{sidebar id=47}След Втората световна война има неотложни задачи – на комунистическата партия й предстои да овладее постепенно всички културни институции, а с тях – и всички описани по-горе условия на канон-образуването – образователна и издателска политика, организацията на Българския писателски съюз, литературните кариери на отделните писатели, дори публичния език, с който се обсъжда литературата (което е свързано със затваряне на много предишни литературни издания, създаване на нови, комунистически, и „смълчаване“ всички алтернативни гласове[1]). Накратко, ще бъдат овладени всички идеологически доктрини, публични канали, агенти и дискурси[2] и това ще се случи заедно с превземането отвътре на правителството на Отечествения фронт[3]. Това е съпроводено и с бюрократични реорганизации (овладяване на Българския писателски съюз, изключване на стари членове, приемане на работнически писатели), както и със санкции, стигащи и до брутални репресии, плюс цял спектър от скрити и открити форми на цензура и контрол.

В контраст с теоретическия сталинизъм на 1937–1940, този период на Павлов е държавнически. Това е неговото звездно време на невероятни възможности, тъй авторът на „Теория на отражението“ по заслуги попада в епицентъра на новата власт – той е член на Народното събрание, после един от регентите (1944–46), член на Президиума на Народното събрание, член на ЦК на БКП; паралелно заема и пъстра палитра от най-висши постове в управлението на идеологически департаментализираната сфера на културата – почетен председател на Съюза на българските писатели, председател на Съюза на журналистите, председател на БАН, член-основател на Института по философия и негов директор, професор в Софийския университет и ръководител на катедрата по философия в него, доктор хонорис кауза на Софийския университет, председател на съюза за българо-съветска дружба, пръв лауреат на новоучредената Димитровска награда за наука (1950) и пр. Увереният му сталинистки дискурс е получил най-накрая правилното, пределно властово site of enunciation, легитимната и ефективна позиция, от която може да прозвучи властно, да се превърне в инструкции, а оттам – реалност.

Би могло да се твърди, че Павлов е едноличен автор на новата комунистическа културна политика, ако все пак овладяването на апарата на културната политика не беше колективно дело, в което усилията отгоре винаги са съпроводени с разнообразни подкрепи, напасвания, компромиси, симулации и търсене на лично печелившо позициониране на разноликото мнозинство отдолу, от всекидневните агенти на литературното поле. Няма съмнение обаче, че и сред тази многопластова и сложна културно-политическа реалност, индивидуалности като Павлов имат особено място и значение. Професорът-сталинист рядко се занимава лично с неприятната конкретна работа по „чистката“, която той самия изисква: това се върши от други[4], а той дава преди всичко своите стратегически и философски указания, чертае исторически директиви, спуска забрани, изисква и, ако трябва, наказва самите наказващи.

В този период (1945–1948) той пише отново серия от брошури (често те са записани публични речи), но този път в жанра на партийните инструкции „Задачите на народния литературен фронт“ 1946, „Конгресът на отечественофронтовските писатели“, 1946, „Нашата отечественофронтовска интелигенция“, 1946, „Интелигенцията, нашите студенти и техните задачи в отечественофронтовска България“, 1946, „Българската академия на науките през 1947 г. и научният й план за 1948 г.), „Нашите народни учители“, 1947, „Наука и партийност“, 1948.

От новата си позиция на държавник, той наново ще посвети специално внимание на въпросите на българското културно и литературно наследство – както в нарочни съчинения, така и чрез многобройни пасажи, пръснати в разни съчинения. Въпросът с канона вече е спешен: още повече в след-деветосемптемврийското объркано време има симптоми за възраждане на стари опасности: левосектантски културни уклони и брутални ултралеви атаки срещу „великобългарския шовинизъм“ на българските класици.

В този период реториката на Павлов за момент изоставя тежкотонажните „диалектически“ аргументи и подхожда към българското литературно наследство с чисто тактически доводи, от гледна точка на съвсем текущи задачи на Отечествения фронт[5]. Целта на партията е двойна – да се осигури бързо кадрово преимущество в литературните организации и издания и едновременно с това да се запази отечественофронтовска, обединителна и съюзническа, реторика. В брошурата „С перо и меч“[6] (публикувана 1945, но съдържаща реч пред Българския писателски съюз от 10 декември 1944), Павлов официално „ратифицира“ вече извършеното завладяване на Българския Писателски Съюз[7] от „прогресивните сили“, и едновременно с това в инструктивен стил задава цялостен модел на предстояща отечественофронтовска културна политика[8], предписвайки комбинация между чистка[9] и отечественофронтовско привличане на съюзници[10], придружено с оф-успокоителната и напълно невярна формулировка „при свято зачитане на … общокултурните идеали и убеждения на хората“[11]).

