История на Априлското въстание

Димитър Т. Страшимиров

ТОМ I
ПРЕДИСТОРИЯ

Глава втора
Раковски и революционната емиграция

I.
Раковски против Тайния комитет. Източници. Преследвания от полицията. Причини. Враждата между Раковски и комитета не е лична.

И наистина, макар повествователите за централния комитет и да са от две непримирими посоки помежду си, но за отсъствието на Раковски от Букурещ са съгласни и говорят в един дух. Водителят на емиграцията, казват те, тъкмо когато го потърсили, бил заминал за Русия, и румънците само в негово отсъствие се обърнали към Ив. Касабов и Ат. Андреев, поради което и те съставили тогава комитета.^[1]

Това не е истина. Няколко източници имаме, които свидетелстват за противното – нека разгледаме и тях. Д‑р В. Берон разказва, че Раковски не само бил в Букурещ, не само румънците го потърсили и намерили, но и нещо повече. Когато румънците, казва той, предложили на Раковски да свика български волентири и да състави легион от тях, той попитал защо им е тоя легион. А когато пък румънците му отговорили, че искат да присъединят българските волентири към своята собствена войска и така да воюват с турците, между великия революционер и дипломатите на Румъния се породил спор, вследствие на който по Раковски били пуснати шпиони, а той, досаждан от преследването, забегнал за Русия.^[2] 

Тези данни, казва Берон, черпи от самия Раковски, който му разказвал патилата си.

Панайот Хитов в своите записки говори почти едно и също. Пролетта 1866 година мустакатият войвода, когато бил дошъл в Букурещ, срещнал се с Раковски, па заедно заминали за Браила, после за Галац, а оттам за Бесарабия. Войводата останал в Киприяновския манастир, а Раковски отишъл в Одеса.

С една дума, Панайот бил с Раковски тъкмо в онова време, за което и повествователите бъркат. Бил спътник на Раковски до руските предели и, като познат и близък с него, описва с пълна увереност положението на революционера. Раковски, казва той, бил преследван. А безпокоили го шпионите на румънското правителство и в Браила, и в Галац, и всякъде – додето и той не се махнал в Русия.

Панайот ни разказва и причините на това преследване. Влашкото правителство имало нужда от български волентири, но уплашило се от буйния нрав на Раковски. Свикани веднъж и въоръжени с румънски средства, продължава войводата, Раковски могъл би да поведе българските волентири където поиска и да направи пакост на румънската държава. А пък власите искали да имат български волентири, па макар свикани от второстепенни водители – стигало само тези волентири да бъдат на тяхна служба. И като разбрали, че ще имат противодействие от страна на Раковски, турили шпиони да го следят. Те го заплашили дори – ако би той им пречил – да го предадат в турски ръце. Това заплашване, което власите могли твърде лесно да изпълнят, туряло революционера на тясно, и той потърсил спасение в руска страна.

А преследване действително имало. Панайот Хитов сам видел това, сам го почувствал, както ни разказва той, защото опасността се въртяла и около самия него. Когато стигат с Раковски в Браила, при тях дошли, според неговия разказ, приятели: Х. Радуш Х. Христов и доктор Миркович и казали им да се крият, защото полицията ги търси. Тогава те хванали пътя за Галац, а оттам, също така обезпокоявани, побързали за руската граница.

Панайот Хитов по онова време беше един от водителите на българската революционна емиграция. Беше и сам опитен и познаваше работите добре, та не ще да ни е разказал туй, което не е било. Човекът, който стоя толкова пъти срещу турски куршуми, не ще да се е боял от влашката полиция, та да предположим, че си прави лъжливи фантазии само затова, че се бои от преследвания. Ние трябва да приемем, че работите ще са тъй били, както ни ги той разказва: румънците преследвали Раковски.

Есента, същата 1866 година, Раковски се върнал от Одеса и прекарал цялата зима в с. Циганка, в мушията [чифлика] на своя братовчед Н. Балкански. Последният също ни е оставил спомени за преследванията, на които братовчед му същата пролет бил изложен от влашка страна. Регентите Братияно и Росети, казва той, изначало предложили на Раковски да събере български въстаници, а после вече сами тия министри погнали революционера, така че той бил принуден да бяга в Одеса.^[3]

Основателите на комитета, Ив. Касабов и Ат. Андреев, не са могли да знаят всичките предварителни опитвания на румънците, а пък и тия нямало защо отпосле да им разказват своите първи несполуки. А тъй като самите тия основатели са и повествователите на комитета, а по-новият повествовател, Кисимов, не може да знае нищо повече от онова, що са знаели неговите бивши другари, то лесно е да разберем, откъде произлиза това, дето тези източници са тъй едностранчиви.

Сега, дали румънците са преследвали Раковски само току-така – по подозрение, или сам революционерът, като бил поканен, наистина им предложил неприемливи условия, после което се почнали неприятелствата – това е един въпрос, над който все още трябва да се позамислим.

