История на Априлското въстание

Димитър Т. Страшимиров

ТОМ I
ПРЕДИСТОРИЯ

Първи отдел
Епоха на комитите 

ГЛАВА ОСМА
Въстанието в Стара Загора

I
Планът за едно всеобщо въстание. Пропадането на този план. Воеводите Филип Тотю и Панайот.

Планът на решеното общо въстание в България е донякъде обозначен в окръжното от 21 август, което приведохме. Редом с въстание във вътрешността трябвало да минат и няколко чети от Влашко. Ботев заминал за Одеса, за да доведе оттам Филип Тотю: този воевода бил предназначен също да поведе една чета. Същевременно търсят се вредом другаде достойни юнаци за воеводи. Хитова считали за главен водител на въоръжените сили във вътрешността. За свое седалище в България воеводата избрал Троянския манастир, отдето в решителния момент той щял да поеме Балкана, като съедини около си всички въстанали части. Както знаем, и сам Волов беше определил тоя манастир за свое седалище, вместо самия Троян, понеже градовете, като официални административно-полицейски центрове на властта, представляваха значителна опасност за апостолските движения.

В плана на тъй бързо проектираното въстание влизаше още една точка: да се изгори Цариград в същия ден, когато въстанието избухне в България. Това мнение възникнало още в време на разискванията, и събранието го приело. Ние нямаме точни данни, кой първоначално е направил предложението. Заимов обаче бил натоварен да приложи идеята в действие, а навярно от него и ще да е произхождала тя, както впрочем и сам той лично твърди.

Изцяло планът на общото движение почива върху това, че въстаниците от Север и от Юг ще се стремят към балкана, който ще заприщят. Крайната цел на това пък е било, като спрат турските сили и ги отрежат от Северна България, да заемат градовете там, да ги защитават от Изток и от Юг, като в краен случай отстъпят към сръбската граница. Хората от Шумен и Русчук трябвало да вземат посока за Търново, а от тук вече, със съединени сили, за по-нататък към Стара планина. Източният край, било от Русчук, било от Шумен, се считал за слаб да се бори сам срещу дивите турски маси от Делиорман.

Разбира се, че всичкият този план от край до край пропадна. Фиаското се дължеше в много отношения на частични обстоятелства, както ще видим, но изобщо последва поради прибързаността на цялото дело.

Първо и първо, воеводите не минаха в България. Историята на Тотю е къса. Ботев го намерил в Русия, придумал го и дал му дори и жълтици. Старият хайдук въртял, сукал, съгласявал се и паричките взел, а най-после духнал на някъде, и не се видел вече, в „дън земя потънал“!^[1]

Но работата на Панайота е по-заплетена. Захарий Стоянов е твърде категоричен в присъдата си над знаменития воевода. „Нашите воеводи бяха станали цели барони, пише той. Панайот Хитов се отнесе още по-срамно (от Тотю). Той докопчил от комитета около 250 жълтици, уж да събере чета, с които избяга в Сърбия, като си купил от Румъния лозови пръчки да си сади лозе в Белград“.^[2]

На същото мнение са и живите апостоли и поборници: Обретенов, Заимов, Ив. Хаджи Димитров, Тома Хитров и др.; те всички в унисон твърдят, че воеводата злоупотребил и с жълтиците, и с доверието на комитета.

Другояче говори сам живият още воевода. В едно свое писмо, като отговаря на въпросите, които бяха му отправени пак писмено по въпроса, Панайот разказва, че той ходил в Белград, за да осигури помощта на Сърбия за общи действия, а като се върнал в Букурещ, за да вземе пари и да мине в България, комитетът пари нямал. „Тогава, продължава той, отидохме с Драсов в Крайова и взехме назаем от братя Данаилови (на които щеше да ги повърне комитетът). От там Драсов се върна назад, а аз отидох в Турно Мъгурели срещу Никопол, за да мина и отида на Троянския манастир, но не можах да мина. Каик не можах да намеря, за да ме пренесе“. Той взел от братя Данаилови сто турски лири.

Разбира се, жестоко е да смесваме в спора и въпроса за някакви стотина жълтици: съгласен ли е бил Панайот да мине в България или не е бил съгласен, парите все трябваше да се харчат. А кой щеше да му ги даде, ако не комитетът! Но важно е, че той не е минал. А за последното най-много попречило бързото развитие на събитията. „В туй време, разказва Панайот пак в същото писмо, дорде ходя нагоре-надолу (до Белград и за да търси каик), Стамболов, Червеноводската чета и Ескизаарското въстание се развиха, и в Турско стана явно, затова и моето по-нататъшно минаване беше безцелно“.

Сам Панайот Хитов се готвил твърде сериозно да мине в България. Той изпратил още отпреди Тома Хитров за Троянския манастир. В последния наесен става сбор. На тоя сбор се събират много поклонници. Тома Хитров трябвало да използва случая и да подготви духовете за пристигането на воеводата. Той действително минал, дори пратил и малка чета от Троян, за да доведат воеводата, щом стъпи в Никопол. Пратените обаче не се срещнаха с воеводата, защото последният не мина. Хитров, който разказваше това, бе до неотдавна между живите. Той се занимаваше с фотографство в София.

II
Планът за подпалване на Цариград. Заимов и неговата чета. Краят на предприятието.

Заимов, придружен от няколко другари, тръгнал за турската столица. Числото на неговите хора, означено в разписката, която Заимов е оставил на касиера на комитета срещу разноските за пътуване, е пет.^[3] Между тези са били: Гавраил Хлътов (Бенковски), героя на Априлското въстание, който сега се явява като дясна ръка на Заимова, и Ив. Данчев – също известен деец от това време.^[4]

Самата идея за подпалване на Цариград е по-стара от нашето въстание, тя е влизала в реда на фантастичните домогвания на хетеристите още в нерешителния период на гръцката завера.

Хетеристите планирали да подпалят Цариград, да изгорят арсенала, да съсипят флотата, да убият султана, да умъртвят министрите му, и с жестока сеч над мохамеданското население в османската столица да надминат спомените за „сицилийските нощи“^[5].

Отпосле, опитът на дългогодишната борба за свобода доказа на елинските патриоти, че тяхната надежда в поход срещу жилавия враг трябваше да се заключава само в добрите военни сили и в достатъчните материални средства на въстаналата страна, но никак не в пожара на Цариград, с искрите на който щеше бърже да отлети и всякакъв спомен за лекомислената авантюра.

