Патриотизъм и национализъм

Както е известно, има опити разликата им да се дефинира простичко – патриотизмът е добър, той е любов към родината, национализмът е лош, защото е близък до ксенофобия, омраза към чуждото. Не споделям подобни псевдо-разграничения: всеки път, когато Родината е заплашена, любовта към нея се трансформира в омраза към враговете ѝ, а патриотизмът необходимо се превръща в национализъм и ксенофобия. Да си спомним легендарната песен „Съюзници-разбойници“: „Поехме ний ръка на брат/ у вас душа се крила ад…/Не хора сте, демони вий..“ в този химн на българския национализъм можем да наблюдаваме като в епруветка прехода от добронамерен патриотизъм, приятелски настроен към съседите към демонизация на онези, които са се оказали врагове на родината. Разликата е другаде и това личи от казаното в предишните части на тази лекция. Както казахме в началото, патриотизмът е древно, може би вечно чувство за привързаност към родния край. Национализмът от своя страна е духовно движение, учение, доктрина и идеология на нацията, а тя, както видяхме не е древна, а е модерна, появява след XVII век. Как става така, че те се смесват, защо патриотизмът става национален патриотизъм? Този въпрос изисква от нас да разберем как емоционална връзка с малкото Отечество се прехвърля върху Голямото; по какъв начин как интимното чувство се пренасочва към необозрима за опита на индивида територия и към абстрактна социална група, състояща се от милиони непознати за него хора.

Ще избързам с обща формулировка на отговора на този въпрос. Очевидно е, че новият тип модерна общност се нуждае от нещо, което свързва всеки конкретен индивид с непостижимата ѝ и необозрима, милионна абстрактност. Това „нещо“ трябва да бъде такова, че да може да предизвика и солидарност – хоризонтална, не-йерархична топла връзка между непознати индивиди, представени като роднинска общност – национални майки и бащи, братя и сестри. Тя трябва да бъде толкова дълбока, интимна и ангажираща, че да успее да се превърне в „лепило“ за цялата нация, да свърже с нея всички „братя и сестри“ завинаги.

Твърдя, че за такава връзка е използван древното чувство към родния край.

Патриотизмът като топъл език на „студените“ модерни общества

Как възниква националното топло чувство, обединяващо милиони непознати? Любовта към голямата Родина не изниква от недрата на природата или от някакви мистични дълбини на „колективната Душа“. Тя се появява по силата на обективна социална необходимост, но не автоматично – създадена е от хора, в дълъг период на исторически промени, при условия, за които говорихме – социално, икономическо, медийно-технологично и пр. Да се вгледаме малко по-подробно в културното условие.

В своя модерен вариант любовта към Голямата родината също е добродетел, но това идва едва на второ място. На първо място тя е, както видяхме от монолога на Каравелов, чувство, преживяване. Новото чувство трябва да възникне едновременно на индивидуално-психологическо и социално ниво – иначе не е възможно. Силната емоционална връзка – любовта към Голямата Родина – не би могла да просъществува (чувствата са убегливи и нестабилни), ако не е социално валидна, подкрепена и стабилизирана. Казано иначе, ако не е разпозната и призната, ако не е споделена и от други хора, които изпитват същото, ако не се изразява по общ разбираем начин от всички, ако то не е невидима норма за всички. Това не може да се случи без споделен медуим, културен идиом, който да поддържа и стабилизира тези променливите и различни чувства между индивидите, подвежда ги под общи форми: феноменологията на чувствата зависи от новото културно условие. Именно този идиом-посредник гарантира на всички, че те изпитват една и съща, обща любов към Отечеството, че „чувстват заедно“ и имат общ морален дълг, което ги кара и да се чувстват братя по патриотизъм[1].

По-нататък ще наричам въпросният културен идиом „език на модерния патриотизъм“ и ще разбирам под този израз репертоар от форми на общуване (жанрове), понятия, метафори, споделени мисловни и езикови категории, въображаеми представи и афективни модели, споделени между новите членове на нацията. Казано по-просто – освен индивидуална любов, необходим е и колективен посредник, чрез който тя се изразява.

* * *

Как се създава този споделен патриотичен език, медиум на обшо социално въображение? Хората не творят от нищото, те винаги използват „стар материал“, културни наследства, които развиват и преобразуват. Специфичното наследство, което е използвано при възникване на модерните нации е също е старо, дори древно или вечно – то е чувство за любов към майката, бащата, семейството, родната стряха, родния край – т.е. старият тип привързаност към малкото отечество, за която говори още Цицерон.

По какъв начин нацията наследява този древен патриотизъм и го промени, за го превърне в истинско „лепило“ на новата милионна общност – това ще бъде въпросът, който ще разгледаме по-долу. Ще се опитам да опиша как генерализирането на този език става условието, което прави възможно индивидът да изживява интимна топлина и здрава емоционална връзка с иначе непостижимата абстрактност на нацията. Това е друг начин да се каже, че в модерната си форма националния патриотизъм е различен от античния, средновековния и дори от ранно-модерния. Превръщайки се модерен културен идиом на нацията, той запазва някои неща и от сферата на древната интимна привързаност и от древното чувството за дълг, но променя значително семантиката на старите понятия и модели на афективност, въздействието. Но да повторим, че най-важната разлика остава във функцията: патриотизмът вече служи за друго – за създаване на модерен тип индивидуална идентичност, свързана по нов начин с ново общество от милиони непознати хора. Т.е. той едновременно обслужва създаване на модерни личности и изпълнява социални задачи – осигурява национална кохезия. Ще направя опит да анализирам този „топъл“ език, за да разбера как става възможна любовта към новото Голямо Отечество.

Реторически механизми на трансформацията

От казаното по-горе следва една възможност за изследването – вместо да се насочи към труднодостъпните, слабо документирани и променливи чувства на индивидите (как именно всеки от тях обича Родината? Дали любовта им е еднакво силна и пламенна?), то може да изследва обективните споделени културни форми – езика и реториката на новия патриотизъм. Това веднага улеснява изследователската задача – достатъчно е да се изследват примери, екстракти от този обективен културен език, характерен за епохата, в която нациите възникват.

В българския случай, към който се насочваме сега, става още по-лесно – достатъчно е да изследва езика на стихотворения и песни от епохата на Възраждането (по-нататък ще дам и допълнителни основания за този жанров избор). Но няма да отегчавам слушателите на тази популярна лекции с литературоведски анализи на текстове (те са направени предварително, в други чужди и мои съчинения). Ще предложа само обобщени изводи за доминиращите форми на този масов възрожденски дискурс, като ги илюстрирам от време навреме с обшоизвестни фрагменти. Във фокуса на анализа ще бъдат тропи, предикативни структури и наративи, които играят ключова роля за процеса, в който древния патриотизъм се трансформира в модерен и национален.

Ядрен репертоар

Речникът на модерния български патриотизъм има своя „основна лексика“, произхождаща от малък кръг от канонични творби, най-вече стихотворения на Чинтулов, Раковски, Ботев, Вазов, лирически пасажи от „Под игото“, от някои масови възрожденски песни, по-късно и от известни детски стихотворения на Вазов, Багряна, Ран Босилек и пр. Наричаме го „ядрен“, защото те обикновено се знаят наизуст от повечето българи, но не непременно в цялост – всъщност се разпадат в общоизвестни, свободно съчетаеми фрагменти извън логиката на авторските творби. Този ядрен репертоар играе според мен ролята на специфична езикова матрица, чрез която се изработват новите форми на мислене и чувстване, за които говорихме.