Върху тая точка и трите източници, които едва що приведохме, са почти съгласни. Румънците предложили на Раковски да събере 1000 въстаници, пише Н. Балкански; той се съгласил да събере 10 000, с условие обаче румънското правителство да ги въоръжи и да ги снабди с всички военни потреби, а още и с българско знаме, на което румънците не се съгласили.^[4]

Д‑р В. Берон твърди, както видяхме, че в отговора на предложението на власите да свика легион от волентири, войводата показал особен интерес да знае „за коя цел искали те да образува той този български легион“. Но разногласието, прибавя д‑р Берон, избухнало главно под влияние на интриги. Някои букурещки българи, като мразили Раковски, почернили го пред Братияно, който взел да се пази от него. Много по-определено говори по въпроса Панайот Хитов, който по-близо е стоял, отколкото д‑р Берон, не само до Раковски, но и до работите в Букурещ. На предложението на Братияно да свика доброволци, Раковски отговорил: „Дайте ми нужните потреби, и аз съм готов да събера за десет деня около 5000 българи, с които да направя чудеса.“ Решителността обаче на българския революционер стреснала благоразумния държавен мъж. После вече към предвидливостта на държавническия ум се присъединила и интригата: Ив. Касабов се явил при Братияно и казал му да се варди от Раковски.

Всичко това може и по-лесно да се проумее, ако го разкажем под следния ред. Щом румънците не могли да се споразумеят с Раковски, естествено потърсили друг. Тогава се обърнали към Ив. Касабов. А той, като им дал надежди, лесно е станал и техен човек – т.е. лесно и те го приели за такъв. Но сега вече румънците естествено странили от Раковски. А тъй като пък той могъл да противодейства на Касабова, както после открито вече се обяви против последния, то Касабов ще да е казал на румънците да се пазят от него, или просто да го премахнат от Букурещ и Румъния. Ако Касабов не е направил това, направил го е някой друг. Или сами румънците се догадили и дошли до същия ум – което и лесно се разбира.

С една дума, може и така, че интригата на Ив. Касабов да е сама по себе преувеличена или че е измислица на враговете му, и че на румънците, като не им прилегнал Раковски, погнали го – а това е, както казахме, много просто. Ала румънците можеха да погнат Раковски само ако имаха обещания от друга страна – защото нуждаеха се от българска помощ.

Всички обаче разкази сочат само към едно: опитният поглед на Раковски смущавал румънските водители. Те виждали явно, че старият и много патил войвода е в състояние не само да се не повлече по всичките им искания, но и сам, на своя глава, да захване по-късно обезпокоителни за румънците работи. Ясно е също, че румънците искали само да се върши туй, което на тях е било потребно – което, впрочем, и видяхме.

Прочее, само предвидливи съображения и съображения от чисто практическо естество са били в състояние да накарат румънските държавни мъже да не се установят на Раковски, но да потърсят други, макар второстепенни български дейци. А там вече те и лесно прокарали своите искания.

По-нататъшният ход на работите нам е вече достатъчно известен и разяснява по-добре и спора. Додето от една страна влашките държавници преследвали Раковски и дори го прокудили, от друга комитетът бил основан. Планът е тука ясен. Също тъй, когато в последствие румънските работи се уреждат сами от себе си и не им трябва вече български комитет, за да го търсят и подкрепят, то последният естествено пада в безсилие и дори, както видяхме, прекарва някое време в летаргия.

Но да поспрем още малко на спора.

Съвсем незначителни са ония причини, които повествователите ни сочат като подбудителна сила защо Раковски отишъл в Русия. Непримиримият революционер, както го назовават те, бил уверен, че турците ще нахлуят в Румъния, а първи щели те да хванат него – затова и той забегнал.^[5]

Както веднъж мимоходом се спомена, водителят на емиграцията се завърнал есента в Букурещ.^[6] Враждата между комитета и него не закъсняла да пламне изведнъж с всичка сила. Комитетът по онова време още твърде таен в своите действия, ала от Раковски нищо не можело да се крие. Той скоро научил за съглашението с румънците и, обиден, че неговите българи тъй лесно се хванали в чуждата примка и че не попитали водителя си, за да им посочи той правия път за работа, застанал пред Касабова и поискал му обяснение.^[7] Изникнала остра сцена. Панайот Хитов ни я рисува подробно, а Касабов също я помни и разказва. „Кажи ми ти, бил казал Раковски строго – по разказа на Хитов и явно под редакцията на Каравелова – кажи ми ти, защо сте заклевали хората и защо сте ги лъгали? Кажи ми барем, имате ли някои наредби, или работите кьоравата?“^[8]

Разбира се, Раковски би бил крив, ако работите на комитета стояха по-добре. Но ние ги знаем как са стояли, пък и Касабов е чувствал напълно своето безсилие, та постъпил тъй, както в подобни случаи постъпват наранените и немощни честолюбци. Той потърсил убежище в скришността на комитетските наредби. „Най-напред трябва да се закълнеш – казал той, – и тогава вече да ти кажа.“ Лесно е да се догадим, че клетвата е била нещо толкова излишно, колкото и обидно за един Раковски.

Панайот Хитов, който, разбира се, стои на страната на Раковски, крайно е рязък, щом бъде дума за комитета. Той е тъй непримирим, като да е бил партизанин от наше по-ново време. „Румънските министри повикали, казва той, по-образованите българи, дали им по 20 или 30 жълтици, а тия съставили таен комитет, заклевали простите българи и казвали им да се приготовляват, защото имало нещо. Разбира се, заключава войводата – а ние може да си мислим и Каравелов – всичко това беше само една гола лъжа, полезна само за Касабов, Грудов, Диаманди и пр.“^[9]

Рязко. Но тия съждения в основата си са верни: комитетът от самото начало е бил румънска маша или румънска лъжа – все едно – това видяхме. Подкупът обаче, алчността за забогатяване у комитетските хора – това е партизанско украшение. Пък и това да бъде – за историята малко важи. Главното за нас е враждата, която е явна. Истинските революционери са против комитета. Раковски, където само види българи, проповядва пламенно своите идеи и подкопава комитетската организация. С което се обяснява също и непримиримата вражда на комитетските хора към него.