Заимов добродушно разказва за някои от задачите на неговата подпалническа чета. „Бенковски, казва той, беше помощник на Заимова. Той нае стая № 3 във втория етаж на хотел „Италия“, разположен на главната улица, що съединява „Топхането“ с „Дървения мост“. От втория етаж на хотел „Италия“, а най-вече от № 3 стая, може съвсем свободно да се опушне всеки проходещ по главната улица. От началника на „тайната четица“ бе заповядано: в случай че султан Абдул Азиз замине по главната улица, пътувайки от „Долма Бахче“ за „Стария Стамбул“, да се стреля върху му от прозореца на стаята № 3. Бенковски доброволно прие да посегне върху живота на падишаха, затова и постоянно се навърташе в хотел „Италия“. Но писано било в „големия кетаб“ на „турския царственик“, султан Азиз да умре не от български куршум и пр.“^[6]

Умно бележи, по повод на подобни убийствени планове, току-що приведеният английски автор: „Бюрото, казва той, на катилиновци в Одеса“ – а тъй нарича Финли хетеристите – „си въобразяваше, че ще погребе цяла империя, щом изгори един арсенал и щом убие един княз.“^[7]

Действията на Заимов и четата му в Цариград нямаха никакъв резултат. Заимов бил тръгнал за там с много малко пари – 15 лири, според разписката, която вече споменахме. Т. Пеев, с когото Заимов беше представител на общото събрание от Браила и който горещо го поддържал в плана за подпалването на турската столица – Т. Пеев бил обещал да изпрати допълнително пари Заимову в Цариград по Ил. Вълчев, който щял да пътува за там, но пари не се намерили, и той нищо не пратил.

Четата разделила Цариград на участъци. Купили барут, приготвили запалителни вещества, но щом допряло до средства, които не дошли, работата замръзнала. Бенковски бил пратен в Браила за обяснение. Той телеграфирал, че Ил. Вълчев няма да дойде. С това се турило край на цялата афера.

Стамболов бил сам привърженик на въпроса да се изгори Цариград. В едно писмо до централния комитет, приложено във факсимиле към биографията му, той известява, че на път за Стара Загора, за където е тръгнал към 20 август, той спрял два дни в Цариград. Тука се срещал с някой си черногорски капитан, който му казал, че има на разположение до 2000 черногорци и поискал 1500 лири, за да ги въоръжи^[8]. Тези 2000 черногорци, щом им заповядал капитанът, щели „да обърнат Цариград на прах“!

Разбира се, че централният комитет не е могъл да внесе исканата сума, а по-нататък нямало какво да се говори. Цариград бил спасен. Стамболов все пак живо се интересувал от тоя въпрос за пожара и пита комитета, пак в същото свое писмо, което носи дата 29 август – пита, дали са пратени хора за Цариград. Интересът е тъй жив, че той дори известява намерението си да кореспондира с отредените за тая работа хора. „Аз съм оставил в Цариград, казва той, човек, до когото да се обръщат за сведения от България.“

За кореспонденцията на Стамболова с четата споменава и сам Заимов. Посредник в кореспонденцията бил Асен Руселиев^[9]. Обаче, дали се дошло до същинско споразумение, което Заимов съобщава, като да е съществувало между Стара Загора и Цариград за общи действия – това е съмнително. Руселиев е между живите и разказва, че Стамболов, като минавал през Цариград, оставил в Роберт колеж, където Руселиев в онуй време беше ученик, едно писмо до него. Писмото Стамболов поверил на учителя при същото училище Л. Касъров, но тоя забравил да го даде на Руселиева или поне дал му го много по-после, когато било вече късно. В туй писмо Стамболов съобщавал на Руселиева шифъра, или начинът на бъдещата по-тайна кореспонденция. След не много време Руселиев действително получил писмо от Стамболова, писано с някакво химическо мастило. Но като не бил чел по-първото и не познавал ключа, за да разкрие шифъра, той показал туй ново писмо на Заимова, ала и двамата нищо не разбирали и скъсали го. Ключа Руселиев после узнал, след като взел първото писмо от Касърова, но разбира се, било късно. Кореспонденцията трябвало да се загрее на огън, за да излезе действителното писмо на лице. А инак, писаното от Стамболова с обикновено мастило, което разчели Заимов и Руселиев, касаело се до някакви стоки и търговия, което, като безсмислица, турило само и двамата в голямо недоумение.

III
Стамболов в Стара Загора. Колю Ганчев. Агитацията. Окръжни от Букурещ. Помощници отвън. Дата на въстанието. П. Иванов и Атанас Илиев в опозиция. Щабът на Стамболова.

От трите, определени от комитета центрове за въстание: Търново, Троян и Стара Загора – движението можа да избухне само в Стара Загора и Червена вода – Шумен и то на последното място почти без последствия.

Стамболов, на 29 август, вече бил на своето местоназначение – Стара Загора, което сам той обажда на комитета в поменатото вече веднъж факсимилирано писмо. Бъдещият регент на свободна България е в туй време едва на двадесет и втората си годишна възраст.

Стамболов е роден в Търново на 31 януари 1854 година. Родителите му били хора от средна ръка. До 1868 следва в народното училище в родния си град, а после бил даден от баща си при един терзия на занаят. Макар още и твърде млад, Стамболов успял да подуши съществуването на революционния комитет в Търново. Есента 1870 той получил издръжка от руското правителство и постъпил в Одеската гимназия. Тук, вместо да се отдаде на спокойно занимание с науките, бъдещият апостол на въстанието попада в средата на една дружина буйни руски младежи – нихилисти, някои от които по-сетне действително сложиха главите си в бунт за народно добро. Неспокойната дружина била издебната. Полицията взела строги мерки: руските нихилисти отишли в затворите, а Стамболов се прехвърлил през руската граница. В 1873 той е вече пак в Търново, а на следващата година, през август, представляваше, както видехме, своя роден град на общото революционно събрание в Букурещ. По-нататъшният ход на неговата революционна дейност ние вече познаваме.

