От същия автор

Старозагорското въстание беше само предисловие на Априлското. Същите ония хора, които есента 1875 изтеглиха меч за свобода, същите пак опитват щастието си и пролетта 1876. Тези две събития съставляват най-голямата гръмотевица на нашето разбуждане като народ. Или нека да кажем още: тия две въстания, които в същност са едно, образуват най-едрия зар, хвърлен в нашата нова история за сметка на бъдещето.

Прочее, кои бяха причините на цялото въстание?

Обаче ще се поспрем предварително върху една кратка бележка.

Въстанието в Стара Загора през септември 1875 беше съвсем неподготвено. Априлското въстание се реши в края на декември същата година – едва четири месеца след първото, а в края на април – едва четири месеца след решението – избухна и то, разбира се, пак тъй неподготвено: нищо не бе възможно да се направи през един такъв кратък срок. Сега, като имаме това предвид, можем да минем към нашия въпрос.

Кои бяха причините на въстанието?

Несъмнено, ние имахме един вековен враг, който като черно привидение бдеше над международния хоризонт и не даваше да изгрее оттам слънцето на нашия народен идеал – това бяха англичаните. Тъй поне гласеше едно от многото политически течения у нас.

Когато в 1876 година – тъкмо в време на ужасите в Батак и другаде – един български младеж, ученик от английския Роберт-Колеж в Цариград, застанал пред кореспондента на „Times“ в турската столица и го помолил да се застъпи със своето име и със своето перо за нещастните жертви, английският джентълмен възразил сурово: „Защо се влачите по коварствата на Русия? Защо се самоизтребявате, защо подкопавате своето народно бъдеще?“

И друго.

Когато в 1873 година две конни отделения от прочутия Казак-алай на Садък-паша – едно отпред, друго отдире – конвоирали български бунтовници от Сливен, един полковник, поляк, вечерта, след като нещастните били запрени в една къща в Ичера, за да прекарат нощта, вмъкнал се предпазливо в тяхната спалня и като извадил едно писмо из джеба си, подал го на едного от тях. Нещастният веднага познал в туй писмо едно от най-страшните обвинения против него: тоя къс хартия го компрометирал окончателно. Писмото било между книжа, конфискувани от жилището му, а полковникът неусетно го измъкнал от ръцете на турските невежи чиновници, за да го повърне на притежателя му. Сега работата била ясна: полякът бързал да спаси една славянска душа от пропаст. И като подавал писмото, тоя славянин казал с истинска сърдечна тъга на валящите се в безсилна мизерия роби: „Защо въставате? Тъй ли се въстава? Че къде ви са офицерите? Къде ви са пушките и топовете? Къде ви са парите? Станете богаташи и търговци и щом сте учени и силни, и като станете господари в земята си, като диктувате в нея, само тогаз да почнете кървавата борба.“

Да разгледаме това положение.

В същност, не само полякът, но и англичанинът – и двамата еднакво тогава непримирими врагове на Русия – и двамата са мислили, без друго, едно и също: доброто бъдеще на българина. Тоя нещастен народ, думали си те за нас, ако действително милее за своето бъдеще, ако не служи на чужд ум, може ли тоя народ, тъй беден, тъй не приготвен и тъй нищожен, да се опълчи против най-страшния главорез и войнолюбив враг, възможен в света? Несъмнено, една чужда ръка го тика към самоунищожение. Тика го с твърдо начертан план, за да използва в решителния момент нещастието му.

Защото, когато едно племе, изтощено в безсмислена и неравна борба, отчаяно от ударите на съдбата, докарано до просешка торба от понесените разгроми, не успее, в края на краищата, да се измъкне из грозната пропаст на робството, когато това нещастно племе изгуби съвършено вярата в себе си, то неговото бъдеще се крие вече в мрака на неизвестността. Ето тогава вече неговото гнездо безпрепятствено може да мине от ръцете на един в ръцете на друг завоевател.

И полякът, и англичанинът, врагове на Русия, имаха право, от това гледище, да се боят за нашата бъднина. В своите съждения те са били наши приятели. Но дали са ни разбирали те? Дали не са ни онеправдали? Дали не ще са ни обидили нашите приятели? И дали българинът наистина е търсил своето опропастяване, своето самоунищожение?

Има едно.

Оня страх на англичанина и на всеки чужденец ние четем и в самата наша история; четем го в самата душа на българина. Не едно списание в България, не един вестник и една статия само и не едно съчинение вземали са думата още от онуй време и по-рано, за да разгласят великата опасност. Защото оная велика опасност беше и е била очевидна.

Англичанинът, който е говорил за нашето бъдеще, беше най-верният приятел на Турция – нашия вековен враг. Приятелят на нашите неприятели е и наш неприятел. А най-великата и полезна за теб истина ще чуеш от устата на един честен и умен враг.

Нека се попитаме тогава още веднъж: до каква степен въстанието можеше да бъде възпряно от оня страх? И доколко, изобщо, въстанието е плод на чуждо подстрекателство?

II
Исторически преглед. Всички наши комитети са далеч от чуждо подстрекателство. Из „La Bulgarie devant l’Europe“. Из „Мемоара“. Русофобството на тайния централен комитет. Безсилието на русофилския комитет от 1867. Идеите на Раковски от 1863. Каравелов като прононсиран русофоб. Из „Моето пътуване“ от Панайот Хитов.

