От същия автор

На 27 декември Левски биде хванат в Къкрина, близо до Ловеч;^[1] на 15 януари 1873 обесиха Общи, а на 6 февруари на същата бесилка в София увисна и Левски.

В началото на ноември, когато стигнал в Сливен, апостолът за пръв път се среща с Атанас Узунов, неговият бъдещ заместник, и тозчас го оценил по достойнство.

По онова време в сливенския комитет се извърши от само себе си важно преобразование. Дотогавашният председател на комитета, Сава Райнов, бе се уплашил от гоненията, които властта дигна срещу всичко българско поради Арабаконашката случка, и съвършено заряза комитетската работа. По тоя начин сливенското революционно гнездо овдовя и грозеше съвършено да се разсипе. Тъкмо в тоя важен момент пристигнал беше и апостолът. А първата му грижа сега е да подпре и пристегне готовото да рухне здание. Ето по тоя начин неговото внимание непосредствено се запира върху двамата млади учители в града – М. Г. Греков и А. Узунов. Те са били добри приятели помежду си, съученици от гимназията в Николаев и условени едва за първа година в този град.

М. Г. Греков беше в 1867 в легията в Белград^[2]. Роден в Русия, в Таврическата губерния, в Бердянск през 1847, 23 май, той се учил в Николаев. Същата онази година, 1867, напуснал своето учение и, увлечен от събитията, дошъл в Румъния с младежки устрем да служи на отечеството си^[3]. След като се разпусна легията, Греков се връща пак в Николаевската гимназия, която свършил в 1872, и в началото на есента постъпил за учител в Сливен.

Узунов се прибира малко по-рано в България, като напуснал Николаев в края на шестия клас. Той се наелектризирал от патриотическите планове на Греков, с когото дружил в гимназията, и двамата решили заедно да се подвизават в България. Узунов, роден 1852 в Одрин, по баща копривщенец, бил по майка грък, възпитавал се в гръцко училище в Цариград и български не знаял. Силен, даровит и безстрашен, той се чувства сега призован да услужи на отечеството си и да извърши велики дела за него. С пълен юношески ентусиазъм пропътувал той накръст България, повечето пеша. Посетил Пловдив, Калофер, Казанлък, Котел, Варна, Шумен, Русчук, Свищов, Търново и установява се в Калофер, при свои роднини, тъкмо в онова време, когато и Хр. Ботев прекарваше в родното свое гнездо „най-щастливите“ дни от живота си. Есента 1872 Узунов се условил учител в Сливен, дето скоро пристига и М. Г. Греков. Двамата приятели постоянно си кореспондирали и щастливо се събират сега заедно.

Тук, в Сливен, в началото на ноември, Узунов се среща за пръв и последен път с Левски^[4]. Страхът на Сава Райнов и оттеглянето му от работите, лошото положение на комитетските дела в Сливен били сега жива покана към работа. Апостолът възлага всичко на двамата приятели. Греков поел делата в самия град, а на Узунов било възложено да се грижи за околността.

Нека проследим сега накратко хода на събитията наскоро след изчезването на Левски.

Когато, редом с Общи, хванаха и Левски, умърлушването беше пълно и от двете страни на Балкана. Ловчанският комитет, с ближните революционни гнезда, причастни в Арабаконашкото приключение, бяха почти разсипани поради масовите арести. В Търново и Русчук бяха сплашени донейде още от самоубийството на Ангел Кънчев през миналата есен; само Тракия оставаше непокътната. Узунов се посъветвал със своя другар, Греков, да излезе и заобиколи осиротелите революционни центрове. И двамата имали почти еднакво желание – желание да запълнят, доколкото им позволят силите, настаналата празнота, но излязъл Узунов. Греков, като председател вече на Сливенския комитет, издава му открит лист, един вид пълномощно до околните частни комитети. Отпосле това пълномощно, когато хванаха Узунов, падна в ръцете на турската власт. Ето и самият му текст, възпроизведен от тогавашните вестници:

„Централното управление в С. М. Е. препоръча носящий настоящето пълномощно на Централните управления Христем ага, Едирнели Афуз ага, Едирнели Бохор Несим, като лице, избрано и пълномощно за централните си работи и моли както речените управления и техните членове, щото ако познават или не речения, щом представи нашето пълномощно, или в случай на едно гонение, последствие на предателство за хващане или и в опасност на хващане, на всеки начин да му се дава всека помощ и улеснение. А в нужда за пари, да се дават на речений Буюклу Мустафа нужните парични количества срещу едно особено и подписано от него доказателство, което трябва в определено време да се изпраща на приемането на председателя на централното управление в С. М. Е.

