История на Априлското въстание

Димитър Т. Страшимиров

ТОМ I
ПРЕДИСТОРИЯ

Глава пета:
Революционният комитет под Левски.

I.
Нужда от административно единство. Как се полага основният камък на революционния комитет. Гигантските сили на Левски. Въпросът за Димитър Общи и самоопределение на апостола. Вътрешна и външна организация.

Създадените през 1869 и 70 кръжоци бяха разхвърляни на всички страни и живееха всеки за себе си. За да има единство и единството да роди сила, наложително бе да се издигне една обща организация. Само тъй всички разхвърляни гнезда щяха да образуват едно мощно цяло.

Срещаха се и чисто административни трудности. Липсата на единство и благоустроена отчетност всяваше недоверие у платците на членски вносове. Никой не е могъл да знае дали правилно се употребяват събраните суми. Това недоверие можеше да попречи на успешния ход на работите и да убие агитацията още в самото ѝ начало. С една дума, не е могло тъй да върви. Безредието и пълната неизвестност нямат авторитет. А в основата на всяка организация, била тя явна или тайна, трябва да лежи авторитетът на здраво и безгрешно съзидана сграда.

Ободрен от успеха на първите стъпки, Левски скочил в 1871 до Букурещ и там, в общество с Каравелова, двамата революционери, при взаимна оценка на спечеленото, решили да положат основния камък на един български революционен комитет. Този комитет, обаче, бил провизорен – такъв го искал сам Левски. Начертали устав на комитета в ръкопис; Левски го нарекъл уставо-проект. Самото произхождение на уставо-проекта в ръкопис е нещо твърде тъмно, както ще видим на свое място. Тоя ръкопис апостолът разнесъл после из България – да го видят приятели там и да направят своите бележки върху него. Пролетта 1872, откак проектът обиколил всички приятелски гнезда във вътрешността, навсякъде грижливо преписван, обсъждан и допълван под ръководството на самия Левски, събрали се в Букурещ представители от готовите вече кръжоци на общо събрание. Тук, на това събрание, провизорният комитет, с одобрение на хората от вътрешността, които довел Левски, бил провъзгласен за „Централен бълг. революционен комитет“. Уставо-проектът станал устав. Последният бил веднага напечатан и, с него в ръка, Левски тръгнал сега и подвел под клетва всички свои верни дотогава хора.

Левски по тоя начин издигна зданието, на което Каравелов носеше само идеята, дадена, впрочем, от самите времена. Каравелов, сам по себе си, щеше да остане завинаги само мечтател на тази идея; но мощният архитект схвана идеята, начерта плана и изправи цялата сграда. Трябвало е колосален природен ум, за да се изпълнят подробностите без предишен образец пред очи, висок ентусиазъм и неизчерпаема енергия, за да се разбие тинята на мрака, трябвало е вяра сред общата нищета, и такт и сила на характера сред общото колебание, и челичена воля, и много други още дреболии, за да се издигне туй гигантско здание из едно тъмно нищо!

Когато един от гранит съграден човек и с капацитет като Левски се нагърби да осъществи една коя и да бъде мисъл, едно кое и да бъде завещание на философ или мислител, тая велика задача е вече толкова чужда рожба, колкото и негово собствено вдъхновение. Това е ролята на Левски.

Именно тъй схваща и сам апостолът своето положение в новата организация, или поне тъй е трябвало да го схваща, за да понесе венеца на оная мощ и висота, която прояви. И наистина, Левски е душата на революцията, той е нейният най-висок съдия и нейният гений. Като четем писмата му, колкото и малко да са запазени те, ние чувстваме, че този самобитен човек не само че сам е създал себе си и че никому не дължи своята сила, но и сам чувства своето достойнство и затова и държи челото си тъй недосегаемо високо. И когато проучваме сега как стъпка по стъпка се развива революционната организация – как постепенно се издига туй мощно здание, ние не можем да не гледаме напред си и тоя гигант-архитект, който едновременно се издига пред нашите очи, расте и възвеличава се до безсмъртие.

Най-добрият от поетите на по-новото време, Вазов, в „Под игото“ – най-популярният роман в нашата литература и най-великата работа на своя майстор – опита се да възсъздаде типа на силните борци от миналото и, струва ми се, дори засегна и черти из живота и на самия велик апостол, но той ни е дал само образи на баби. Неговите герои треперят пред безогледната логика на простия, но инак бистрогледен народ, който е въодушевен и героичен, но който вижда своето безсилие в предстоящата жестока и неравна борба, а затова и превива се и намества се и обезличава, защото е практичен и мъдър. Те треперят пред бистрогледния този народ и в незавидното положение, което сами си създават, те – тези поетически бунтовници на големия роман, създания на най-големия ни поет – лъжат дори оня народ, че са агенти на Русия. Левски това не е. Тази негова черта трябва хубаво да се разбере и оцени, защото определя в голяма степен и независимите основи, на които почива и самият революционен комитет.

Несъмнено е, че същинският предмет на настоящето наше изследване – Априлското въстание, което пламна само три години след смъртта на апостола – почива непосредствено върху ония основи, които сам Левски положи. По-късно ние ще се спрем неведнъж върху тоя факт и ще го докажем с цял ред данни. Прочее, за да знаем добре онова, което собствено е наш предмет, длъжни сме стъпка по стъпка да проследим и туй, което гради апостолът сам. Така само ще можем, на свое място, да определим кое е готово дадено и кое е ново, или по-добре, така ще оценим кому каква заслуга се пада.

Трябва грижливо да пресеем всички ония особености и атрибути, които революционният комитет още от самото начало на своето съществуване побира в своята цялост и които са трайни. И както казахме, самото здание на комитета се издига тъй, както се издига и личността на Левски. И нека читателят не се удивлява, че говорейки лично за апостола, ние ще разбираме комитета и обратно; като говорим за комитета, ние ще очертаваме майстора му.

Забележително е изначало как Левски сам определя себе си. После, интересно е как той, като съзнава малко по малко своята мощ, захваща да диктува. А разбира се, като говорим за това как Левски диктува, трябва да се разбира съвсем друго. Трябва да си припомним всичко, що разгледахме досега. Ние се запознахме с Тайния комитет, изучихме ролята на Раковски и на четите, знаем и русофилския комитет: всичко туй расте и се движи на другия бряг на Дунава. Шумът, който тия групи дигат около себе си, говори на света за България. С една дума, светът знае за България само по онова, що се говори вън от нея, или по-добре, България говори със света само вън от своите предели. Ония чети и комитети ръководят отвън и диктуват вътре. Сега, при Левски, става изведнъж друго: вътрешна България диктува на всичко, що е вън от нея.

Та, просто казано, това е собствено и Левски, и едва ли може да се помисли нещо друго, когато е дума за него.

Прочее, нека поразгледаме по-отблизо тоя самобитен великан, нека се позапознаем лично с него. Както се каза, на първи ред ще видим как той сам определя себе си, а после и как вече диктува.

Има един интересен епизод във всичката онази велика епопея, която носи името на апостола – епизод, който после взе и най-печален край: доведе гения на българската бунтовна мисъл до въжето.

Това е случката с Димитър Общи.

Каравелов, като интелектуален глава на организацията, намерил за добре да изпрати Димитър Общи, един отличен авантюрист, за вътрешен деец или, по-добре казано, за помощник на Левски. То е било в крехкото начало на делото. Апостолът посреща новия си помощник с пълно доверие – с такова, каквото е той завинаги питаел към своя учител, към Каравелова. Но личи си, че учител и ученик не знаят още добре ни себе си, ни един другиго.

„С Димитър Общия получихме писмата и печатът“ – известява Левски на 6 юли 1871 писателя за пристигането на авантюриста – и толкоз: нищо повече.^[1]

Но Общи скоро наварява такава каша, която за нищо не е, а виновник за това е интелектуалният глава на организацията, виновен е учителят. Минало се вече година, Левски бил в Букурещ, комитетът се оформил, сам той, Левски, казал, че Общи не е човек „за таз работа, а само да го водиш след себе“, но няколко „по вишегласие“, както бележи сам апостолът,^[2] не приели забележката му, не се съгласили, отхвърлили предложението му – с една дума, натрапили му Общи с парламентарно болшинство.

Левски кипи, но още не издава себе си. Д. Общи, пише той на комитета, ще го извадим от службата му (четете: ще го извадя) поради неспособността му. По ония места, дето беше отреден, готови съставени частни комитети само да ги нагледва и подканя в работите им и от време на време да дава сметка, той излязъл от границата си и, според както виждам, по естествения му характер – хвалби по-многото лъжи – пред съучастниците вече, но и по кръчмите на хората, говорил: „Ей, братя! Купувайте си оръжие, че знайте ли, лятоска има нещо!“ Д. Общи от нашите страни да го махнете, защото инак не сме вече в работа“ – т. е. инак зарязвам всичко.^[3]

После вече апостолът поканил за сетен път Общи да представи сметка, авантюристът отказал.^[4] Вироглавството и неспособността му забелязали много съучастници и плачели се на апостола. „Всичкото това, казва тоя със сурово достойнство, произлиза, че той“ (авантюристът) „не може да оцени като как трябва да се почита народната работа. При всичките тия (обаче) аз не съм му казал още нищо, а викам го да дойде и да се развиди той ли е крив, или търсят извинение, които го нападат, търсят причини да не са вече в работа!“

„Но пък хората (що се плачат) – раздумва се и продължава той – са здрави (т. е. заслужват вяра!) и по-първите са по ония страни; помните и представителят с очилата как говореше за него (в заседанието в Букурещ през май 1872) сега, ценете и осъждайте: аз ще съдя най-после.“^[5] По-накрай, на същото място, отрязва: „Но отсега, ако ще върши работа (Общи), ще му определя и разноските, според както виждам.“

Тука вече силата се чувства. Туй не е борба с Общи, туй е борба с Каравелова, с външния комитет за самоопределение.

И свършва, разтресен, но из дълбоко, както някога се тресе и стихията на океана: всъщност тя е спокойна, тази стихия, но това спокойствие – то е грозна мощ. „А кажете, прибавя заплашително той, и на Анастаса (Хр. Попов, един от съюзниците на Общия) да дойде да му дам мястото си.“

Но неговото място – товарът, който сам той доброволно и тъй великодушно носи, не е за всекиго и той съзнава това. Той съзнава товара и назовава и определя го дори в подробности. „Нека дойде – казва той на същото място – да разполага работите на всичките частни комитети, да управлява всекидневните им криви постъпки, да посреща тайните пощи, да взема и дава писмените им отговори, да дава пълномощия на работниците според способността на човека, да намира хора за тайна полиция, да ги нарежда и да се споразумява с нея и пр. и пр., с една дума, да му поверя канцеларията си, да държи дневника на тая работа, защото като гледам, че всичката ни работа опира до пари, пък няма, та не бих стоял на едно място ни минута! И денят и нощта да ми са ден и в късо време мога да намеря пари без печат за тая работа. Търся такъв, за да му поверя горните, пък аз да падна по пеша на парите. Байо! (Каравелов) и на вас (комитета) казвам: препоръчайте ми такъв един, да даде кефилите си (поръчители) и да остане да върши. Но ще кажете: ти кого си дал за кефил!“

Тук вече вълната се подема гигантски от самото дъно на пропастта: „Ето работата, която съм я довел самичък до тук, и самичък искам да дам сметка за доходите и разходите, и самичък показвам как трябва да се върши, за да не може да пропадне парица и да не смеем да се лъже!... Това е моят кефил.“^[6]

Работата е, че той иска поръчител, а не го иска комитетът. Иска поръчител, за да връчи делата, които са собствено негови и които той никому другиму не дължи.