На съдържателно ниво тя включва няколко групи от мотиви, ще изброя схематично най-важните. На първо място е тематичната група около за „земята-рай“, белязана от свещените контури на българските планини, долини, реки. Следващият дискурсивен регистър включва набор от тропи, от които следва и потенциален мъченически или героичен разказ за Отечеството като земя на древна, славна, но и трагична история, по чийто върхове юнаците са във вечна агония, докато в полята пеят робини и висят обесени Синове „със страшна сила“; за негово подразделение може да се смятат мотивите за робския сън и събуждането, за „дойде време“. Трета подобна група са мотивите, свързани дълга към Родината-Майка, който изпитва патриотът, но която едновременно усеща съвсем конкретно – като топло, приласкаващо тяло (майката е мила, топла и успокояваща, но също така страдаща, стенеща и окаяна). Четвъртата група е свързана с красотата, но и с драматизма на родната природа, от една състояща се от пасторални пейзажи – тя е обсипана с цветя, има прекрасни долини и планини зелени, небе като от коприна и пр.; от друга тя може за бъде и в екстатично състояние, „бурна“, „тътнеща“ и „ечаща“, зовяща своите синове с „глас голям“. Следващата група съдържа множество антитетични и парадоксални мотиви, който могат да се подведат под общата рубрика „гордост и срам“ (с варианти позор и слава, тъмнина и светлина и пр.) По-долу някои от тези тематични групи ще бъдат разгледани по-подробно, ще опишем техните преливания и реторически потенциал.

Въпроси и отговори

Практически задачите на модерния патриотичен дискурс се реализират чрез разни хибридни комбинации на горните мотиви, по разни канали и чрез различни реторически начини, но за нагледност тук ще опишем основната им употреба като игра на въпроси и отговори. За това има основания – диалогичната форма, обръщенията, разговорите между майка и син, между градове и села, между грък и българин, творби под формата на обръщения, реплики или ответи, дори съвсем буквално редуване на въпроси и отговори са чести във възрожденската поезия. Те придобиват образцов вид в прочутото Вазово „Де е България?

Питат ли ме де зората
ме ѝ огряла първи път,
питат ли ме дей земята,
що най-любя на светът.

Тамо, аз ще отговоря…

* * *

Преди да премина към анализа, да посоча, че въпросът „Де е България“ има съвсем практическо битие и извън Вазовата поезия, извън поезията и литературата въобще. Тревожността относно пространствената поместеност на Родината и объркването, което предизвикват неустойчивите ѝ граници са реални и съпровождат цялата ѝ модерна история. Винаги са произтичали от драматични обстоятелства и са имало конкретни практически причини, военни или дипломатически. Въпросът „Де е…“ значи едно преди Освобождението, в десетилетията на XIX век, в които модерният български патриотизъм се е раждал („събуждал“), а очертанията на България по карти и учебници по география все още са се размивали пред очите на младите патриоти в териториите на „Европейска Турция“, потъвали са зад османските вилаети, санджаци и каази. Тревогите са продължили и след възникването на Княжеството: преди Съединението болката е друга: в центъра ѝ е проблемът за целостта на разкъсаното отечество. След няколко десетилетия по-късно, когато след националните катастрофи органичното тяло на Родината отново се преживява като болезнено нащърбено – тук до реалните географски граници на държавата застава и една непостижима вече идеална Родина. В между военните десетилетия, по времето в което България ту губи, ту (по-рядко) печели територии, тревожното „де е?“ има сякаш буквално значение; тревожността му парадоксално пробива дори зад мегаломанските фантазии за „цяла Добруджа“, за Беломорска Тракия и Солунската митница, за Цариград и България на три морета…[2]. Понякога, особено в поезията, то се проявява и отвъд обстоятелствата. През 1910 г. например изплува при Яворов „…Къде си ти, къде, родино моя?“; петнадесет години по-късно, през 1924 г., по същия немотивиран начин се появява у Фурнаджиев „…де е народа и де е земята бунтовница …“…

Така че можем да приемем, че практическите тревоги относно мястото, очертанията и границите на родината са неизкореними, а променящите драматични исторически обстоятелствата ги подхранват и променят смисъла им. Таза тревожност преживява дори годините на социализма, когато териториалният силует на държавата привидно се стабилизира, но я дебне нова опасност – тя е станала неотделима част от СИВ и от Варшавския договор и рискува да потъне в „света зад Желязната завеса“; чужденците започват да бъркат и да твърдят, че Букурещ е столица на България. По това време за тревогите допринася и тодор-живковският проект България да стане 16-та република на СССР, а съветски поговорки от типа „Курица – не птица, Болгария – не заграница“ – възможността Родината да изчезне в огромната съветската империя изглежда съвсем реална. Същите тревоги се не са изчезнали дори днес, но те отново са променили формата и смисъла си в нашите турбулентни геополитически времена[3].

* * *

На фона на тази тревожна неустойчивост, патриотичният дискурс открай време има ясен, един и същ отговор и той е от сферата на близкото, обозримото. Обикновено той го заявява направо, в екстаз. Може би е по-точно дори да кажем, че го показва, като ме питат, тамо аз ще отговоря: „Ето я България!“. В безброя от патриотични текстове необозримите и иначе така проблематични географски територии се изправят в свита гледка пред погледа на очарования патриот – ние сме свикнали с нея, но всъщност тя е доста странна. Срещаме я често в голям брой във възрожденски стихотворения[4] – в тях свещените очертания изглеждат повече от ясни, белязани от могъщите силуети на „Горда Стара планина“, „Рила и Пирина“, „тихия Дунав“ и от „Черното море, дето се бунтува и светлей“… … А това, че отговорът е известен, знаят го всички, че е един и същ, прекрасно се илюстрира от превръщането на едно такова стихотворение в национален химн.

Забележете, тези лирически карти не представят никакъв конкретен вариант на реалната, фактическа държавна територия, очертана според един или друг международен договор в тази или онази историческа епоха. Те инсценират някакво отвъд-фактическо и отвъд-историческо отечество – „онтологична Родина“, в която желаното и действителното съвпадат. Тя е екстатично обозрима, очевидна Земя-Рай, която всички знаят, а онези, които не знаят, децата трябва да научат – трябва да знаят как да я удържат в сърцата си отвъд и въпреки всякакви исторически или политически турбуленция. Силуетът ѝ се издига и откроява като идеално видение над историческите бъркотии и сякаш не участва в мръсната игра на балканските граници, местещи се според случайностите на войните и приумиците на Великите сили. За разлика от тази нечиста реалност, стихотворната „карта“ на Родината не зависи от никакви несправедливи договори, загубени войни или дипломатически провали. Отговорът ѝ е непосредствена гледка: Ето я България! И може би най-важното е, че тази голяма територия, която днес обхваща необозримите 111 000 квадратни километра, е представен като малка, обозрима – земя като една човешка длан, както е казал друг поет.

Но тук ще го кажем не на поетичен, а на теоретичен език: практическите и екзистенциални тревоги получават директен отговор, остензивна демонстрация, показване чрез близък, интимен образ, пълен с кондензирана емблематика; погледът владее този образ, прави голямата родина малка.

Почти същото важи и за втория въпрос, който изглежда още по-съдбоносен: „Но що е България?“