Председател в С. М. Е.“
„Кърваво дете“ (псевд.)

Към този документ ще прибавим една обяснителна бележка, писана с ръката на Левски и запазена в сливенската архива; тази бележка гласи: „От днес нататък ще познавате, вместо градът ви Сливен, така: Стамболу Мехмет ефенди, Ески Загра: Едирнели Афъзага, Лясковец Бору иленчинец. Под тия имена ще вземате и давате, никак направо и се с тайната поща“. Съкратените инициали в горното пълномощно: С. М. Е. са на преименуването на Сливен – Стамболу Мехмед ефенди. Означените още две места, освен Едирнели Афузага (Стара Загора), Едирнели Бохор Несим е Котел и Христем ага е Търново.^[5]

Узунов посетил Стара Загора, Казанлък и през Шипка отишъл до Търново и пак се върнал през Беброво и Котел. В Стара Загора било свикано събрание от околни комитети. Из Северна България присъствал само Ив. Х. Димитров, председател на Търновския комитет. Дошли още представители от Чирпан, Пловдив, Казанлък и от старозагорските села – всичко около 25 души. Сливен представлявал сам Узунов, а Стара Загора – Колю Ганчев. Тук се решило Узунов да обикаля цяла България, като за другите комитети отвъд Балкана вземе препоръчително от Търново. Същевременно било уговорено да искат общо събрание и да пратят представители в Букурещ, за да се въдвори пак нарушеното вече единство в организацията.

Импровизираното по тоя начин събрание действително станало в Букурещ на 11 и 12 май. Особен протокол за това нямаме на ръка, но останала е една къса бележка от Каравелов. Тази бележка, с дата 16 май 1873, се намира в края на протокола от 29 април 1872, който приведохме, и където се прие уставът; бележката гласи:

„На заседанието, което стана на 11 и 12 май, тоя ред (в протокола) от миналата година се измени, и нашите дела отиват за напред тайни.“

Бележката има цена и на протокол, защото носи подписи; подписали всичко 7 души, от които на първи ред стои името на Л. Каравелов, после следват още, между друго: К. Ганчев, Панайот Хитов и Олимпий Панов.

Че „делата отиват за напред тайни“ – това лаконично решение, излязло изпод майсторското перо на Каравелов, е най-доброто доказателство за онова униние, което било обладало сърцата. Никакъв ред не бил изменен, нито било нещо притурено към старото: не е могло такова едно случайно и тъй слабо събрание да се нагърби с подобни тежки задачи. Каравелов е чувствал най-добре това. Оставало „потайно“ да карат онова, което се може, или поне тихичко и както прилегне да задържат онова, що не е било доразрушено.

Узунов скоро бил заловен в Габрово, но избягал от ръцете на полицията. На 3 май обаче, според убийството на хаджи Ставри в Хасково – убийство, което младият апостол сам извърши за пример на революционерите от местния комитет, той бил пак хванат и сега вече е завинаги изгубен за делото.

Така че 1873 година ще остане не само нещастна, но и мъртва за революционната организация.

Пет дни след хващането на Узунов, заловен беше и Греков, заедно с Геренов, заместник на учителската служба на Узунов в Сливен. Те били откарани през Ески Джумая – Разград за Русчук.

Хващането на Греков стана твърде случайно. Туй заслужава да се разкаже, защото не дава да се хвърли никаква сянка върху Узунов, а пък лесно би могло да се тури във връзка с него. Последният се държа твърдо и никого не издаде.