Но Общи намерил някои съчувственици в Орханийско.^[7] Интригата се разширила, неприятни писма зачестили към Букурещ. Общи захванал да се хвали наляво и надясно, че той направо с Каравелова взема-дава, а другиго не ще да знае, и оттук нататък комитетските дела самичък ще поведе по своему. Работата завила към лош край.

Тогава Левски, изваден най-после от търпение, обръща опакото на листа: „Това, което се е случило досега (с Общия), да се разправи, пише той на 16 септември 1872, па вече да не слушате глупци и да не препоръчвате хора, като очите ви на всички вас (членове на комитета!) равно не гледат. А ти, Байо (Каравелов!) и сами виждаш, че досега с гледане на уста (т. е. че слушал само бъбривите уста на Общия!) не си познал още нищо и никого. Това да си го кажем в очи не е срамота! Така правят честните хора. За напред недей ми препоръча работник така, като Д. Общия. Па, според думата, която съм дал пред членовете на Централния комитет, нямам право нито да вземам, нито да дам извън българско без знанието на председателево, както и другите членове на комитета или пълномощници (апостоли!) като мен нямат право да вземат и дават из Българско без моето знание!“

Просто и ясно: той е господар вътре в България и не иска повече да му се бъркат. И в качество на такъв – на господар и повелител вътре – ето как ще постъпва занапред с всички ония, които комитетът си позволи да му праща: „Който не е чист, убивам го; на неразбрания не давам онова, което видя, че не е за него; изпитвам човека в работа и така го пущам за по-нататък!“

И мотивът за туй заповедничество, за тоя диктаторски тон не е суровата сила, не е съзнание на фактическото господство, а съзнанието, че е прав. Една желязна логика стои в основата, и той дава тази логика веднага, за да мотивира, може би, и за да не бъде и претълкуван. Изразът пак е, като винаги, прост, своеобразен и сърдечен, като самият човек. Ето тоя мотив: „Ако вие ме не сте познали, който се търкалям десета година в тая работа, то за другите сте съвсем излъгани, т. е. не че ви заповядвам, ами защото вие не знаете и не можете.“^[8]

В тая правота и сърдечност, и после, че е тъй спокоен и прост, когато забравя горчивините, които му са нанесли, и удара, който сам нанася, и най-после, че мисли само тежката отговорност на задачата, с която се нагърбил – всичко друго не вижда или не иска да види: ето в това се крие същинското величие на Левски. Проучете кого и да е от истински великите хора и ще видите пак същите качества, пак тая сърдечност и простота и беззаветна преданост към делото.

II.
Нова ера в епохата на „комитите“: комитет посред народа. Центърът на тежестта е вече отсам Дунава. Нов хоризонт. Принципът за независими действия. Разлика между идеите на Каравелова и Левски. Практичните и широки възгледи на последния.

От 1866 до 1872 са пет или шест години, само пет години, откак в Букурещ пръв път прозвуча името на комитета и разтресе духовете, ала ето че работите са вече коренно изменени: центърът на тежестта не е вече в Букурещ или в Белград, не е вън от пределите на България, но вътре в нейните граници.

Това е вторият период в епохата на „комитите“, а то е период на комитета посред самия народ.

Най-съществена черта в този нов период е, разбира се, туй, дето силата е вече в ръцете на вътрешните. Ние можем да се уверим в това с данни. Още на 10 май 1870 Левски пише спокойно и просто, както прилича на една действителна сила: „Ако нам ни не уйдисва (т. е. ако ние, в България, не сме готови), вий нищо не можете направи.“^[9]

Но при туй ново отношение на силите – вътрешни и вънкашни – дето вътрешните диктуват, възниква едно ново гледище, печели се нов хоризонт, което е най-важният придобив на времето. Работата е тук, че вътрешната организация не само е самостоятелна, сама за себе си и за своите дела, но тя представлява България, а България трябва също да е самостоятелна в своите начинания и идеали и сама трябва да решава своята съдба, особено когато намисли да въстане.

А ето още един куриоз.

Не е само идеята на Каравелова за балкански съюз, но стъпка напред: България не трябва да въстане, когато другите ѝ кажат да направи това, но тя трябва да чака и когато другите се заловят за гуша с Турция, само тогава, и то ако е готова, нека да използва момента. „Стига сме се лъгали“, казва Левски.

И наистина, онези думи, които току-що посочих: „ако нам (във вътрешността) не уйдисва, вий нищо не можете направи“, са придружени и с енергичния израз: „Има време да се гледат работите за през Сърбия, само да видим как ще докараме ние от тук времето.“^[10] Мисълта е ясна: няма да ни подбутнат чужди сили да въстанем, а ние ще въстанем само когато бъдем сами готови.

Тази идея на самостоятелност е изразена и на друго място и с по-голяма енергия. „Целта ни в Българско е братство!“ – пише Левски в едно писмо от 25 юли 1872 и развива същите идеи, които в наши дни правят чест и на Македонската вътрешна организация: братство между народите и вражда към всяка националистична агитация! „С всекиго, без да гледаме на вяра и народност – пише той – ръката си подаваме всекиму, който желае да пролива кръв с нас заедно за живот и свобода човешка. Тук думата ми е за нашите братя сърби, които така също изповядат свобода или смърт. И ето времето да покажат действително, че тия са сърби и братя на българите. Ако ли не (ако сърбите не ни помогнат), то ще търсим на друго място. Ако ли от нийде няма помощ за българина, то работата си ни е пак работа.“^[11] И още на друго място: „Всекиму са известни от 1862 до 1868 техните (сръбски) пречки на нас, затова трябва да бъдем предосторожни във всичко, като имаме за огледало и примери доста.“*)

Разбира се, целият този поход преди всичко е обица на ухото на Каравелова, а според него и на целия революционен комитет в Букурещ, който води сърбофилска политика.

И ето още един случай.

Комитетските хора във Влашко, повечето отвлечени мислители като Каравелов, събрали се и решили помежду си да пратят вече хора до сръбското правителство, та „в едно време и сърбите, и ние, кой с каквото може, да избием господаря си, който ни е заял и иска му се да ни дояде с жени, с деца и с всичкия ни имот.“ Отвлечените мислители намерили, именно, че е часът ударил за работа, и бързат. „Братя, размислете се пак хубаво“ – пише Левски – „доста сме се лъгали от хората, па и от помежду нази си и отлагали от година на година. Сега сме се заловили както трябва на работа ... Но чак тогава, когато съберем и четирите краища на България в едно и направим прописът си, та да видим какво имаме пред нази, че тогава за хора да пратим в Сърбия; па ако тая не щат, то нас няма кой да запре.“^[12]

Ала най-релефно изпъква практичното и независимо гледище на Левски в едно неиздадено писмо из сливенската архива. Есента 1872, когато хванаха Общи и делото грозеше съвършено да се разруши, Каравелов настоятелно поискал въстание, а Левски отговаря: „Помощта на Сърбия и Черна-Гора ние разбираме само тогаз, когато са вплетени те в бой с неприятеля.“ С други думи: тъй като сега те не се бият, то и ние няма да въстанем.

Че тук има една еволюция в развитието на въстаническите идеи и един по-практичен и широк хоризонт за действие – това лесно всеки разбира. От руските волентири в 1854 и сръбските в 1862, в които свободолюбците – синове на България – не са друго освен съставна част на чужди армии; от влашкия комитет в 1866 и сръбско-българския договор в 1867, дето нашият комитет пак беше колело на чужда ос, и дори от замамчивата балканска федерация на Каравелова – федерация, която е все пак сръбска мечта за хегемония, защото предвижда сръбския княз за югославски господар – от всичко туй до поменатите идеи на Левски има една гигантска стъпка напред.

Печалното развитие на събитията и предателството махнаха скоро този гранитен апостол от сцената и не дадоха му да осъществи своите широки планове. По-късните апостоли не постигнаха неговия практичен гений; въстанията, които следват в близки години и които ще изучваме специално, са имали, както ще видим, само по-близка, а може би и случайна цел.

III.
Организационното дело на Левски. Съдбоносният въпрос за пари. „Печат на привременното правителство“. Поканително-заплашително писмо. Начало на революционния терор в България.

Нека разгледаме сега последователно всичко, що Левски върши за уякчаване на революционната организация, и всички по-забележителни случки, що съставляват нейната история.

Първата главна грижа на апостола беше да образува приятелски гнезда, да достави пушки, за да въоръжи хората, и да събере пари – пак за пушки и за разноски по градежа на новата организация. „Нека се съберем и с пари, че тогава видя щем какво ще работим“, казва той: „Парите са водител на всичко; тогава знаем и за какво да приказваме.“^[13]

Действително, пари мъчно се събирали – богатите хора не се въодушевявали от въстанически идеи, а пушки не беше възможно, разбира се, да се доставят без средства. „Работата ни за сега в Българско е тая, пише Левски на 5 февруари 1871 г.: да търсим средство да си купим от по-чистото оръжие – пушки до четири–пет хиляди. А отде и как ще ги пренесем, това ни е май мъничко. Но добър е Господ, веднъж да се сдобием с пари.“^[14] 

Парите са един съдбоносен въпрос за организацията. От началото има недоверие, защото липсва отчетност, и апостолът се грижи да уреди въпроса. Отчетност и организация, наистина, се уреждат, и то достатъчно и в скоро време, но и това пак не помага. Въпросът за пари и пушки виси и докрай като Дамоклев меч над главите на българските отечестволюбци: пари няма.

Още на 5 февруари Левски пише да наредят печата на „Привременното правителство в България“ – под който вид провизорно планираният в Букурещ централен революционен комитет се представлява с действията си във вътрешността. Този печат трябва да е голям „колкото един бешлик, в средата левче с корона, а наоколо надпис: „Привременно Българско Правителство в България.“^[15] Почти в същото време апостолът настоява да се напечатат по-скоро в Букурещ и да му се пратят в България квитанции. На 10 май той все още настоява за печата, който не е получен: „Дано прибързате, пише той, с печата да го изпратите, защото без него работите ми остават назад, също и пари няма без него: на където и да отида, думите ми са тъмни, като не дотам вероятни без него.“³)

Левски настоява, щото заедно с квитанциите в еднакво число да се напечатат и „ония книги“. Когато в края на 1870 или началото на 1871 бил при Каравелова и там се турила основата на Централния революционен комитет, а се взело решение и за „Привременното правителство“, апостолът докладвал за трудностите, които се срещат при събирането на пари. Било че хората не доверявали, защото организацията не се ползувала още с достатъчен авторитет в широките кръгове, но още и мнозина богаташи, консервативни и скъперници по натура, отказвали просто да жертват. Тогава се взело решение и редактирали едно заканително-заплашително писмо. В началото на 1871 г. апостолът е вече в България, навярно с туй заплашително писмо в ръка, но едва тук сега практично се догажда, че „ония книги“, т. е. писмото, не трябва да бъде в ограничено количество като прокламацията, но да се напечата в еднакво число екземпляри с квитанциите, защото всяка квитанция трябва да се предшества с покана, т. е. с писмо. „Нали така казва указа от привременното ни правителство, разяснява Левски, че кой колкото жертва, ще му се даде билет печатан срещу дадените му пари и един знак от привременното ни правителство? За това, колкото са ония листове, толкова трябва да бъдат и печатни билети.“^[16]

На 20 юни той известява, че е намерил вече в Тракия „един лист от печатаните писма“, изпратен по околни пътища и без негово известие от Букурещ, за което се сърди.^[17]

Разписките са били, навярно, получени, защото апостолът не споменава вече за тях, и всичко бързало да влезе в своя ред, но парите пак още дават мъка.