Още с пристигането си в Стара Загора, Стамболов раздвижил местния революционен комитет, основан от Левски в 1870, и в 1873 превърнат в окръжен център от Узунова. Революционните работи стояха в Стара Загора в твърде добър ред. Тоя град представляваше малка Атина или един вид Оксфорд на Южна България през целия период на просветителното движение и черковната борба. Председател на комитета е бил още от самото му основание Колю Ганчев, един жив, просветен и високохарактерен човек.

Колю Ганчев е роден в 1843, 5 февруари, в Стара Загора, и тук свършил в 1862 пети клас. Освен матерния си език, той владее още и турски и гръцки, а със собствен труд, благодарение на своята любознателност и на интелигентния си ум, изучва още и френски. След като излиза от училището, за да има един занаят за прехрана, той се залавя да учи часовникарство. Скоро е принуден обаче да остави тоя занаят, защото заболява от очи. Тогава захваща кундурджийство. В 1868 той вече е душата на един кръг младежи, които дават представления, държат сказки и които, с една дума, носят знамето на просветителния ламтеж на своето време. Когато, при заминаването на Левски през града, комитетът беше основан, Колю Ганчев, естествено, заел мястото на председател и водител – място, което и така той вече е държал по достойнство между всички свои връстници и съмишленици.

С появяването си още Стамболов поискал от комитета незабавно обявяване на въстанието. Така ни говори за това П. Иванов, един от членовете на комитета, в своите спомени. Въстанието трябвало да се провъзгласи веднага: „Сега, след няколко дни, без отлагане“, казал Стамболов?^[10]

Една прокламация, съчинена още в Букурещ,^[11] била разпространена между съзаклятниците; тя е била сигнал, че часът за дело е ударил. Ето самата прокламация:

„Мили народе български!

„Всички около тебе народи се наслаждават от доброчест живот във всяко едно отношение. Само ти и твоите сожители, които сте имали злочестината да се управлявате от турското правителство, сте лишени от неоспоримите права за всеки човек и тежко стенете под едно варварско иго. Особено ти, мили народе, никак не можеш да помислиш, че живееш като народ; само тебе е най-строго под жестоки наказания запретено най-законното ти право – народното ти просвещение; само твоите занаяти се намират в първобитното си състояние; твоето земеделие и търговия са съвършено убити; честта, имотът и животът на твоите деца са всякога изложени на произвол и на подигравка; само ти не намираш отческо правосъдие там, дето го търсиш.

И всичко това произлиза само и само от досегашното ти неспособно и безчеловечно правителство. Това нетърпимо вече състояние ти наложи света длъжност да се дигнеш с оръжие в ръка и да премахнеш злото. Ти из помежду себе си изваждаш засега „нас“ и ни изпровождаш на бойното поле, за да се борим за светата цел.

Ние те послушахме, и сега ето ни вече на бойното поле, гдето ще пролеем и последната си капка кръв за твоето освобождение. Молим те само да вземеш в внимание долните наши предложения във вид на закон, който ще приведем в точно изпълнение:

1-во. Всеки българин от най-малкият и до най-големият, длъжен е да постоянства в народното решение и да не дава никаква поддържка и помощ на досегашното правителство и на неговите привърженици, виновниците на нашите злочестини; напротив, това правителство и неговите привърженици от всекиго трябва да се гонят и наказват най-безмилостно.

2-ро. Всеки от вас, и които оставате в къщите си, и които взимате оръжието в ръка, не трябва да бива ни най-малко ожесточен против мирните турци, наши съжители и състрадалци. Напротив, длъжни сте да им дадете братска ръка, помощ и покровителство, ако бъдат преследвани от правителството, защото са съчувствали на народното ни движение. Честта, имотът и животът на мирните турци трябва и за вас да бъдат толкова мили и свети, колкото са и за тях.

3-то. Додето не се освободим от това правителство и не наредим друго способно да ни направи доброчестни, паричният имот на всяко частно лице трябва да е на разположение за нуждите на светата ни цел. Но обществените имоти – за поддържане училища и църкви, които сме си набавили с кървав пот, които сме отделяли от залъка си, трябва да останат ненарушими до втора заповед.

Мили народе, ти си страдал много, но това страдание, в тоя честит час, вместо да те отслаби, напротив, ще те раздразнява като лев и в твоите мишци ще влее юнашка кръв, като си сметнеш за какво се бориш и какви ще са следствията на твоята борба. Освен това, ти, народе, си многоброен, ти си в своята къща помежду стените на твоят крепък Балкан, ти си обиколен от имотът си. А всичките тия неща са твои най-здрави и непобедими съюзници. Дързост, прочее, и напред с уверение, че победата ще бъде на твоя страна, защото и правдата е твоя. Дързост, защото твоето въстание е благословено от Бога и трябва да бъде одобрено от всяка държава, народ и община, у които правдата и человеколюбието не са угаснали!

Издадено от хиляди български въстаници в Балканът. На 8-й септември 1875 год.^[12]

На зова за въстание се притекли и ревнители от вън Стара Загора. Служителите на железницата между Сеймен и Одрин, Г. Икономов, Захарий Стоянов, Ст. Гергюв Чифутинът, Койчо Георгев, Стойчо Петков и Никола Станчов се озовават скоро в центъра на движението^[13]. Между дошлите от вън е бил също и Г. Димитров, авторът на „Княжество България“ – обемиста работа по материали за новата ни история, която споменахме вече.

На бърза ръка били разпратени агитатори в околността. Джамбазите и Гюпхала, Ахиево и Сеймен, Арабаджиево и Обруклии, Гюрсаджий и Караджалий, Дервент, Мъглиш, Енина и др. били точки, в които разпратените подготвители на бунта е трябвало да боравят и които, в определения час за въстание, били длъжни да поведат своите хора на работа.^[14]

С Чирпан, Сливен и Пловдив били в сношение и имало се надежда, че въстанието ще се простре и до там^[15]. Освен това, Г. Димитров заминал за Димотика и Ферез – в Македония^[16].

За провъзгласяване на въстанието бил определен 16 септември. Според някой, тази дата установили още в Букурещ, ала не съществуват надеждни данни за това.

