или Малко думи за Иванко Николов
Разхождахме се из Борисовата градина. Аз и Иванко. Наговорихме се да вървим бавно и да си разправляваме. Това беше негова си дума. Беше я избрал сигурно заради мекото влияние на л-то.
Разходката ни беше от Латинка до Орлов мост.
Иванко занесе на своя приятел Радой Ралин първия си превод на Есенин Москва Кабацка или моят Есенин. Аз само го придружавах, за да се насладя на общуването между двамата, да поседя в спартанската стаичка и да попивам. Запомнила съм тъничката, тясна черга на пода, леглото с метнато върху му одеяло, пишущата машина и отворения пакет обикновени бисквити върху масичката. (Спелингът тутакси сигнализира и ми предлага да поправя. Зная, че се пише пишеща, но Иванко я наричаше пишуща, по свои съображения, аз само вярно го следвам.) Радой Ралин и Иванко. Впечатли ме маниера им на разговор – и двамата разправляваха. Всеки по своему. Не просто разговаряха, а изваждаха думите от дълбокото, изнасяха ги навън, изричаха ги, за да се радват и те на виделината и привързването на хората един за друг и за околното.
Радой Ралин ни почерпи с вода и бисквити. Даде ни и по една за из път. Ей, толчава, разпери ръце навън Иванко, виж колко голяма е бисквитата на Радой.
Вървяхме и вървяхме, и вървяхме. На дълги интервали поспирахме, отхапвахме от бисквитата, наслаждавахме се и пак тръгвахме. Помалквай си, да е по-дълго, да усещаш сладостта, казваше баба ми Люба. Като че ли си бяха плюли в устата, Иванко ми каза почти същото. И добави „Не бързай, не бързай в нищо… Живей бавно, бе, живей бавно.“
Разправляваше предимно той. Не се бяхме виждали дълги години. А след като се срещнахме, нямахме случай да останем насаме. Този път си беше чист късмет. Иванко имаше желание да говори, да сподели с някого за неговата любима жена Ани. Беше й посветил прекрасни любовни стихове, изваяни, с тънка еротична нишка… Знаех ги, знаех нещичко и за голямата му любов. Но очевидно той имаше нужда да изкаже всичкото. Онова всичко, което таеше в сърцето си. И понеже ме беше избрал за довереник на своята съкровеност, спирам дотук за Ани.
Без да е висок, бих казала по-скоро малко под среден ръст, Иванко се видеше едър. Най-вече заради походката. Ходеше бавно, с леко разтворени и заоблящи „О“ крака, като кавалерист. Стъпваше някак последователно отчетливо, с единия крак, с другия крак… с единия, с другия. Беше широкоплещест, с опнат гръб, с вечна цигара в устата, по-рядко между пръстите. Бог му беше дарил звучен, богат баритон. Той осъзнаваше красотата на гласа си, гордееше се с нея, показваше я и я модулираше с невероятно умение. Може би и точно затова четеше стиховете си напевно, малко по руски обичай, играейки с гласа си и неговото богатство.
Спряхме под един бор.
– Имаш ли от твоите? Че ги свърших…
– Как иначе… Пушиш цигара от цигара.
– Ш-ш-шт, моме. Не ме кори. Дай, ако имаш.
Подадох му кутията с цигари.
– Слаби са ми тия… Какво пушите вие, тревки, тревки без сърце, щото сърцето им изтеглено, изсмукано отнапред, насила… Нейсе, както знаете… Правиш ли нещо, прави го…
– Както трябва или не го прави – довърших аз често изричаната реплика.
– Люба, приятели сме, че и пишеш… Добре пишеш, добре… Щом го казвам. Но бързаш понякога… То е като да изтеглиш сърцето на тревката предварително…
Хванах го под ръка, потеглих го да тръгваме, имахме уговорена среща на Орлов мост. Опря ми се.
– Не ме препирай. Закъсняваме ли, закъсняваме… Голяма работа, минута, две, пет. Облегни се на дървото. Хубаво се облегни. Чуй го… Чуваш ли го?
– Не – засмях се аз, облегната на висок, тънък бор. – Къде ще го чувам? Само ти ги можеш тия работи – като дъжда, дето вали в една тетрадка…
Иванко извади нова цигара. Запали я. Палеше с клечки кибрит. Не признаваше запалки. Клечката гори дървото си, а запалката – газ … аз от дървен огън искам да потегля цигарата. Смукна дълбоко няколко пъти, погледна ме и с леко укорна усмивка каза :
– Пропускаш нещо важно… Вали в една стара тетрадка… В новата може и да вали, ама не е то. Не е. Кажи ми, разправлявай ми ти сега – защо дъждът вали различно в стара и нова тетрадка, а?