Получаването на печат и квитанции донася на апостола нови надежди, нова енергия за по-успешна работа. „За пренасяне на писмата ни човек (поща!) – пише той от онова време – ще наредим, като се сдобием с пари, и то може твърде скоро да се нареди; и друго и друго (ще наредим). Досега мъчно ми беше за всичко, защото парите ми са пречили; от днес оставям другите работи малко слабо, та ще обърна внимание за пари. Мъчно? Но няма какво да се прави. „Я кирава (печалба), я морава (смърт) – ще бъде.“^[18]

Последните думи, естествено, са вече сигнал за терор. Терорът бил приет по принцип и турен в изпълнение. Първоначалното решение за него, както вече се догаждаме, пада в Букурещ. Когато се редактирало там въпросното поканително писмо, имали предвид не само покана или дори заплашване, но и систематически упражнени насилия, за да извадят пари. Ето защо и това писмо трябва да приемем като същински родоначалник на терора в България.

Но ето и самото писмо: то е едно от най-знаменателните документи, който ни илюстрира първите още несигурни стъпки на революционния комитет. Съчинено трябва да е от Каравелова. „Привременното правителство“, което е подписано като автор на писмото, ще да е също плод на една богата фантазия: зад тия заплашителни листове, които говорят за народно отмъщение, това правителство, тайно, неизвестно и силно, може би, трябва жестоко да смушка духа на незаконно и тайно тероризираните верноподани данъкоплатци на султана. Писмото гласи:

„Господине ...!
В ...
Всеки въобще българин иска днес своето добро и желае да се освободи от агарянското робство, следователно и Вие, ако сте само българин и честит човек и ако желаете доброто на отечеството си, трябва да се предадете с всичкото си сърце и душа на народното дело и да покажете, че сте достоен син на България и свободолюбив човек. Повтаряме, ако сте Вие родолюбец, християнин и мъж, то трябва да изпълните гореказаните наши и на всичка България желания; а ако ли не, то честните и родолюбивите българи ще да Ви прокълнат и твърде скоро ще да Ви изпроводят при ... Сещате се. Предателите, чорбаджиите, изедниците и турските подлизурки ще да висят на едно дърво с нашите неприятели – страшно ще бъде народното отмъщение. Който днес не желае да бъде свободен, той не е българин и не е човек! И така, Вие сте свободни да изберете за себе си път и да вървите по него, т. е. или с назе и с народът, или с турските джелати и кървопийци. Побързайте да запишите името си на страниците исторически с златни или с черни думи и постарайте се да явите по-скоро: черно робство ли искате или златна свобода.

Нашите желания са Вам известни, но ние пак трябва да Ви ги повторим. Ние желаем да се освободим изпод турското иго и да бъдем хора. Пригответе се и Вие и очаквайте оная минута, която ние твърде скоро да удари. Но за да извършим това велико дело, нам са потребни две неща: хора и пари. Хора ние имаме, а пари нямаме; но с Божията помощ ще да найдем твърде скоро и тях. Нашият главен народен комитет е избрал нас да съберем потребните за нашето освобождение пари, и ние ще да ги съберем. А от где? – Ние ще да ги съберем оттам, отгдето са ги събирали и другите народности, т. е. от самият народ. И така, ние предлагаме и Вам да пожертвате веднъж за всякога щото можете и колкото можете. Всекиму из Вас ще бъде даден билет от българското привременно правителство; а това правителство ще да отговаря за дадената му сума пред народът, т. е. пред българският народен революционен комитет, който така също ще да отговаря пред бъдещето Българско свободно правителство. Привременното българско правителство ще да държи подробни сметки отде колко е вземало, де ги е употребило, колко българи са погинали, как са погинали и пр. и пр. Щастливи са ония наши народолюбци, които повдигнат ръка за своята свобода – техните имена ще да се славят вечно; а страшливите, изедниците и хладнокръвните ще бъдат проклети во веки веков. Който е българин, когото е българка родила, и който не иска да бъде турски роб, той трябва да жертва всичко, за да може да добие много. „Да продадем имането си, да заложим жените си и децата си, и да откупим отечеството си“, рекъл Минин.

Господине! Ние искаме да Ви кажем много, но за сега стига и толкова – от Вас самите зависи да притурите това, щото ние не сме изказали.

Вам ще да се покаже чудно нашето предложение, защото то ще да дойде до Вас ненадейно; но за чудене време не остава – историята нас не ще да чака да се чудим. Всичкото това Вие трябва да държите тайно – и Вашите най-ближни приятели не трябва нищо да знаят. Вие трябва да отговаряте сами за себе си. Гледайте да не кажете после: „Аз искам да помогна, но нямаше от де да се науча навярно, кому да дам и как да дам“. Ние имаме хора на всякъде и познаваме всекиго из Вас, познаваме състоянието Ви и даже духът Ви, следователно ние ще да намерим възможността да Ви явим .... Но вие може да кажете: „Нямаме пари“. „Вземете назаем, продайте стока, заложете къщата си и дайте първият си дълг на отечеството, на свободата и на Бога. Който помогне с щото и да е, той ще да има от нас, освен гореказаният билет, един знак, а тоя знак ще бъде неговото спасение. Когато нашите юнаци застанат под байрак (а това ще да бъде твърде скоро), то тежко томува, който им не покаже билетът и знакът си! Който не приеме участие в нашето народно движение, той ще да се счита за предател и неприятел на народът ни и ще да се разплати за греховете си; а фамилията му ще бъде укорена пред светът. Повтаряме, ако дадете доброволно щото сте длъжни да дадете, то ще бъдете честити и заедно с Вашето домочадие ще бъдете под нашата защита чак до онзи ден .... А ако постъпите с нас варварски, т. е. ако предадете писмото ни или човекът ни, когото Ви пращаме да се разберете; ако изнесете навън нашите желания и ги разкажете на някои наши български изроди, или ако търсите причина, за да не дадете това, щото искат от Вас, с една дума, ако злоупотребите нашето доверие, то страшно ще да Ви се отмъсти. Вземете си на умът, че ония мъже, които стоят като главатари в народното движение и които съставляват временното правителство, не се боят вече от никого и решили са да вървят напред, без да се обръщат назад. Ние се не боим вече нито от турското беззаконие, нито от турските мекерета! Всичките турски мъки, бесилници, пращания в Диарбекир и пр. са пред окото на българските юнаци нищо. Всеки юнак има своето предначертание в главата си; а народният комитет и привременното правителство ще да предварят всяко зло и ще да награждават всяко добро. На нашето чело е написано: „чиста свобода или юнашка смърт“.

Решавайте се сега по-скоро да ни кажете „с назе ли сте“ или „против нас“, защото хиляди юнаци очакват отговорът Ви.

(?) 1871 г. Март 10 (печат): „Привременното правителство I отд. от Б. Р. Ц. К. в България“

(подписано): I отд. от Б. Р. Ц. К. Привременното правителство в България

Левски упражнява терора с пълното съзнание на жрец, който дига нож, за да принесе една богоугодна жертва. Обстоятелствата обаче скоро показаха, че тази мярка е твърде рискована или поне изисква хора само тъй верни и сигурни, както е Левски. В ръцете на един Общи, който, като началник на тайната полиция, беше и главен лост на терора, последният скоро се превръща в разбойническо предприятие: авантюристът образувал на своя глава чета, хванал пътищата и горите и не искал вече никому сметка да дава.^[19] По тоя начин терорът не закъсне да костува и живота на Левски, а след като грозеше да разруши и целия комитет от основите, скоро изгуби и своята слава.

Каравелов е бил сам приятел на терора; в име на терора той е съчинил заплашителното писмо и пак в негово име поддържаше Общия против всички оплаквания, и доста настойчиво. Помимо това, обаче, славата на терора падна. Терорът си отиде, като отнесе със себе си „своя жрец – Общи“, а този подло отвлече по своите стъпки една скъпа жертва – предаде Левски.

IV.
Въпроси от чисто практическо естество. Мъчнотии за въоръжение. Липса на военни ръководители. Предложението на Левски да се приемат ученици във военното училище в Белград. Тъмните причини за противодействие отвън. Нови политически условия на Балканите след 1866. Нерадостни перспективи.

Средствата, които бяха събрани по доброволен или принудителен начин, отговаряха главно на практическа грижа – да се въоръжат хората. Хора имало много, но пушки било мъчно да се купят и мъчно се пренасяли в България. Ред писма на апостола засягат този важен предмет. „Така го кроя, пише той през юни 1871, парите да имаме готови на 15 август, та на 15 септември да купим оръжие… Със сто хиляди пушки можем да се снабдим, ако сме в състояние…“ Пушки имало в Одеса^[20], но съветва да се пише на одеския комитет да ги не мести още никъде и да чака, додето се нареди пътя през Сърбия. Най-после пренасянето било осигурено, място намерили и най-после и хора имало, които ще пренесат оръжието „с омайсторосан способ“, но искането е пак ограничено, види се, средствата пак били къси. „Вижте, пише Левски: ако се намират родолюбиви богати и да направят тая заслуга на отечеството ни: да поръчат от най-добрата система 500 дълги, като по-напред се изпитат на всеки десет една.“^[21] – От сто хиляди на петстотин!

А не само пушки трябвало, но и военни ръководители, които също липсват. Човекът, който от нищо създаде всичко, виждал и на всички страни. Той търси своите другари от легиона по всички части на света, гдето се биха намирали. „Ще ни трябват, пише той, хора, които да познават що-годе военната тактика; ще намерим воеводи, но не учени, а юнаци за извън градовете, като за по планини, друмища и села и пр., а за в градовете трябват по-ученички – що-годе да познават военната тактика и дисциплина; да знае кои улици да затвори и кои да отвори, кои и какви къщи трябва да осигури за профилование, каква форма да даде на шанца, който ще заобикаля града, според местоположението му, ако има реки, блата, гори, шумести места? Все трябва да знае срещу горните как да се разположи. Такива младежи имаме, които познават отчасти, дето сме учили заедно с тях в Сърбия. А всичките искат ли да мрат за Българско? То не мога да кажа. Това е ваша длъжност (на комитета!) да се поразходите бар с писма из Влашко и ще ги намерите всичките, щото има, та не знаят какво се работи в Българско“.^[22] А на друго място предлага да се отвори нова легия в Белград, „сама под други условия“, отколкото в 1867, прибавя той, като, види се, не иска да мисли за оня легион – сбирщина от грамотни и неграмотни и всякакви тъмни хора.^[23] Мисълта му е друга. „Ние се нуждаем, казва той другаде, от водители народни (офицери) за бойното поле и молим сърбите да ни дадат място във войнишкото (военното) училище за 150–200 души.“^[24]

Както този добър план за военни ръководители, така и всички широки замисли на Левски за всестранно приготовление на въстанието не намериха, разбира се, подкрепа от никъде отвън. Навярно само защото апостолът беше твърде проницателен и независим в своите планове. Сърбите не се отзоваха съчувствено. Повидимому, свидило се е, и в ново време пак се свиди на всяка външна сила да отпусне водителството из ръце и да го предостави на ония, които със своя собствена кръв искаха да се освободят. Най-добър пример е, може би, съдбата на Македония в най-ново време.

