Преди протеста гледахме един доста жалък опит разни маргинални призиви „против еврото“ да бъдат пробутани като основно искане на протестите. Това НЕ Е протест срещу еврото – това е удобна медийна опаковка. Точно толкова удобна, колкото и репортажите, фокусирани изцяло върху двайсетина лумпени, три запалени кофи и няколко счупени плочки.

Непосредственият повод е бюджетът за 2026 г. – бюджет на обедняването и грабежа. Курс към свръхдефицит, паралелно увеличение на осигуровките, нула реални реформи в социалната сфера. В превод: държавата бърка още по-дълбоко в джоба на хората с ниски доходи и на малките и средни бизнеси, за да изхранва същата неефективна, раздута машина и обръчът от фирми закачени за нея.

По-дълбоката причина обаче е друга – завладяната държава и тоталната безнаказаност. Огромна част от хората по улиците виждат това правителство като поредния кабинет под контрола на „силния човек“ в България – Делян Пеевски, единственият, който наистина покрива дефиницията за олигарх: с тежки публични обвинения в корупция и задкулисно влияние, със санкции „Магнитски“, с контрол върху прокуратурата през изпълняващия функциите главен прокурор Борислав Сарафов и с практически неограничен достъп до ДАНС. Това не е еднократен изблик, а натрупана ярост срещу модела „задкулисие + нулева наказателна отговорност“, който трови страната от години.

Да, и преди е имало големи протести – 2013, 2014, 2020. Разликата сега е в хората. На улицата излиза ново поколение – млади, израснали в ЕС, без травмите и страхопочитанието от прехода, без никакви сантиментални чувства към старите играчи и без грам респект към „величия“ в тоги и униформи. Те нито се страхуват да назовават имената, нито са готови да правят компромис с още едно правителство контролирано с дистанционното на Пеевски.

По принцип медиите би трябвало да са мястото, където тези връзки се виждат ясно и политиката се „превежда“ на човешки език. Проблемът в България е, че огромна част от хората вече усещат ефектите от завладяната държава директно върху гърба си – много по-ясно, отколкото е удобно за официалния медиен разказ. Хората доста лесно правят връзката между кмет, който тръгва да пипа дългогодишни схеми около обществени поръчки и изведнъж се оказва в ареста по видимо скалъпено дело, прокуратура, която се ползва като бухалка срещу всеки, дръзнал да спре „правилните“ пари и факта, че това няма нищо общо с върховенство на правото, а много общо с опазване мрежи на властта и на парични потоци от корупция.

Същите хора виждат и друго: нито повишените осигурителни вноски, нито щедрите речи за „социална държава“ ще платят лечението на стотици деца с редки заболявания. Те ще продължат да зависят от дарителски кампании и краудфъндинг – и пак най-вече тези, чиито родители имат достъп до медии и знаят как да „маркетират“ трагедията си, за да стане подходящо „съдържание“. Останалите просто изчезват в статистиката.

С други думи, хората изобщо не са глупави или слепи; те много добре усещат, че формулата: лоша фискална политика + завладени институции + селективно „правосъдие“ = собствен живот, избутан в канавката от префучаващи лимузини, купени с крадени пари.

Голямата черна дупка е медийната система. В България основните телевизии и големите сайтове не са някакъв свободен „четвърти стълб на властта“, а бизнес-проекти, вързани по една или друга линия с олигарси като Пеевски и подобни на него. Те не подпомагат обществения дебат по важните теми – те го удавят в шум, жълтини и контролирани „скандали“.

Затова за младите, които сега са на площада замениха телевизията с телефона. Много от тях изобщо нямат телевизор, а ако имат, не го включват за да гледат за новини. Те си правят връзките сами – между бюджета, корупцията, службите за „сигурност“, отношението към мигранти и бежанци, репресиите – през клипове, лайвове, мемета и подкастове, а не през токшоута с добре гримирани говорители на статуквото.

Да, олигарсите глобално обменят тактики и допълват един и същ наръчник по авторитаризъм. Но същото се случва и от другата страна – гражданите също учат, споделят, свързват се през граници. И ако има нещо малко оптимистично в българската ситуация, то е именно това: новото поколение вече вижда връзките между корупция и стандарт на живот – просто не чака някой коментатор по телевизията да му ги обясни.

Оттук нататък задачата е на протестиращите: да формулират ясни искания – за реформи, за изхвърляне на корумпираните политици от системата, за разбиване на техните обръчи от фирми и, разбира се, за оставка на правителството. Властта вече е в паника и готви смяната на Сарафов с нов удобен, безличен администратор, за да може прокуратурата спокойно да продължи да се ползва като бухалка. Същият процес тече и в ДАНС. Очевидният приоритет е структури на „сигурност“, които държавата на Пеевски използва като личен репресивен апарат, да му бъдат отнети. Ако партиите нямат това в политическия си дневен ред – заедно със система за реален контрол над тези институции – те просто нямат право да твърдят, че представляват протестиращите.

Ще продължи ли това като в Сърбия? Може – ако от спонтанен призив за повече свобода и справедливост, протестът се превърне в мрежа за постоянен натиск с ясни искания и политическа организация. Потенциал има. Въпросът е дали ще остане просто силен вик за една вечер или ще стане устойчиво „не“ срещу модела, който ни държи в блатото вече трето десетилетие. Новото поколение очевидно няма проблем да бъде чуто ясно. Сега идва трудното – да не допусне грешката да остави на провалени политици да опропастят енергията за промяна към повече свобода, демокрация и справедливост.

Виктор Лилов е арабист по образование и е професионално ангажиран в културните индустрии като издател и музикален продуцент. Специализирал e в Международната академия за ръководни кадри – Гумерсбах, в Университета за национално и световно стопанство – София, и в Maison des Cultures du Monde – Париж.