Първи русофоби у нас бяха, несъмнено, хората на Тайния Централен Комитет в Букурещ. В своята брошура „La Bulgarie devant l’Europe“ от края на 1866 година този комитет твърдеше високо: „Никак не сме разположени да поддържаме ничий пример в полза на един северен и южен панславизъм, както се съмняват европейските кабинети за нас. Не само ние българите, но и изобщо всичките славянски народи вярваме, изключително Русия (иска да рече, като изключим Русия), според както казват, не са склонни към никакъв панславизм. Нека се не вижда на никого си това вън от истината: причините са естествени и очевидни… (самостоятелен народен бит, самостоятелна история, книжовност и култура у всичките славянски племена – обстоятелства, които бъркат на едно всеобщо обединение). Напразно тежи тая беда върху българския народ от страха на панславизма. Време е християнските кабинети да напуснат неоправдания си антагонизъм за източния въпрос.“^[1]

Русофобството на този комитет най-добре се изказа в неговото приятелство към турците и в дуалистичната му политика спрямо държавата на султана. В славния „мемоар“ от 1867 се казва между друго: „Съдбата на България, щом се тясно съедини със съдбата на Османската империя, българите ще престанат да сматрят чужденците като свои освободители, те ще ги гледат като нарушители на техните права и деятелно ще се борят против техните нападатели.“ Тук се разбира ясно за какви и за кои „чужденци“ е именно и думата.

Този комитет, както знаем, беше родоначалник на цялата революционна епоха преди Освобождението. Или, с други думи: родоначалникът на последната революционна епоха в нашата история носеше русофобски дух в основите си.

Самият русофилски комитет от 1867 не намери почва в обществото и не играе освен слаба роля за своето време. Малко по-после, в началото на седемдесетте години, този комитет фактически вече не съществува.

А революционерите, същинските революционери, на чия страна бяха те?

Техното русофобско гледище ние познаваме по-добре от всичко друго. През 1860–62 година Раковски обнародва остри статии в „Дунавски Лебед“ против преселението на българи от Видинско и другаде в Русия. Великият писател и революционер нарича това преселение чисто предателство против интересите и бъднината на българското отечество – предателство от руска страна, разбира се. По-късно Раковски не можа да попадне в редовете на русофилския български комитет в Букурещ – нещо, което ние достатъчно осветлихме на свое място и което се дължеше толкоз на лични обстоятелства, колкото и на убежденията на революционера.

Между това Каравелов, наследникът на Раковски и най-силният принципиален водител на революционерите, е вече донейде прононсиран русофоб. Той беше носител на сръбската мечта за югославянски съюз, която дори под чисто сръбска редакция не даде никакви плодове за руската идея на изток.

После, ние добре знаем неговата гореща разправия с букурещките русофили, които Каравелов, по повод на техния безцветен вестник „Отечество“ и заради русофилските им чувства, кръщаваше, без по-нататък, „предатели“.

Още в 1872, когато Каравелов редактира записките на Панайот Хитов, той държи сметка, с рязкото си перо, за греховете, които Русия е правила на изток. След Кримската война славянската империя нахално водеше българоубийствена политика: черкезите от Кавказ и татарите от Крим тя натири в нашите предели, а тука действаше, чрез своите представители, да разнебити населението, като го примами на поселище в запустелите поля на Русия. По този повод именно Каравелов пише: „Татарите и черкезите са такова едно леке, което вечно ще остане написано на петербургската съвест. Наместо помощ и поддържка, нашите славянски братя ни изпроводиха няколко полкове башибозуци, които опустошават земята ни като скакалци. Малко ни бяха турците и фанариотите! Да говоря ли тука и за нашите братя, които се преселиха в Русия и които изгубиха и народността си, и човечеството си? Ако историята е глас Божи, то княз Горчаков ще да отговаря пред славянското Божество и пред народа си.“^[2]

Левски, Ангел Кънчев, Узунов, Стамболов и всички по-видни дейци от онази епоха са ученици на Каравелова и разпространители на неговите политически възгледи. Стамболов по-късно биде шеф на същинските русофоби в България. А нали той беше и душата на Старозагорското въстание и един от водителите на Априлското? Къде е тук руското подстрекателство, къде е руската идея?

III.
Същинските елементи на руското въздействие. Освободителната война при Кара-Георги в 1809. Война за освобождението на Гърция. Моралът на фактите, единство във вярата. Покровителство в Ерусалим и Атон и пособия за черквите в цялата страна. Русия като лост на нашето възраждане. Критически бележки върху русофобството на Каравелова. Същинският характер на прелома в последния. Независимото гледище на апостолите от 1876.

Но при всичко това има цял ред други обстоятелства, които чуждото наблюдателно око не можеше да забрави, не можеше да не прозре, и които говореха съвсем противоположно. От векове Русия работи и работеше жилаво за своя престиж и своето влияние между християнските народи, особено между славяните на Балканския полуостров. Такова постоянство не може да живее без определена цел. Русия ръководиха, разбира се, не само християнски чувства и племенни връзки, но още и никога не премълчавани и чисто държавнически интереси.

Русия има свои традиционни задачи на Босфора.

С една дума, Русия бе успяла да си създаде престиж и обаяние, и те датираха отдавна. Кара Георги в 1809 беше в явен съюз с русите. Когато този сръбски княз полетя да обсади Нови-Пазар, русите прегазиха Дунава, за да го подкрепят. Синовете на Русия помогнаха на южнославянския герой да метне от себе си игото на азиатския завоевател.