Основите въобще на тоя не твърде радостен обрат в работите и основите въобще на недружелюбието на вънкашните наши близки и далечни приятели са твърде тъмни. Във всеки случай, като посягаме към тия тъмнини, без друга ние ще допрем до един тайнствен и жилаво-заплетен възел, който като егида на една немилостива съдба влачи целия наш политически живот, както тогава, тъй дори и днес по съмнителни посоки, жестоко дирижирани отвън, било чрез приятели, било чрез неприятели. Съдбата на малки, слаби и угнетени народи е винаги такава: те не могат независимо да действат за своята независимост. Да се определят същинските пружини на тоя подземен таен лост под нашето историческо съществуване, трябват специални и критически проучвания, от каквито засега сме лишени.

Във всеки случай, туй не влиза тук, разбира се, в нашата програма. Работите в ония времена, за които говорим, се направляваха все пак от Букурещ, както сега се направляват от разни места. Русофилските кръгове там, както наши, така и самият руски представител, не се примириха с революционерите – било че поради прононсираните югославски тенденции на Каравелова те им се представляваха като сръбски хора, а било че революционерите въобще не са им харесвали, защото подобни хора не се харесваха най-напред в самата Русия. А може би, невежеството и политическите предубеждения се братимеха тук съзнателно с действителните домогвания на руската външна политика.

Сръбската политика, от друга страна, не беше вече тъй русофилска, както по-напред, което ставаше явно и от югославските мечти в Белград. С особеното внимание към българите, което от ден на ден става по-очебиещо, Русия се стараеше да издигне нов фактор на Балканите, редом със Сърбия, което естествено не можеше да отговаря вече на благите шовинистически сънища, които се присънваха в Белград.

И наистина, нови веяния си пробиваха път в политическите съдбини на балканските народи.

Работите бяха вече успели достатъчно да се изменят или показваха поне друго направление. Австрия, след поражението си в 1866 от Прусия, изеднаж изпъкна като силен фактор на Балканския полуостров. От тогава и Сърбия, като губеше надежда да извоюва своите племенни земи, взе повече да разчита на наследството на Турция в българските предели, където именно се сблъскваше с руските домогвания, и нито можеше да залегне, по какъвто и да било начин, за истинското политическо възраждане на България, в което ѝ се изпречваше пак опасен, а може би и най-страшен враг. Там, където мечтаеш за завоевания, не можеш да подкрепиш независимия претендент.

Така че и инак разхалтавената кола на политическия живот на балканските народи, теглена на разни страни, клатушкаше се, па клатушка се и днес, както вятърът духне отвън.

Самите сърби имаха, както се намекна, свои причини за недоверие. Както от тяхна страна, така и от руска страна, недоверието си остана и до по-късно, па трае дори и до днес, и то, разбира се, не специално към революционерите като такива или като анархисти, както някой искаха да кажат и каквито, слава Богу, всъщност днес нямаме, но към ламтежите на цялата страна за независимо и достолепно съществуване.

С една дума, практическите планове на Левски за въоръжение и за военна организация срещат от самото начало непреодолими спънки. Имахме ли искрени братя и приятели? Тоя въпрос си беше задавал сам апостолът, и ние трябва да го отбележим и днес дори все още като въпрос и за нашето време.

V.
Административно заякване на организацията. Въпросът за „уставо-проекта“ и текстът на същия. Заседанието в Букурещ през пролетьта 1872. Протоколът на заседанието. Приетият устав. Критически бележки. Пълномощното на Левски. Демократическият дух в цялата администрация.

Работите обаче по развитието на организацията, като колективно тяло и като административна машина, вървяха по-успешно. Това бе едно автономно поле, дето нужда не се чувстваше от чужда помощ и дето и далеч оставаше всяка намеса отвън.

Дали уставо-проектът, който през 1871 се явява на сцената и за който вече веднъж се спомена – дали той е бил първоначално работен в Букурещ или не, това ние документално не можем да докажем. Произхождението му е тъмно. Заимов разказва за него следното. Каравелов, казва той, „с помощта на Кънчева и Левски, криво-ляво, оттук-оттам, скърпил устава. Уставът бил преписан в няколко екземпляри от Ангел Кънчев.“^[25]

Ангел Кънчев беше другар на Левски в легията – само с по-висок чин, а именно – помощник-офицер.

След като се разтури легията, Кънчев заминал за Табор да учи земеделие. В 1870 година той се завърна в България и беше назначен на служба в образцовия чифлик край Русе, от която служба, според някои източници, той хитро успял да се отърве в най-скоро време.^[26] На връщане от Табор, тъкмо когато и Левски бил в Букурещ, двамата стари приятели, според Заимов, се срещнали при Каравелова. А тук именно бил стъкмен и уставо-проектът. В тесния приятелски кръг, който трябва да се е състоял, според същия източник, още от Димитр Ценович и Панайот Хитов, било решено Левски и Кънчев – първият като апостол, а вторият като помощник – „да поднесат на приятелите в турско уставо-проекта на одобрение“.^[27]

Обаче всичко това ще да е до известна степен и преувеличено. От казаното по-напред знаем, че Ангел Кънчев направо не мина в България и не беше направо помощник на Левски. Напротив, няколко време той остава на служба в Русе. Ала да се докаже и противното, а именно, че уставът не е стъкмен в Букурещ и то със съдействие на А. Кънчев, и това е пак мъчно, защото липсват за това документи, както и положителни указания. У всички други автори за тая епоха, както Захарий Стоянов и Г. Димитров, тези подробности също липсват.^[28]

Един важен документ, който притежаваме по тоя предмет, още повече затъмнява въпроса.

Левски, с писмо от 21 септември 1871, препраща два екземпляра от уставо-проекта: единия до Д. Хр. Попов в Турно-Мъгурели и за Ценов в Букурещ, а другия на Каравелова. Той пише на Попова, чрез когото кореспондира с Букурещ: „пращам ви два закона: единият на Вас и за Ценов в Букурещ, гледайте хубаво, което не намирате за добро, да се отури или притури, бележете накратко и ясно. Като ще прибързовате та да ни ги изпратите.“¹) Той разбира, че тези проекти трябва бързо да обиколят и България, „защото, казва апостолът, Централният Комитет, по вишегласието на всичките членове, а най-повече ще гледа вишегласието в българско и ще го проводи да се напечата. Другият закон, продължава той, ще проводите на г. Каравелов, задължавате се вий, като го прегледате добре в Турно-Мъгурели, да го проводите и на Лом, пък от Лом да го изпроводят за Пирот и дето познават още.“^[29] – Да се напише проекта в Букурещ и сетне да се праща, и то за предварителни поправки, пак там, изглежда съвсем невероятно. Този въпрос ще остане дълго неразрешен, догдето не се открият още други документи или не се сдобием поне с основателно разследване.

Но както и да е, за нас е важен фактът, че уставо-проектът е в ръцете на Левски през 1871 и пътува из България за проучване и поправка.

В същото писмо от септември 1871 Левски съобщава за нещо още по-интересно: „Братовче! – казва той радостно – от сега вече А. К. (Ангел Кънчев) остава с мене на нашата работа и докрай!“

Възможността проектът да е бил изработен задружно от двамата дейци в България – Левски и Кънчев – с предварително споразумение с Каравелов, разбира се, не може да бъде изключена. Още повече че Левски изпраща този проект в Букурещ на преглеждане, ала като нещо вече добре известно там, както може да се мисли според цитираното писмо.

Левски и Кънчев задружно разнасяли уставо-проекта из България. През октомври 1871 те били в Ловеч и Троян, за което ни свидетелства едно писмо, обнародвано от М. Ив. Марковски, което печатаме тук, защото е интересно по съдържанието си. То известява всички патриоти в Троян за пристигането на апостолите и характеризира донякъде обаянието, което е вдъхвала на всички околни светлата личност на Ангел Кънчев. Ето това писмо:

„1871, октомври 7, Ловеч.
Васил Бочов, в Троян.

С приносящото си кратко писъмце ида да ви поздравя и да ви получа в доброто ви здраве, както сме живи и здрави, и моля Бога за вас.

Второ, внимавайте добре с негова милост, който ви принася писмото. Той е личен, брада черна гъста. Ще можеш да говориш пред него свободно. Той не е сам, но може и да ни видиш другите, но и да ги видиш, няма да се откриваш пред тях. То не е нищо, че си се открил, но не можеш да приказваш, щото ни приказват български. Теб не ти трябва друго, само приносящият писмото – с него можеш свободно, но колкото можеш по-умничко, защото е доста учен човек. Може би да подирят нещо, та да им намериш. На тоя час той е човек наш (общи). Ако имаш някого твой верен, може да се съберете на вечерта при тях всички. Друго няма.

Оставаме в обще.
Ц. Х. Павлов.
Ловеч.“

Самият уставо-проект не беше до ново време намерен и обнародван; и сега пак г. Марковски ни го изнесе през 1902 тъй, както е намерен в преписа на троянския комитет. Несъвършеният вид на този проект не изключва мисълта, че той може да е бил работен от Левски и Кънчев в България и да не е направо излязъл от ръката на един по-тънък майстор на перото и мисълта, като Каравелов.^[30]

За любопитство на читателя и като епохален документ, който стои в основата на бъдещето здание на въстанието, ние го привеждаме тук цял, както го намираме у поменатия автор:

 

НАРЕДА
на
работниците за освобождението на българския народ

Подбуда и цел

Подбуда: тиранството, безчовечността и самата държавна система на турското правителство на Балканския полуостров.

Цел: с една обща революция да се направи коренно преобразование на сегашната държавна деспото-тиранска система и да се замени с демократическа република (народно управление) на същото това място, което са нашите прадеди със силата на оръжието и със своята кръв откупили, в което днес безчовечно беснеят турски кесаджии и еничари, в което владее правото на силата, да се подигне храм на истината, правата свобода, и турският чорбаджилък да бъде … (не се чете). Съгласието, братството и съвършеното равенство между всички народности: българи, турци, евреи и пр. ще бъдат равноправни във всяко отношение – било във вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото било; всички ще спадат под един общ закон, който по вишегласието от всичките народности ще се одобри.

За извършването на такава революция нужни са: 1) уреждания; 2) пари; 3) хора; 4) оръжие и други бойни потреби.

За да се приготвят всички тези и да се свърши самата революция, наредиха се хора, избрани по съгласието на по-голямата част на българския народ, и се състави Български революционен комитет.

Централният Български революц. комитет

Пребиваването на Ц. Б. Р. комитет е в Българско, но именно в кой град е, няма да се знае: навсякъде и никъде.

Б. Ц. Р. комитет се състои от един председател, един подпредседател, един писар и един помощник, един касиер и още седем члена, помежду им един поп.

Председателят, писарят, техните помощници и касиерът се избират от членовете на комитета; в нужда ще се променят от същите и ще бъдат под надзора им.

Длъжността на подпредседателя

1.   Ще помага на председателя за извършването на длъжността му.

2.   Във време на отсъствието председателево ще го замества в службата.