И най-беглата историческа ретроспекция веднага би изяснила, че той също има своите сериозни, дори трагични основания. Бай-ганьовският манталитет на политиканстващите партии след Освобождението е дискредитирал стария идеал за собствена национална държава – реалното практикуване на властта от българи по този начин направо е отвратило мнозина други българи, създало е хора като Щастливеца, дало е повод на социални движения – сиромахомилство, социализъм, анархизъм. Но усъмняването в ценността „България“ истински избухва около Първата световна война. Още в разгара на предвоенния патриотичен плам, хайдутинът Яворов, иначе сам готов „с кръвта си кръст да начертае“ за Родината и Македония, сякаш внезапно се сепва и еретически се пита: „Но що си ти [Родино]? Земя ли в някои предели?/Пръстта на тоя дол, на оня хълм,/ еднакво мрътва в зной, под дъжд и гръм/ която днес един — друг утре ще насели? (Яворов, „Родина“, 1910). Сянката на същото „Но що си ти…“ надвисва още по-тежко над съвестта на много мислещи българи след войните. Пораженията, загубата на територии са не само практическа национална катастрофа – за мнозина те са крушението и на идеалната Родина, загуба на надежда за национално обединение. В тази атмосфера на всеобща преоценка на всички ценности, време един млад, но вече осакатен ветеран от фронта, двайсетина годишният Георги (Гео) Касабов вече не се свени да каже пряко: „Димчо Дебелянов умря заради една химера. Химерата „Отечество…“ Още по призрачна става Родината няколко години след това – след деветоюнския преврат, след авантюрата на Коминтерна, наречена „Септемврийско въстание“, след атентата от 1925 г, след терора, който ще го последва. Единството и целокупността, свещената ценност на България, отечество на всички българи, сякаш са се изпарили. Родината се е оказала разцепена от кървава политическа бразда – забелязал го е дори комунистическият функционер Георги Димитров. През 1924 г време същият Гео ще повтори Яворов, този път в далеч по-радикален ключ: „Прекрасно, но що е отечество! И яростно тракат картечници…“ През 30-те години на XX век въпросът не изчезва, но поетическият му драматизъм се тривиализира; научни и публицистични питания от тип „що е българското“ се множат. Раждат се народопсихологии, характерологии, расови теории, българинът става „проблематичен“, мнозина интелектуалци се питат „защо сме такива?“, докато разни символисти, експресионисти и авангаристи си измислят своите замъци, Eделланди и душевни родини (вижте ги у Лилиев, Емануил Попдимитров, Димо Кьорчев), а македонстващи комунистически поети заявяват: „Тази земя, /по която тъпча сега/ тази земя, която пролетен вятър пробужда,/тази земя — не е моя земя,/тази земя,/ простете, е чужда… (Вапцаров „Земя“). За мнозина променящите се обстоятелства, съюзът с нацизма и фашизма, отново и отново поставят проблема за същността и ценността на националната държава. Въпросът „Що си ти?“ не изчезва, а се задълбочава.

* * *

За мнозина, казвам, но не и за всички. Масовият патриотичният дискурс, който обсъждаме, вече не е се притеснява от практически обстоятелства и от интелигентски терзания. В него има нещо неопровержимо, сякаш носи първична, детска истина извън фактите, опита и времето. Отговорът му отново изглежда непоколебим и сияен, а въпросът „Но що си ти?“ на неговия фон звучи нелепо. А може би е по-добре да се каже, че този патриотизъм въобще не забелязва въпроса, а просто повтаря стария отговор, същото възторжено „ето я България!“.

Може би причината е, че родолюбивият репертоар на неговите образи отдавна вече е институция, публичен обществен навик. По всички образователни, културните и публични канали на държавата той е възпроизвеждан, повтарян, рецитиран вече от десетилетия – националната идентичност е създадена и стабилизирана. В резултат пламенността на предишните патриотични чувства се е автоматизирала, превърнала с е в банален патриотизъм, чийто скъпи на сърцето клишета вече могат да се рецитират от всички, навсякъде – отвъд обстоятелствата. Те не подлежат на усъмняване. Вече не се пита защо, къде, какво и как, всички знаят отговорите. Всъщност това казва и поемата „Септември – та нали в нея преди картечниците се появява стихът и „всички те знаят – отечеството е в опасност!“. „Знаенето“ – очевидността – е станало модус на модерния патриотизъм. Метафорично казано – то е като удържането на „малка“ България в шепа, с което всички са свикнали. Патриотичният дискурс е възпроизвеждан не само от всички държавни и културни институции, така и отдолу от учители, просветни дейци, бохемстващи поети[5], наборници, военни среди, народни маси: през 20-те и 30-те години на XX век този патриотичен дискурс е вече безвъпросно фоново „знание“, образът на „малката“ Майка-България е успял да стане лепилото на нацията. Като устойчив репертоар този културен идиом е попил в индивидуалното съзнание и се е просмукал в цялата публична култура; отговорите, които дава, вече може да се възпроизвеждат като превенция на всички патриотични питания и тревоги, отвъд всички факти и обстоятелствата. Този дискурс на власт цитира винаги… себе си, той възпроизвежда ритуално-екстатично образа на Родината, който всички знаят – това е достатъчно. Още преди войните патриотичната фразеология е добила формата на масово национално образование и пропаганда и е проникнала във вестници, списания, речи, антрефилета, документи, формуляри, манифести, войнишки клетви. Независимо какво става на фронта, мобилизираните войнишки маси пеят старите възрожденски песни, повтарят отново и отново Вазови и Чинтулови стихове, докато в сърцата им пламне искрата любородна; новите военни песни са писани по техен образец[6]. Но и след войните се издават патриотични песнопойки, стихосбирки от типа „Не ще загине“, патриотични поредици на министерството на Просвещението, книжки от „библиотека за войника“ и пр. В цивилните патриотични среди масово се пеят същите песни, авторски, градски или народни; на училищни празници дечица рецитират пламенно стихове от Ботев и Вазов, пеят песните на Чинтулов, въпреки че вече не всичко разбират от техните думи, а родителите са забравили и не могат да им кажат кой е авторът…

В цялост или фрагменти всичко това прониква в учебници, буквари, читанки, детски списания. Наизустени, стиховете и песните проникват в главите, дават основен емоционален тон на души и идентичности, биват повтаряни като спасителен дискурс през трагичните исторически премеждията. Ето колаж от цитати, илюстриращ сякаш в чист вид езикова матрица: България – това е Земята-Рай!; тя е нам „обещано място, дето тече мед и масло“ (Стефан Бобчев 1860), тя е „обичам те мое мило отечество!“ (Любен Каравелов, 1866); тя е „Отечество любезно, как хубаво си ти!“ (Иван Вазов 1882); тя е и „Хубава си татковино, име сладко, земя-рай!“ (Петко Славейков, 1883); тя е „Мила Родино, ти си земен рай…“ на Цветан Радославо (1886)[7].

Твърдя, че това е езикова матрица, защото то повтаря и рецитира, което го превръща се интериоризирана душевност, форми на любовта към родината. Така в течение на десетилетия постепенно се създава една нова феноменология на тази любов, стъпила на горните романтически образи, преживявания, фигури и парадокси. Повторението, рецитацията, наизустяванията са особено важни – те приличат на ученето на нов език[8], процес, в който се конституира самия субект, само че в случая става дума за езика на модерния патриотизъм. След процеса на дълго повторение и рецитация, той се превръща в „категории на душата“ и придобива сякаш окончателен онтологичен статут – сладките имена завинаги са съвпаднали с нещата, очевидни, красиви и родни. Възникнало е нещо като Език-Родина-Природа, устойчива представа, вписана в индивидуалната фантазия и тяло.

За външният студен поглед подобен единен и изолиран символен свят, загърбил всички различия, конфликти и разломи, закотвен в инфантилното, може да изглежда утопия и свещена наивност (за това ще говорим по-долу). Отвътре обаче, от гледна точка на пламенните патриоти той е основание за идентичност, предлага онтологичен корен на тревожните сърца и се преживява непосредствено. Наивността му за тях изглежда първичност, първозданност, в която обозримата Родина и „сладката“ родна реч са съвпаднали. И никак не е случайно, че още от Освобождението същите масовите стихотворения и песни започват да мигрират от сериозните стихосбирки към букварите и читанките, към детската поезия[9]

Да обобщим: в устойчиво възпроизвеждащия се патетичен контекст, всички знаят „що е отечество“, наясно са още от детските си години. Фоновото знание е очевидно и неопровержимо, дори когато „тракат картечници“, патриотите виждат България. Трагичните рефлексивни питания на „възрастните“ поети и философи, на революционери и анархисти увисват в нищото: масовият дискурс не ги забелязва, цитира себе си..