II.
Идеалите на революционната емиграция. Мнения на противниците. Една забравена филипика на Кисимова против Раковски. Как стои исторически въпросът за 4000 жълтици злоупотребени народни пари. Горчивият урок от Белград в 1862 г.

Тука вече допираме до идеалите на истинските революционери, а за да ги усвоим по-добре, ще хвърлим поглед върху онова, което говорят за тях противниците им – комитетските хора. И наистина, нека сами те ни кажат как схващат намеренията на Раковски и какво мислят върху въпроса защо ги гони той.

И в тази точка, както навсякъде, комитетските хора са твърде къси в своите възгледи.

Касабов казва просто, че Раковски хули първите хора на комитета единствено из егоизъм – защото желаел да се чува само неговото име.^[10]

Разбира се, да се твърди за един Раковски, че е действал против комитета само по егоизъм, не е никак по-малко, отколкото един Панайот Хитов да каже, че Касабов и другарите му са основали комитет за румънски жълтици.

Но и другите комитетски хора не остават по-назад от Касабова. В известното си писмо „Качеството на една историческа истина“ Кисимов, К. Цанков и Хр. Х. Николов, като захвалят мнението на Касабова за Раковски и пишат с курсив по-горе приведената негова хула, прибавят още по-ясно: „само за тоя си егоизъм, казват те, Раковски беше противник на съставения без него комитет и искаше да го съсипе под благовидния предлог, че не одобрява тайнствеността и политиката му“.^[11]

Кисимов, цицеронът на комитета, повтаря своите нападки все по същия дух и в едно свое писмо до Гр. Начович: „В очите на Раковски, казва той, всяко народно предприятие беше престъпление и предателство, ако се вършеше мимо него“, и добавя: „Размирните елементи“ като него (Раковски) и разни войводи и хъшове беше твърде рано още да приемаме и углашаваме [посвещаваме] в делата на комитета“.^[12]

Тук вече ясно се прозира не само голата и сляпа вражда между двете страни, ала и характерът на антагонизма между комитетските хора и революционерите. Добро е още, че този антагонизъм е изказан, и то по един тъй искрен начин, от автора на „България пред Европа“ и на „Мемоара“ – от най-горещия защитник на дуалистическата политика на комитета.

Политиците и дипломатите, аристократични сами по себе и винаги доста благовъзпитани, чувствали са и ще чувстват във всички времена известен pudeur [срам] към горските пилета от рода на Раковски и на всички ония „размирни елементи“.

Известни са, напр., още и по-ранни филипики на Кисимова против Раковски. В 1869, под пресния натиск още на букурещките страсти, той брули в „Дунавска Зора“ починалия вече деятел: „Раковски, казваше Кисимов там, на 1862 показа непростителен егоизъм: 4000 жълтици разнесе той народна пара“.^[13]

Разсипването на народната пара и егоизма Кисимов вади в случая от туй, че Ставри войвода, пратен същата оная 1862 година от Раковски, за да разбуни Търновско, избягал из Капиновския манастир. Това обвинение обаче е неуместно. Х. Ставри х. Койнов напусна своята дружина само след като видя, че въстанието е слабо подготвено и че положението е безнадеждно. Но ако даже той беше напуснал дружината си само по свой собствен грях, пак от личните негови слабости и от слабостите на кого и да било – ако само имаше такива – до егоизма на Раковски е твърде далеч.

Остава да мислим, че не егоизмът и не личните сметки са тикали Раковски напред в общото дело, или поне враговете му не са ни доказали противното. А ние ще уловим същинските намерения на Раковски много лесно – само с една кратка скица на събитията.

От 1862 до 1866 „немирните елементи“ – нехранимайковците – нямаха вече работа в Сърбия и повечето бяха се прибрали във Влашко. Тук дойдоха Панайот, Караджата, Левски и цял ред други. Една само мечта сгряваше душите на тия прокудени и безпокойно мислещи хора: Балканът и свободата. С тях и Раковски. Не можеха тези нехранимайковци да имат нищо общо с дуализъм и дипломация: цяло десетилетие жадуват те за сериозно мъжко дело на Балкана и цяло десетилетие все пак делото се изплъзва чудновато из ръцете им.

Още повече: Раковски и всички нехранимайковци имаха от 1862 горчивите хапове на Сърбия от политика. Не могат те сега пак да повтарят стари грехове, не искат пак да служат на стара гнила вяра. И после, не искат да чакат: за горски пилета дуализъм и политика не ще рече дело, а е чакане и умуване.

Но да видим кои бяха ония горчиви хапове през 1862 в Сърбия.

Ив. Касабов тъкмо в ония времена е бил също така с нехранимайковците в Белград. Но, разбира се, всяко поучение не бива поука и за всекиго.

А горчива беше, наистина, сръбската поука, защото имаше и сладки, примамливи страни. Нека видим това.