Длъжността на касиера

1.   Ще приема пари от частните Б. Р. комитети и от други места, срещу които ще дава разписки по номера, ще ги записва в касиерската книга; ще явява за тях и на комитета, за да се запишат в главната комитетска книга.

2.   Ще издава пари по решението на комитета навсякъде и за всичко.

За събранията въобще

Всички членове на комитета са в събранията равноправни.
Събранията ще стават редовно в неделята два пъти; в нужда и по-често. Решенията в събранията ще стават по вишегласие, което председателят, след нуждните разисквания, обявява. Решенията ще носят комитетски печат; без него не са познати.

Писма до Ц. К., както и от него до външните частни комитети, ще се приемат и изпращат само чрез едно лице, което централният комитет ще назначи. Никой от частните комитети няма да знае де е Ц. К. и кои лица го съставляват.

I. Устройство

За да може комитетът по-лесно да нареди работите и да приготви революцията, съставя в градищата, с околните села, Р. Б. комитети.

За да може добре да наглежда работите на частните комитети и да извършва наказанията на престъпниците на закона, нарежда тайна полиция.

За да могат и съобщенията между него и частните комитети да бъдат по-сигурни, нарежда революционна тайна поща.

II. Пари

С пари ще се снабдява Ц. Р. К. сам или чрез частните комитети, по начина, който той, със съгласието на частния комитет, за най-добре намери.

III. Хора

С хора – било за войводи, пощари, полицаи или пък за действащи първа позива войници – ще се снабдява Ц. Р. К. или направо, или чрез другите частни комитети, по наредбата, която иска.

IV. Оръжие и други бойни потреби

С оръжие ще се снабдява Ц. Б. Р. комитет сам, като проводи по-напред хора учени, които разбират от оръжия, да го преглеждат.

Частните Български революционни комитети

Всеки град с околните си села съставлява частен Б. Р. комитет, който се управлява тъй също, както централния.

Всеки частен Български революционен комитет се допитва и отправя писмата си до Централния комитет, под когото направо и зависи.

Всички писма и решения от частния Български революционен комитет до Централния ще се отправят пак чрез едно тайно лице, което частният комитет ще си назначи.

Както членовете на Централния революционен комитет не са никому известни, тъй също и членовете на частния комитет са тайни. Само по едно лице от частните комитети ще е известно на Централния комитет, за в случай, ако лицето, назначено от частния комитет, чрез което се съставляват сношенията на комитетите, падне в неприятелски ръце.

Длъжността на частните Български революционни комитети

Частните Български революционни комитети са длъжни да съобщават на Централния комитет:

1.   От колко села се състои околността им.

2.   В кое село колко хора има и от коя са народност, и по колко от всяка народност.

3.   Колко има български юнаци, способни да носят оръжие, и колко са готови за първия позив.

4.   Колко оръжия има и какви са.

5.   Дали имат в околността си опитни за воеводи и къде се намират.

6.   Колко може да се събере в нужно време: жито, овес, ечемик, сено, слама и други, потребни за храна на животните.

7.   Колко може да има: волове, крави, коне, овце и друго.

8.   Колко храна има – за колко животни и други подобни, които ще им се назначат от Централния комитет.

Никой от членовете на комитетите няма да знае от кои лица той се състои.

Броят на членовете е неизвестен; Централният комитет ги определя според потребите.

Членовете на тайната полиция са разпръснати по всичките градища.

Всеки от членовете на тайната полиция да познава революционните работници в града, в който е той определен, чрез един знак, който му е съобщен от Централния комитет.

 

Тайна полиция

Тайната полиция зависи и е под заповедта само на Централния комитет.

Длъжността на тайната полиция е:

1.   Да наглежда тайно делата на революционните работници в града и да ги съобщава на Централния комитет.

2.   Да опитва и да уверява в точността на тайната поща.

3.   Да шпионира турските шпиони и да проследява стъпка по стъпка делата на турската тайна полиция и да ги съобщава на Централния комитет.

4.   Да е извършител на властта на Централния комитет, т.е. да наказва престъпниците на Закона според заповедта на Централния комитет. Смъртоносните наказания ще се извършват тайно; но ако обстоятелствата не позволяват, ще се извършват на явни места и посред пладне.

Споразуменията на полицията с Централния комитет ще стават чрез един човек, когото Централният комитет е назначил и който е в същото време управител на другите членове на полицията в града.

Членовете на полицията трябва да са хора избрани, юнаци, решителни, верни, постоянни.

Наказанията ще извършват онези членове на тайната полиция, на които падне жребий и които се намират в града, гдето ще се извърши наказанието.

 

Тайна поща

Тайната поща зависи и се управлява направо от Централния комитет.

Броят на членовете от тайната поща не е определен; ще се умалява и увеличава според потребите.

Член от тайната поща няма да познава повече от четирима или петима от своите другари.

Разнасянето на писма, решения или други съобщения ще се съобщава от лице на лице с нужните лозинки – никак направо.

 

Как ще се приемат нови революционни работници

Всеки, който иска да участва във великото дело на народното освобождение, трябва да яви своевременно, за да не каже, че е желаел да работи, но не е имал случай.

Ако някой, поканен от Централния комитет да вземе участие в работението, се откаже, трябва да изложи писмено причините и основанията, на които се отказва, и условията, под които би приел.

Който иска да вземе участие в работите, трябва да има препоръка от някого от познатите до някой революционен работник.

Когато се препоръча на някого от работниците някой външен човек, трябва по-напред да го изпитат: кой е, откъде иде, какво иска, какви са му мислите и др., па да явят за всичките тези на Централния комитет, като направят още добър опис на физиономията му и въобще на характерните му свойства, а пък него да го задържат, докато приемат отговор от комитета.

Когато се яви на комитета, че някой си е проводен от някое дружество или от някого за някакво си споразумение с комитета, той трябва да се яви на тайната полиция да го изпита, а пък в същото време да се увери сам, или писмено, или устно, от човека, когото нарочно трябва да проводи до онези, които са го най-напред препоръчали, или право до оногоз, от когото казва, че е бил изпроводен.

Когато комитетът се увери, че проводеният човек е чист, влиза с него в споразумение посредством едного, когото той сам си е определил.

 

За приемането на воеводите и за техните длъжности

Воеводите се приемат по гореизложения начин. Когато някой воевода се яви на Централния комитет и поиска да бъде приет, трябва да положи изпит от нуждните военни науки пред Военната комисия, която Централният комитет ще нареди, и според знанието му ще му определи приличното място – без изпит не се приема.

Длъжностите на воеводството са: да преглежда позициите; да избират и определят отбранителните точки и да правят фортификационните планове за укреплението им,
да назначават операционните и комуникационните линии, да направят план за революцията, да приготвят нужния военен закон и най-после: да вдигнат народните байраци и да провъзгласят народната свобода и балканската република.

 

За всекиго въобще

Всеки от членовете на революционните работници, бил кой бил, трябва да знае сам и да държи в сърцето си това, що му е поверено; не трябва да казва нито да загатва за такива работи на любовница, на жена и пр.; само на най-искрения си приятел може да позагатва по нещо, и то когато се увери, че той желае заедно да дели щастие и нещастие в бойното поле, може да го приеме, като предварително извести на частния комитет, под когото зависи.

Ако някой от революционерите е в неприятелска ръка, всеки от другарите му (разбира се, всички другари революционери) е длъжен по показания му знак да му помогне.

Ако се появи някой непознат човек и поиска в името на Централния комитет да буни народа или други подобни, макар той да има нуждния знак (може би откраднат или със силата на оръжие изтръгнат), в такъв случай трябва да се яви на Централния комитет и да се преследва, а ако може – и да се улови от тайната полиция.

Ако лозинката в случай падне в неприятелски ръце, трябва по-скоро да се яви на Централния комитет да я промени.

Ако някой тайно или по друг начин се научи, че неприятелите крият нещо тайно, трябва изведнъж да явят на Централния комитет, а ако може – и на другите частни комитети.

Наказателен закон

1.   Ако някой, бил воевода, бил член на комитета, бил външен, бил кой бил, дръзне да издаде нещо на неприятелите, ще се наказва със смърт.

2.   Ако някой от влиятелните българи или воевода, подкупен от чуждо правителство или от друго частно лице, поиска да ни пречи в работите ни, под какъвто и да било начин, такъв ще се счита за неприятел и ще се наказва със смърт.

3.   Ако някой презре и отхвърли по начертаната държавна система демократическа република и състави партия за деспотско-тиранска или конституционна система, то и такива ще се наричат неприятели на отечеството ни и ще се наказват със смърт.

4.   Ако някой не признае Централния Български революционен комитет и поиска да се опитва на своя глава да подигне бунт, то за пръв път ще му се каже; но ако и това не помогне, ще се накаже със смърт.

5.   Ако някой от членовете на тайната полиция се откаже да извърши, по заповед на комитета, някое си наказание, ще се накаже със смърт.

6.   Ако някой в пиянство изкаже нещо от тайната, за пръв път ще му се напомни, по втори път ще се отстрани от работение.

7.   Ако някой от служещите, като председател или други, поиска да злоупотреби служебната власт, за пръв път ще се лиши от служба. Повторно ще се извади съвсем, като се подскаже по-напред да напише грешката си и да я поднесе писмено на комитета; ако и така не изпълни, ще се накаже със смърт.

8.   Ако някой от членовете на тайната поща или друг някой дръзне да отвори или отпечата някое писмо, ще се наказва със смърт.

9.   Ако някой от касиерите издаде пари за нещо без знанието на комитета или дръзне да вземе най-малката част от поверените му пари, ще се наказва със смърт.

Нужно проглашение

Централният Български революционен комитет, в името на всички, които са го избрали и упълномощили, основан на своята тайна полиция и със силата на нейното оръжие, прогласява:

I) Никой от българските воеводи и чорбаджии няма право да представлява българския народ и да прави с тях сам уговори без знанието на Централния комитет.

II) Никой няма право да съставлява революционен комитет без знанието на Централния комитет.

III) Никой няма право да издава революционни прокламации и да буни народа без знанието на Централния комитет.

 

Събранието, което било свикано в началото на пролетта 1872 г. в Букурещ, за да прегледа и утвърди устава, съгласно запазения за решенията му протокол, се състояло всичко от 21 представители. Четиринадесет от тях били от Влашко, а само седем от България. Последните обаче представляват 32 частни комитета из вътрешността или имат 32 гласа срещу 13 гласа на представителите из Румъния.

В протокола са отбелязани накратко редът на заседанията и всичко, що е извършено в тях. Ето и този документ:

Април 29.
Състави се комисия от четири члена: Л. Каравелов, Ячо (Кириак) Цанков, В. Левски и Т. П-в, за да напише програмата и да прегледа устава на Българския революционен комитет.

Май 1.
Комисията написа програмата и устава и ги прочете в същия ден пред представителите и членовете от Централния революционен български комитет, които нарочно за това направиха второ заседание.

Май 2.
Трето заседание от членовете на комисията и на представителите, които прегледаха устава до IX глава и направиха приличните забележки по вишегласие. На това заседание се реши да се почне напечатването на устава и да се пристъпи към избор на действащите за напред членове в Централния Български революционен комитет.

Май 4.
Пето заседание от членовете на комисията и на представителите, които взимат оставката на досегашния централен комитет и пристъпват към избирането на новия Централен Български революционен комитет. Това променяване се извърши по общото съгласие на представителите от частните комитети в България и Влашко. Преработиха устава на досегашния Централен революционен български комитет. И така, по единогласното одобрение на всичките представители от частните комитети в България и Влашко, избра се за главно лице в новия Централен революционен български комитет г-н Любен Каравелов, когото упълномощаваме да избере и другите членове, които са потребни според глава III, член I от устава^[31].