След двадесетина години беше дошъл ред и на Гърция, за чиято свобода руските синове пак проливаха кръвта си.

Коя друга европейска сила е някога носила и можеше още да носи с такава последователност знаме за свободата на малките поробени народи?

Наистина, при своята помощ Русия, както казахме, преследваше и свои собствени цели, но тъкмо това и не можеше да важи в случая. Важен бе резултатът от нейните действия: и двата угнетени народа – Сърбия и Гърция – бяха сега освободени и то от нея. В областта на убеждението и вярата няма по-мощен фактор от гласа на действителните произшествия.

Посред стоеше, най-после, единството на черквата. Всички тези малки държавици, поради своето вероизповедание, имаха общи връзки с великия православен колос. Русия съумя в последните векове изкусно да използва своето положение на православна велика сила. Тя извоюва почетно място за православната черква в Ерусалим. Всички едноверни с нея поклонници от Балканския полуостров бяха в светите места под нейно покровителство. Тя не закъсня да се яви и на Атонската гора, дето гърци, българи, сърби и румънци, в лицето на своите черноризци, от векове живеят в общо семейство.

При отсъствието на печат и други удобства в България, книги, икони и всички свети предмети по българските черкви се теглят още от XVIII век само из Русия. Няма, навярно, ни един храм в България, граден в по-нови времена, за който да не са били събрани помощи в великата славянска държава.

Истина е също, че самите руси, самата руска маса, без да се гледа на дипломатстващата власт – самият руски народ, щедър и великодушен – винаги се е отзовавал на всички народолюбиви начинания на угнетените с неоценима доброта.

И сетне, самото наше възраждане става под руска егида. Основателите на Габровското училище в първата половина на XIX век са българи, живущи в Русия и руски поданици. Първите наши учители и просветени хора са възпитаници на руските училища. А което е най-важно – същите тия първи наши учители и просветени хора са питомци на руската щедрост. Нашето черковно освобождение се дължи също на мощната и явна поддръжка на Русия.

Прочее, вярата в добрата помощ на великия северен колос трябва дълбоко да се е врязала в народната душа. Против тая вяра никой нищо не би могъл да направи. Безсилни трябваше да бъдат и наши водители, и всякакви отстрани въздействия. Защото нея поддържаше историята.

Ето от тоя фактор трябваше да се бои прозорливият западен политик. И не без право. При авторитета и обаянието, които Русия бе си въздигнала сред народа, не можеше тя да няма свой дял във всяко сериозно движение, което избухна сред тоя народ. А логичността на това заключение отговаряше на действителния развой на работите, особено в последните години, 1875 и 1876, когато в мирния период от двадесет години безсилието на Русия след 1856 бе минало и северният колос почна да проявява традиционната си енергия, и когато едновременно и водители, и народ у нас бяха успели вече да пресеят някои от досегашните си празни мечти и имаха всички основания да разчитат сега повече от всеки друг път на братска помощ от север.

А тъкмо тия две обстоятелства – пробуждането на Русия и разбистрянето на политическите идеали у нас – трябва непременно да се имат пред очи, кога е дума за непосредствените причини на голямото Априлско въстание. Двете тия побудителни сили се целеха сега тъй единодушно в една точка, че, както ще видим, нищо по-добро не можеше да се начертае.

Нека скицираме това накратко.

И наистина, от по-рано дори Раковски, който запали светилото на истинска политическа борба против азиатската мощ, като обнадежди роба за неравния бой, който му предстои, пее в своя „Горски пътник“ възторжено още в 1854 за братската помощ, която ще ни дойде от север:

„Северъ же помощь ще нами даде!
Братска любовь ще нами покажи!
Дългъ священни го на то зове.
… Никакъ отъ насъ неще се откажи!“^[3]

А това чувство е лежало дълбоко в душата на всеки българин, като е било хранено и поддържано от все по-нови и по-пресни исторически примери, за които искахме току-що да говорим.

По-новите събития именно бяха само илюстрация на руското целебно застъпничество на изток. Въстанието в Херцеговина през 1875 беше твърде популярно в Русия и руското общество открито го поддържа с пари и с хора. Хиляди руски синове, и със своите офицери, потеглиха за там и милиони руски средства се потрошиха. Никоя друга европейска сила не се застъпи за бедните роби, които, сред една жестока борба, плуваха в своята собствена кръв: не се застъпи, защото никоя чужда сила нямаше тук почва, нямаше повод. Русия бе някога международно призната тяхна покровителка. След 1856 тя изгуби официално това право, но фактически името ѝ живееше пак в душата на народите и тя с още по-голяма енергия се стремеше да си повърне сега старото тържество. И Русия, макар официално и да не се намеси, прати сега доброволци. Помощта бе явна. И ако отпосле европейските сили се намесиха, ако все пак те направиха нещо за бедната въстанала страна, първата стъпка принадлежеше пак на Русия.

А ясно е какви надежди оттук можеха да произлязат у околните народи, а специално за нас. Въстанието в Стара Загора беше прекият отговор на това; а новото, още по-силно въстание сега трябваше да бъде само продължение на отговора.

Но още преди 1875 – когато вече Русия за пръв път излиза на историческата сцена в Балканския полуостров – преди тоя срок северният колос ред години работи деятелно, за да подготви духовете в всички народни маси в Турско, работи, за да си създаде основание за една намеса в работите на султановата държава. Такава една стъпка беше образуването на русофилския комитет в Букурещ през 1867 – едва осем години преди събитията, за които говорим – комитет, който ние обстоятелствено проучихме.