На 14 септември 1860 бе издъхнал старият княз Милош и на престола в Белград стъпи младият Обренович, Михаил III. Човек силен и високо духовит, този княз носеше горещи мечти в гърдите си за велико южнославянско царство. Не беше у него то жажда за власт, както в обикновените скиптроносци, а е било любов за велико славянско име, за чиста славянска слава. А пък тъкмо тогава черни облаци се виеха над самите му владения – толкова черни, че и мечтите на тоя добър княз се разгоряваха най-накрай с особена сила. Старият Милош, негов баща, беше му завещал няколко тежки, неразрешени въпроси, които синът трябваше с юнашка ръка да махне от пътя си. Наследството на престола не беше родово право, защото все донейде зависеше още от мнителните прищевки на султана. Върху всичко туй и най-добрите крепости на Сърбия бяха в турски ръце: Шабац, Смедерево, Сокол, Узница криеха, като змия в пазуха, султански гарнизони. Това беше жесток червей в сърцето на Михаила III.

От друга страна, зависимостта в настоящето от един сюзерен плашеше владетеля от всяка зависимост от коя и да било друга сила в бъдеще. Всяка балканска държавица, казваше той, която отделно, сама за себе си подпише съюз с по-голяма сила, подписва и смъртта на своята независимост. Балканските държавици, балканските народи само в съюз един с друг ще оздравят своята свобода. Това беше неговата мисъл.

И трябва да признаем, че тия негови идеи са редкият придобив на онова време и най-ярката слава на този княз.

Под туй високо знаме, в продължение на ред години – от 1860 до 1862 и по-късно – сърбите сключиха съюз първо с Черна гора, после с Гърция, с която подялбата на Македония представлявала големи мъчнотии, и продължиха по-нататък. От страната на Румъния работата беше замръзнала само на приятелски изявления, като се опитваше, че достатъчно е, ако тя бъде само неутрална в случай на война с Турция. Хърватите съчувстваха на един общ съюз, а водителите в Босна и Херцеговина бяха също спечелени за задружни действия.

В същото време Раковски издаваше в Белград „Дунавски Лебед“ и под закрилата на онова пан-югославянско течение превърна сръбската столица в столица и на свободолюбивите мечти на всичко българско. А Раковски държеше и постоянни сношения с народните чети, които не преставаха да кръстосват Балкана. В 1861 год. той дори прескочил и до Рилския манастир, ако може да вярваме на записките на Хр. Македонски – войвода на малка чета през ония времена. Навсякъде великият революционер учи да се готвят за въстание, а така направил и посред балканските усои. На хайдутите дори бил казал, че ще ги чака скоро в Белград. „Преди всичко – разказва Македонски в своята книга – Раковски записа имената ни, одобри и ни похвали всичко извършено до тогава от нас… и поръча ни да заминем в Сърбия и го намерим в Белград… там ще се приготвим, каза Раковски, за голяма една работа, за високо едно народно дело. Не чета от шест души ще може да принесе на народа облагите, които той чака, макар и с четите да се помага доста. Ние можем да направим нещо по-голямо, нещо по-съществено. Планът е готов, условията благоприятстват сега по-добре от други път, момчета безброй се записват от всички краища на нашето отечество, и скоро ние ще строшим робската верига.“^[14]

Проповедникът може да не е бил сам Раковски, за когото нямаме данни да е влизал през 1861 год. в България; може да е бил някой от многото по онова време агенти за въстание, пращани пак от княза на революционерите. „И така, прибавил агентът, ще ви чакам в Белград. Мен ме казват Раковски, запомнете добре. Като дойдете в Сърбия, още на първата погранична или полицейска власт обадете, че при мен дохождате – тя ще ви улесни и съдейства. Така идната зима ще прекараме заедно в Сърбия.“^[15]

В Белград бил Ильо и един по един прибрали се Караджата, Левски и по-късно пристигнал и Панайот. Пролетта 1862 последният получил писмо от Раковски, което гласяло: „Чуйте, братя българи, и вие храбри планински юнаци, моите думи! Бъдете юнаци, бъдете готови, бъдете весели, ходете до Петровден по планината и чакайте онова време, което очаква всеки из нас. Приготовлявайте се. Около Петровден аз ще ви изпроводя един човек, който ще да ви разкаже що трябва да се работи. Отечеството ни скоро ще да се освободи. Пригответе се.“^[16]

Това писмо е било хвърчащ лист, предназначен за хайдути, както и за мирни още съзаклятници. Панайот бил пратил Паскаля, един от неговите верни хора, да обиколи Тракия и Македония и да се повиди с „приятели“. Паскал, след няколкомесечна обиколка, връща се с добри известия и с туй писмо на ръка. Навярно, дали му го съмишленици из страната, а самото писмо ще да е обикаляло отдавна от ръка на ръка по всички краища на България.

Лесно е да се разбере, че приготовленията бяха най-деятелни, и то не само от българска страна. Безпокойният дух, който царуваше в Сърбия, не бе тайна и за турците. Почнали се бяха въоръжения от всички страни. Отношенията между Портата и княз Михаил станаха до крайност изтегнати. Още есента 1861 големи пълчища башибозуци били свикани на сръбската граница и почнали се, както винаги, грабежи, убийства, нахлувания – похвати тъй добре познати, като обичен навик на турците. Същата есен още избухна движение и в Херцеговина. Не след много, в началото на 1862, Черна гора се залови за оръжие. С една дума: сега беше ред и за Сърбия. Туй бе въодушевило и нашите борци. Чувствата бяха искрени и надеждите близки.