* * *

По същите механизми е произведен отговорът и на третия въпрос, ключов за модерната идентификация с Голямата Родина. На шега бихме могли да си представим, че го задава не друг, а самият дядо Либен. Изправен пред необозримата милионна нация, този копривщенец от старо време би могъл да се почуди: „Но по каква причина да не обичам само моето мило, малко село? Защо вместо него, трябвал да обичам милиони непознати, някакви българи от всевъзможни градове, села, краища и паланки, в които не съм бил, а може би и никога няма и да бъда? Нямам им вяра на непознатите, вероятно и никога няма да ги срещна…“.

Индивиди като локалния дядо Либен са започнали да изчезват в успешно създаденото Голямо Отечество. Ако все още ги има, те ще получат същия простичък патриотичен отговор: виж, ето я Родината, ето го Народът! Ритуалното възпроизвеждане на традиционната патриотична гледка, за тях ще бъде съчетано и с обяснения, т.е. с не по-малко традиционния разказ/призив. Ще чуят отново и отново историята за очевидното родно „нас“ – за юнашкото племе, за синовете и пръчките на Кубрат, за Аспарух и Крум, за героичната смърт на дедите и братята на Балкана, за Единния Народ, който марширува през трагичните перипетии на Историята – от минала слава, през драматично настояще към светли бъднини. Ще ги подканят да си представят легендарните вече синове и дъщери, пролели кръвта си за своята Майка. Ако е необходимо, за твърдоглавите локалисти ще има още повторения. Ще ги накарат да прочетат какво се случва с чорбаджи Марко в „Под игото“, а после ще ги приканят да изпеят всички заедно „Боят настана“, за усетят какво значи „дружно, братя българи“. Особено упоритите ще трябва да пеят един, два, три, четири пъти, колкото е необходимо, докато не се усетят вече като „дружина“, т.е. докато у тях не възпроизведена общия модел на горда идентификация с единния Народ, който вече не е „рая покорна“. Много канали, официални и неофициални, са ангажирани в хомогенизирането и сплотяването на нацията, те имат задачата да възпроизвеждат масово патриотичния дискурс в делници и празници, на войнишки проверки, по време на официални чествания, юбилеи, зари, манифестации, митинги… Фоновото знание за единното Отечество се превръща в очевидност чрез ритуални повторения[10].

За жанровия характер на патриотичния дискурс

Дължа обяснение защо наричам този ядрен български дискурс „лирически“ и непрекъснато цитирам стихотворения. В българския случай репертоарът му се възпроизвежда далеч не само в лирически жанрове, а също така в романи, повести и разкази, във всевъзможни прозаични текстове, в учебници, политически речи, журналистически статии, легални манифести на властта или нелегални позиви срещу нея –т.е. в целия спектър на българската публичност. Причините въпреки това да го наричам „лирически“ са няколко.

На първо място, където и да се появи, този патриотичен дискурс винаги есилно афективен, с патетични интонации, сякаш е винаги възпяващ, припомнящ, честващ. Този който говори като патриот, изпълнява ритуал и се чувства задължен да извиси глас в модалността на едно ритмизирано и възклицателно рецитиране. Внимание: това не е фалшив театрален ефект, а произтича от самата функция на този дискурс. Задачата му е да произвежда афективни модели, да подържа висок емоционален градус: той възпроизвежда любовта към родината като преживяване. Съответно и реториката му сякаш идва направо от одите, апологиите и елегиите, независимо дали се появява в проза или стихове, в учебници, речи или в статистическа информация. Зад нейната патетика има негласна норма – за „високите“ неща като Родината се говори винаги „високо“, с любов и пламенност.

На второ място този дискурс заслужава името „лирически“ защото е многозначен. Той играе със значенията, смесва ги, използва тропи и разработва в различни посоки семантичния им потенциал, създава смели метафори и хиперболи, близки до парадокси и антитези (за това по-долу).

На трето място патриотичният дискурс e фикционален – в смисъл, че винаги пренася говорещия и слушащите го в друг, измислен свят, паралелен спрямо всекидневния. В него е възможно да се нарушават законите на действителния свят, да се създават автономни смислово-емоционали конструкции и видения, отвъд принципа на реалността, без връзка с вероятното и достоверното. Образите му най-често суспендират референцията към точно определени факти и обстоятелства от действителния свят: но дори когато все пак има ясни и реалистични референции към неща от живота (Вазов например споменава в „Епопеята“ образи на реални революционери, имена на реални български градове и села), този свят си остава алтернативен и паралелен, построен върху закони, различни от действителния.

Именно тази афективна многозначност и фикционална отвързаност от действителността, позволяват на лиро-патриотичния дискурс да бъде „онтологична“ реч. Той назовава същности. В неговия режим „сладките имена“ вече посочват не едни или други конкретни български факти, а отиват отвъд тях и говорят възвишено-визионерски за Битието на целокупната Родина. Което е друг начин да се каже, че тук „режимът на производство на истината“ (Фуко) е различен – той не се подава на критика, нито на конкретна верификация, защото думите и Битието в него са съвпаднали.

Инфантилната закотвеност на патриотичния дискурс

Може би слушателите на тази популярна лекция вече са забелязали, настойчивите определения „наивно“, „инфантилно“ и „детинско“, които неколкократно приписах на този език-свят на модерния национализъм. Смятам, че тези предикати имат своите не-детински основания.

Фройдистки казано, модерният патриотичен репертоар е устроен така, че в него принципът на желанието (в случая колективно и национално) е надделял над принципа на реалността. Отговорите, които той дава на питащите патриоти са всъщност мито-отговори, те осигуряват очевидност на Желаното Отечество, затова, както видяхме, са и отвъд всяка верифицируемост. Голямата родина е описвана като утопически топос, но за разлика от утопическите острови, родното отечество не е далече в южните морета: то е тук, пред погледа: близка, обичана и обозрима, тя е свило своите необозрими територии до непосредствена гледка, съсредоточило е в нея всички блага, превърнало е Родината в кондензиран земен рай, в който индивидът се чувства защитен и безпричинно щастлив.

Т.е. макар че това е идеологически конструиран образ, той се представен като близък, интимен, сякаш непосредствено преживян, дори присъстващ в сетивното поле. По този начин идеологическата визия на Отечеството открива възможности. Тя строи образа на „мила Родино“ така, че той да може да се слее с конкретния живот на обикновения човек, с непосредствените му възприятия, преживявания, спомени, чувства към близкото на сърцето. Непрекъснато го препраща към това, което той наистина е почувствал и усетил, приближава го не само до биографичния му опит, но и до непосредствените впечатления и сякаш забравени, но живи спомени, до първичния му дълбинен опит, до почти забравените детински усещания.

Това е важно. През този канал фантазменият дискурс на модерния патриотизъм получава възможност да инсценира своите абстракции и мобилизиращи апели, като интимен зов –те сякаш са първични нагледи и емоции, дори психо-соматични състояния. Най-лесния пример тук отново са възрожденските стихотворения, чийто визионерски географски карти на идеална България бързо и лесно се преливат в конкретни пейзажи, а географски маркери на Родината (Стара Планина, Рила, Пирин, Дунав, Марица) се представят като лично преживени картини: те са национални емблеми, но сякаш са и живи образи: високи сини хребети, мрачни долища и сипеи, ручеи, поляни, пълни с горски цветя, златни полета; „пълни са китносенчестите дървета“ (Ст. Бобчев), а меланхолните гори миришат на младост и жалост (Каравелов), миризмата на техните люляци връща далеч назад в младостта (Вазов). Обикновено географските идеологеми и психо-пейзажите се редуват почти без преход. Например у Ботев веднага след величествено-сентенциозното „Тоз, който падне…“; ще настане свежа вечерна картина, пълна със зрителни, слухови и осезаеми усещания: „месец изгрее, гора зашуми, вятър повее“. По същата логика на „преживяното отечество“ у Багряна родината ще започне да „диша морно“, сякаш изпотена в горещото лято[11].