На 14 септември било разпратено последното известие по цялата околност и датата на въстанието обявена. Планът на движението за окръга бил както следва. Селяните от разни страни, водени от разпратените агенти, щели да се съберат на 16 вечерта, когато настъпи нощта, на три пункта отвън града: латинските гробища от юг (Намазгях), чирпанската порта от запад и Чадър могила от изток. Градските съзаклятници трябвало да се явят на Чадър могила и след като се споразумеят със селяните въстаници на Намазгяха и чирпанската порта, да ударят на града и конака, да запалят турската махала, а след туй вече да влязат в съобщение с по-далечните въстанали краища из революционния окръг. В случай, че бъдат преодолени от по-големите сили на турците, мислило се да хванат пътя за Балкана и Габрово, та да се съединят с търновските въстаници.

Няколко дни преди определения срок за бунта, изпратен бил в Търново Андрея Момчев, един от местните съзаклятници, да узнае по-точно как стоят работите и там и въобще да се постигне съгласие за едновременни и взаимни действия. Андрей Момчев се върнал на 14 септември и донесъл категоричното известие, че старата столица е решена да провъзгласи на 16 въстанието^[17].

Въодушевлението не било единодушно между старозагорци. П. Иванов, авторът на „Ах, другари, чуйте мене, може би за сетен път“ – оня, който също пее: „Нощ е ужасна, зима студена“, и Атанас Илиев, също известен писател в последствие, а тогава и двамата учители и влиятелни дейци в града, възразяват не без основание, че есента не е удобно време за бунт. Стамболов обаче, със своя щаб от Икономов, З. Стоянов и с тесния кръг от двадесетина революционери, не искали да чуват за никакви резони и решили да развият знамето.

IV
Началото на въстанието. На Чадър могила. Г. Икономов предводител. Биографически сведения за Захарий Стоянов. В Глуханската кория и Новата махала. Г. Апостолов. В Елхово, Хаинето и Балканът. Стамболов към Търново. Разпръсване на четата.

Главното свърталище на Стамболова беше къщата на Жекови, които са седем братя. Тук, на 16 септември вечерта, е събран целият бунтовнически щаб. „Отдавна часът беше ударил един по турски, разказва поетично Захарий Стоянов, отдавна момчетата се разхождаха из двора, стегнати за път и накичени с разнообразни оръжия, отдавна златогривестият лев се развяваше сред двора, пазен от няколко души юнаци, който беше привлякъл вниманието и на съседите, които се качиха по плетищата да ни гледат; а отвън, от старозагорските съзаклятници, никой се не явяваше.“

Решили да излязат колкото са. Клели се, прегръщали и целували се братски и тръгнали.

Щом стъпили на полето, запели бунтовната песен на Стамболова:

„Не щеме ний богатство,
Не щеме ний пари,
Но искаме свобода,
Човешки правдини!…“

На Чадър могила, дето се озовали бързо, с надежда да заварят безбройна дружина, било – под тъмната септемврийска нощ – пусто, като в горите тилилейски. Почакали, провиквали се, ала никакъв другарски отзвук не им пращал околният пустиняк. Само дядо Колю Райнов привтасал с малкия си син и с две-три млади момчета. Захарий Стоянов, който е изобщо твърде живописен в своите дескрипции, ето с какъв чудесен хумор описва въоръжението на новопристигналите бунтовници: „Тия нови другари, казва той, с изключение на дяда Коля, млади момчета, като че отиваха на сватба: бяха обути на прябош, с калеври на краката, по риза и тънко елече отгоре, с габровски нож и малко евзалия пищовче на кръстът!“

Трябва да прибавим, че и другите четници не били по-добре въоръжени. Както в това въстание, така и в по-сетнешното се допусна една фатална грешка: не само шепа хора се въоръжиха против една войнствена империя, но с кремъклии пушки и гнил барут, купен контрабанда от мошенически помаци, на които в нищо не трябваше да се вярва, и със сачмалии чифтета, годни само зайци да бият, тия шепа хора излязоха да се борят против най-добрите главорези и против най-жилавия солдатин на света.

Пратени били разузнавачи към латинските гробища и чирпанската порта, но те се върнали без радостна вест; там нямало никой.

След кратко съвещание малката дружина решила да поеме пътя за Хаинето. Там Стамболов и другарите му се надявали да намерят верен съюзник в лицето на юначния, божем, Дедо Никола Веремчето, който се хвалил, че има 700 момчета всеки час готови за Балкана. )

Дружината избрала за свой предводител Георги Икономов. Заслужва да се запознаем с живота на този юнак, който е герой не само в това събитие, но с когото и по-късно ще се срещнем неведнъж на бойното поле.

Георги Икономов е роден на 20 април 1846 г. в Сливен, дето се учил само до трети клас и постъпил на занаят – кундурджия. Баща му, свещеник, произхожда от Кортен, а посветен бил в духовния сан още на 1829 в Плоещ, дето хиляди още други семейства из Сливенско бяха забягнали с Дибича, след Одринския мир. Родителите на Икономова се завърнали в Сливен около 1837, а в 1872, поради някакви местни вражди, се преселили в Русчук. Георги бил отишъл при сестра си в Тулча; зет му Д. Х. Петров, заможен търговец, канил го при себе си на работа. Когато родителите на бъдещия воевода се прибрали в Русчук, той напуща зетя си и прибира се при тях. Тука вече пръв път Икономов влязъл в състава на революционния комитет. Той е един от героите в убийството на Стоян Пенев, наказан смъртно по решението на тайната комитетска полиция на 15 май 1872^[18]. Самоубийството на Ангел Кънчев и горното дръзко посегателство бяха настървили до неимоверност и така вече озлобената турска полиция, та Икономов се видял принуден да бега от Русчук. Той се измъква благополучно с помощта на Ради Иванов, чиновник по железницата, и скоро след туй виждаме го вече сам чиновник – маневрист по линията между Одрин и Харманли. В 1873–74 чиновниците по железницата в Одрин образуват сами за себе един клон от революционния комитет^[19] и Георги Икономов принадлежи към него. Появяването на Стамболова, 1875, в Стара Загора накарва Икономова да захвърли службата и съвсем да се отдаде на революционното дело.

Ето сега имената на всичките ония, които се числят към малката чета, предвождана от Икономова и на път за Хаинето. Този списък ни е дал Г. Димитров; живите поборници нито придават, нито отнемат нещо от него. Документален и по-достоверен списък липсва.