Едновременно бяха почнали и предизвикателства в самите улици на Белград – между събраните там въоръжени сърби и турския гарнизон. „Приготовлението на Сърбия беше тъй трескаво за война, че княз Михаил пише с дата 21 юли 1862 на Ив. Ристич, представителя на княжеството в Цариград: „Ja моjoj наjближаj околини не престаjем предковат и спремање као да бемо се сутра ухватити са турцима за перчиме.“ [В най-близкото си обкръжение не преставам да проповядвам и да подготвям така, сякаш утре ще се хванем с турците за перчемите“]^[17]

Нямаме точни сведения за числото на българските доброволци, събрани в столицата на Михаила. По някои източници те били 800^[18], по други 5–600^[19], а според Г. Димитров само четата на Ильо състояла от 1200 души^[20]. Княз К. Богориди подарил 5000 жълтици, дадени на Раковски, за да се въоръжат хората^[21]. Всички събрани четници били турени под водителството на Раковски, който официално се признавал за всеобщ войвода на българите. Планът бил: щом Сърбия обяви война, голямата чета на Раковски да прегази границата и да поведе всенародно въстание в България. В духа на този план Раковски праща на хайдути по Балкана и на мирни по села и градове юнашка покана да чакат до Петровден^[22]. Към края на февруари от Търново, където ставали трескави приготовления, както в Сливен и в много други места в България, бил пратен Хр. Х. Николов до Раковски в Белград, за да узнае хода на работите там. Тогава Раковски изпратил Х. Ставри Койнов от Сливен и Николча Паскалов от Ямбол да организират въстанието.^[23]

Та, с една дума, това е било егоизмът на Раковски – то е „злоупотреблението“ на народните жълтици, за които шуми тъй лековерно Кисимов.

Но, за жалост, работите после неочаквано бяха взели обезсърчителен развой.

Турският гарнизон в Белград, възбуден до крайност от кървавите схватки, настанали по улиците на сръбската столица, на 3 и 4 юни обърна своите топове и бомбардира града. Това предизвика намеса на европейските сили. На 10 юли се отвори конференция в Цариград. Макар надеждата за война и да не угасваше, но княз Михаил беше поставен в мъчително положение да чака със скръстени ръце решението на великите сили. Конференцията привърши своите разисквания едва на 23 август. Исканията на Сърбия не бяха всички удовлетворени, ала княз Михаил се видя принуден да подпише дванадесетте члена на Канлийския протокол, с които всички сръбски крепости се очистваха от турци, но белградският гарнизон си оставаше на своето място. С една дума: сръбският владетел се намери действително на тясно и трябваше да преглътне горчивия хап.

Дипломацията избира винаги потайни пътища и всички нейни мерки при всички случаи са предназначени само да докарат неотразимо безсилие. Разискванията отидоха дълго: наближи есен – четите от Балкана се бяха прибрали. Херцеговците бидоха изтощени, а Черна Гора беше смазана. Княз Михаил можеше сега да разчита само на свои собствени сили, а една война при тези условия беше и върхът на безумието. Всичко това дипломацията като че беше предвидела и наложи своето си. Удобният момент хвръкна и княз Михаил трябваше да се подчини.

Сега събраните български борци в Сърбия трябваше също да се пръснат. Някои мълком, в малки дружинки, прегазиха турската граница, за да прекарат зимата по-лесно в своето отечество. Други се пръснаха на работа из сръбските градове. Раковски прибра до 200 решителни момци и отведе ги в Румъния.^[24]

Това стана тъй в Белград, но в България отиваше друго. Подпаленият вече веднъж огън трябваше да пламне.

Патриотите в Търновско, щом се научват за бомбардирането на Белград, помислили бяха, че войната се е почнала, и развиха знамето за въстание. Предателството обаче развързва ръцете на турската власт и тя с време взима мерки: бунтът, тъй изолиран сам по себе, биде бързо осуетен и много жертви отидоха по вятъра.

Това е всичко, що може да се каже по положението на работите в онова време. Тези ред обстоятелства обаче определят не само становището на Раковски, но и ламтежите на целия революционен лагер в ония времена.

Урокът беше жесток. Всякога една несполука докарва упадък и реакция. Така беше и сега, след белградския разгром. Раковски намрази сръбското правителство и всичките правителства в света и вече не искаше да чуе за никаква политика.

Така е чувствал и мислил той в началото на 1866 година, когато румънците, на свой ред, го мамят за нова игра.

III.
Духът на събитията като гледище на революционерите. Обратното действие на враждата върху самите дейци. Теснота в единия и другия лагер. Безпогрешната присъда на общественото мнение. Един парадокс. Пред нова ера.

И наистина, ако българинът е могъл да бъде излъган в сръбската столица – там, дето биеше пулсът на братски чувства и славянски идеали, какво е могло да се очаква от чуждия латински Букурещ? И ако се намериха българи, които не само не бяха разбрали прясната поука, но се и повлякоха отново по румънците, то не трябваше ли огорчението на Раковски да бъде още по-дълбоко?