На бъдещия патриот трябва да му бъде внушено, че става дума за нещо конкретно. При съзерцанието на българската Земя-Рай той е приканен да събуди в себе и от себе си отдавнашни и твърде лични неща – бащината стряха, стаята на детството, милите на сърцето малки предмети, а още разни кътове, клонаци, дървета, ливади, сипеи и потоци, които е обикалял като малък, да се върне там, където е протекъл младия му живот. По този начин идеологическото „родно“ става родно в друг, непосредствено-интимен смисъл (изкушен съм да кажа, че това прилича на прустовска програма, укрита в в патриотични апели).

Възможно сложните игри на идентификация мотат да отидат дори по-нататък и да потънат в в „пред-биографичното“. Както споменахме още в началото на тази част, образите, които предлагат на индивида отделни образци от най-добрата българска патриотична лирика, сякаш го водят не само към светлие бъднини на Родината, но и назад, отвъд спомените на детствот; те потъват в забравени мириси, вкусове и нежни допири отпреди десетилетия, карат го да усети допира на немощното майчино рамо, прегръдката, тихите пазви, вкусът на млякото, „което е засукал… … Образът на голяма България неусетно се преплита с тази инфантилни усети, изплували незнайно откъде – става необяснимо сладък и цветен, ароматен и нежен, буквално топъл… Читателят, съзерцаващ самодивския нощен Балкан на Ботев сякаш усеща ветреца, който някога е подухвал през гората, преди тя да зашуми, може би дори преди той да има дар слово. Докосва го т прохладата, усеща целувката и като умиращия юнак копнее да са се слее с вселенската ласка и да изчезне, кръвта му да изтече и да го освободи от агониите на деня.

Най-важният от тези афективни модели трябва да се търси в странната симбиоза между Рая и Майката: Родината е едновременно обещаната библейска и приласкаващо майчина земя, двете начала – религиозното и инфантилното се преплитат по непознат другаде начин.

Патриотизъм и парадокси

Този опит на модерния език да свърже идеологията с конкретното и дори с несъзнаваното е изглежда опасно салтомортале. Той крие в себе си екстремна идеологическа операция – сякаш е късо съединение на невъзможни крайности. Съединява моралистичните и идеологически интерпелации от една страна (Знай своя род и език, бъди верен син на Майката-Родина!) с на най-неидеологични пластове на непосредствено преживяното, дори с онези преживявания, които са изтласкани в тъмното. Но рискът си струва: тъкмо това е начинът „високата“ проблематика на патриотизма да се закотви в психосоматиката, а Родината окончателно да се слее с „майчиното“, страдалческото, еротическото и танатическото. Тръгнал от абстракции, той е „вкоренил“ обратно тревожния индивид но този път в Голямото – видяно и усетено – Отечество.

Горната реторична операция разбира се, е парадокс. В нея прогресът („върви народе, напред към светли бъднини) тайно бива свързан с регресия – потъване в майчината утроба, смърт, еманципационните идеи се оказват спомени на тялото, патриотичните карти се превръщат в живи пейзажи, а революционната енергия може внезапно да се пречупи и да се прелее в чезнеща воля за смърт[12].

И тук е мястото да посочим, че парадоксът е всъщност самата същност на модерния патриотичен дискурс, генерална му фигура на неговата „лиричност“. При Вазов парадоксите и антитезите са експлицитни и видими, а при езиковата матрица те са по-скоро потенциални, могат да възникнат от съчетание на известни и масово разпространени метафори и хиперболи: модерният патриотизъм е генеративен механизъм на възможни парадокси. Това има своите основания – парадоксалността е най-адекватната реторическата техника за „изразяване на неизразимото“. Тя е привилегированият романтически похват, чрез което се подчертава надмогваща словото идеалност на отечеството, неизразимостта на патриотичната любов и болката, непостижими за обикновения език[13]. В парадоксите и високата, извънредна емоционална температура намира своето основание и е стабилизирана. Затова, особено в българския случай[14], масовият патриотичен език никога не изоставя антитезите, противоречията, свръх-хиперболите и парадоксалните противопоставяния – те дават афективна плът и вкус на „онтологичните“ му истини. В точката на парадокса, обитаван от Родината-Майка, се сливат библейски дух и телесност, абстракции и докосване, свобода и смърт, плач и песен, страдания и блаженства, сладост и безнадеждна горчивина, падение и възход, позор и слава, срам и гордост: т.е. взаимозключващи се състояния. На интонационно ниво те са в режим на антитетична възклицателност – чрез това патриотичният дискурс става не просто топъл, а започва драматично да се люшка между полюси – един горещо-леден дискурс на Възвишеното, в чийто неизразим център битийства райската, героична, трагична, майчина – очевидна – България.

Ако отново трябва да изразим това с теоретични понятия, то ще звучи сложно: употребявайки древното наследство, модерният патриотизъм експроприира едновременно идеологически визии, интимни преживявания и гранични екзистенциални състояния; той е пределно интензивен не само в семантическо и афективно отношение, но и перформативно, като слово-действие. Това е ритуален език, подобен на литургическия: модерният патриотизмът е не просто връзка с един огромен модерен колектив, а сякаш светско богослужение на свещената Родина[15], която патриотите „виждат и усещат“, но която заедно с това си остава възвишена и неизразима.

Разлики

И така, малките патриотизми на предишни времена, са наследени, но преобразувани радикално. Националният патриотизъм пази топлата привързаност към родния край на варварските patriotes, древни дядо Либеновци, но успява да я проектира върху огромни модерни територии. Пази гордостта от постиженията на Родината, но тя по-скоро е пренасочена към огромната история на Нацията и се е превърнала в гордост от героизма на дедите, различна гордия „институционален“ патриотизъм на Перикъл. Прилича на малкото отечество на Цицерон, но има малко общо с моралното уважение и лоялност на римлянина към Императора, римския дълг и Империята-Закрилница. Да повторим, че той бива моделиран като интензивно, парадоксално и непосредствено преживяване – парадоксалната му емоционална природа сякаш е пределно далеч от просвещенския английски патриотизъм на Самюел Джонсън; той изисква от българите-патриоти не аскетично задължение, политическо благоразумие, мъдрост и държавнически добродетели, а екстаз, гледка, любов и готовност за саможерва: те трябва да преживеят със сърцата си епопеята от геройства и срам и да се готови да я повторят с телата си[16].

Ако трябва да търсим аналози, модерният патриотизъм има нещо общо с „тътнещата душа“ на пламенния Клопщок – визионерската образност на немския поет сякаш антиципира романтическия репертоар. Само че българската Родината е автономен и самодостатъчен „Рай“ за българи, а не път към някакво космополитно-християнско „небесно отечество на всички хора“.

* * *

Социални ефекти

Чисто естетически, българският лиропатриотичен дискурс с ядрен речник от високото Възраждане може да бъде определен като романтически. Той е такъв и по своята емоционална „извънредност“ [17], и по парадоксално-хиперболичната си образна система, и по опита си да работи в полето на Възвишеното. Историята показва, че при всички детайлизации, уточнявания, които биха могли да се направят относно този романтически дискурс, той представлява успешен опит и е постигнал своите цели: преживяната картина на малкото Отечество успешно е проектирана върху абстрактността на Голямото, като същевременно е била променена самата идея за патриотизъм. Целият традиционен патриотичен регистър от привързаности е бил изместени. От топло чувство към родния край патриотизмът се е придвижил към непосредствено пейзажно преживяване (вариант героично преживяване) на пламенната душа. Последното често работи с техники на „високата“ афективност, неизразима на обикновен език, освен чрез парадокси, антитези и противоречия. Той използва одаическата героика, но я преплита с пасторални картини, смесва екстаза с елегичност, „тъмното чезнене“ и морални сентенции, географията – с инфантилните спомени от майчиното тяло. Така или иначе, тъкмо този противоречив инструмент успява да съедини абстрактното с лично преживяваното, необозримото с обозримото, изразимото – с неизразимото, Ерос с Танатос. Това го прави много добро средство за постигане на националните цели: той свири едновременно на всички струни на модерната индивидуална душа, привързвайки я към Родината.