Естествено е, че работите отпосле не следваха едно по друго без логическа свръзка помежду си. Русия деятелно поддържаше духа в сръбското княжество за една открита борба, за една война с Турция. Резултатът можеше лесно да се предвиди: Сърбия бита, руският колос се явяваше неин спасител и диктуваше на султана. Краят на подобна акция би бил за Турция: или нова, но велика война и дележа на провинциите ѝ, или мирна и проста намеса на северния колос в нейните вътрешни работи, което трябваше да доведе към същата цел.

И онова, което се планираше и кроеше тъй грижливо и потайно, в 1876 бе вече действителност: редом с нашето въстание Сърбия обяви война на Турция. Есента сърбите вече бяха бити, Русия даде своя ултиматум. Тогава султанът потърси приятели в Европа и намери ги, разбира се. А това му даде мощ да се възпротиви на руската намеса с въоръжена сила. Така дойде и великата война, на която дължим освобождението си.

В навечерието на 1876, когато се планира и голямото въстание у нас, тоя ред на работите, макар и да бе още абстрактен проект, бе все пак твърда вяра в всички ония сърца, които в пределите на Балканския полуостров туптяха със славянски чувства.

Ред други обстоятелства бяха помогнали да закрепят туй общо русофилско настроение в душите. Тия обстоятелства помогнаха също да се извърши окончателно и оня преврат в идеалите на нашата революционна емиграция, за който биде не малко казано досега и който пак трябва да скицираме.

И наистина, апостолите от „казармата“ в Гюргево отстъпиха не само от организационния план на Левски, който, ако си спомним, работеше за една независима и сериозна народна борба, но като не се приближиха и до сърбофилските сънища на Каравелова за балканска конфедерация, зарязаха и едното, и другото, за да нагазят трънливия път на политическата авантюра – път, който и тъкмо съответстваше на потайните руски кроежи.

Този процес в идеалите на емиграцията би трябвало тук да хванем отново и по-пресно пред очи, макар че досега, както казахме, достатъчно и да се е говорило по него.

Прочее, нека да направим един къс преглед на ред обстоятелства от последно време.

Свадата между Ботева и Каравелова не беше току-тъй един личен епизод – туй вече знаем. Младият поет зарита „стария лев“, защото последният не можи да понесе смъртта на Левски и изневери на делото. Ала не беше и само това. Не беше само това, което преломи Каравелова. Защото да се умориш или да изгубиш смелост в борбата не е достатъчно основание да те ненавиждат и да те гонят досегашните ти другари. Непосредственото следствие от свадата бе, че Каравелов съвсем слезе от сцената. А този процес не можеше лесно да се извърши, ако нови исторически обстоятелства и нови идеи не бяха изплакнали, за да опровергаят и затъмнят кроежите на тоя велик борец.

Преломът, който, тъй стръмно и като вихрушка, в един миг, се извърши в душата му, не бе нещо минутно от съкрушение поради смъртта на верния другар: той говори повече за победата на ред обстоятелства и идеи, за които е дума.

Каравелов беше представител на сърбофилството между нашата емиграция и носител на идеала за балкански съюз – идеал, който пак бе сърбско дело. Сърбия мечтаеше да има хегемонията в тоя съюз, и в името на тая хегемония, на тая велика шовинистична мечта, държавата на княз Михаила, начело със славната сръбска „Омладина“, трябваше, макар и предпазливо, против Русия. Съюзът трябваше да се сключи между „малки и равни“, над които Сърбия би могла да владее. Но влезеше ли и Русия помежду, водителството естествено минаваше в нейни ръце.

Оттук произтичаше в същност и русофобството на Каравелова.

Ала ние знаем, че сръбското име беше фалирало сред емиграцията във Влашко, преди още ярката звезда на Каравелова да изгрее над нея. Тайният централен комитет от 1866 не беше славянофилски. Сърбо-руският комитет от 1867 не можи да пусне корени и угасна безметежно от само себе си. Сама Сърбия есента, същата година, беше променила посоката на своята външна политика, и нашите русофилски нотабили в Букурещ, в лицето на досегашната съюзница, виждаха вече една приятелка на Турция и Австрия. И споменахме, как сами тия русофили вдъхновяваха г. Касабова да обяви в цял ред статии в „Народност“ кръстоносен поход против сърбите.

Едновременно и легията в Белград не успя. Причините на това нещастие бяха заплетени и различни. Ала най-силният лост в цялата работа образуваше изменението на духа на времето. Тъкмо от ония години датува яркият прелом в политиката на Австрия. Бита от Прусия в 1866 и лишена от водителство в германския съюз, тази полуславянска държава отвръща сега погледа си завинаги от север и спира го върху балканския юг. Босна и Херцеговина, Нови Пазар и Солун – ето вече нейната програма. Ние знаем, че десет години едва после първата половина на тая програма бе изпълнена; а от тогава и до днес втората ѝ половина остава само висящ въпрос на времето.

Тоя преврат в международните отношения бе загрижил сериозно държавните мъже в Белград, и те, като мислеха за бъдещето на своето отечество, чувстваха се жестоко притиснати до стената. нямаше политик в сръбската столица, който да не вижда черните облаци, които се виеха над бъдещите съдбини на малката и слабо водена страна.