 

Новият устав по своите институции не се различава с нищо ново. Нека го сравним накратко с уставо-проекта. Съставът на централния комитет и на частните комитети, на тайната полиция, както и на пощата; длъжностите на всички – от първи до последни в комитетските работи; как и кои се избират за доверени – всичко това е едно и също.

Само че изразът или формата в новия устав е вече нещо по-издържано: всичко тук е изкарано кратко, ясно, сгъстено и с един език почти строго професионален за закони. Дори човек би казал, че този устав е готово преписан от някой чужд устав.

Наивният израз „демократическа република“ в отдела „Подбуда и цел“ на уставо-проекта – израз, който се среща и в едно писмо на Левски^[32] – е изхвърлен.

Уставо-проектът предвижда и числото на членовете на всеки комитет и дори означава, чак наивно, че единият трябва да бъде поп – а това е също избегнато: числото на членовете остава неопределено.

Чудно нещо е оня поп, предвиден в уставо-проекта! Нека предположим, че този уставо-проект е дошъл на свят с участието на Каравелова: може ли да се допусне, че архиреволюционерът, който цели години сипе жупели върху главата на всичко, що е в расо – може ли да се допусне, че той именно ще впише в уставо-проекта едно тъй добродушно искане – да има и поп за член в настоятелството на всеки комитет! И наистина, голямо е недоумението, което онова място в уставо-проекта оставя у наблюдателя. Още повече, като си помислим, че ако оня проект е въобще нахвърлен с участието на Каравелова, то работата се е вършила в свободна, конституционна Румъния, дето революционерът живееше и дето не може да се мисли, че един поп, че религиозният глава ще бъде привикан да играе някаква обществена роля, та да се разчита и върху него в случая.

Но разбира се, всичко туй са отвлечени съображения и не изключват възможни случайности. Напр., възможно е практичният Левски да е предложил точката, а Каравелов да я е допуснал само за да се улесни агитаторът и пр. За всичко това обаче, както казахме, липсва специално разследване.

Изхвърлени са в приетия устав също така и излишните подробности за реда на събранията, поместени в уставо-проекта под заглавие „За събранията въобще“. В тези подробности ясно се прозира грижливият апостол-администратор Левски, който се е старал всякак да впрегне своите новооглашени революционери на работа, както и да ги приучи на ред. Там той се старае да ги привикне често и редовно да мислят за общи и народни работи! Наивното законоположение как да се приемат воеводи се е заменило в устава със сухо, академично искане на изпит по военни науки и пр. Ето самият устав:

ПРОГРАМА
на
БЪЛГАРСКИЯ РЕВОЛЮЦИОНЕН ЦЕНТРАЛЕН КОМИТЕТ.

1.   Българският Революционен централен комитет има цел да освободи България чрез революция, морална и с оръжие. Формата на бъдещето българско управление ще бъде неопределена до онова време, дорде българското освобождение не стане дело свършено.

2.   За да бъде изпълнена тая цел, дозволява се всяко средство: пропаганда, печат, оръжие, огън, смърт и пр.

3.   Ние, българите, желаем да живеем със всичките наши съседи дружествено, а особено със сърбите и черногорците, които съчувстват на нашите стремления, и с румънците, с които нашата съдба е тясно свързана, и желаем да съставим с тях федерация от свободни земи.

4.   Ние желаем щото тая земя, която е населена с българи, да се управлява Български, т.е. съобразно с нравите, обичаите и характера на българския народ; а ония земи, които са населени с румънци, със сърби, с черногорци и с гърци, да се управляват съобразно с характера на румънския, сръбския, черногорския и гръцкия народи.

5.   Нека всяка народност, както и всеки човек, уварди своята свобода и да се управлява по своята собствена воля. Ние не желаем чуждото, т.е. онова, що не е наше; но не желаем да дадем и другиму своето.

6.   Ние нямаме претенции за исторически права и затова оставяме на самия народ да реши своята съдба и да яви с кой отдел на съюза желае да се присъедини: със сръбския ли, с българския ли, с румънския ли или с гръцкия – следователно у нас не могат и да бъдат въпроси за границите.

7.   Ние желаем за себе си свобода народна, свобода лична и свобода религиозна; с една дума, свобода човешка, и затова желаем такава съща свобода и за нашите приятели и съседи. Ние не желаем да владеем над другиго и затова не позволяваме да ни владеят и другите.

8.   Ние причисляваме в числото на нашите врагове и противници и ония български изроди и чорбаджии, които пречат на народната ни цел, и ще ги преследваме навсякъде и всякога.

9.   Ние приемаме гърците в числото на нашите приятели и съюзници, ако само те се откажат от своите досегашни панелинически цели и от своите исторически претенции.

10. Ние не въставаме против турския народ, а против турското правителство и против ония турци, които го подкрепят и бранят. С една дума, ние считаме за приятели всички народи и народности, които съчувстват на нашето свещено и честно дело, без да гледаме на вяра и на народност.

УСТАВ
на
БЪЛГАРСКИЯ ЦЕНТРАЛЕН РЕВОЛЮЦИОНЕН КОМИТЕТ.

Глава I
Цел.

Чл. 1. Българският революционен централен комитет има в ръцете си такава една власт, каквато и всяко привременно правителство. Той трябва да приготви и да довърши революцията с всички нравствени и материални средства; да кажем накратко, той има следните задачи: а) да разпространява между нашия народ идеи за бунт чрез пропаганда; а тая пропаганда ще става чрез печата, т.е. чрез вестници, манифести, прокламации, брошури и пр.; б) да доставя всички нужни потребици за извършването на революцията и да приготвя бунта материално, т.е. да скрои нужния военен план, да назначи военни водители (войводи), да улесни с всяко средство въоръжаването, да дава на народа нужните наставления за бой и пр.

Чл. 2. Българският революционен централен комитет ще прави споразумения с другите народи, съседни и отдалечени, които имат същите цели.

Глава II.
Устройство на комитетското управление.

Чл. 1. Както Българският революционен централен комитет, така и всеки частен Български революционен комитет се съставят от некомпрометирани пред Българския народ българи, т.е. от родолюбци и от решителни, тайни и постоянни лица.

Чл. 2. Местопребиваването на централния комитет е неизвестно: то е навсякъде и никъде, – затова и всеки член, дето и да бъде, може да представлява целия централен комитет, ако само той има в ръцете си пълномощно писмо.

Чл. 3. За изпълнение на предначертаната си цел централният комитет съставлява и частни революционни Български комитети, които ще се устрояват и управляват така също, както и централният.

Чл. 4. За наказание на престъпленията и за нагледване на работите на частните комитети централният комитет има и една тайна полиция от избрани юнаци, решителни, верни и постоянни люде.

Чл. 5. За улеснение на сношенията между централния и частните комитети се съставят тайни пощи, от които всяка една зависи от онзи комитет, който я съставлява. Броят на пощенските членове е неопределен.

Глава III.
Правителство.

Чл. 1. Както централният, така и всеки частен комитет се съставляват от следните лица: а) председател, б) подпредседател, в) касиер и г) неопределено число членове, които ще разделят длъжностите помежду си, съобразно със способностите на всеки един.

Чл. 2. Първото лице на централния комитет ще се избира по вишегласие от упълномощените лица на частните комитети. Това лице ще избира другите членове за централния комитет.

Чл. 3. Частните комитети ще съставят комисия, която ще нагледва работите на централния комитет. Ако стане нужда, то тая комисия или упълномощените лица от частните комитети ще избират и назначават ново лице, което ще застъпи работата на първото лице.

Чл. 4. Членовете на тайната полиция ще се избират само от централния комитет. Числото на тия членове е неопределено.

Чл. 5. Всеки частен комитет ще си има нужното число членове за тайната поща, според чл. 5, гл. II.

Глава IV.
Длъжностите на правителството и на всеки революционен работник въобще.

Чл. 1. Централният комитет ще стъпи в сношение с дейци и от други народности относително за народната ни цел; той ще заключава заеми в името на Българския народ; той ще прави споразумения за съюзи; с една дума, той ще върши всичко, което изисква сполуката на нашето народно освобождение.

Чл. 2. Централният комитет подир освобождението на България ще дава най-точна сметка за всички приети помощи и за тяхното употребление. Всеки член от тоя комитет е отговорен не само за себе си, но и за другите членове, негови другари; а най-много е отговорно първото лице, на което се дава преимуществено правото да избира другите членове, според гл. III, чл. 2.

Чл. 3. Председателите на централния и на частните комитети имат право да свикват извънредни събрания, когато и да стане нужно.

Чл. 4. Председателят е длъжен да наглежда изпълняват ли длъжностите си подпредседателят, касиерът и другите членове.

Чл. 5. Подпредседателите са помощници на председателите.

Чл. 6. Касиерът на централния комитет ще приема пари от частните комитети или от други кои и да е места и ще дава разписка под номер; той ще ги записва в касиерската книга и ще явява за тях и на комитета, за да се записват и в главната комитетска книга.

Чл. 7. Касиерът на централния комитет ще дава пари навсякъде и за всичко, но само с разрешението на комитета. Всяко едно решение, за да се дадат пари, трябва да е писмено.

Чл. 8. Касиерът на всеки частен комитет ще събира пари от комитетските членове и от други родолюбиви лица, на които ще дава разписки за приетото количество. Тия пари ще се дават на главния касиер само по заповедта на централния комитет.

Чл. 9. Всеки частен комитет ще се старае да приготвя хора за бой, според чл. 1, гл. I, като полага особени грижи за събиране пари, които са потребни за поддържането на комитетските нужди и преди, и подир захващането на революцията.

Чл. 10. Частните комитети са длъжни да съобщават на централния комитет: а) от колко села се състои околността им; б) в кое село колко жители има, от каква са народност и по колко; в) колко има българи юнаци, способни да носят оръжие, и колко са готови на първи позив; г) колко оръжие има и какво е; д) има ли в околността им хора способни за войводи и на кое място се намират; е) колко може да се събере в нужно време жито, ечемик, сено, слама и всичко, що е потребно за хората и за животните; ж) колко може да има волове, овце, крави, коне, кози и др.; з) колко ахъри има и за по колко животни.

Чл. 11. Никой от частните комитети не може да стъпи в сношение с дейци от други народности относително за народната ни цел, освен с позволението на централния комитет, който има това право, според чл. 2, гл. I.

Чл. 12. Всеки член, – от който и от какъвто и да е комитет, – ако бъде принуден да се отдалечи от града или от селото, дето живее, той е длъжен да каже на комитета, от който зависи.

Чл. 13. Всеки член от революционните работници трябва да знае сам и да таи на сърцето си онова, което му е поверено. Той не трябва да казва – не трябва даже ни да загатва за такива работи – ни на любовница, ни на жена, ни на деца, нито другиму, който може да издаде тайната. Само на ония, които могат да пазят тайната, той може да позагатне нещо и когато вече се увери, че и те желаят заедно с него да делят щастие и нещастие на бойното поле, то може да ги приеме като членове със съизволението на частния комитет, под който и той зависи.

Чл. 14. Ако някой от революционерите падне в беда, то всеки от другарите му, т.е. всеки революционен член, е длъжен да му помогне, като види известния знак.