Тук са важни степените и нюансите. Понятието „чистка“ освен бруталните си значения, има и по-метафорични такива, предназначени за критиката[12], а когато стане дума за литературното наследство, то се смекчава допълнително. Очевидно класиците са вече слаба непосредствена заплаха за ОФ и комунистическата партия; следователно като символен ресурс е по-добре те да бъдат отечественофронтовски „съюзени“, отколкото атакувани и изгонени. Повтаря се вече традиционния аргумент, че приобщаването трябва да стане като се преодолее предишния ляв нихилизъм и вулгарен социологизъм спрямо класиката[13], а по отношение на най-оспорвания отляво класик, буржоазният Вазов, ключова фигура на общонационалния канон, още в тази си реч Павлов извършва цяла серия защитни действия – разказва за лична среща с Горки, който се оказва почитател на Вазов[14]; говори, че отсъства истинска монография върху творчеството на Вазов, която да го „осветли“ правилно и пр. Изтъква се, че подобни монографии липсват и за Елин Пелин, Пенчо Славейков, Антон Страшимиров, Людмил Стоянов, че задължително трябва да се пишат „критически предговори“ към произведенията на българските класици и пр. „Предговорите“, които Павлов изисква, са особено показателни – те сочат, че ще бъдат наложени задължителни интерпретативни рамки по целия идеологически фронт: не само за литературното наследство, но и за всички проблеми на „надстройката“, за която в ЦК отговаря Тодор Павлов лично. Необходимо е: „правилно политико-идеологическо отношение към нашата интелигенция и към целия български народ“, което значи – към всички възможни временни съюзници, включително сенките на великите мъртви.

Така че „чистката“ спрямо миналото и класиката не само е по-милостива, но и има друг принцип. Противно на практиката на 20-те и 30-те години, тя няма да се състои в изхвърляне на „буржоазни класици“ извън границите на литературата, нито в опит да се конструира чисто своя „лява“ традиция, а в тяхното ново четене и диалектическото им присвояване. Новият идеологически прочит трябва да „очисти“ класиците – т.е. да снеме диалектически негативното в тях и да ги „повдигне на степен“ – така че „при общата равносметка“ да се види положителното и съюзническото в тях: „Трябва да се признае, че да се осветли, да се използва и да се развие по-нататък всичко, което е ценно у Вазов и у другите писатели, но да се подчертае, да се разкритикува, да се посочи всичко онова, което е слабост, което е отрицателно у него, и у други писатели.“[15]. В това отношение най-удобният пример за съюзник и аргумент за отечественофронтовската реторика е Цанко Бакалов-Церковски, който направо бива превърнат в метонимия на ОФ: „Цанко Церковски беше и си остана докрай един от ратниците на единната, дружната, братската борба (курсивът на Павлов) на работниците и селяните срещу тиранията, потисничеството, експлоатацията и мракобесието“[16].

Павлов по това време е доста внимателен към собствените си публикации за българската литература – той знае, че някои от старите му неща „не са вече актуални“, а други се нуждаят от „нова редакция“ „с оглед на новото състояние и задачи на нашата литература“ – и тъй като няма време за това, той публикува в книгата си „Български писатели“ от 1948 само онова, в което е сигурен – текстове за „проверени“ автори като Ботев, Вазов, Полянов, Смирненски, Церковски, Алеко…[17] Подобно е отношението му и към световните велики писатели: на въпроса „Защо Пушкин е велик поет“, отговаря не само текста за самия Пушкин, а и всичките му останали статии за Шекспир, Ибсен, Маяковски и пр. Класическото е сигурно и историята е на негова страна: винаги трябва да се покаже как големият художник (например Ибсен, „един от най-големите на новото време“) извършва операция почти по модела на пенчо славейковското „идеята на времето пренес ти в вечността“: при Павлов това звучи така: „долавя идеята на времето и я въплътява в произведенията си“ [18].