Тесните икономически връзки с Австрия правеха сръбското княжество от ден на ден по-зависимо от волята на богатия индустриален съсед. Тъй именно Сърбия биде въвлечена в кривия оня път, в който я виждаме съвършено затънала и в наши дни и който не бе за нея историческа и национална задача. Тя постепенно изви погледа от еднокръвните ѝ земи, Босна и Херцеговина, които явно вече бяха комат, предназначен за недосегаем пожелател, и заламтя за беззащитните български земи. Естествено е, че Босна и Херцеговина щяха да дадат на Сърбия черногорските и далматински брегове, за да си вземе и тя дъха на море. Ала при вида, че това бе невъзможно – а морският път от ден на ден ставаше за нея въпрос за живот и смърт – при вида на всичко това, слабо водената и нещастно поставена страна замечта за Македония и егейските брегове. Тия болезнени сръбски мечти отвръщаха жестоко нашите легионери в Белград – което изложихме на свое място – и станаха причина не само да се пръсне тая легия, но още и нейните питомци за в бъдеще да станат носители на антисръбска политика в България.

Тежненията на Левски за пълна българска независимост почиваха върху страха от сръбски посегателства. А тоя страх именно различаваше идеала на практическия апостол от резонера-проповедник Каравелов. И последният едва ли беше прав в своята агитация против Русия. Истина е, че една много по-силна единица между малки може да погълне малките или съвсем да ги обезличи. Ала когато думата е за съюз, а не за друго – не, напр., как една държава може да погълне друга държава, – то положението става пак съвършено друго. И действително, по-голяма печалба е да имате силен, отколкото слаб съюзник. За политическия мироглед една слаба единица е само пето колело в кола, и тя съюзник не може да бъде. И дори, съвсем пак, абсолютното мерило, с кого трябва да сме в съюз и с кого не, крие се днес в относителната сила и важността на държавата, която ни привлича, а не в нещо друго. Защото, в известни условия и най-слабият лост е все пак една оползотворима енергия, или, просто казано, и най-слабият може да ни бъде полезен, но само когато има нужда от него. Както и наопаки, разбира се: и най-слабият може да ни бъде вреден, когато улучи минутата, за да потегли против нас, и да ни пакости.

Та ясно е, че при един съюз, въпросът за големината и силата на една държава е въпрос за относителната полза от съюза; ако съюзникът е по-силен, то и ползата от съюза ще бъде по-голяма и наопаки: ако съюзникът е слаб, то и ползата от съюза ще бъде слаба. И ако държавата е силна, по-мъчно може да се пренебрегне като съюзник, отколкото ако е слаба. Но въпрос за страх, при случая, не може и не трябва да има. Щом обаче се говори за страх, то предметът е съвършено друг и не влиза в кръга на един съюз. Съюзникът не е завоевател, и завоевателят не може да бъде съюзник. Значи, най-същественият въпрос в случая би бил, дали държавата – голяма или малка, все едно – в съюза с нас искрено гони приятелски цели или не, с други думи, дали тя ни е истински съюзник или не. А какъв съюзник можеше да ни бъде Сърбия, когато има око на наши собствени земи!

Но цялото положение на въпроса за бъдещия съюз със Сърбия Каравелов, или поне сърбите, поставят върху съвсем криви основи. То не е съюз, но подчинение на българските земи под сръбската корона, или, както е казано в „програмата“ за съюз, що на свое място разгледахме, двата народа трябва да се съединят „под едно управление и под едно знаме“, или – както от сръбска страна надуто се е пропагандирало: „под Кнезом Михаила, кога е отечестволюбле, толико пута осведочио, потомак славне лозе и син јунака ослободитела, Сърбиjе“. Ако е било дума и за също такъв съюз с Русия, опасността, разбира се, е още по-голяма, българският народ съвършено да изчезне, и русофобското гледище на Каравелова напълно се оправдава.

А туй парадоксално съотношение между златните гори, които обещават като съюзници, и същинските домогвания на сърбите са ясни не само на нашите легионери, но става изпосле ходеща идея за цялата емиграция. Няма поборник, който след 1868 да питае доверие към Сърбия. Страхът на Левски бе семе и стана лозунг на учениците му. И додето Каравелов самичък ратуваше за сръбската идея, всички други наоколо му пееха друга песен. Рядко ще се намери брой от в. „Знаме“, дето Ботев да не критикува сърбите. Великият поет ги кръщава безцеремонно „идиоти“.

Така че преломът в Каравелова, скоро след смъртта на Левски, е толкова прелом душевен, плод на неотразимите нещастия и на сломената воля, колкото е и катастрофално поражение на политическия му идеал.

Борбата между Ботева и Каравелова е борба между сърбофилската балканска конфедерация и великия идеал за целокупна и независима България.

И в тая борба по-младата генерация стъпи, малко по малко, в съюз със старите русофилски нотабили в Букурещ против своя досегашен водител. Наследниците на Левски мечтаят да спечелят тия стари елементи за делото – нещо, което разгледахме на свое място. Уводната статия на „Знаме“ говори за необходимото примирие като програма на бъдещето. Сам Ботев есента 1875 тича за помощ в Русия.