От перформативна гледна точка това също е шедьовър, невъзможен хибрид. Той смесва остензивни жестове по инсценирането на „очевидната Родина“ с поетически хиперболизации на нейните красоти, блага и щастие; апелира към благородния революционен дух на читателя, без да забрави да закотви своите си апели в непосредствена сетивност и в дълбините на психо-соматични преживявания. Това е език едновременно бащин (закрилящ, заветен, героичен, саможертвен, дори самоунищожителен, но също изискващ) и майчин (приласкаващ, блажен, топъл, дори утробен), той слива географски и исторически визии. Чрез него модерният индивид получава отговори и успокоение на тревожните си въпроси, пак чрез него му е предоставен Разказ с патриотични позиции „аз“ и „ние“, които той е интерпелиран да заеме[18]. В последна сметка парадоксаланта същност на дискурс му позволяват да се обяви за „онтологичен“, с което да блокира всички критики, рефлексии и съмнения. Той е възвишен: подбужда към дълбоко, безкрайно тълкуване на своята неизразимост.

Само с подобен инструмент е възможно да се постигне голямата цел: голямата абстрактна и студена Нация и нейната държавна машина да се превърнат в непосредствена емоция, любов, интимна топлота, а когато трябва в екзистенциално състояние, екстаз, копнеж по смъртта – повече от богат афективен и смислов коктейл.

Същият патриотичен език е и перфектен инструмент за интерпелация и идентификация. Свръх-ефикасното смесване на нормативното и спонтанното, успешно прехвърля любовта на индивида от малкото към Голямото Отечество, а герои и мъченици му дават ролеви модели, Големият разказ го ориентира във времето и историята, кара го да мисли в категориите „славно минало – пропаднало настояще – светло бъдеще). Чрез нето нацията успешно е представена като семейство, а новият тип патриотизъм се е превърнал в нейното „лепило“, направил е възможна и хоризонталната солидарност, криеща всички социални разлики и конфликти. На тревожните индивиди е предложен корен – ясно място, закотвяне в свещена онтологична цялост, приютена идентичност сред анонимните маси. Открил е за тях възможност е възможност вече да не се чувстват изгубени в студените, многомилионни социални машини – вместо това вече могат да ги преживяват ги като Родина, като Народ и като „ние“ – сякаш интимни общност, с които индивидът е заедно в добро и лошо, във всички превратности на съдбата и Историята.

Може да се каже, е финалния резултат е повече от успешен: този език ще може да произведе изречения от следния тип: „„обичам те земя голяма, тъй както си обичам мама“ (Младен Исаев, 1927).

Как да оценяваме всичко това?

Дали да не кажем, заедно с големия теоретик на нациите Ърнст Гелнер, че това просто е идеология, т.е. фалшиво съзнание и лъжа? Нима в нея студеното не е представено като топло, необозримото – като обозримо, далечното – като близко, модерното – като древно, голямото – като малко и пр.? Нима „хоризонталната солидарност“ с националите братя и сестри не крие социалните конфликти, неравенства и разломи?

Този извод би бил погрешен. Без въпросният „топъл посредник“ – езикът на модерния патриотизъм – модерните нации въобще не биха могли да възникнат. Той е неговата „смазка“ и създава възможността милионната машина да се движи синхронно и съгласувано. Без любовното вкореняване на индивида в „очевидната Родина“, той не би изпитал страстната идентификация, принадлежност и дълг към нещо толкова огромно, далечно и абстрактно.. Споделеният, възпроизвеждан масово лиро-патриотически език отваря възможности индивидът да удържи и преживее в собственото си въображение визията на огромната географска територия, екстатично свита и видяна като „земя като една човешка длан“; Големият разказ му позволява да се почувства участник в история, която тече от векове, стиховете за майката му позволяват да чувства родната земя като топла и немощна Майка, с която го свързват най-ранните преживявания на собствено му тяло.

Без този превод на езика на близостта, родството и интимността, не биха били възможни нито лоялността, нито солидарността, нито готовността за саможертва, нито свързването на непосредствените лични усещания с общовалидните морални чувства, любовта с дълга, възторга от красотата на Родината – със смъртта и кръвта за нея. Всичко това прави от модерния патриотизъм изключително интензивна емоционална връзка, без която и възникването, и кохезията на съвременната нация не биха били възможни.

Можем да наречем модерният национален патриотизъм „гореща“ доктрина. Причината ще бъде, че той изисква не просто лоялност на поданика към владетеля, както през Средновековието, а страстна емоционална въвлеченост – любов и крайна отдаденост към Голямото отечество, граничещи с екстаз и умеление от една страна, саможертва – от друга.. Докато при Перикъл родното patris се е движело към политическото polis, сега движението е в обратната посока. Polis-ът, роля, която случая се изпълнява огромно гражданско национално общество, се представя като patris: Голямо Отечество се представя къто малко, родно, обозримо, скъпо и интимно и прекрасно до смърт.

Възможна ли е оценка?

Как в такъв случай трябва да се отнасяме към модерния патриотизъм, който вече е национален, свързан с националната държава?

Това продължава да бъде труден въпрос. При това не само със своето съдържание, така и със своите предпоставки. Той не трябва да бъде задаван с предварителни патриотични презумпции, а трезво.

Предлагам ви само провизорен отговор. На съдържателно ниво трябва да се помят заслугите на националния патриотизъм за създаване на общности от нов, модерен порядък: да не забравяме, че той прави възможна кохезията на милионни колективи, надмогва локализма и освобождава индивида от патриархалния контрол и предмодерните съсловни йерархии; че чрез него се обединяват в културно и технологично отношение огромни населения и територии, създавайки културни и социални условия за небивал икономически и технологичен разцвет. Не можем да пренебрегнем, че той създава нов тип суверенност, съчетана с хоризонтална солидарност; разрушава феодалните йерархии и отменя старите империи като изпразнени от съдържание рамки на власт: това създава условия за демокрация и свобода, за права на индивида и върховенство на закона.

От друга страна, същият националистически патриотизъм при други исторически обстоятелства култивира омраза към всичко чуждо и води до изключване, изолация, дехуманизация, до демонизация на враговете. Може да бъде свързан ограничения в търговията, с икономически протекционизъм и меркантилизъм, а също – с ограничаване на правата и дори преследване на вътрешни малцинства, със фабрикуване на вътрешни и външни врагове, с расизъм и ксенофобия. На негова сметка трябва да бъдат записани локални, регионални и световни войни, Холокоста и геноцидите с милиони жертви, военните престъпления и престъпленията срещу човечеството.

Така че връщам се към казаното в началото: националният патриотизъм винаги ще бъде проблематична ценност. Но такъв ще бъде и малко абстрактният космополитизъм – абстрактният му универсализъм досега на е създал силна емоционална връзка, той е твърде самотническа форма на живот. Но същественото е, че двата избора, и двете форми на живот са налични, те са тук и то за да останат още дълго. Затова и не е нужно да разрешаваме това обективно противоречие в ценностните представи, можем да оставим на личния избор на всеки. Нека този, който се чувства патриот да има правото да го направи, също както и този който се чувства космополит. Нека космополите знаят, че се отказват от топлотата и приютеността, от усещането за парадоксална любов към нещо Голямо-което-е-Малко. Нека патриотите знаят, че се отказват от свободата да изтръгнат своя корен. В първата част на тази лекция дадох пример с поста на Г.Ц. после дадох други. Ще завърша тази втора част с две противоположни мнения, формулирани от двама еднакво световно известни творци, преживели приблизително еднакви парчета от световната история, почти връстници със сравним биографичен опит.