Сръбкинята учителка в Ески Джумая – Предич, хубава и симпатична жена, имала поклонници между тамошните учители. Минко Радославов, един от тях, бил наклеветен от свой някакъв съперник пред властта, че бил бунтовник. Когато му направили обиск, заловили у него една фотографическа група на трима приятели в униформа на николаевски гимназисти. Един от последните бил Геренов, който се учил някога в Николаев. Властта била убедена, че туй е военна форма, та направила обиск и на Геренов в Сливен. Последният бил страхлив човек. Хванали го тъкмо тогава, когато излизал от преподаване, а в джоба му се намерил един екземпляр от революционния устав. Греков му бил дал този устав същия него ден поради настоятелната молба на Геренов, само за да го прочете и върне. Геренов издал Греков, за да се спаси, но туй не му помогнало. Впоследствие той умря в затвора.

II
Продължение на междуцарствието. Инициатива на Русенския комитет. Греков свободен. Задружно писмо с Никола Обретенов до Панайот Хитов в Белград. Ролята на Греков като временен заместник на Левски. Ив. Драсов. Усилията на Панайот да свика ново събрание в Букурещ. Отиването му до Кишенев и Одеса. Първите стъпки на Стамболов.

Греков, който беше руски поданик, биде освободен след двумесечен затвор в Русчук, дето и остана да живее, като се навърташе около руското консулство.

Разбира се, че сега комитетските дела бяха замръзнали, а трябваше да се тикнат напред; трябваше да се възкресят временно погребаните надежди за свобода. С тая задача сега се нагърбва Греков. Той дружил в Русчук с Никола Обретенов, а последният се въодушевявал от същата идея. В това време Обретенов беше душата на русчушкия комитет. От началото на 1874 този комитет взема решение Греков да тръгне по обиколка из България като временен заместник на Левски. В едно писмо, с дата 19 юни, изпратено от името на комитета („Кубратовци“) до Панайот Хитов и пазещо се в книжата на последния, се казва: … „Ний напрягаме силите си да работим; избрали сме ново лице, което скоро ще тръгне да дири краищата на конците. Ние видим вече, че нашият усилен труд малко полза ще принесе, защото няма основателят Левски, а втори на неговото място не можем да намерим. Сега избраният човек е лице вярно, но неопитно, ний го избрахме само затова, защото друго няма, а може би с време и това лице да придобие опитността си. Помисли си, че година време вече откакто работите са не живи, не мъртви; разноски правим големи, а придобитъкът току речи твърде малък, няма кой да ходи да събира… Дано Бог даде щото с избирането на новото лице работите да тръгнат по-добре! Когато гледаме как са вървели работите от едно време насам и ако би за напред да останат пак се тъй, то ще стане ясно, че по друг начин не може да се работи, освен по твоят план т. е. пушката на рамо и напред; хора има доста, които ще ни последват! Ние се не отчайваме, а така също молим и тебе да не губиш кураж“.

Трябва да прибавим, че Греков, след своето освобождение, живял няколко време в дома на баба Тонка. Домът на последната, както е известно, беше в ония времена централна станция за тайните въстанически пощи между България и Влашко. Греков и Никола Обретенов, синът на баба Тонка, като се посъветвали приятелски помежду си, решили, частно и още по-напред от горното писмо, да пишат на Панайота – „българския Гарибалди“ – в Белград и да го помолят той да поеме инициативата и така работите да се поведат по-нататък. Тяхната мисъл била: Панайот да се яви сам или да прати свой човек по влашките комитети, та да свика общо събрание, което пък от своя страна да съживи западналите комитетски дела и да ги тури в нов ред.

В тази смисъл и като човек, който е поел вече работите на своите плещи, Греков отправя писмо до Панайота, с дата 2 февруари 1874: „Ето що съм задължен да ти пиша: Максус дойде от Асеновци (Търново) човек, за да се разговорим на широко за търговията си. Той ни извести, че твоето писмо от юни миналата година като е прието и като се събрахме заедно, известията, които той приел и ние тука, излезе, че ти трябва да пътуваш надалеч. И тъй, двоица дойдоха от нейде си и ни известиха за една главна работа, която още трябва да се глави, затова ние избрахме тебе да идеш и да я довършиш, затова щом приемеш това наше писмо, без да се маеш, тръгвай за Букурещ, дето ще ти проводим човека си, за да се разговориш. Преди тръгването си из Белград, пиши до мене едно писмо, как вече тръгваш. Но къде ще отидеш и защо ще отидеш, това нека бъде тайна за всекиго“.^[6]

Касаело се Панайот да посети Одеса и Кишинев; в последния град имало българи, но комитет нямало. В Търново и Русчук разчитали да се вземат изведнъж крупни суми оттам и да се съживи делото. В Одеса трябвало да се спечели поддръжката на Мироновича и да се направи опит за даване нов живот на организацията.