А в цялата борба има един мъчителен елемент, който съвършено обезсилва Каравелова. Знаем, че за делото на политическата агитация, на което служеше, той беше получил една печатница от Сърбия. Не ще съмнение, че тая печатница беше един силен фактор, и цялата емиграция гледаше на нея като на общо добро, придобито в името на народа. В понятията на българските гладни синове в Букурещ тая печатница е придобив и достояние на целия народ. Но тъй като фактически тя се владее от Каравелова, то и мнителността и упреците го атакуват от всички страни. А сам той, естествено, безсилен е да се бори или да се защитава, защото, в същност, печатницата се дължеше толкова на неговите лични способности, колкото и на името на народа. Ето защо, когато „Независимост“ спира, вестникът на Ботева, макар и противен по идея на Каравелова, печати се все пак в „народната“ печатница. Каравелов се още не се решава да тури ръка на онова, което после става лично негово. Младият лагер, от друга страна, има основание да съди логично и да тръби високо своите искания. И наистина, ако сърбите са ни съюзници и ни дават печатница, то тя не е на Каравелова, а е на комитета; а ако сърбите са ни искрени помощници, щом са дали печатница за стария (Каравелов комитет), тя трябва да мине сега и на новия, защото целта е една и съща: свободата на България.

Като погледне човек колко е безпощадна полемиката, която Ботев и всички негови привърженици водят против Каравелова, не може ни на минута да се усъмни, че всички тия хора, в дъното на душата си, дълбоко чувстват правотата на своето дело. Само че в цялата полемика делото е тъй забъркано, та истината е почти пропаднала. Разбира се, обвиненията отиваха и до преувеличение. Казваше се, напр., че Каравелов не само е бил чисто сръбски човек, не само обсебва печатницата, за да не служи тя на българското дело, но още бил предал цялата кореспонденция на комитета в ръцете на сръбското правителство – обстоятелство, за което ние не притежаваме никакви фактически указания. Но обидите трябва да са били тъй настойчиви и огорчението тъй дълбоко, че съпругата на покойника Каравелов още в наши дни се мъчеше да защити паметта на мъжа си и да спаси неговата чест. Тя именно твърди, че тая съдбоносна печатница е била купена с нейни пари. Всички тия обстоятелства ние разгледахме по-обстоятелствено на свое място, а тук ги само резюмираме.

Но, разбира се, същността на тоя въпрос се крие не толкова в обстоятелството, дали Сърбия е подарила печатницата или тя е купена от Каравелова с женѝни пари, колкото в истината, че Каравелов е носител на сръбската „омладиновска“ идея за конфедерация – и то без Русия – и че, додето неговите противници поддържат съвсем нещо друго, той си остава упорито привърженик на стария идеал.

И наистина, времената явно се променили и говорят против стария борец. Самата Сърбия има нужда от руска помощ и прави политика със северния колос. Паричните помощи и доброволците от Русия за Херцеговина, през 1875, са ръка, простряна за помощ на сръбските народни идеали. Самото сръбско правителство, като не е лишено от желание да се притече на помощ на борещите се единородци, а само оценява за слаби (каквито и са) силите на страната в единична борба с мощния враг, преговаря с Русия за помощ, а същевременно не изпуска из очи българския революционен комитет, който трябва да бъде за Сърбия също една друга помощ.

Но пълнотата би изисквала тук да обърнем внимание и на една тънкост. От 1867 до 1875 и през самата 1876, сърбите неизменно поддържат Панайот Хитова и други воеводи у дома си. През 1874, във време на комитетското междуцарствие, Каравелов се опитва дори да издигне мустакатия воевода във върховен вожд на всички сили на революционна България, защото, тъй или инак, Каравелов служи на сръбска директива. И несъмнено е, че тая директива, макар и да не е ярко начертана, пак носи своите нюанси. Русия поддържа акцията на Сърбия, защото последната трябва да почне; поддържа кипежа в България за същата цел: северният колос служи на своите интереси, без обаче да показва опасност за нас. Сърбия също поддържа кипежа, но по един особен начин. Тя поддържа Панайот Хитова дори и до 1876, но поддържа го под специални искания. Мустакатият воевода, именно, е носител на идеята, че всичко, що тъкми да се бие с турците, трябва да дойде в Сърбия и да върви под сръбско знаме. Както ще видим, туй обстоятелство до висока степен парализира по-късно Априлското въстание.

Така че Сърбия все пак прави едно тънко различие между независимата комитетска агитация за въстание и между онова, което тя желае. Независимите апостоли от гюргевската „казарма“ вземат, както видехме, едно по-друго решение. Те сами ще подготвят въстанието в България, а четите отвън ще нахлуят през Дунава, а не през сръбската граница.

Но това не ще рече, че те не държат сметка за духа на времето. Причината на тяхната смелост за бързи действия е явна. Целият свят знае, че Русия се готви за работа, че тя иска дело. Вярата живее в народната душа. Ето това е почвата. Разсъждението е бистро, смело, ала и независимо. Смут ще се подигне, а след него ще дойде и намеса.

И Заимов, както знаем, пръв между апостолите в 1876, нарича „генерална идея“ оня план на апостолите в Гюргево, дето последните бяха решили „ако не с добро, то поне силом да вдигнат българското население на бунт“, па макар и неприготвено за жестоката и неравна борба. Касаело се да разпалят фанатизма и кръвожадността на турците, да предизвикат масово клане в села и градове, а с това и европейска намеса.^[4]

Разбира се, че тая намеса щеше пак да се поведе от Русия, както и стана.