Той не се уморява да повтаря, че само критикуваното, усвоено и „продължено“ по диалектическата спирала на развитието културно наследство ще може да участва в общата задача за изграждане на отечественофронтовска култура: „свободата, демокрацията и културата която нова, о.ф. България трябва да изгради са все пак не старата свобода, демокрация и култура, а една стъпка по-високо в общия ход на човешкото социално и духовно развитие“[19]

 Последният израз свидетелства, че чисто тактическото, съюзническо присвояване на „народните класици“ с отечественофронтовски аргументи[20] е временна мярка: тяхното истинско усвояване предстои да бъде дълбоко, комунистическо и диалектическо. Всъщност още по време на този отечественофронтовски период Павлов вече се грижи за „дългия период“ и бавния историко-диалектически ритъм на културата – пишейки традиционни за лявата критика съчинения за революционното и общонародно наследство („Христо Ботев, Васил Левски, Светозар Маркович. Речи и статии“, 1946). Той продължава да посвещава и особено внимание (подхванато още от книгата „Георги Бакалов като литературен критик“ (1940) на „патриарха“ Иван Вазов, най-щекотливия проблем на ляво-националния канон, като тази специална грижа за прогресивните класици все повече се отлива в юбилейни жанрове и в тържествени речи[21].

Между 1948 и 1950 година тактическите задачи и временните отечественофронтовски реторики отстъпват на зрял и тържествен, концептуален и институционален сталинизъм: идва времето на непробиваемата официално-държавна диалектическа аргументация[22]. Павлов продължава да публикува реабилитиращи съчинения за основни класици, които преди това са били набедени като буржоазни – така е в „Български писатели“ (1948) и „Елин Пелин“ (1949). Но вече става дума за не за тактически реторики, а за магистрални държавни задачи по присвояване и стабилизиране на културното наследство, отделени от текущите неприятности на „чистката“. През 50-те наследството е толкова важно, че по отношение на него „отгоре“ започва културна политика, задължителна за всички институции. Променят се училищни списъци, издават се нови учебници, христоматии, антологии, назначават се нови професори в университета, внимателно се следят критическите публикации и пр.[23]. Мащабността на този процес прави незабележими разни дребни грешки по канонизирането, които Павлов прави тогава: например неуспешен опит за канонизиране на Венко Марковски, отделяне на прекомерно внимание на третостепенни автори като Тодор Генов или слабо лично участие в канонизацията на Вапцаров. Общо взето, обаче – да употребим любимия израз на самия Павлов – класикът-философ вкарва основните буржоазни класици – Вазов, Пенчо Славейков, Яворов, Елин Пелин – обратно в лявата традиция, която все повече придобива статут на национална класика.

Това се случва когато назряват обективни условия и той вече може да отдели време и за собствените си публикации – т.е когато успява да събере в свой двутомник основните си литературни, философски и теоретико-изкуствоведски приноси в два тома „За марксистка естетика и литературна критика“, статии, доклади, изказвания, рецензии, том първи и втори. 1937–55. Във втория том са приносите за световни и български писатели – том дори инструктивните заглавия на отделните статии са показателни: „Главни задачи на нашето вазововедение“, „Български класик, критически реалист. Елин Пелин“, „Голям художник – голямо изпитание. Илия Бешков“, „За творческо-марксическо, а не талмудистко-сектантско отношение към литературното наследство. Пенчо Славейков“[24].

Поради липса на място, тук ще отделя внимание само на новата социалистическа канонизация на Вазов – в това отношение най-важна е тържествената реч на Павлов за 100-годишнината от рождението на Патриарха, по-късно издадена в брошура от над 100 страници, (1950). Ето как започва тя:

„След като извърши на 9. IX.1944 героичното си антифашистко въстание и бе освободен с помощта на героичната Съветска армия от второто и още по-тежко чуждоземно иго, българският народ за късо време се справи с всички свои вътрешни и външни врагове и пречки, и пристъпи, под знамето на Отечествения фронт и ръководството на Българската комунистическа партия, към построяването на икономическите и културни основи на социализма….Доказано е, че строителството на икономическите и културни основи у нас се извършва успешно, и че нашите народностопански планове се изпълняват и в много отношения се преизпълняват. Доказано е обаче също, че нито социалистическата култура може без построяване на основите, а след това и на самата сграда, нито пък социализъм може да се строи без изграждане на новата социалистическа, но национална по форма култура. От тук и онова огромно значение, което нашето народно правителство и ЦК на БКП отдават на строителството на нашата нова култура. От тук и ония безпрецедентни грижи и внимание, които те отделят на нашата нова, национална по форма, социалистически по съдържание култура. От тук, най-сетне, безпрецедентно в нашата най-нова история значение, което се отдава на положителното културно наследство, което може и трябва да бъде включено, макар и на качествено нова основа, в сградата на нашата нова народна социалистическа култура. Оттук и фактът, че всички истински народни, демократични и прогресивни деятели в нашето по-близко и по-далечно минало са предмет на такава всенародна обич, почит и уважение, на каквито, по времето на реакционно-буржоазните, монархофашистки режими никога не са били и не са могли да бъдат. Настоящето всенародно честване на нашия велик народен поет Иван Вазов е една нова манифестация на тая единно културна политика на нашата партия и разбира се и на целия наш, строящ социализма народ“ [25].