Чл. 15. Ако се появи някой непознат човек и ако поиска в името на централния комитет да буни народът или да прави други подобни неща, то ако би той имал даже и нужния знак (може би откраднат или взет със силата на оръжието), – в такъв случай, който член и да е, щом види това, е длъжен да яви на централния комитет; а пък човекът ще се преследва и убива от тайната полиция.

Чл. 16. Ако се случи да падне лозинката в неприятелски ръце, то в такъв случай, който от членовете и да се научи за това, длъжен е изведнъж ще яви работата на своя комитет.

Чл. 17. Ако някой революционен член се научи, че неприятелите кроят нещо тайно, той трябва изведнъж да яви работата на централния комитет; а ако може, то и на другите частни комитети.*

Чл. 18. Тайната полиция е длъжна: а) да нагледва тайно делата на революционните работници в града си и да ги съобщава на централния комитет; б) да изпитва и да се уверява в точността и във верността на тайната поща; в) да шпионира турските шпиони, да следва стъпка по стъпка делата на турската полиция и всичко да съобщава на централния комитет; г) да гледа, щото заповедите на централния комитет да се извършват, т.е. да наказва престъпниците на закона; д) споразуменията на полицията с централния комитет ще стават чрез един човек, когото централният комитет е назначил и който е в същото време управител на другите членове.

Чл. 19. Членовете на тайната поща трябва да са хора тайни и юнаци. Те са длъжни да пренасят писмата и писмените или устните решения и заповеди на комитетите верно и буквално, без да притурят нещо от себе си и без да забравят нещо от поръченията, които им са направени.

Чл. 20. Войводите са длъжни: а) да прегледат позициите по Българско; б) да избират и определят бранителни точки и да направят нужните фортификационни планове за укреплението им; в) да назначат операционните и комуникационните линии; г) да направят план за революцията; д) да приготвят нужния военен закон; и е) най-после: да дигнат народните байраци и да провъзгласят народната свобода.

Чл. 21. Всеки член, който приема участие в работата за освобождението на България, е длъжен да разумее и да изучи добре съдържанието на тоя устав.

Глава V.
Средства за революцията.

Чл. 1. Централният комитет ще се снабдява с пари: а) като прави заеми, дето и да намери, в името на Българския народ; б) като приема събраните помощи от частните комитети; и в) като употреби, със съгласието на частните комитети, каквито начини и да намери за най-добри.

Глава VI.
Хора

Чл. 1. С хора (било за войводи, било за полицейски членове, било за действащи на първи път войници) централният комитет ще се снабдява или направо сам, или чрез частните комитети, според наредбата, която той ще да им даде.

Глава VII.
Оръжия и други бойни потреби.

Чл. 1. Централният комитет взема на себе длъжност да въоръжава постепенно ония членове из частните комитети, които са способни да носят оръжие.

Чл. 2. Оръжията, които централният комитет ще да набавя, трябва да се прегледат от такива хора, които разумяват от оръжие.

Глава VIII.
За приемането нови революционни работници и войводи.

Чл. 1. Всеки член от централния или от частните комитети, като влезе в работата, ще да полага клетва.

Чл. 2. Който иска да вземе участие в работата ни, той трябва да има препоръка от някого из познатите вече революционни работници.

Чл. 3. Когато на някого от работниците се препоръча някой външен човек, то той трябва по-напред да изпита кой е той, отде иде, какво иска, какви му са мислите и пр. После всичкото това той е длъжен да яви за всичко на централния комитет, като прибави още и добър опис на физиономията му и въобще на всичките му характеристични свойства; а пък него да го задържи до тогава, додето приеме отговор от комитета.

Чл. 4. Когато на комитета се обади, че някой си – изпратен от някого или от някое дружество – иска да влезе в споразумение, то той (комитетът) е длъжен да яви на тайната полиция, за да го изпита; а пък в същото време да се увери и сам писмено или устно от човека, които са препоръчали най-напред работника, или пък направо до оногова, от когото той казва, че е бил изпратен. Когато комитетът се увери, че проводеният или препоръчаният човек е чист, то влиза с него в споразумение, и то посредством едного човека, когото е той сам отредил.

Чл. 5. Войводите се приемат според чл. 2, 3 и 4, гл. VIII, със следното само прибавление: когато някой войвода се яви на централния комитет и иска да бъде приет, то той по-напред трябва да положи изпит от нужните военни познания пред комисията, която е наредил централният комитет. Тогава, според знанията си, той ще да заеме приличното си място. Без изпит не е приет ни един войвода.

Глава IX.
За наказанията.

Чл. 1. Смъртните наказания ще да се извършват тайно; а в случай на нужда и на явни места, но сред пладне.

Чл. 2. Наказанията ще да извършват ония от членовете на тайната полиция, на които се падне жребий.

Чл. 3. Осъжданията и смъртните наказания ще стават само по заповедта на централния комитет.

Чл. 4. Ако някой, бил войвода, бил член на комитета, централен или частен – с една дума, бил кой бил – дръзне да издаде нещо на неприятеля, ще да се накаже със смърт.

Чл. 5. Ако някой от влиятелните българи или войводи – подкупен от чуждо правителство или от друго частно лице – поиска да пречи в работата под какъвто начин и да е, то такъв ще се счита за неприятел на отечеството ни и ще да се наказва със смърт.

Чл. 6. Ако някой очерни народната ни свобода, т.е. ако наруши правото и на други народности като на страдащи, то и такъв ще да се счита за неприятел на отечеството ни и ще се наказва със смърт.

Чл. 7. Ако някой не припознае централния комитет и поиска да се опита да вдигне бунт на своя глава, то за първи път само ще да му се напомни да се спре от предприятието си; а ако това напомняне не помогне, то той ще да се накаже със смърт.

Чл. 8. Ако някой от членовете на тайната полиция се откаже да извърши заповедта, която му е наложена от централния комитет, то ще да се накаже със смърт.

Чл. 9. Ако някой от служителите, като например председателят или друг някой, поиска да злоупотреби служебната си власт, то за пръв път само ще да се лиши от службата си; повтором ще да се изключи из числото на работниците, като се накара най-напред писмено да припознае прегрешката си и да я поднесе на комитета; а ако и след това се покаже обиден и отмъстителен, то ще да се накаже със смърт.

Чл. 10. Ако някой от членовете на тайната поща или друг някой дръзне да отвори или да унищожи някое служебно писмо, то ще да се накаже със смърт.

Чл. 11. Ако някой от касиерите издаде за нещо пари без знанието на централния комитет или ако вземе и да усвои най-малката част от поверените му суми, то ще да се накаже със смърт.

Нужно проглашение

Централният революционен Български комитет, в името на всички ония, които са го избрали, упълномощили и овластили, уверен в своята тайна полиция и в силата на нейното оръжие, прогласява…

I. Само централният Български революционен комитет има длъжност да даде знак за общонародно въстание; а други никой няма никакво право да издава революционни прокламации и да буни народът без знанието на Българския централен революционен комитет.

II. Никой от българските войводи или чорбаджии няма право да представлява българския народ пред други народности или да прави уговори с тях без знанието на централния комитет.

III. Никой няма право да съставлява какъвто и да е революционен комитет без знанието на централния комитет.

Забележка.

Настоящият устав се нареди, одобри и потвърди с общото съгласие на опълномощените представители от частните български революционни комитети и ще трае до захващането на революцията, когато, с общото съгласие на централния и на частните комитети, ще да се измени по обстоятелствата. Когато се захване революцията, то Българският централен комитет ще да свика депутати от всички частни комитети, за да се нареди друго устройство. С една дума, тогава силата на тоя устав пада и се замества с друг военен закон, когото войводите, със съгласието на централния комитет, ще наредят според обстоятелствата.

Нека ни помага Бог и нашата мишница! Напред!

⸻ ❦ ⸻

Уставът, както веднъж означихме, бил веднага в много екземпляри отпечатан в печатницата на Каравелова и разнесен из България и навсякъде по революционните комитети. Кориците са червени, отпред с лев по средата, а на втората обвивка на гърба – въстаник с насочен войнствено револвер в ръка и стъпкан полумесец под нозе. Местопроизхождението е означено Женева и годината – 1870, вместо Букурещ и 1872 – за да се хвърли, по възможност, мъгла върху следите на революционния център.

За председател на окончателно устроения централен комитет е бил нововъзгласен Любен Каравелов, както се означава и в протокола. Съгласно глава III, чл. 2 от устава, председателят има право да назначи другите членове. Подпредседател бил избран К. Цанков, а касиер – Д. Ценович.

Забележително е, че меродавната роля, която Левски играе в целия сложен механизъм на организацията, е прикрита или смотолевена в устава. Според последния апостолът е могъл да остане само член на комитета, защото друго положение не се предвижда за него. В устава обаче има една клауза, която неопитният читател може незабелязано да отмине, но която ясно говори за онова, що може да се подразбира. А то е, че в глава II, чл. 2 се казва, какво местопребиваването на централния комитет е неизвестно, т.е. навсякъде и никъде, а затова „всеки член, дето и да бъде, може да представлява всичкия комитет, ако само той има в ръцете си пълномощно писмо“.

И наистина, Левски носи пълномощно, което признава действията му в България, в името на централния комитет, за „неограничени“. Той е началник на тайната полиция и висшият съдия над виновните във вътрешността. Текстът на пълномощното е запазен и буквално гласи:

Упълномощение.

Носещият това писмо, който сега ви е познат под името Аслан Дервишоглу Кърджала, което той може да измени според обстоятелствата, като ви яви за това, има пълно право и упълномощение от Ц. Б. Р. К. да действа навсякъде при българите и пред когото и да е от тях за нашата народна работа, която се касае до освобождението на милото ни Отечество България. Същото лице представлява Ц. Б. Р. К. във всяка една работа и действията му са неограничени, разбира се, по пределите на устава.

Ц. Б. Р. К. има пълно доверие в това лице и за това приканя всеки българин, който вече е работник в нашето дело или който ще постъпи в него, въобще всичките българи, да му дадат и те пълно доверие, да уважават заповедите му и да се обърнат към него за всяка потребност, която се отнася до народното дело.

Това лице, като има упълномощие от Ц. Б. Р. К., има и пълна власт да преведе в действие всички ония длъжности, които се предвиждат от устава; следователно и наказанията, под които ще паднат и членовете на Ч. Б. Р. К. и ония българи низки, подли и продажни, които противодействат на нашето народно дело.

16/28 юни 1872 година.“^[33]

⸻ ❦ ⸻

Като прибавим към това пълномощно още и думите на самия Левски, що приведохме някъде из писмото му от септември 1872, че другите, като него, членове на комитета, със същото пълномощно за извън „нямат право без негово знание да вземат и дават вътре в Българско“ –^[34], може да си представим как е била разделена всичката власт в организацията. А то е, че целият централен революционен комитет вън от България представлява това, което Левски вътре е представлявал самичък за себе си.

Само по туй, че от толкова дейци и членове на централния комитет няма още и друг, поне само втори, да дели тази неограничена, ала и тъй опасна и тежка власт – само по туй би трябвало да съдим за оная сила, която е чувствал в душата си този тъй самобитен и железен човек, тоя чуден Левски!

Трябва да се прибави още, че щом комитетът е „навсякъде и никъде“, то той е цял-целеничък в България; че щом Левски е натоварен да прави разпореждания в негово име, носи и свой самостоятелен печат с надпис: „Централен революционен комитет в България“ – като си представим туй, всичко друго е ясно.