IV
Пак на общия въпрос. Невъзможността да се подготви добре едно общо въстание. Оправдание на водителите от 1876. Спорът върху другата точка. Надеждата в Русия. Историческа вяра в нея и международното положение на Русия в момента. Истинските интереси на Русия в Балканския Полуостров. Съдбата на старата мечта за балканска конфедерация. Мисли за неосъществимостта на конфедерацията и в наши дни.

Единственият историк на сръбското въстание, Ранке, бележи, че в 1805 масата на народа в Сърбия не била готова да дигне оръжие против своя господар. В похода против Нишкия паша – поход, който съставлява най-важният момент в самото начало на въстанието – Кара-Георги и други водители били принудени да лъжат своите хора. Казали им просто, че оня паша е душманин на султана и че сам султанът заповяда да го нападнат, задето е приятел и закрилник на еничарските и дахийски разбойници. И все пак не всеки сърбин тръгвал охотно на бой, та мнозина са били насила дигнати.^[5]

Селякът не се лесно опълчва против една царщина. Той си има своя хладен ум, а хладният ум казва на селяка, че той си е гол и че с голи ръце той не може да се мери с една до зъби въоръжена държава.

И после, мъчно е да се мисли в нашия Ориент за едно масово повдигане на народа – разбира се, повдигане за организирана борба, както се е случвало още преди векове в Европа. Тук масата е повалена и тъне от столетия в тинята на мрака и робството.

Апостолите от 1876 имаха пред очи пресния опит от по-първата есен. Сам Панайот беше между тях и затова истината не е била в тъмнина за никого. Народът не е бил приготвен и не можеше да се приготви. Не можеше да се приготви той в късия срок, с който апостолите разполагаха, за да привършат своето дело.

Защото, както отбелязахме, Априлското въстание не бе самостоятелно възникнало дело. То е само продължение на онова начало, което нарекохме Старозагорски бунт.

Цялата работа е една импровизация, продиктувана от минутата. В Босна и Херцеговина се биеха от преди няколко месеца. Тяхното дело успя да кацне на зелената дипломатическа маса и стана международна задача. Трябваше неминуемо да се обърне готово възбуденото внимание на Европа и върху България.

Също и Русия бе готова да се намеси, ала не намираше още силния мотив. Двадесет години се бяха минали от Севастополския погром. Тя си бе отпочинала. А това стигаше.

Трябваше, прочее, да се използва моментът.

Наистина, жестоко е било да се води един народ на касапница, ала е трябвало. Моментът е диктувал. Последствията доказаха, че сметките на апостолите са били верни.

И най-после, ако даже целият народ беше приготвен за борба, пак щяхме да имаме касапница. Това не е могло да не се знае. Една година по-подир Турция се би с могъщия руски колос, биде наистина бита, но с чест поддържаше дълги месеци борбата. А какъв отпор можеше да ѝ даде една селска маса, макар да бе грабнал пушка и последният човек?

При това апостолите са познавали добре и природата на азиатския господар. Трябвало не много: трябвало е да го пораздразнят, да го предизвикат, и той ще си покаже азиатската дивота. Главатарите ще влязат в своята роля и ще предизвикат европейска намеса.

Така че в цялото дело не се желае нищо повече от онова, що е начертано в класически простия план. А и в плана не стои нищо повече от онова, що очертахме, че се желае.

При тия условия фактът, че въстанието не е достатъчно подготвено, не може, разбира се, да се претълкува в нежелателна смисъл. Не може да виним апостолите от Гюргево, че са оръдие на чужди планове, когато сами те имат и следват свои собствени цели.

А трябва да се мисли още, че положението вътре в самата страна е безизходно. А това ние постепенно и обстоятелствено ще осветлим. Щом едно безизходно положение се срещне и с един що-годе надежден момент, стъпката е продиктувана.

Приснопаметният сръбски борец Прота Ненадович оставил ни е в своите мемоари няколко сърдечни реда по тоя предмет. Когато в 1805 сърбите видяха опасността на борбата, която бяха почнали, и разбраха безизходното свое положение, трябваше им спасител. Тогава се изпрати специална мисия до руския цар, с молба да простре ръка и да ги спаси. Прота Ненадович се числеше към тая мисия. Та отечестволюбивият, пламенен расоносец бележи сърдечно: „Човек кад се дави, макар за сламка се хваща, макар е без надежда; а колико боле држи се где, тврду надежду има, као ми на Русию.“^[6]

Надеждите и в България не можеха да бъдат по-малки през 1875 и 1876. Цял ред обстоятелства говореха прясно на ума и убеждаваха го. А душите, крепнали с векове в една и съща вяра, сега се обнадеждваха. Изложихме обстоятелствата по това и очертахме момента.

Международното положение на Русия в онова време не можеше да ѝ позволи да мечтае за завоевания в българските предели. Северният гигант имаше да издържи трудна борба със султановата империя. А вън от това не разполагаше със съюзници. В един миг тя, след като бъде изтощена от кървавата борба, щеше да се види лице с лице срещу една коалиция от Англия, Германия и Австрия – или от цяла Европа, както малко по-после действително се оказа в Берлинския конгрес.