Просто не е възможно да се започне направо със самия Вазов. Почитта към него може да се появи едва във вярната точка на ритуално възпроизведения Голям Разказ[26]. Това е типов похват при юбилейните речи на Павлов – все едно каква е конкретната им тема, те започват с Разказа за героическата победа на пролетариата[27], с ритуално споменаване на етапи, перипетии, дати, герои и вождове – в холизма на този разказ проблемът „надстройката“, респективно под-проблемът за културното наследство, на неговата роля, смисъл и оценка, могат да се появят едва след това, в точно определена точка на вече установената идеологическа координатна система на разказа. Което ги лишава от правото да имат собствена, автономна логика: такава единствено е логиката на историята. Така е и в конкретния случай: Вазовото творчество може да бъде обсъдено едва в края на дългата историко-философска-синтактическа верига, която е разказ, но има и претенции за непоклатимо доказателство[28].

Какво, впрочем, е доказано за Иван Вазов, според Тодор Павлов? На първо място „времето“ и „всенародната любов“ са доказали, че трябва да се отхвърлят левите и десни крайности в оценката за него. Още в предишния си юбилеен доклад „Иван Вазов – народен поет-класик“ Павлов е заявил: „Критиките отляво и отдясно бяха толкова настойчиви, че по едно време мнозина почнаха сериозна да смятат, че неговото литературно дело е само история“[29]. „Доказано е“, обаче, че едва „днес“ Вазов живее истински: при „небивало масово и най-активно участие на трудещите се маси“[30] в честването, едновременно с „обстоятелството, че именно сега се подчертават и правилно оценяват тъкмо ония постижения на великия народен поет, които съставляват най-същественото и най-ценното от неговото творчество“. Т.е. големия разказ притежава способността да ре-семантизира миналото и да го „оживи“ в настоящето: едно истинско канонично качество, особено ако си спомним, традиционното определение, че „класикът е съвременник на всички епохи“ (Сент Бьов).

Следва кратко изброяване на основните ценни черти в творчество на „оживелия“ Вазов, които в по-нататъшната си реч Павлов ще разгърне подробно[31]: всъщност Павлов инструктивно задава подробен речник от ортодоксални клишета, които трябва да се знаят и повтарят за народния поет. Речите му имат функция на модел, който по практически начин, чрез примери, задава номинативни, интерпретативни, композиционни и емфатични координати на правилния литературен език за Вазов – те проверени имена на Вазовите качества и недостатъци[32], задават верните оценки и тълкувания, заедно с нужните диалектически фигури на „снемане (отново изразени с твърди лексикални и морфологични клишета); „оттук“ задават и формални правила – как и къде се слагат „правилните“ акценти, какъв е правилният ред в композирането на позитивните и негативни оценки (накрая непременно трябва да се стигне до обобщаващото „общо взето“, диалектически сумиращо аргументите), с какво ниво на емоционална развълнуваност да се коментира неговото творчество и пр. Не се минава и без директно указание относно правилната йерархия между Вазов и останалите класици: „Ако Вазов не можа в някои отношения (главно по социално-идейната революционна наситеност и сила) да надмине поезията на Ботев, той въпреки това беше и остава до днес най-големият наш лирик, въпреки че Яворов, Пенчо Славейков и др. внесоха някои нови и ценни елементи в поетическия български език, а Д. Полянов, а по-късно Смирненски, Вапцаров и др. да ни дадоха прекрасна поезия, с ново, вече социалистическо революционно съдържание. Общо взето Вазов ги надхвърля всички по богатство на теми, стихотворно-художествени форми и разработки на поетическия език, и, следователно, смело може да се каже, че той наистина беше и остава и до днес най-големият наш български лирик“.[33].