С едно друго писмо от 1 март Греков пише до същия: „има една не по-малка от тая работа (отиването в Русия), която пак трябва добре да се глави“. Тука вече намекът, навярно, е за бъдещето събрание, което е предстояло да се устрои.

Панайот ходил в Русия, където не могло много да се извърши. През юни той е пак в Белград и писал на Драсов в Бохемия, щом свърши училищните си работи, да дойде при него в Белград. С писмо от 17/5 юни 1874 Драсов из Писек явява на воеводата, че тъкмо след един месец – значи в началото на юли – ще бъде в Белград.

Драсов дошъл на определеното време. С Панайот заедно те съчинили едно окръжно писмо, едно общо поканително, с което Драсов тръгнал по главните градове на Румъния, дето имало комитети. На 30 юли той бил вече в Турно Мъгурели и пише оттам на Панайота: „Данаил (Попов) одобрява напълно мисията ни и подписа вашето препоръчително писмо, утре ще тръгна за в Зимнич, а оттам за надолу, но в Галац не ще мога да отида“ и пр.^[7]

На 6 август Драсов бил вече в Букурещ и пише оттам пак на воеводата: „Мисията ми се одобри отвред и се реши да стане събрание тук, в което ще присъстват както от Румъния, така и из Българско, разписаха се навред призовани и на 15 т. м. трябва всички да се съберат. Нужно е да присъстваш и ти на това събрание, но само тогава, когато се съберат и като ти телеграфираме“.^[8]

Делегатите се събрали, Ботев телеграфира в Белград до Анастас Петрович с дата 27/15 август: „Кажете на Панайот до 20 август да бъде тук“. Воеводата закъснял, но телеграфирал да го чакат, което обаче не е било възможно, защото делегатите не можели твърде да се маят. На 31/19 Греков сам телеграфира пак на Панайота: „Депешата ти получихме. Не дохождай, не можем чака“. Защото заседанията вече почвали, важно било воеводата да не прави разноски, които пак комитетът ще плаща.

Относително деятелността на Грекова вътре в България ние притежаваме, пак из архивата на Панайота, едно писмо с дата 1874 ноември, без да се означава денят, от Олимпий Панов из Болград до воеводата, в което писмо се разказва, между друго: „Греков, подир като се върнал от Белград, ходил в Търново. Там, според неговия разказ, се събрали от 2-3 комитета и решили: че тъй както даже и според твоето мнение, за събирането на средства, работата се отлага още за неопределено време, то дошли до заключение, че трябва да вземат участие в тая работа нашите чорбаджии, както в Русия, тъй и тук в Романия. От Търново Греков заминал за в Букурещ, но тъй както Каравелов вечно има работа, а покрай него Ботев, те не могли да се разприказват за тая работа“ и пр.

Относително пък другите дейци, имената на които срещаме в туй време, трябва да прибавим още следното. Драсов беше познат отнапред и кореспондираше с Ботева още от Загреб.^[9]

В 1873 година в Търново се беше върнал от Одеската гимназия и Стамболов. Сега той съживил въстаническото дело в своя роден град. На следващата година, когато от Букурещ, в съгласие с Русчук, гласяха общо събрание, Стамболов биде вече избран за представител на старата столица.^[10]

III
Събрание в Букурещ на 21 и 22 август 1874. Протокол. Издигането на Ботева. Прелом в духа на Каравелова. Общо униние. Характера на Каравеловото отстъпничество. Последният брой на „Независимост“. Вестник „Знание“ и „Дружеството за разпространение полезни знания“.

Планираното събрание действително се държи в Букурещ на 20 и 21 август 1874. От частните комитети в Българско, освен Русчук и Търново, могъл да бъде привлечен или разбуден само Шумен, отдето за представител се явил П. Волов. Всички други частни комитети от вътрешността се считат за „угаснали“, както е казано в протокола на събранието. На този протокол се падна честта да бъде писан с ръката на Ботева. Поетът, който от 1871 живее в средата на влашката емиграция, а в 1873–74 взема деятелно участие в вестниците, редактирани от Каравелов, сега, в това събрание, изпъква като непосредствен помощник на последния.