От друга страна, и лозунгът на руската предполагаема намеса беше толкова открит, колкото и благодушен. С доброволците и помощите за Херцеговина славянофилските пламъци в Русия бяха стигнали своя зенит. Ако даже минутно предположим, че руското правителство е скрито хранило завоевателни желания в душата си, пак не ще е носило план да ги осъществи сега, защото би било подигравка с общественото мнение, а такава подигравка е винаги опасна. Завоевателни планове мъчно се крият, а особено мъчно можеха да се крият спрямо балканските славяни, които в ония времена бяха достатъчно искрено и топло обичани в Русия, за да не приеме никоя съвест петно към тях. Най-малката лъжа в тая посока щеше да направи крайно непопулярна приготовляваната война, както и да омаломощи докрай и правителството.

По-късни обстоятелства ясно доказаха туй положение на работите – положение, което не е могло да не се чувства и цени от водителите през 1876.

Самите политически и държавни интереси на Русия щяха да бъдат криво насочени с всяко завоевание. Русия могла е да предвиди, че при една победа не цяла България ще бъде освободена, както и стана. А при едно посегателство другата половина би станала гнездо за враждебна агитация. Тогава Русия би си спечелила в резултат само един неприятел повече. Наистина, българският народ е малък, и Русия няма нужда от неговата помощ. Но и никога северният колос не е търсил помощ в Балканския полуостров. Защото там му трябват само приятели. Приятелят е страж, без да се залови за оръжие. А един неприятел, колкото да е слаб, колкото и да не е нищо друго, но пак е едно чуждо око.

Жизненият интерес на Русия са проливите. Земи тя има достатъчно и нямала е нужда от нашата земя. И непоколебимо вярно е, че ние бихме могли да живеем във вечно приятелство с нея, ако умът и тактът биха ни упътили да съгласим своите истински народни интереси с нейните.

Така че и в това отношение делото на гюргевските водители не е било една изгубена игра. Наистина, тия хора не бяха дипломати, никой от тях не бе следвал курс по международно право, та едва ли и някой е претеглял от тях положението във всичките му подробности. Ала непосредственото чувство е понякога по-високо и от самия ум, учеше Шилер! Тези хора не бяха и канцеларисти, за да протоколират по-точно своите планове, своите надежди, и ние – черно на бяло – не познаваме техните души. Но ако даже не вярваме на говора на ония от тях, които са още живи между нас, пак всички исторически събития сами говорят достатъчно и свидетелстват, колкото трябва, за да опознаем чистата съвест и правотата на нашите водители.

И в края на краищата, важно е и това, което по-рано описахме: важно е, че старите позиции бяха напуснати. Мечтата за балканска конфедерация беше фалирала.

Наистина, оная мечта за конфедерация беше също идеал и за независимост, ала никой никого не можеше да убеди, че идеалът за независимост се оказа да не е винаги и идеал за конфедерация.

Доколко отстъплението от старите позиции е могло да бъде искрено дело и дело, диктувано от мъдра необходимост, нека ни покаже едно малко сравнение с по-късни събития.

И в най-ново време ние не веднъж се повръщаме към мисълта за конфедерация, макар че отношенията сега са тъкмо обратно на ония в 1876. Както сърбите бяха тогава по-силната страна и предлагаха съюз, за да имат хегемонията за себе си, така и ние предлагаме сега същото, имаме същия план, защото сме сега и по-силните. И както ние не се доверявахме в 1876, така и сърбите са сега, които не ни доверяват.

И разбира се, никога сърбите няма да се уловят за хитрото хоро, колкото и да не са малко наивните глави и в нас, и в тях, които неуморно възгласяват хвалебни песни за играта.

Остава само да се види, колко по-рано или по-късно ще се повърнем пак сами ние на правия път, както са направили учителите наши от 1876.

Би трябвало още да се забележи, че самият план за балканския съюз носи в себе си, както носеше и през 1876, една скрита тенденция против Русия. В такъв случай, ние, които почваме играта, отваряме сами вратата на Русия, за да играе и тя. И както независимо ни поддържаше в 1876, без да се гледа на всички югославянски мечти и напук на сърбите, така северният колос, и в Македония, и в Цариград, и навсякъде ратува сега за сръбски интереси, поддържа по-слабия напук на нас. А ако това не значи нищо друго, то все пак е само един важен принос към злата съдба на и тъй неосъществимата конфедерация.

Ние по-рано казахме няколко мисли върху значението на политическите съюзи. Съюзът между слаби, в модерен смисъл, няма значение. Още повече, ако тия слаби не си доверяват един на друг. В такъв случай, съюзът ще се разпадне, преди да се осъществи, или, по-добре, никога няма и да се сключи. За да го постигнем в по-ново време, ние би трябвало да го наложим със силата на оръжието, както Прусия направи от 1866 до 1870 и създаде германския съюз.

А в 1876 ние бяхме по-слабите и трябваше да чакаме да ни го наложат. А тъй като подобно налагане през онова време би било опасно и за самото ни същество, то водителите от същата година и от по-рано бяха взели своите мерки. Тогава, вместо съюза със слабия съсед, предпочете се един съюз със силния: вместо вляво погледите се обърнаха вдясно.

^[1] Стр. 24 на българския текст.

^[2] Панайот Хитов, „Моето пътуване“, 17.

^[3] В. стр. 18.

^[4] „Етюди“ 105.

^[5] Ranke, „Die Serbische Revolution“ 109 и 185.

^[6] Прота Ненадович, стр. 126.

Димитър Тодоров Страшимиров е историк на Българското възраждане и специално на Априлското въстание, писател, педагог и обществен деятел. Брат е на писателя Антон Страшимиров и левия политик Тодор Страшимиров.