Първото е на швейцарският писател Макс Фриш(1911-1991) „Можете ли изобщо да си представите себе си без родина?…Да предположим, че във вашата родина ви мразят: в състояние ли сте поради това да отречете, че тя е ваша родина? Известно е, че и на чужда територия войниците загиват за родината си: кой определя какво дължите на родината? Можете ли изобщо да си представите себе си без родина?“

Второто мнение принадлежи на японския режисьор Акира Куросава: (1910 -1998) „…Родно място – Какво значи родно място? Аз например, в която и страна и да отида, никъде не се чувствам чужденец, макар че не зная нито един чужд език. За мен цялата земя е родно място. Вярвам, че ако всички хора мислят така, биха забелязали какви безумни, наистина безумни неща стават на тоя свят и биха ги спрели. Време е хората да осъзнаят, че не трябва да свеждат всичко единствено до своята земя. Безпокои ме фактът, че човечеството се научи да изпраща спътници в Космоса, а човешкият дух не се извиси – хората продължават да се ровят в земята под краката си като бесни кучета. Питам се какво ли ще стане с моето родно място Земята.“

Фактът, че има космополити като Куросава, не значи, че можем да отричаме швейцарския патриотизъм на Фриш. Той е реалност. Много хора изпитват сходни чувства и неразривно и горещо са свързани със своята Родина, готови са да умрат за нея. Трябва да се съобразяваме с този факт, особено днес, по време на консервативната революция. Но и фактът, че има хора, които смятат че не съществува човешки живот без отношение към Родината, не трябва да ни заслепява, че има и други. Не трябва да ни кара да забравяме, че все пак човекът се движи и може да плати цената и да се откъсне от корена си. Осъдени сме на избор между вкорененост и свобода, може би това се дължи и на факта, че хората се делят на уседнали и/или номади от неолита до днес. Това също е незаобиколим факт, с който трябва да се съобразяваме: днес има огромно глобално число от емигранти, и между тях има и хора, които са напуснали родината си и не желаят да се върнат в нея, не чувстват свързани. По данни о данни на ООН от 2023 г. около 281 милиона души живеят извън страната, в която са родени. Не трябва да превръщаме техния избор в морален проблем и да ги обвиняваме. Не бива да забравяме и другите 6-7 милиарда, които са уседнали в своята родина. Между тях със сигурност има всякакви хора, но без съмнение има и такива, които биха искали искат да кажат „обичам те земя голяма, тъй както си обичам мама“ и да живеят според този императив. Да уважаваме и този избор. Дано любовта им към отечеството рядко се превръща в безкритична омраза към „чуждите“ и „безродниците“.

^[1] Това малко напомня всеобщопризнатия универсален еквивалент на парите. Те са посредник между разнородни стоки и определят социално признатата им и универсално валидна цена.

^[2] Тези фантазми са широко разпространени, те са част от трагичния български реваншизъм. Не случайно е че дори са осмени в пародии, както в разпространената през 30-те години „патриотична“ песен „Върнете ни Дания, върнете ни Белгия, върнете ни родний Люксембургский край!...“

^[3] В очите на мнозина националисти участието ни днес в ЕС и НАТО е заплаха не само за суверенитета, а направо за очертанията на идентичността – България сякаш се размива в блокове и съюзи… А интерактивните карти, наводнили Интернет, допълнително усилват тревогата – те показват как през вековете свещените граници на родината шават, мърдат, променят се като течни.

^[4] Освен Ботев, Вазов и Петко Славейков, подобни текстове имат Стефан Бобчев, Теодоси Икономов, Асен Шопов; традицията е продължена от Цветан Радославов,  Яворов и пр.

^[5] Автори на спомени разказват, как Димчо Дебелянов и Гьончо Белев пътували на село с влак: Белев току що бил получил малко наследство и те отивали да си организират с парите комуна. В купето, в което попанали имало студенти, които пиели и пеели възрожденски песни: поетите се присъединили и към двете. В момента в който колективната емоцията достигнала своя връх с прочутата песен „Къде си вярна ти любов народна“ въодушевенят Димчо Дебелянов, запален от „искрата любородна“ грабнал пачките на своя приятел и ги изхвърлил през прозореца на влака – така показал на всички какъв безсребърник е искренният патриот.

^[6] Говоря за известни песни, създавани около войните като „Велик е нашия войник“, „Един завет“ или „Бдинци, лъвове титани“. Обикновено техните автори са забравени и те почти се възприемат като народни. Връзките им с възрожденската лирическа родина са очевидни, те отново изискват от патриота „да мре за бащин край рожден“ и изброяват актуални геотрафски ориентири на свещената Родина, но този път сакрализират актуални места на бойните действия. Верността към възрожденския модел личи и това, че след 9 септември 1944 г. комунистическата власт пренаписва много от текстовете без да променя именно това – лирическата визия на географията.

^[7] Вече беше отбелязано че  настоящият химн на република България „Горда стара планина“ e създаден през 1886 от пътуващия към фронта Цветан Радославов по същия модел;  тук ще добавим, че неговият текст съдържа, разбира се, „Мила Родино, ти си земен рай“; преди да стане химн „Горда Стара планина“, известна и като „Мила Родино“,  е била десетилетия  масова патриотична песен, изпълнявана на разни тържества и патриотични сбирки от ученици, родители, студенти, войници и пр.

^[8] За психоанализата началното влизане в езика е ключов акт на социализация: чрез него субектът се вписва в Символния ред, в инстанцията „Името-на-Бащата“. Лаканианците твърдят, че именно тук се поражда Spaltung (разцепването) – структурен ефект на означаващото, който конституира субекта, въвеждайки го в ролевите модели на Символния ред. Паралелно с това несъзнаваното се структурира като език: всяко означаващо поражда ефекти на означаване, които не се изчерпват с явното значение, а оставят следи в несъзнаваното и се свързват с тялото – доколкото то е „хванато“ в езика. Именно в тази връзка се пораждат формите на jouissance и симптомът.

Дали – като една смела аналогия – не можем да предположим, че нещо подобно се случва и при усвояването, повторението и наизустяването на идеологически език, например патриотичния? В този случай би ставало дума за вторичен процес, надстроен върху първоначалното вписване в Символния ред, който не поражда ново разцепване, а по-скоро реактивира и пренарежда вече конституираното Spaltung, произвеждайки нови, специфични ефекти в несъзнаваното. Особено когато този език се представя като „бащин“ или „майчин“, т.е. като носител на нова символна власт, той може да се стреми да заеме мястото на означаващото на Закона и да структурира по нов начин връзката между означаващо, тяло и jouissance. Би могло да се каже – той въвежда субекта в ролевите модели на нов Символен ред, патриотизма.

^[9] Детски патриотични стихотворения се пишат още през Възраждането, но каноничният им модел вероятно задава по-късно Вазов през 1917 с „Аз съм българче“, където героическият модел ясно се конкурира с пейзажни красоти („обичам наште планини зелени“)  г. През 20-те години вече мнозина пишат стихотворения за деца и юноши в тази поетика, при която героическата форма на патриотизма е изместена в посока към наивистично-пасторални пейзажи:  „Родино красна,/ долино родна/ зорница ясна,/земице плодна!/ Как те обичам,/  как те бленувам;/как се увличам,/как се любувам/ на твоите чудни/ поля и ниви,/славеи будни,  цветя красиви… (Цанко Церковски ); или „Обичам те, родино, пролет/ под накита зелен/ и с първите цветя наболи/ през първи слънчев ден./ Обичам те, когато лято житата позлати… (Елисавета Багряна); или „Високи сини планини! /Реки и  златни равнини/ небето като от коприна/това е моята Родина!“. (Младен Исаев).

^[10] Подобни процеси на учене на език Витгенщайн сравнява с дресирането.