За отбелязване между тях без друго ще бъде и Захарий Стоянов, даровитият по-после повествовател на тези събития. Той е родом от Медвен, овчарувал ред години в Добруджа, както отсетне сам той с редкия си хумор ни разказа това, после слуга на читалището в Русчук, чиновник по железницата и сега другар на Стамболов и Икономов, по-късно също деец в Априлското въстание, автор на „Записките“, биографиите на „Левски“ и „Ботев“, „Чардафон Велики“ и др. и председател на Народното събрание на освободена България.

Четата осъмнала в Глуханската кория, дето бил прекаран денят, а същата вечер стигнали в Новата махала, дето правят опит да разбунтуват селото. От начало селяните обещали да вървят с малката чета, ала най-накрай скрили се всички един по един.

Слухът се вече бил разнесъл, че Стара Загора е в турски ръце, и неравната борба убивала всяка надежда за успех.

И наистина, деморализацията се вмъква скоро и в самите редове на малката чета, както можеше лесно да се очаква. Скоро повечето от нея решили да се върнат назад, па каквото Бог даде. Ето защо сега оставаха само чужденците, които нямаше къде да се връщат. Към тях се присъединяват малцина загорци: Колю Райнов, Г. Кюмюрев, Г. Апостолов и братя Михаил и Георги Жекови^[21]. От тези жив е сега само Кюмюрев, бивши отпосле околийски началник в свободна България.

Един из всички тия, Г. Апостолов, следващата пролет, 1876 година, след като сега се спаси и забягна в Влашко, пак става в България като апостол, а през май легна в Врачанския Балкан, след като издържа геройска борба с отечествения враг: там легна той редом с великия Ботев. Той е роден в 1854, свършил трети клас в Стара Загора, бил някое време бакалин при вуйчовци си, после минал в Цариград, в кантората на същите, които били заможни хора, и служил като книговодител, но скоро пак се преместил в Стара Загора. При Хасковската афера, 1873, той забягва в Цариград, и тъй като вуйчовците му не държали вече там кантора, постъпил бакалин при братя Панайотови или Митови от Сливен. В 1874 Д. Х. Вълчев открива в Стара Загора магазин за колониални стоки и повикал Апостолова при себе си. Тук вече по-късният апостол на свободата бил завлечен от потока на революционните вълни.

От Новата махала четата ударила към Елхово. Тук останали Г. Кюмюрев и братя Жекови, за дано разбунтуват селото. Те оставали повече и за туй, че и Михаил Жеков се разболял зле и не му било възможно да продължи пътя, па макар даже и на кон.

Четата стигнала през същата нощ, на 17 септември, в Хаинето, прекарала деня, скрита в къщата на прословутия Дедо Никола Веремчето. Но последният никаква друга помощ сега не могъл да им даде, освен един водач. Такъв се наел да бъде Дедо Стоян, който и тръгва с въстаниците, за да ги заведе да се крият в балканските усои. И действително, на следващата нощ те поемат пътя за Стара планина.

Момчетата се притаили няколко време в един гъст и самотен лес, а Стамболов, като се простил със своите другари и със своите крилати мечти за велико въстание и за юнашка борба с врага, и воден пак от същия Стоян, хванал самичък пътя за Търново, за да търси избава от безизходното положение.

Останалите се върнали пак в Хаинето, за да търсят и те лек на главата си. Планът им бил да се преоблекат в селски дрехи и да хване кой на където види. По тоя начин и четата съвършено се разтурила.

Заранта, 19 септември, старозагорското въстание, като въоръжена акция, вече не съществува.

V
Селската чета от Арабаджиево и Обруклии. Предателство. Хващането на Андрея Момчев. Четата на Хр. Шиваров. Сражението около Елхово. Смъртта на Русе воевода. Разпръсване на четата. Печалната участ на братя Жекови.

Когато първата вечер, на 16, се обявява въстанието, не е била само четата на Чадър могила, която се явила на своето място. В латинските гробища имало пристигнали въоръжени селяни, ала нощната тъмнина, както и пустинността на мястото попречили да се съединят двете бунтовнишки отделения в едно. Не ще съмнение, че ако се съединиха, задружните сили на борците щяха да тикнат, може би, движението в съвсем друг и по-добър път.

Въпросната селска чета идела от Арабаджиево и Обруклии. За агитатор и организатор там беше пратен Андрей Момчев. Този последният обаче, когато четата наближила до града, оставил своите хора някъде из лозята и нагазил в градските улици, без да подозира доколко безумно рискува с тази си постъпка. Неговата цел била да види и да се убеди дали движението е наистина избухнало вътре и да влезе, разбира се, в споразумение с готовите да въстанат сили.

Но за нещастие, в същото онова време работите вътре в града се бяха вече обърнали с главата надолу: предателството беше успяло да тикне във вражески ръце тоя многострадален отпосле град, който в същата нощ се планираше да стане столица на новото българско царство.

Ето какво се знае за това предателство.

Новината за приготовлявания бунт достигнала до ушите на няколко близки до правителството лица – „мемлекетски чорбаджии“, като х. Господин х. Славов, Савва х. Тодоров и Х. Андон Х. Мишев, които по мръкнало на 16 септември предупредили конака за всичко, що трябвало да се случи нея вечер. Полицейската власт се разшавала, следите на въстаниците, излезли от къщата на братя Жекови, били лесно уловени, а самата къща нападнали и пленили.

Ето така именно и Андрей Момчев, щом влязъл в града, бил веднага хванат, а с това и всичко се разрушило.

Селската чета дълго чакала своя човек в лозята, но като видела, че той се не връща, а пък наближило и да се съмва, повърнала се в Арабаджиево. Там въстаналите селяни, под воеводството на Руса Бакърджи от Обруклий, очаквали следващия ден по-нататъшния развой на работите.

Хр. Шиваров, друг един агитатор като Андрея Момчев, изпратен за Гюреджии и Караджалии, повел също своите хора към града, но като стигнал там късно и не срещнал никого, повърнал се назад. На 17 септември неговите хора, за да прикрият следите на движението, се пръснали по полска работа, когато двама полицейски стражари внезапно пристигат в Караджалии. Те хванали Шиварова и вързан го откарали в града. Известието за неговото хващане подигнало Руса Бакърджи и хората му от Арабаджиево, които тръгнали да освободят пленения въстаник. По тоя начин въстанието пламвало отново.

