяха осемдесетте години. Светът беше друг. Нашият, соцлагерният, съвсем. Години по-късно филм на Христо Христов, „Една жена на 33“ взриви моралните устои на соцетиката. Е, аз бях също разведена, на 33…
Гостуването се отложи. С две седмици.
Тя млъкна. повъртя в ръцете си чашката с кафе. Предложих и долях още малко. Отпивахме бавно, в очакване да продължи. Тя стана, отиде на балкона и ме повика при нея. Погали петуниите с ръка, пипна пръстта, дай малко вода, сухи са. Поляхме цветята, върнахме се в стаята.
Стаята на Лабиб. Слушахме песните на неговата любима певица. Той ми превеждаше. Първата песен преведе почти дословно. Бавно, пускаше я отново и отново, а аз записвах. Думите, самите думи са мелодия. Пеенето е протяжно, болка и вик, молба и копнеж… и едно тихо замиране и смирение накрая.
Общувахме рядко. И затова скъпо. За мен. А, мисля и за него.
Помня неговото докосване. Едно, единствено. По рамото. Плахо докосване с устни. През памучната блуза усетих паренето на устните му. Толкова. Това беше. Какво точно и досега не зная.
Лабиб се дипломира и замина. Обеща да се обади пак. Идваше в България отвреме-навреме. Заради каузата, събираше помощи за палестинците. Лекарства и пари. Така и не разбрах към коя организация принадлежеше. И принадлежеше ли изобщо.
След няколко месеца Лабиб звънна на вратата. С подарък. Касета с любимата му певица. И парфюм. Air de temps. И досега го помня, усещам го. Видяхме се за не повече от час. На другия ден Лабиб отлетя.
Тахир вече не ми беше съсед. Живееше наблизо, завършваше следването си. Срещнахме се случайно. Беше се оженил, имаше и дете, бебенце на три месеца. Поговорихме за едно-друго. Внезапно той замълча, хвана ме за ръката и се взря в мен. Мълчахме, аз се притесних, не знаех как да отдръпна ръката си и да не го обидя.
Лабиб загина. Застреляли го. Майка му ми писа…
И ми разказа как.
Тя ме погледна и каза нещо изненадващо.
Знаеш ли кое е най-странното в цялата история. Преди няколко дни поговорих с една жена от неговия вход, позната… Попитах я помни ли наемателя от осмия етаж, Лабиб помни ли? Какъв Лабиб, отвърна, не сме имали такъв наемател, бях дълги години домоуправител, не помня да сме имали изобщо араби … нещо грешиш, не е в нашия вход.
Ти си отиде, отиде , отиде…
и вратата я няма…
Air de temps.