Има всъщност нещо в протокола, което живо характеризира състоянието на духовете по онова време в комитетската среда, и което заслужава да отбележим. В свръзка с това е и фактическото изпъкване на Ботева в първите редове.

И наистина, няма вече тук онази строга организация от времето на Левски: генерал и войник се не различават, няма йерархия и субординация – всички са едно: катастрофата и нещастията изравнили всички. Председатели, подпредседатели и пр. няма: всички са „членове“ на централния комитет.

Ето и самия протокол:

„Днес, на 21-й август 1874 г., в местност на Л. Каравеловата печатница се събрахме на заседание и решихме следующото:

1. Състави се привременен централен Български революционен комитет, на който членовете по вишегласие избрани са следующите: Г. Л. Каравелов и Х. Ботев в Букурещ, г. г. К. Цанков и Г. Панов в Болград и Т. Пейов в Браила.

2. Длъжността на тоя революционен комитет е да прави възвания към частните революционни комитети в разни градове на Румъния за събиране парични помощи за разни комитетски потреби, да държи сношения с частните революционни комитети в България и да свика главно събрание от всичките частни комитети в Румъния и Българско.

3. За съживяване угасналите частни комитети в разни градове и села в Българско подир катастрофата в Софийско, избра се и се упълномощи Русчушкият частен комитет в лицето на неговите представители да прави всичките възможни усилия, да приготви за главното събрание представители от всичките частни в Българско комитети и да даде отчет за своите деяния на Централният комитет. Срещу разноските, които ще последват поради съживяването на угасналите комитети, както и поради откритието на нови до главното събрание, реши се централният комитет да внесе на частния комитет в Русчук най-малко бр. 20 или двадесет турски лири най-късно до 20-й септември тая год. За тая цел даде се на частният Русчушки комитет, чрез един от неговите представители, едно пълномощно писмо с дата от днес. Това писмо ще да важи до 26 декември тая година – денят на главно събрание, което има да прегледа както действията на централния комитет, така и на всичките частни в Румъния и Българско.

4. Колкото парични помощи се съберат от разните частни комитети, реши се до главното събрание да остават у председателят на всеки един от тия комитети, освен известни неизбежни за комитетски нужди количества, които всеки частен комитет има да внася на централният комитет, както се каза в 3-й чл. на тоя дневник.

5. Задължи се Централният комитет да съобщи всички решения от заседанията на това събрание на г. П. Хитова в Белград, и щом централният комитет се извести от частните, че се е събрало достатъчно количество пари за поддържанието на Г. П. Хитова, да се повика да живее в Букурещ и от тук да взема участие в управлението на комитетските работи до главното събрание.

Букурещ, 21 август 1874 г.

Прибавление 1-о. Срещу приемането на парични помощи от членовете на частните комитета централният комитет издава разписки, които поверява на председателят на всеки един частен комитет.

Прибавление 2-о. Издирването на угасналите комитета, както и откриването на нови в разни градове и села в Българско задължава се Русчушкият частен комитет и всеки друг в Българско да работят с начин най-мирен, каквото да не възбуждат ни най-малко преследване на работата от страна на неприятелите.“

Собствено, не само общият упадък, който изравнява и генерал и войник, тика Ботева напред в водителските редове. За този инак бавен процес способства още и силният прелом, който след смъртта на Левски се извършва малко по малко в духа на Каравелова и който кара този толкова заслужил и смел борец да изстине от своето собствено дело. Следствието е, че великият поет на бога на разума, изпъква като водител в революционните кръгове. Скоро после общото събрание той пише на Драсова с тона на човек, който ръководи работите: „Делото отива зле, ако аз и да изпълнявам обязаностите си по възможност. Мушкам, но кого? И тия ли, които са избрани да мушкат?“^[11]