– Изпитваш ме, що ме изпитваш?… Добре – защото по новата дъждът се хлъзга, не е като по старата – там оставя различни следи, хващат се те за тетрадката, променят я, живеят си заедно малко или много сетне заедно…
Иванко ме спря с ръка и ме бутна назад, към бора. Замълчахме. Посегнах и аз към кутията с цигари. Не ми даде. Сложи пръст на устните си. Мълчалив и строг, изпуши цигарата, каза:
– Що да ги хабиш, не си пушач като пушач… По-добре ги остави. Или не, недей… Като дъжд в новата тетрадка, плъзгат се те по тебе…
– Може би си прав, но кой ще подава на приятелите ми в нужда, ако ги спра?
Тръгнахме отново. Аз вървя, той плава в ниското. Загребва с единия, с другия крак, поспира, общува си със земята и с околното.
– Иванко, кажи ми пак за Чеч? Помниш ли, бях толкова впечатлена, че и стихотворение написах… Бяхме млади… Е, относително. Между 30 и 40.
Повод за ново спиране. Любимият му Чеч. Не може да се говори за Чеч и да се върви, не може.
– А-а, Чеч. Страшна земя, свидлива. Хем свидлива, хем не може да се удържа, сама себе си не може да спре. Та хората й помагат, да не отиде цялата долу, в ниското… Бяха ме пратили очерк да пиша… Пратих очерка по пощата и останах там бая време. Бедно, топло и свидливо. Харесвах жените им. С кърпите на главите и чевръстите ръце, с тихите боси нозе… Знаеш ли, че ходят боси по ската… Копаят, садят, плевят, подпират – боси… Все боси. Питал съм ги защо. Пари че нямат, нямат, но не е то. Така си ходим, баба така, мама така, аз така – отзова се Седара, имаше такава красива синеочка… Седара, ожениха я в друго село, на сватбата не отидох, не го искаше тя момчето, насила я дадоха. И аз не отидох да я видя нажалена и покорна.
Натъжи се той. Пак спряхме. Пак цигара. Аз вече се притеснявах от закъснението. Но как да го накарам да бърза? Него, живеещият бавно? И същевременно толкова напрегнато, сбито, силно, насочено.
Надяваше се Иванко много на промените у нас, на демократичните промени и повеи. Беше живял не бедно, а скотски. Така и не му върнаха бащината земя в Попово в реални граници, искаше да продаде нещо, да имат с жена си сигурно парче залък и чорба всеки ден. Не би. Не се случи, не стана. Така си и отиде – несит, необлечен, необут, несдобрен с битието. Поне не в степен, която да е видна. Успя обаче в едно. И то как успя!!! (Може би отчасти го дължеше и на жена си, на напористата Юлия.)
Успя да издаде писаното в годините. В годините, когато не беше удобен. Този кучи син, този кулашки кучи син. И написа още, Боже, колко нещо написа тоя човек – на кафе, чай и хляб. Рядко успяваха с жена му да хапнат някоя постна чорбица. Работеше само тя, продаваше книги на сергия. Той пишеше, тя – до него. И издаваха. Не само издаде своето. Преведе виртуозно другия кучи син, своя Есенин, три книги Есенин. Питала съм го, как и защо така близко, така силно усеща поезията на Есенин, самия Есенин. Селянин съм аз, селянин като него, родѐн и сродѐн селянин. Като него. Една и съща земя ни е кърмила, степите край Рязан и нивите край Попово много ли се отличават?… И душата ни държелива, мъчна, мъчена и държелива… Забелязала ли си, какво пише отзад след Москва Кабацка или Моят Есенин, забелязала ли си? Внимавай, силно внимавай и запомни – Сергей Есенин (роден 1985 – убит 1925). Запомни ли? Убит!!! Ако не го бяха убили кучият му син… Брате мой, щеше да си жив, да не им се дадеш, а Сергей, ти засмян, пшеничен перчемлийо…
Дълго след неговото смело заявление за убийството на Есенин в преводните му книги, беше в 1996 година, през 2005 г. руснаците направиха своя филм за Есенин. И обадиха, не обявиха, а обадиха за недоизяснената смърт на руския кучи син. Едно е да обявиш, друго е да обадиш, би рекъл Иванко и би се заседял около двете думи и разликата помежду им, дълго би се заседял, над цигара време може би.
Мога да пиша още дълго за моя приятел, за Иванко Николов. Но нужно ли е? Всичко наведнъж? Не, не е. Живей бавно и помалквай…
Има и утре, ако е рекъл Бог.
И ако Иванко рече да ми даде знак отново от някъде и ме окуражи да продължа.