Ето защо враждата с комитета беше готово дадена. Егоизмът и всичко друго трябваше да бледнее пред мощния глас на събитията.

Всяка вражда, като вражда, щом се раздуха, влияе впоследствие по един или друг начин и на двете страни. Така става сега и по свадата между Раковски и комитета. Непримиримостта прави комитета и Раковски да бъдат резки, несправедливи и нетърпими един за друг, и ограничени и тесногръди сами за себе си. Така се обяснява поне крайността на Раковски в омразата му към политика, която не във всичко е безполезна, както и крайността на комитетските хора във враждата им към стария революционер, който с име и с глава стърчи над тях и който с мъдри съвети можеше и в много да им бъде полезен.

Враждата беше повлияла, щото комитетът, в страха си от немирните нехранимайковци, да се хвърли и в ония крайности, които отчасти вече познаваме. Тъй че, додето комитетските хора мечтаят с дуалистическа политика да освободят България – нещо достатъчно абсурдно, за да пребъде и докрай в историята на нашата мисъл една испанска кула, – Раковски неотстъпно вербува дребни балкански чети, представляващ с туй атлет, който от липса на истинска борба забавлява се в игра на топ.

Историята на цялата по-нататъшна деятелност на Раковски е вече израз само на това негово безсилие. Нека скицираме накратко всички събития до неговата смърт.

От 1862 до 1867 – тъкмо до смъртта, която без време го настига на 10 октомври – Раковски мисли само за чети. Той се събира с войводи, стари и млади, крепи в тях духа за борба, кореспондира с далечни и близки, а мисълта му е една: чети по Балкана. В 1864 такива той гласи две, но от тях в България минава само една, и то състояща от 12 души, под войводството на Македонски^[25]. Същата пролет Панайот от Сърбия пратил Х. Димитра „да се разговори с Раковски в Букурещ и да го пита може ли да се върши там нещо“, но Х. Димитър не се върнал, а Панайот минал с Коста войвода в България^[26]. В 1866, на път за Русия, той мисли пак за същото. В Одеса, дето той деятелно просил средства за въоръжение, пак това – само че не успял нищо да направи. Той поискал от Мироновича 10 хиляда рубли, но получил само 800^[27].

Средства, всъщност, се намирали все пак по малко от разни страни. Хр. Георгиев беше дал 130 лири, Ст. Адженов 30^[28] и др. Най-после, в април месец 1867 – същата година, когато и великият революционер издъхва – събраните момчета прегазиха Дунава: едни с Тотя до Свищов, а други с Панайота под Тутракан. Съдбата на тези слаби чети от по тридесетина души е известна: Тотю биде разбит още на Върбовка, а Панайот, след дълго и предпазливо скитане по Стара планина, след като се събра – съгласно от рано определения план – с Тотя и остатъка на неговата чета над Златица, мина в Сърбия.

Бихме казали, че Раковски и комитетът, във взаимните си ежби, безславно унищожават един другиго: толкова краят и на единия, и на другия съвпадат в анемията на едно пълно умопомрачение.

Тази епоха обаче, помимо своята слабост и своите заблуждения, е все пак интересна и назидателна. Обществото, народът от всички околни краища като че ли не забелязва грешките на българските водители или умее да се издигне над тях. И ето как.

Обаянието, което тези малки и безсилни чети упражниха върху умовете на своето време, излезе неочаквано твърде голямо.

Разбира се, това се дължеше на нещо. Приятелите на българското име ликуваха, врагът се стресна. До тогава чети, които бяха скитали по Балкана, оставаха в тъмнина – като домашна работа. Те бяха панти, хайдути, нехранимайковци; пологът им беше някоя притаена балканска усоя, някой глух кат на поробената бащиния; действията им бяха повечето лична мъст, и имената им не можеха да стигнат отвъд границите на полутъмното гнездо. Сега обаче въоръжена сила излизаше на открита, систематическа атака против цяла една държава. И това беше само начало, а борбата трябваше да продължи: от сега тя щеше да бъде с открити карти и все по-жестока, и по-упорита. Разбраха, че пожарът, който е креял дълго време, сега вече хвърля искри и пламти. Един от векове спящ вулкан се беше разбудил и заживял. Ето туй именно схващаха всички околни.

И тук именно, в туй схващане на работата, се криеше един парадокс.

Цяла година след преминаването на тия чети комитетският орган „Народност“ с истински патос се беше напъвал да научи и сляпо и видело, че оная шепа борци не бяха нещо достойно за високото, благородното, велемъдро и дипломатическо знаме на дуалистическия централен български комитет. Тая омраза към лудите глави беше тъй ярка, че не угасна скоро. Дори в ново време повествователите, корифеите на комитета – Касабов, Ат. Андреев, Кисимов – казват същото: комитетът няма пръст в четите. А че и тъй си беше това, ние го знаем сега, разбира се, най-добре. „Никой от същинските дейци на комитета – гласи например задружното писмо на Кисимов, К. Цанков и Хр. Николов – никой не вземаше никакво участие в организацията на четите, които минаха в България пролетта 1867 година. Четите не бяха дело на комитета; напротив, те компрометираха самата негова добре организирана за дълготрайно време деятелност!“^[29]

Революционерите, по същия начин, и по-късно, и по-рано анатемосваха комитета. Защото сами те наистина си бяха нагласили своите чети, а това ние добре знаем. Прочее, ето в това се и крие големият парадокс на епохата.