Но и не е само това, че централният комитет вече се не осмелява да поднови себе си във вид на едно цяло настоятелство, както беше напред: той е изгубил вярата в себе си, изгубил е своята мощ, следствие катастрофите в Русчук, Орханийско и Хасково; всичко това си личи ясно. Ала в този протокол ние видим и нещо друго, виждаме нещо, което не е бивало дотогава: авторитета на военната сила. Не само депутация се избира специално да представят на воеводата в Белград решението на комитетския сенат, но още предвижда се да въдворят в Букурещ дългомустакатия балкански ястреб на постоянно жилище, като единствен идол на бъдещето. Струва ти се, не всички капища са разрушени. Комитет не трябва или, изобщо, и не съществува. Тинята на унинието и на общия упадък е най-добрият пиедестал, върху който може да се издигне престола на сабята.

Драсов и Греков отнесли комитетското решение в Белград.

Но Панайот бил търпелив и чакал спокойно да му се предвиди прилично съдържание, за да се пресели в Букурещ, а това ще рече, че „българският Гарибалди“ не е приемал вече да гладува, както правеше напред по Балкана и както бе правил италианският Гарибалди почти през целия си живот.

А пари се не събирали?^[12] Уговорените в протокола 20 лири за русчушкия комитет не били, разбира се, внесени нито до срока на следующия месец, нито по-късно.^[13] Надеждата била в частните комитети в Румъния, ала те не давали вече нищо, било че ентусиазмът угаснал, или защото били вече изтощени: всички разноски досега лежали на техния гръб. Греков се прехвърлил в Букурещ да вземе сумата, инак не му било възможно да води пропаганда из България. Но пари липсвали. Той обиколил частните комитета в Браила, Галац, Болград и Исмаил, но почти всякъде кочаните от разписки за събиране членски вносове стояли цели и непокътнати. Като се върнал в Букурещ с празни ръце, съобщили му от Русчук, че турските съдилища го осъдили на заточение до живот. Руският консул го предупредил да се не връща.

По тоя начин комитетското дело пак останало на кръстопът. Унинието било общо и вътре и вън.

Ударите на съдбата и отровата на разочарованието, колкото и да били чувствителни за всеки ревнител на делото, най-жестоко падали върху Каравелов. На 12 октомври издъхнала „Независимост“, за да не възкръсне вече никога. А с туй Каравелов свивал навсегда и революционното знаме. Напразно го насърчавали от разни страни, критикували и бичували го даже: нищо не помогнало – нямал вече той вяра ни в делото, ни в себе си, ни в народа. „Вие говорите – пише той в една кратка кореспонденция до Цариград, – вие говорите, че ние сме длъжни да се борим до последна крайност. По нашето мнение, ако ние да би послушали вашите съвети, то всеки из вас би имал пълно право да ни нарече Дон-Кишот, който се бори с ветърничави воденици“?^[14]

Колко другояче изглеждат сега вече работите! Последният брой на „Независимост“ завършва своите сетни редове с едно прощално кратко послание към четящия български свет. То е едно писмо, написано като предсмъртна изповед, с тона на едно дълбоко и душеспасително покаяние – тон, толкова общ за всички силно отпаднали духом хора. „Братя българи! – казва се там, – в продължението на последните пет години аз се борих за българските интереси енергично и оставам публицистическото поле с чиста съвест и със спокойно сърце. С една дума, аз заплатих вече своят дълг на отечеството си. Работил ли съм добросъвестно, прави ли са били моите идеи и полезна ли е била моята програма – това ще да реши времето и безпристрастната критика. И така прощавайте! Аз съм принуден от самите обстоятелства да напусна своите досегашни занятия. Моля се и на ония мои съотечественици, на които съм нападнал право или косвено във вестникът си напразно (всуе!), да ма простят. Журналистиката е тежка и неблагодарна длъжност“.

„Работил ли съм добросъвестно, прави ли са били моите идеи и полезна ли е била моята програма, това ще да реши времето и безпристрастната критика“! И работата, и идеите, и програмата – всичко е право, само той, бедният, е крив, защото е вече сломен. Пък и дали беше крив? Щом не можа да увисне под бесилото на турския палач или да падне от куршума на врага по Балкана, като Левски и Ботев, трябваше да се превие под мъката на тежкия кръст, който беше понесъл! Това е ясно. Кой ще изтрае докрай?