^[11] Тази линия на пародоксална сетивна непосредственост на идеологическото намира своята концептуална кулминация в прочутото Алеково  „Опознай родината, за да я обикнеш“. Всъщност то е доста странен призив: патриотът императивно е призован към непосредствено преживяване.  Приканен  е сетивно да „обживее“  Голямото Отечество, чиято огромна територия очевидно не познава добре; вменено  му задължение за… какво? Какво именно значи да се опознае Родината? Дали той е длъжен да преброди лично всеки роден кът, за да види със собствените си очи Вазовите прекрасни картини, които се „меняват омайно“? Дали от нго се очаква да посети цялата родна  територия, всички нейни точки, за да усети цялата Родина - с очи, уши, вкус, осезание, крака и уморено тяло …? Това би било едно пределно туристическо  преживяване – непосредствено опознаване, кът по кът, пътека по пътека, пейзаж след пейзаж…

^[12] В някои от най-добрите творби на българската лирика майчината образност може да потъне сякаш още по-дълбоко, в преднатални, утробни спомени -  там където, казват, нероденият плод е във властта на „океанистичнто чувство“, а Ерос е все още равно на Танатос. Примерите за подобни лирически операции са малко, но са показателни. Достатъчно е да си припомним прехода от първото Ботево стихотворение „Майце си“  към по-късни революционни творби като „Борба“, за да видим два различни варианта на Ботевата „воля за смърт“. В съвсем друга посока развива това Дебелянов  –неговият печален странник, носещ „черна умора“ желае  да се завърне в бащината къща, но това завръщане е и потъване в майчината прегръдка, то сякаш е приласкаване в тихи пазви на майката-нощ, където душата му копнее тихо да „чезне“ и потъва в нежното безсилие  – преди финалът да обърне развитието на лирическия сюжет и да се окаже, че той „напразно е спомнил майка и родина“. Но вероятно най красноречивият  пример за това пред-символическо завръщане-потъване-изчезване е  загадъчният финал на носталгичната „Тъга за юг“ на Костадин Миладинов, чийто лирическият герой също копнее да се „завърне“ на юг, в родината и Охрид, но там възнамерява да направи следното: „…Тамо  по сърце в кавал да свирам, сънце да зайдвит, я да умирам….“.

^[13] За да разберем тази неизразимост, достатъчно е да си спомним, трагичното Ботево „Но млъкни, сърце….

^[14] В тази част говорихме за модерния патриотизъм главно върху български примери. Това е достатъчно за една популярна лекция. Все пак ще спомена, че българският лиро-патриотичен език е близък е до много подобни патриотични идиоми на други малки и не толкова малки европейски нации, възникващи през XIX век. Т.е. той не е само български. Патриотичните речници на други възникващи нации по сходен начин съединяват визии на идеалната родина с патриотични възклицания, идентификации с националния колектив, преживени природни картини и призиви за свобода и саможертва; те също могат да бъдат свързани с майчини каритини и телесни усети: „Родино Литва, ти си като здраве!“ на Мицкевич е лаконичен пример, който веднага идва на ум. Всъщност съществуват безбройни стихотворения-аналози на „Де е България“, които могат направо да бъдат обособени в отделен под-жанрПървото такова стихотворение е известната чешка песен (после превърнала се и в чешки химн) „Kde domov můj?“ („Къде е домът ми?“) написана 1834 от Йозеф Кайетан Тил, с музика от Фратишек Шкруп.  То задава модела, който по-късно ще бъде следван от мнозина  – на читателя се предлага екстатично-визионерски отговор на въпроса за „родния дом“, който му се „показва“ чрез лирически образи. Но те не са образи на малкия, конкретен роден край или на бащината къща, а на Голямата родина, „чешката земя“ Ето един работен превод на чешкия текст, който илюстрира прекрасно това:   „…Водата шуми по ливадите/ боровете шумят по скалите,/ в градините блести пролетният цвят, земен рай на пръв поглед/ И това е тази прекрасна земя,/ земята чешка — моят дом! Земята чешка — моят дом! // Къде е моят дом?/ Къде е моят дом? В тази мила на бога страна ще познаеш ли/ нежната душа в бодро тяло, ясния ум, възхода и успeха/ и онази сила, що надмогва гибелта?Това е славното племе на чехите — сред чехите е моят дом! Сред чехите е моят дом“!   В разгара на патриотичния период подобни стихотворения се раждат масово сред немската, полската, словашката, унгарската и пр литератури. Те традиционно компенсират липсата на реална национална държава с лирически видения на Родината. Повече или по-малко следват чешкия модел и проиграват възторжени визионерски географии на Големите родни чрез комбинация от географски емблеми и маркери на границите  и привидно конкретни, (всъщност емблематични и типови) родни пейзажи. В словашкото стихотворение от подобен тип задължително се появяват Татрите, а в оригиналния текст на стихотворението Das Lied der Deutschen („Песента на немците“) от 1841  на Аугуст Хайнрих Хофман фон Фалерслебен което по-късно ще стане немски химн, границите на несъществуваща тогава обединена Германия за маркирани по следния начин: „Германия, Германия над всичко, /над всичко на света,/ когато винаги за защита и отпор/ се държи братски сплотена,от Маас до Мемел,/ от Еч до Белт —Германия, Германия над всичко, над всичко на света!“ (по късно в немския химн остава само третия куплет на стихотворението, в който няма лирически маркери на територията, а само призив към свобода и право.

^[15] Не е случайно, че често се употребяват религиозни метофори – молитви, икони, олтари  : патриотичният дискурс сам иска да се приравни на религиозния. За това има много примери - олтарът на отечеството (Altare della Patria) е наречен най-големият национален паметник в Италия, открит от крал Виторио Емануеле III на 50-ата годишнина от обединението на Италия по време на Световното изложение – на 4 юни 1911. Кубинският поет Хосе Марти, национален герой, наречен „Апостолът“, е автор на сентенцията „ Родината е олтар, а не пиедестал.“ (Хосе Марти). Вазовият Левски е „сто пъти готов да умре на кръста Христов“. Яворовите арменци също искат да водят бой пред „светия олтар на „Родината свидна. В стихотворението  „Към Родината“ лирическият герой на Лилиев заявава: „…И възроден, аз може би последен/поднасям своя чист и беден дар/ едно сърце,/ което слагам бледен пред твоя свят и непознат олтар$.Дори съвременни автори пишат книги със заглавие „Пред олтара на родината Трагедия и величие на националния дух”, Величко Караджов, 1996.

^[16] Да си припомним, че модерните времена са и епоха на биополитики и нормализация на телата според общоприети здравни, мирновременни и военни норми. Лирическият патриотизъм дава възможност в тази биополитика да се включи и самата саможертва за родината, преживява като „геройско проливане на собствената кръв“.  Така парадоксалността на саможертвата и извънренредността на героизма се превръщат в норма, участваща във въпросното нормализиране на телата.

^[17] В следващата част ще видим, че тази емоционална температура варира, не винаги е висока. В епохата, в които модерните нациите възникват,  патриотичният език притежава изключителна мощ и успява, преплетен с другите модерни условия, за които говорихме, да мобилизира емоционално милиони. Но-късно във времената на националистически войни ще успее да хвърли успешно тези милиони срещу такива, огледално мобилизирани: тук емицоналната температура достига до своя връх. Но има и по-късни периоди, в които същият дискурс сякаш се износва, губи своята емоционална, сплотяваща сила, превръща се в „банален патриотизъм“. За това ще говорим в третата част.

^[18] Интерпелацията е идеологическа процедура по призоваване на отделен човек,  в качеството му на X или Y. Известен е примерът на Алтюсер: полицай подвиква зад отминаващ човек „Хей, ти!“. Ако минувачът се обърне още с реакцията си, той е признал валидност на повика, утвърдил е на властта на полицая и на цялата система и сам е заел предвидената му роля на подчинен субект. Това е апел към индивидите да заемат предвидените им от идеологията места на подчинение и да се идентифицират на смислово и емоционално равнище с тях.

Александър Кьосев преподава културна история на модерността в СУ „Климент Охридски“. Преподавал е български език и литература в университета Гьотинген. От 1989 той е член на изследователската група Periphery, изследваща западните представи за промените, които се случват на Изток. Публикациите му включват книга по история на българската поезия и множество теоретични есета. Той е издател на Post-Theory, Games, and Discursive Resistance: The Bulgarian Case (1995).