Четата стигнала обаче късно в Караджалии: хората били решени да се бият, но да ударят върху града, за да освободят Шиварова, не смели, та се запътили към Елхово, с надежда да вземат съмишленици, каквито зели от Караджалии и Гюреджии, и за да настигнат старозагорската чета, за която навярно ще са имали вече сведения.

На 18 септември тази чета връхлетяла на въоръжени турски башибозуци, близо до Елхово, и между неприятелските страни се завързало сражение. Воеводата Русе паднал на място, много други били ранени и четата се пръснала, кой накъдето види.

Има един епизод, една героична драма, трогателна за цялото онова дело, което се нарича старозагорско въстание. Когато, при туй сражение, което едва що описахме, пушките пукали под Елхово, двамата братя Жекови и Кюмюрев, които онази нощ бяха останали в селото, скочили да се присъединят към борците. Ала по пътя те попаднали в пусия от залегнали из шумака турци. Георги Жеков и Кюмюрев били ранени: първият в крака, другият в ръката. Всички трима обаче могли да се довлекат пак назад в селото. Тук, в грънчарския дюкян на Пиперкоолларъ, прекарали те нощта и заранта били насилвани от деморализираните от страх селяни да напуснат къщите и селото им. Двамата братя най-после решили да се заровят в купата на една отстранена на край село плевня, а Кюмюрев се отделил самичък, за по-сигурно, и потърсил убежище при поп Кузмана.

Двамата нещастни братя били зърнати от някое робско око и предадени. Тогава настанал за тях ред да намерят достойна за един въстаник смърт. А по такъв начин се разиграла именно и героичната драма.

Юзбашията Сюлейман и бюлюкбашията Курчу Осман, начело на своите башибозуци, заобиколили плевнята. На поканата да се предадат, юначните братя отговорили с револверите си. Тогава била дадена заповед за обща стрелба против плевнята. Последната пламнала. Задушени от пламъците на пожара и бесни от жажда да не пролеят евтино своята кръв, тези обикновени досега занаятчии мигом израстват тогава в същински борци. Смъртта зеяла напред им. Те направили решителна стъпка. Двама заедно, с насочени револвери напред, полетели да си пробият път през враговете. Михаил паднал още вътре, пронизан изцяло от куршуми, и изгорял, а Георги бил засрещнат със залп на прага на плевнята. Трупът му после, наполовина изгорял, враговете сами измъкнали вън^[22].

Михаил беше по-старият брат. Роден приблизително в 1846, както твърдят най-ближните му роднини, той се учил до трети клас, след което постъпил на търговско-еснафско поприще – помощник на по-старите си братя Коста и Никола, служещи в чичовия си бакалски и рибарски магазин. Михаил бил левент и юначен. По търговските сметки на чичо си той обиколил Пловдив, Пазарджик, Русчук и дори Букурещ. Всякъде бодър и безстрашен, той ходил най-често въоръжен и познавал много добре Старозагорския окръг. След смъртта на бащата, Дедо Жеко, и най-стария брат Тачо, останалите шест братя живели пак всички заедно, четворицата задомени, а Михаил и Георги – младежи. Когато през пролетта 1875 Стамболов мина през Стара Загора и трябваше да бега за Цариград, Михаил, който се познавал с него още от по-рано и при когото Стамболов сега прекарал на гости, улеснява апостола, като му дал кон, защото, както знаем, полицията беше вече в дирите на последния и, заедно със своя съгражданин Генчо П. Хинов – и те на коне – придружили Стамболова до Т. Сеймен. Оня сандък с револвери, който се хвана в Гюргево и донейде биде причина да влезе Стамболов в очите на властта и за който ние на свое място споменахме, бил дело на средствата, дадени от Михаила. Не след дълго последният бил в Цариград, ходил и в Одеса, и в последния град настигнал пак Стамболова. Така се обяснява защо Стамболов при подялба на окръзите избра Стара Загора: той бил убеден, че тук е оставил верни приятели, а пръв от тия приятели бил Михаил. Когато се приготовляваше въстанието, главно свърталище на Стамболова, както видехме, стана пак домът на Михаила – на братята Жекови.

Георги е бил около осем години по-млад от брата си. В науката не успявал и напуснал училището от втори клас. Понеже бил обичан и гален като най-малък, неговите братя му дали капитал за самостойна работа и той станал най-добрият обущар в града. Когато настъпил решителният час, Михаил поискал да пощади галеника, като не позволявал да го допуснат на кървавата сватба. И от по-напред той крил всичко от него, но други съзаклятници били вече посветили Георгия в делото. Сега, щом знамето се развело, той решително казал: „Дето мре брат ми, там искам и аз да умра!“^[23] По-нататъшната му съдба знаем: той извърши достойно онова, което си бил от рано предначертал.

VI
Причини на катастрофата. Шуменската дружина. Червеноводската чета. Въпросът за смъртта на воеводата Върбан Юрданов.

Един от хванатите съзаклятници, Д. Х. Генчев, като се страхувал от изтезания в тъмницата, издал своите другари. Андрей Момчев, после това, отваря също уста. Той и довършва предателството.^[24]

Скоро затворите бяха натъпкани с комитетски хора. Колю Ганчев, Колю Райнов и други бидоха обесени; голямо множество гниха дълго в тъмницата. Старозагорското въстание си остана частична катастрофа и, като такава, влиза в реда на по-ранните приключения – Орханийско и Хасковско.

Главен виновник за несполуката на това движение беше не само липсата на добра организация и здрава подготовка, но още отсъствието на сговор с другите окръзи и, най-после, прибързаността на Стамболова.

Съзаклятниците в Чирпан се държали твърде разюздано и, преди да избухне пламъкът, делото вече било в ръцете на турската власт.^[25] Въстанието се бе приготвило и провъзгласило в толкова къс срок, че Стамболов не успя ни веднъж поне да се покаже в окръга, за да вдъхнови и дисциплинира хората си.

След първото писмо, с което от Търново известяваха, че там е всичко готово за въстание, последвало друго известие – да спрат движението.

В Ловеч и Русчук владеело едно и също мнение, че времето не е сгодно, а в последния момент туй мнение надвило и в Търново. Ив. Х. Димитров побързал да телеграфира в Стара Загора, но вече било късно. Стамболов излязъл и депешата останала непрочетена.