На 15 януари 1875 Каравелов пусна в свет първия брой на своя чисто литературен журнал „Знание“. Във втория брой на този журнал, начело на първата страница, четем с едри букви тържествено напечатан „Устава“ на едно ново „Дружество за разпространение между българския народ полезни знания“. Дружеството под това прозаично име и току-що основано (член I), ще издава свой научно-литературен вестник „Знание“ (чл. II), като пуща в свет и „малки учебници“. То се състои от шестнайсет основателни членове (навярно, единствените и всички съдружници на Каравелова в покаянието!) и прочее: всичко XV членове в целия микроскопичен, но твърде ясен и лаконичен устав. Последният XV член гласи: „Дружеството не желае да се меша в никакви политически дела. Неговата девиза е азбуката“!

То си е това една чиста Гоголевска иеремияда – не ще ни дума, само че иносказателно: не ви говори за едно чисто покаяние, но за дълбочината на отчаянието. И наистина, дали от сега вече е Донкихотство да мислим и по-нататък за революционно бъдеще? Дали наистина вече няма почва в България за никакво въстание, за никаква борба, за никакви идеали? Дали само за учебници ще има почва и за учени дружества и за вестник „Знание“? Дали действително времето не е още узряло за нищо мъжко, за нищо славно? И дали, най-после, трябва само за „азбуки“ да милеем и за нищо друго? Бедният Каравелов! Колко е трябвало да страда душевно, за да падне в туй дълбоко умопомрачение…

^[1] „Миналото“, II, 27.

^[2] В. неговата статия за легиона в „Светлина“ 1899.

^[3] М. Г. Греков, „Геройската смърт на Никола Воеводов и Цв. Павлович“.

^[4] Не е вярно, дето Заимов, в биографията на Левски, твърди, че Апостолът още в Калофер видял за пръв път своя бъдещ заместник. Сам Узунов е жив и не помни подобно нещо.

^[5] Авторът на пълномощното, г. Греков, който е жив, твърди, че подписът е бил „кърваво поле“ вместо „кърваво дете“. Оригиналът бил преведен на турски, после на гръцки, отдето го взел и българският вестник. През това странстване „поле“ станало „дете“, което се обяснява по чисто езиков начин. Поле и дете на гръцки е една и съща дума, но с различна ортография: поле се пише πήδων, а дете παιδων. Преводачът от гръцки на български не забелязал разликата между едната и другата и думата „поле“ превел „дете“.

^[6] Из архивата на Панайота.

^[7] Ibid.

^[8] Ibid.

^[9] З. Стоянов, „Хр. Ботев“ – биография, в неговите писма в приложението.

^[10] За първите стъпки на Стамболова в агитацията из търновско имаме твърде малко сведения в нашата въобще бедна историческа литература. Единствената негова биография от англичанина Биман минава съвсем повърхностно тоя важен период. Толкова почитатели има Стамболов у нас и толкова последователи, та трябваше поне те да му посветят и един пълен животопис.

^[11] З. Стоянов, „Биография“, 206.

^[12] Ботев пише на Драсова с писмо от 20 септември – същото, което преди малко цитирахме: „Когато замина от тук К. Цанков (избраният), та му дадох билети, за да даде в Браила, в Галац и в Болград и му наумих решението на събранието, да се събере едно количество от 20 лири и да се изпроводи на отсрещните да си завършат работата – на 20 септември и аз получавам писмо из Браила, в което ма съдят, че им не изпращам билети. Това ще да каже, че Цанков е забравил не само решението на събранието, но и умът си под полите на някоя фея“.

^[13] В едно писмо, писано през ноември 1874 от Гълъбов (Олимпий Панов), из Болград до Панайот Хитов и запазено в архивата на последния, се казва, че от Болград изпратили 7 наполеона на русчушкия комитет и получили отговор за приемането им. Но от отговора се разбирало, „че освен Болград, никой още от тукашните (във Влашко комитети) не е пратил нищо“.

^[14] „Независимост,“ 1874, № 52.

Димитър Тодоров Страшимиров е историк на Българското възраждане и специално на Априлското въстание, писател, педагог и обществен деятел. Брат е на писателя Антон Страшимиров и левия политик Тодор Страшимиров.