Общественото мнение, на пук и на едните, и на другите непримирими партизани, показа небивал каприз и си остана на своето: балканските аргонавти – мълви, тръби и ликува то – са дело на комитета! И по чудо мнозина дори и от самите дейци, по-простите, по-невинните, разбира се – тези, които не са чумосани от беса на принципните ежби – трябва да са мислили същото, макар и пред очите им да се развиваше враждата. Македонски – бузлуджанско пиле от 1868, едва година по-късно – в своите записки разказва с наивността на тъмен невежа за ония чети, че били чисто комитетска работа^[30]. Стоянов препечата ред статии от официалния орган на Дунавския вилает в. „Дунав“ – който, вижда се, е бил на онуй време и най-услужливият глашатай по въпроса – в които статии се привеждат безброй лъжливи, а може би отчасти и правдоподобни изповеди на хванати момчета от четата на Филип Тотя, и във всички, и навсякъде се проклина тайният комитет, че горчиво уж излъгал тия момчета да минат Дунава. Даже такава изповед е приписана и на Стефан Караджа от 1868 г., когато комитетът не съществуваше! После вече следват ред протести от граждани из Търново, из Русе, Свищов и др. с подобни обвинения и с клетви против същия комитет.^[31]

Но още по-интересно е, че и писатели, и изследователи от по-ново време повтарят същата грешка или поне тръбят стария парадокс. Проф. Милюков схваща четите в 1867 като непосредствено следствие от „Мемоара“ и като дело на тайния комитет, поради което и румънското правителство дори е трябвало да ги поддържа^[32]. Ч. Попов в книгата си „Черти из живота на С. Раковски“ (Русе, 1893, стр. 136) разказва, че Раковски в началото на 1867 проводил на турското правителство „един забележителен меморандум, в който се предлагало на султана да се венчее в Охрид за български цар“. Тая книга – между впрочем казано – озаглавена „Савва Раковски“, а носеща в текста, без разумно обяснение, 40 писма, подписани „Георги Раковски“, е плод на дебело невежество; с нея в това отношение конкурират само книжките на Ив. Адженов и Балкански. Ето така за интересния парадокс. Дори проф. Ал. Тодоров тайния централен комитет в Букурещ приписва на Раковски.^[33] Г. Димитров счита революционния комитет за свършено дело още преди 1864 г.; разбира се, и Раковски нарича негов автор. Той говори още за „Мемоара“ на някакъв Б. Р. (революционен) комитет. Раковски написал закон за двете чети, и те, със съгласието на българския революционен комитет, минали в България!^[34]

И ето защо всичко това.

Работата е, че хората не разбират делението – комитет от една страна, и чети от друга; не разбират политическа борба, водена поотделно от шепа изолирани хора от единия и от другия лагер. И наистина, такава борба не може да се разбере, особено от един слаб, смазан народ, против една силна военна държава. Днес и ние също не можем да постигнем с ума си – не можем лесно да го допуснем поне – една въоръжена сила без организация, без комитет, или една организация, един комитет, без въоръжена сила; не можем да допуснем да се запретнат поотделно на двубой с цяла една държава и да си правят още илюзии за успех: не, това е невъзможно; то си е нещо непрактично, ефимерно, безцелно; то е един абсурд. Трябваше организация, както трябваха и въоръжени чети, но комитет и чети трябваше да вървят заедно.

С една дума, ето ни източника на оня парадокс.

Трезвата, спокойната мисъл, непричастното в нищо, но винаги правдиво обществено мнение – или просто хората, неизвестната и тъмна маса – застава по-високо от водителите, вижда по-далеч от мислещите, стои по-горе от враждата, от тесногръдството, от партизанския бяс. Тя, тази тъмна маса, мисли, чувства, вижда един борец, един народ, който се е вече отърсил от глухия сън на робството, който се организира и който дига меча за смъртна борба. И в нея, в масата, има и верни сърца, които ликуват, додето врагът, също пресметлив и хладнокръвен, се стряска. И нека заключенията и на едни, и на други – и на свой, и на враг – нека възгледите им в известен смисъл да не отговарят на действителността: но те изразяват логиката, нуждата, задачите – най-после, изразяват духа на времето.

Даже и Берковски, един от по-късните повествователи, колкото инак и да е добре осведомен, като разказва за българските младежи, възпитавани през 1864–67 в сръбските училища, отдава туй на ходатайството на букурещките българи: братя Христо и Евлоги Георгиеви, Д. Ценович, Марин Бенли и пр., „които, казва Берковски, действали в тоя случай от името на българската емиграция в Румъния, като членове на българския централен революционен комитет, основан от Г. С. Раковски“.^[35]

Духът на времето!

Понякога един страх – нека бъде той и напразен – издава разбойника, както винаги една неволна засмивка – доловена от наблюдателното око – открива страстно предадения на делото човек. Духът на времето! То е нещо неуловимо, тайнствено, ново – то е едно цвете. Духнат пролетни кротки ветрове, грейнат приятелски лъчи – и ето ви отведнъж изневиделица изпъкнала тревица из земята: то е пъпка, но то е и цвят. Защото изпъкне ли веднъж – свършено е: новият, младият сезон е настъпил. Ние го чувствахме и по-напред в атмосферата, но сега е свършено: ние го видим живо пред нашите очи. Кой вече ще се усъмни в новия сезон, в цветето? Кой не ще да вярва, че още и отнапред го е чувствал?