Само на едно място още избухна пламъкът, макар и слаб, дори по-слаб и от Стара Загора: шепа въстаници от Червена вода и Шумен бяха също набили из шумата.

В Шумен, както и в Стара Загора, се получило, през Русчук, известие, че другаде общото въстание ще бъде провъзгласено на 16 септември, а пък отменението на това известие не могло да се получи навреме. Ето защо на определения ден двадесетина души, верни на идеята за въстание, хванали пътя към Драгоевския Балкан, побили знаме на един висок връх, за да се види то издалеч и да се приберат около него останалите съзаклятници, но друг никой не дошъл.

В Шумен, както знаем, за апостол беше предназначен Н. Обретенов, но той не се спрял тук, а се върнал във Влашко. След него вече града навестил Иларион Драгостинов, тогава още телеграфист в Русчук, но не спирал, разбира се, и той по-дълго. Между туй из комитетските кръгове в града играли видна роля някакви си воеводи, в същност тъмни личности, като Спиридон Танев, Димитър Преславски, Пенчо Македонец и др.^[26], които трябвало да бъдат предводители. В решителния ден обаче, под предлог, че не им платили някаква искана от тях сума, те отказали да се хванат за оръжие, като освен това отклонили мнозина от делото.^[27]

Слабата дружина, като не получила никаква подкрепа, от Драгоевския Балкан се прехвърлила към Върбица, с план да улови Котленските планини, а там вече нещастните тия хора се надявали да намерят не само цяло Котленско, но и Сливенско излязло по горите.

Но в Сливен, както знаем, нямаше никакво въстание. Тогава хората от тази чета, като узнали едва във Върбица как безнадеждно стоят работите отвън, изненадани, без план и без подпора, наивно решили всички да се върнат по домовете си. Така и направили. А след туй властта вече лесно турила ръка на тях и всички те пролежаха месеци из затворите, додето общата амнистия на следващата година им възвърна свободата.

Такава беше и четата, която излезе от Червена вода, състояща се от 25–30 души. Тя имаше и същата участ, както първата. Червена вода е голямо село близо до Русчук. Бдителността на полицията пречеше твърде много на русчушкия комитет да развие деятелност в самия град и той определил Червена вода за сборен пункт в деня на въстанието. Учител в селото беше в туй време Тома Кърджиев, който станал и душа на цялата агитация. Той е роден през 1850 в Арбанаси. Съгражданин на Илариона, той беше от ранни години съученик на Ангел Кънчев, с когото били връстници и заедно расли в Русчук. По-късно експедитор и коректор на вилаетския вестник „Дунав“, после и секретар на Русчушката митрополия, Кърджиев беше с Н. Обретенов, Ради Иванов, Т. Ц. Карамаждраков, Иларион Драгостинов и др. ревностен член на комитета, основан от неговия другар Ангел Кънчев. В началото на 1873, компрометиран по убийството на С. Пенев, той лежал няколко месеци в тъмница; същата година обаче условил се учител в Червена вода, повечето с идея да работи за революционното дело, на което и вярно служи до настъпване на самото въстание в 1875^[28].

И тук, в Червена вода, на пътя на приготвеното въстание се препречва едно грозно предателство. В решителния ден митрополитският гавазин от Русчук повел Тома Кърджиев и Червеноводските свещеници Кръстю и Стоян при владиката Григория в Русчук. Там те били разследвани и дълго останали в затвора, особно Тома Кърджиев, който, като преминал в ръцете на турската власт, бил воден и в Търново, а по-късно в Стара Загора, види се, за очна ставка със заловени там съзаклятници?^[29]

Готовите за път юнаци не се отчаяли от станалото. Те осветили тържествено своето знаме в селската черква, пред очите на мало и голямо – нещо твърде знаменателно за ония времена – и потеглили към Търновско, с благата надежда, че там ще нагазят границите на едно освободено вече българско царство. Разбира се, че след няколко дни изнурително скитане те си познават грешката и пръскат се или, както казва Захарий Стоянов, „взели си очите кой накъдето види“. Само воеводата на тази чета – Върбан Юрданов, шуменец, определен от шуменския комитет за воевода в Червена вода – само той попаднал в ръцете на властта и, подозиран, че носи пълен кемер с жълтици, бил зверски убит. Убийството станало вън от селото Широково и то от двамата стражари, които го съпровождали. Нещастният воевода трябва да е носил под дрехата си паласка с патрони, които алчните служители на султана взели за жълтици.

^[1] 3. Стоянов, „Биография на Ботева“ стр. 272.

^[2] „Записки“, I, 200.

^[3] Разписката е напечатана в „Биографията“ от З. Стоянов, 266. Заимов сам качва числото на другарите си до 35 („Етюди“ 69).

^[4] „В. Иваница Данчев“, второ издание, стр. 88. Г. Ив. Данчев е, безспорно, един заслужил по въстанията труженик, но тази книга, написана под негова диктовка, поради многото преувеличения, лъжи и неясноти, е една от най-невъзможните по своя род. Там е казано напр.: „Според едно решение на революционната дружина в Гюргево, Данчев, Ст. Заимов и Г. Бенковски съставяли през това време (1875) план за подпалване на турската столица с динамит“. Макар самохвалството и да е станало почти като обща черта у нашите поборници, то е до неимоверност очебийно у г. Данчев. Днес всеки доживял поборник е жертва на нескривана страст да представи дори големите събития – плод на усилията на цели поколения – като свое лично дело. Разбира се, подобно домогване е плод толкоз на болезнено самолюбие, колкото и на вродено невежество. За г. Ив. Данчев бихме могли в дадения случай да кажем, че той е бил само войник в дружината на Заимов, или, както той последният казва, „телохранител“ („Етюди“ 69), а като такъв, той не само не е могъл да съставлява „план“ за изгаряне на Цариград, но още и не е знаел дори откъде иде общото разпореждане на това дело. Ето защо той твърди, че то се дължало на „едно решение на революционната дружина в Гюргево“ – нещо несъществуващо.

^[5] „History of Greece“, Finley, vol. VI, 99.

^[6] „Етюди“, 69.