Диалектическото вграждане на буржоазния класик в левия Разказ има не случайно характер на честване. Всяко честване е оживяване-инсцениране на истинския смисъл – и както видяхме, според Павлов точно това се случва „днес“ на Вазов, който най-накрая придобива истинското си прогресивно значение: „При това ние честваме днес Вазов не просто току така, за да го честваме и на другия ден да се върнем към „текущите дела“. Не! Нашето днешно честване означава истински преломен пункт в отношението към Вазов, означава такова отношение към завещаното ни от него културно наследство, което отношение предполага и налага органичното включване на това наследство в цялата наша по-нататъшна социалистическа културно-строителна работа или с други думи използването му като едно от най-мощните средства за правилното по-нататъшно мобилизиране, организиране и активизиране на нашия народ по пътя на социалистическото строителство, на движението за мир, демокрация и социализъм по света и особено пък на движението за вечна дружба между нашия и народите на великия Съветски съюз…“.

Никак не е трудно да се види, че онова, което възторжено се чества, е всъщност самият комунистически Разказ, възхитителната му способност да пре-подреди всичко така, че да приеме и „снеме“ в себе си не само блудни буржоазни класици като Вазов, а и цялата културна история на човечеството – и с това да възпроизведе не само нейното „истинско значение“, но да даде повод за поредно възпроизвеждане на екстатичните комунистически клишета – СССР, бъдещето, бъдещия социалистически свят, победата… Привидно исторически и линеарен, това всъщност е ритуал по повторения, скандиране на задължителните ценности, а не литературно-историческа оценка: не случайно в края на доклада на Павлов се прокарва неочакван паралел: „И не е случайно, че именно тоя народ, който в миналото роди великани като Каравелов, Левски, Ботев, Вазов, Д. Благоев, Христо Смирненски и много, много още други, роди също така и своя най-велик син, патриот и интернационалист, най-велик българин и почитател на безсмъртното дело на Иван Вазов – основателя на Отечествения фронт, учителя и вожда не само на българските комунисти – но и на целия наш народ – Георги Димитров! Сега по случай на 100-годишнината от рождението на Иван Вазов, която почти съвпада с годишнината от рождението и смъртта на Георги Димитров….“. Така литературният пантеон получава един нелитературен връх: фигурата на самия политически вожд: а с това литературният канон вече може да бъде вписан окончателно във сградата на комунистическата история. На което притихналата зала отговаря адекватно – с ръкопляскания и класическо скандиране: БКП! БКП! КПСС!

Ритуалът обаче не е самодостатъчен, той дава началото на практически мерки. Юбилейната реч за Вазов е детайлна програма за културна политика. След като настоящето дава истинското значение на миналото, а телеологическият марш на „напред към комунизъм“ е способен ретро-активно да „оживи“ и преосмисли цялото наследство (на „нов етап“ и „качествено нова основа“[34]), „оттук“, както казва Павлов, това автоматично се превръща в най-важна задача на партията в областта на „надстройката“, това пък прави така навременни практическите инструкции на самия Павлов. А след 1950 те биват наистина следвани в бъдещи чествания, юбилеи, публикации, учебници, христоматии, вдъхновения за ново публикуване на добре филтрирани „избрани“ и „събрани“ съчинения на класиците, снабдени с необходимите, изисквани от Павлов, „критически предговори“. Но логиката не свършва дотук – „оттук“ следва и необходимостта от партиен контрол над учебници и учебни планове, духовни и материални стимули за нови и нови, критически „преосмисляния“, кадрова политика при назначаване на професори, директори и учители; „оттук“ и партийното „възлагане на задачи“ по писане на отсъстващите „монографии“ за класиците, за създаване на библиографии и изследвания, стратегия за цял литературен институт и „други институти“ към БАН[35]… Т.е. разказът води до наследството, то до Вазов, той до съвременната културна политика, тя – до конкретните си задачи, те – до формите на контрол. Никой не може да заподозре Павлов в липсата на логическа последователност.

Александър Кьосев преподава културна история на модерността в СУ „Климент Охридски“. Преподавал е български език и литература в университета Гьотинген. От 1989 той е член на изследователската група Periphery, изследваща западните представи за промените, които се случват на Изток. Публикациите му включват книга по история на българската поезия и множество теоретични есета. Той е издател на Post-Theory, Games, and Discursive Resistance: The Bulgarian Case (1995).