Кой можеше да се съмнява още за четите? Кой можеше да вярва, че те не идат от комитета, не произлизат от комитетските идеи, от идеите за новото, за свободата?

Комитетът съществуваше, за да спечели свобода на България. Нима четите бяха за друго?

Панайот и Тотю отварят пред нашите очи вратата на една нова епоха: епохата на комитите. Комитетът и Раковски – това са едни и същи сеятели, макар в разногласие: онези войводи са хвърленото семе.

Наистина, чувства се все пак организираната политическа борба. Само че тя още не е решителна. Няма още единство в нея. Идеите са още незрели, не са още определени.

Всъщност, и в единия, и в другия лагер, заедно взети, липсва нещо много важно. Нека бъдем прави, нека означим липсата.

И наистина, комитет има, чети минават, но и едното, и другото е нищожно и не чини. Или поне, ако чини, то чини малко – само колкото да възбуди идея. Защото всичко това е само нерешително начало. То е почти вятър.

Там липсва нещо цяло и неделимо само по себе, нещо практично и силно или най-после нещо органически скопчено: липсва същинска революционна организация. Защото тайният комитет не е революционен, а плановете на Раковски и на хайдушките войводи са нещо частично. Трябва целокупна организация, трябва такъв комитет, който сам да е въоръжена сила и сам да се бие с врага.

Ето тук вече стоим пред прага на една нова и велика ера.

^[1] „Миналото“, писмо на Ат. Андреев, „Народни права“, „Българска Сбирка“, и личните спомени на Ив. Касабов.

^[2] „Арх. Изследвания,“ 244.

^[3] Записки от живота на Г. С. Раковски, Русе, 1895. Свитък III А, 51.

^[4] Пак там.

^[5] Във всички по-първи източници, които цитирахме до сега и които пак ще засегнем по-нататък.

^[6] В. Панайот Хитов, който твърди, че през 1866–67 са презимували в Циганка, при Балкански (стр. 69); Ив. Адженов, Ш. А. 61, стр. … – П. Карапетров, напротив, е на мнение, че Раковски се завърнал от Одеса след излизането на мемоара („Сбирка от статии“, стр. 283). Проф. Милюков е на същото мнение. Той казва: „както се знае, Раковски дойде в Букурещ след обнародването на мемоара“ („Български преглед“, 1899, IX–X, май–юни, стр. 66). Мемоарът обаче е отправен през февруари 1867, както видяхме, а почтеният професор дори твърди, че това е станало през март (ibid., стр. 63). Което ще рече, че след това време не би могло вече да се мисли за презимуване, за което говори Панайот. Че и да предположим, например, че воеводата е погрешил спомените си – и това едва ли може. Панайот е чакал в Киприяновския манастир, докато Раковски се върне от Русия, а спомените си пише едва след 5–6 години (1871–1873). В такъв къс срок не е лесно да забравиш къде си прекарал цяла една зима, не е лесно също да забравиш и времето, когато си чакал някого, особено в един манастир. Ч. Попов пък казва, че през 1866 г. Раковски няколко пъти ходил до Одеса и се връщал, а когато властите го преследвали, той и П. Хитов отишли само до Браила и пак се върнали в Букурещ („Черти и пр.“, стр. 186), което е съвсем неприемливо.

^[7] Касабов пише с късно доживяла омраза, че „Диамандеску“ (Диамандиев) бил изключен от председателството на комитета, а това станало, защото, казва той, Диамандеску бил съобщил на Раковски комитетските работи, без да положи Раковски клетва, и Ат. Андреев искал да убие Диамандеску („Нар. Права“, 1901, № 106).

^[8] „Моето пътуване“, 69.

^[9] Ibid.

^[10] „Нар. права” 1901, № 195.

^[11] „Българска сбирка“ г. VIII, 44.

^[12] Ст. Заимов „Етюди“, 205.

^[13] Г. II, 14 юни, № 81.

^[14] „Записки“, 28.

^[15] Ibid.

^[16] „Моето пътуване“, 30.

^[17] „Бомбардирванье Београда“ 65.

^[18] З. Стоянов, „Васил Левски“ 28.

^[19] Македонски, 33.

^[20] „Княжество България“ II, 202.

^[21] Стоянов. Ibid.

^[22] Панайот Хитов, 36.

^[23] Кисимов „Дунавска Зора“ 1869, II, № 31 – Г. Димитров пише през март. (II, 202.)

^[24] Македонски, 33.

^[25] „Записки“, 84.

^[26] „Моето пътуване“, 56.

^[27] Ibid, 68.

^[28] Ibid, 76.

^[29] „Българска Сбирка“ год. VIII–43.

^[30] „Записки“ 39.

^[31] Ср. „Четите в България“ 244–280.

^[32] „Бълг. Преглед,“ V, IX—X, 67.

^[33] „Бълг. литература“ 1896, 193.

^[34] Г. Димитров „Княжество България“, II, 253.

^[35] „Из възпоминанията ми“ 1, а също 35.

Димитър Тодоров Страшимиров е историк на Българското възраждане и специално на Априлското въстание, писател, педагог и обществен деятел. Брат е на писателя Антон Страшимиров и левия политик Тодор Страшимиров.