^[7] И още: They overlooked the possibility of arousing the just indignation and bloody vengeance of millions of warlike Mohamedans, who would have rushed to Constantinople to defend the Turkish domination, and who. when the conspirators had destroyed the fontain head of al the vices of the Ottoman administration, might have laid the foundations of a new and more powerful Turkish empire“ (Hustory of Greece, Finlay, VI. 100) – което би значило, че хетеристите били късоумни да не предвидят, че толкова милиони юначни турци ще скочат на нозе и не само ще пометат шепата палачи, но на място на изгорилото гнездо на съвременния разврат на турската администрация, ще турят основите на една нова и могъща османска империя.

^[8] Как ли щяха да се въоръжат 2000 души с 1500 лири!

^[9] „Миналото“, Етюди 70.

^[10] „Възпоминания от разбърканите времена“, Пловдив, 1884, стр. 3.

^[11] З. Стоянов, „Биография на Хр. Ботев“ 216; Заимов, „Етюди“ 66.

^[12] „Записки“, I, 194.

^[13] З. Стоянов, „Записки“, I, 197.

^[14] Г. Димитров „Кн. България“, II, 373.

^[15] З. Стоянов, „Записки“, I, 205.

^[16] Ibid., 207, също Г. Димитров, „Кн. България“ II, 374. Същият разказва как с Г. Икономов обиколили и Сливен, 372.

^[17] Казват, че дори донесъл и писмо със същото съдържание. Всички тези сведения ние предаваме по разказа на съвременници, защото документи липсват. А затуй и нашият разказ не може, разбира се, да бъде точен и с всички подробности. Подробността, колкото и да е важна, е нещо, което паметта лесно мени или губи. – За нея са потребни документи. Същото е и с датите. Както казах, писмени документи липсват. Доколко тези неща из досегашните съчинения са сложени в неточен вид, може да послужи следващият пример. Г. Димитров, като съвременник, предава и писмото, което Момчев бил донесъл от Търново; същото прави и З. Стоянов (Записки, I, 204). Но това писмо не носи никаква дата, па то не е и писмо: Захарий Стоянов съчинил нещо, което трябва да е цитат, но по стил, израз и всичко друго – и то до косъм – иде от самия приводител: с една дума, маниерът за писане и всичко, езикът и всичко друго в тоя устав е на З. Стоянов, който предава разказа на свои съвременници:

„Братия! – гласяло писмото – това не е вече лъжа, както е бивало досега. Ние решихме едногласно да дигнем байрака на въстанието идещият вторник 16 септември… Така също и вие, мили братя, трябва да последвате нашия пример, да въстанете същият ден. Ако не можете да се удържите в Стара-Загора, трябва да отстъпите в Шипка, а оттам в Габрово, дето ще бъде главният въстанически пункт… Вярвайте това всичко, както вярвате самото мене, че съм ваш брат. Копие от настоящето ми проводете за Сливен, Чирпан.“

Г. Димитров предава дума по дума горното съчинение на З. Стоянов, ала придава му и следната опашка от себе си: Под. (писал) Ив. Х. Димитров (името е турено в скоби). А разбира се, г. Г. Димитров и не обажда, откъде е взел този документ и къде съществува той. Както и да е, но Ив. Хаджи Димитров, който е жив, все пак твърди и сам, че той наистина пращал писмо в Стара-Загора с покана за всеобщо въстание от двете страни на Балкана, но точното му съдържание, разбира се, не помни. Писмото, казва той, е могло да съдържа покана за въстание.

^[18] Ст. Заимов, „Васил Левски“, 121.

^[19] Г. Димитров, „Кн. България4“, II, 370.

^[20] „Кн. България4“, II, 375.

^[21] 3. Стоянов, „Записки“ I, 225

^[22] Разказано по записките на Хр. Шиваров.

^[23] По разказа на един от братята Жекови, Коста – жив още, – синът на който грижливо записал спомените на баща си.

^[24] Г. Димитров, „Кн. България“, 11, 379.

^[25] Г. Заимов, сам почти чирпанец, с хумор разказва в своите „Етюди“ за хлабовостта на чирпанските съзаклятници. Всички, млади и неопитни хора, се хвалили наляво и надясно за онова що тъкмят, додето  бащите им не ги хванали и навързали, за да се укротят.

^[26] Г. Димитров, „Кн. България“, II, 383; също З. Стоянов, „Записки“, I, 267.

^[27] Организирането на туй крайно немощно въстание в Шумен е дело твърде тъмно. Сам Обретенов е между живите. Аз се срещнах с него не веднъж, но неговите спомени страдат от големи неточности. Единствен документ, който имаме по неговата деятелност през туй време, е разписката, с дата 20 август 1875, издадена от сами Обретенов до касиера на Ц. комитет, че взема пари за обиколка в Шумен, Разград и Варна (З. Стоянов, „Биография на Ботев“, стр. 205). Г. Димитров, по разказа на шуменци, споменава, че Обретенов минал през Шумен, а след него дошъл и Драгостинов, но кога точно не се знае („Кн. България“, 385). Сам Обретенов разказва много разноречиво: и че е бил организатор в Шуменско, и че, заедно с Волов, били предвидени за Троянско, а още, че трябвало във Влашко да нарежда преминаването на Панайота в България, и всичко туй в един срок от по-малко от 1 месец: от 20 август до 16 септември! За Илариона и за Обретенов, като подготвители на Шуменско в 1876, говори и З. Стоянов в „Записки“, I, 267.

^[28] Ю. Иванов, „Периодически печат“, 803.

^[29] За тази печална случка писаха решително З. Стоянов и после Г. Димитров, според които Григорий извършил черно предателство. Ст. Заимов, в своите „Етюди“, се въздържа да вземе коя и да е страна по въпроса. В същата книга обаче („Етюди“) е напечатано писмо от Кисимова, дето последният защитава Григория безогледно, че той не е очернил себе си с петното на предателство. А от това трябва да се заключи, струва ми се, че и сам Заимов клони към тая страна. Примирителното желание в подобни случаи твърде е похвална работа, обаче нищо не притуря и нищо не отнема от факта. Писмото на Кисимова не ни донася никакви достоверни данни, а дава само някои примирителни съображения. По тоя начин въпросът за предателството остава пак тъй висящ, както си беше. За жалост, сам аз не притежавам никакви надеждни данни.

Димитър Тодоров Страшимиров е историк на Българското възраждане и специално на Априлското въстание, писател, педагог и обществен деятел. Брат е на писателя Антон Страшимиров и левия политик Тодор Страшимиров.