Ето защо, с една дума, ние приехме още и на друго място, че додето Левски сам ръководи революционната агитация, додето е сам жив още, центърът на тежестта за цялата организация остава във вътрешната сила.

Имало, разбира се, и моменти на болезнено колебание. Интригите на Общи извадиха въпроса за централна власт на сцената. Изведнъж изпъква нуждата от по-висок съд, който да лежи извън пределите на самата мрежа на вътрешните комитети, гдето се развиваше интригата.

Ние скицирахме донякъде оная скрита борба, която беше произлязла. Сега трябва да означим онова, което образува съществена черта в нейния характер. От въпросната борба става явно, че за една принципна субординация на вътрешните комитети, за тяхното подчинение, като административна единица, под централния комитет отвън, не е могло да се мисли, не се мисли – поне туй обстоятелство трябва добре да се разбира. То определя децентрализационния и демократичен характер на комитета като конституция, в която най-високият принцип е болшинството на представители. Този именно дух лежи в привичките и в идеите на всички по-сетнешни дейци; той определя също и характера на събитието, което специално ще изучваме.

Така че, в цялата борба между Левски и Общи – там, дето изглежда, че се прави апел към централния комитет в Букурещ, додето Левски живее, касае се просто до авторитета на едно тъй отлично водителско име, като Каравелов, отвън, и за влиянието на един тъй силен водител отвътре, като апостолът: само грешката или слабостта от едната или другата страна могла е за един момент да разклати равновесието. А същинска административна субординация не съществува.

Ето в туй се крие всъщност и тайната сила на цялата революционна организация: едно авторитетно лице отвън, друго – отвътре! В по-сетнешни времена равновесието между вътре и вън малко по малко се губи. Вътрешните почти че тръгват съвсем на своя глава, ала фиктивно или pro forma, както ще видим, поддържа се инак идеята, че централният комитет отвън съществува; а това е все едно, че характерът и формата на старото равновесие, по традиция макар, се запазва, мястото на Каравелов заема Ботев, а вътре на мястото на Левски застава ту един, ту друг от новите апостоли.

Нека направим още една бележка по засегнатите интриги на Общи. Те, между другото, биха имали за пряка или косвена цел, като очернят Левски, да издигнат абсолютното надмощие на външния комитет и на Каравелов. Навярно и сам апостолът ще да е съзнавал това, та пише пак наивно и чистосърдечно, като винаги, ала и с достойнство на буден страж, който умее да пази своите извоювани единични права: „Вижте – казва той към външните – и направете така: съберете се и прегледайте по-тънко работите (оплакванията и интригите), па дайте и гласа си в едно място, като вземете и оттук, от някое място, и друг глас, от дето да се управлява всяко място и всеки работник в Българско, т.е. вземете мнението и на оногова, когото считате за авторитет във вътрешността. Аз на драго сърце давам пълномощното си назад и да се управлявам и аз от онова място (т.е. да се подчиня); но предварително трябва да явя на народът.“ А ще яви той на народът така: че дотук беше моя работа, а отсега за напред вишегласието намира други водители, следователно, в мое име няма да вземате и да давате.“')

Като се вземе, обаче, предвид, че вишегласието с ония хора, които води сам Левски, може да се предвиди каква ще произлезе от всичко това.

За другите членове на тайния комитет нямаме достоверни данни; в писмата на Левски се споменава за такъв само Данаил Хр. Попов от Турно-Мъгурели; а били също: Олимпий Панов и Панайот Хитов, но точно изчисление не стои никак. Тези членове, като са били назначавани от председателя, били също и външни лица, натоварени, според момента и нуждата, с пълномощия, пак като членове на комитета, и със специални задачи. А понякога привиквали да присъстват на съвещанията на комитета и случайно пристигнали в Букурещ верни хора от вътрешните комитети.

VI
Заклинание над подписания устав във форма на клетвата. Окръжно от 14 юния 1872. Тайни знакове за кореспонденцията (шифър). Нещастия. Самоубийството на Ангелъ Кънчев. Хващането на Общи. Величието на Левски преди хващането му. Неговото завещание. Предложението на Каравелова да се обяви въстание. Левски се противи.

Всички съзаклятници сега, след отпечатването на новия устав, требало, съгласно неговия дух, да положат и клетва за верност на комитетското дело.¹) Пръв пример дал Левски. Запазена е за потомството и неговата клетва. Клели се също всички членове на общото събрание в Букурещ. Ето клетвата:

„Долуподписаният, като приемам всичките длъжности, които да се налагат чрез упълномощието ми, дадено от Ц. Б. Р. К., и съм в отговорност на своите действия, съгласявам се във всичко и с действията на другите членове на Ц. К., които ще разпоредят помежду си длъжностите по способността на всекиго по обстоятелствата. Същият отговарям за действията си по устава пред другите членове на Ц. К. и се заклевам пред нашето Отечество България, че ще следвам точно длъжността си.
16/29 Юни 1872 година.“^[35]

Предлежало още новият устав да се разнесе в достатъчно число по всички частни комитети, съзаклятниците да го прочетат и изучат прилежно и работата занапред да тръгне с нова сила. Уставът бил придружен с едно окръжно, което редом с личното пълномощно на Левски носи характер на акредитивно писмо до всички последователи. То носи дата 14 юни 1872. Ние го даваме тук изцяло, както го вече има на разни места в печата. Писмото е било печатно и много екземпляри са запазени от него. Ние го препечатваме от оригинала, като запазваме и правописа:

Б. Р. Ц. К.
в
България.

Окружно писмо до частният революционен комитет
В Стамболлу Мехмет Ефенди

Братия членове!
По желанието на всичките български частни революционни комитети, събраха се представители от всичките български страни, прегледаха уставът и дадоха му по-добра наредба. Представителите пожелаха да се напечата новият устав и да се раздаде на частните комитети, и централният комитет изпълни желанието ви. Трябва да ви забележим тука, че тоя устав се одобри по вишегласие, следователно никой няма право да изменява в него ни най-малката точка. Вашата най-първа обязаност е да изучите съдържанието на тоя устав и да изпълнявате буквално неговите заповеди.

Лицето, което беше упълномощено до сега от централният революционен комитет, се упълномощава и занапред да продължава своите обязанности до известно време и ще да служи с новоповереният му печат, без да изгуби ни най-малко уважение вехтият печат в досегашните работи. Това лице ще да дойде при вас само (или ще да изпроводи свои човек с нужните знакове), за да ви даде сметка за доходите и разходите на българският революционен комитет, да ви даде уставът и нужните наставления.

Централният комитет, в името на народът, ви повелява да уважавате приказанията на неговите упълномощени членове и да изпълнявате уставът буквално. Тайната полиция ще следи за действията на всекиго.

Нашето дело върви напред и ще се надеяме, че с божието име за нас ще да настанат ония щастливи минути, които омеква всяко българско сърце.

България 1872 г. Юни 14
№ 1-й
(Печат на Б. Р. Ц. К.)

Още през лятото 1872 уставът бил разнесен. От това време Левски пише без дата на Каравелова: „Както от Турно-Мъгурели, също и от Олтеница ви бях писал, че съставиха се нови частни комитети, само по-скоричко да им дадете нужните наставления, уставите и разписките, та да тръгнат по-скоро на път. Ний тук, в Българско и Тракия, разнесоха се на всяко място и от днес поеле някой ден ще тръгна да обиколя всички частни комитети и да им дам някакви тайни знакове за предпазване от всяко нещо.“^[36] 

Със специално писмо от 15 юни апостолът, като известява, че ще намине сам до петнайсет дни, поръчва на троянския комитет, вместо име касиерът като издава разписка „да взема и дава под №“^[37]. В една саморъчна записка на Левски, запазена в Сливенския архив, казано е: „От днес нататък ще познавате вместо градът ви Сливен така: Стамболлу Мехмед-Ефенди. Ески-Загра: Едирнели Афъзаа, Лясковец: Бору-Иленчинец. Под тия имена ще взимате и давате, никак направо, и все с тайната поща“.

Между това изпитания постигнали делото. В началото на март Ангел Кънчев се самоуби в Русчук. Той искал да отпътува за среща, властите забелязали някаква нередовност в паспорта му и за да не падне в ръце нещастният апостол изпразднил револвера в устата си.

Произшествието болезнено стресна цялата организация, като направи и турската власт по-будна. „Научили сте се чрез вестника (навярно „Дунав“), пише Левски в Сливен, като бърза да заглади лошото впечатление и да ободри умърлушените революционери: „научили сте се за А. К. че се е убил в Русчук и нищо няма намерено в него. Човек пратихме и разбрахме по-тънко: просто нищо! Страхът му е причинило да не знае какво да прави и убива се сами. Бог да го прости. Колкото направи, остава името си безсмъртно. За честните хора такава смърт!“

На 20 септември Димитър Общи, въпреки настояванията на Левски и по едно чудно стечение на обстоятелствата^[38], извърши на Арабаконак обира на царската хазна. В края на октомври този авантюрист, настигнат в селото Чериково, беше вече в ръцете на турската власт и „чорапът се разплете“. Комитетските хора в Тетевен, Орхание, Плевен, Ловеч и другаде напълниха затворите. Властта, упътена достатъчно, беше всякъде успяла да улови дирите на Левски. Последният в туй време бил вече в Тракия. Цялото комитетско дело се тресяло от основите. Разтревожен от лошите известия, що летели от всички страни, Каравелов правел отчаяни усилия да улови дирите на скъпия апостол и да се споразумее с него за бързи действия или поне да го примами за в Румъния, та дано да се спаси поне той от вярна смърт. Писателят бил на мнение, че е време да се провъзгласи въстанието, па да става каквото ще. Защото, мислил теоретикът, и така работите клонят към лош край.

Но тука именно великият революционер се ударил в стоманената мощ на този прост, неучен, но истински велик човек. И наистина, който не е проучил внимателно писмата на Левски, не познава неговите дела, не познава и самия него; но пък който не знае и последните минути от дейността и от живота на този истински епичен герой, той не знае никак до каква висота може да постигне една чиста, простонародна душа. Земята се тресе под него от преследвания, от гонения, от страх и ужаси; пред замрелия от паника взор на роба се мяркат бесилки във въздуха, под камък и под листо го търсят, а той не само презира смъртта, не само е герой – такива сме имали много – не; той си остава неизменен и прост българин, какъвто е, т. е. практичен, благ, въодушевен, като винаги, и мисли само за работа. Това е най-знаменателната проява в целия сонм от велики дейци на онова време. Не само твърдостта и ясният поглед – не; и способността, и героичната издръжливост, и оня идеалитет – не: а тоя благ, простосърдечен и чист ентусиазъм – там е този рядко поетичен и красив по душа човек и висок по сила характер.

И наистина, той вижда още от по-рано как опасността от всички страни се притиска все по-тясно и по-тясно около него и предчувства смъртта. Но мисълта за делото, за неговата сигурност, за неговия цъфтеж не го оставя. Имаме едно писмо от него, гдето той говори за свой наследник по работата и веднъж завинаги споменава смъртта. Който не го е прочел, той нищо не знае за поезията, що се крие в новата наша история. Туй писмо е най-добрият паметник за възвишените качества на този непостижим български син. Там, в писмото, като смислил вече за смъртта, която не е далеч, която наближава, той нарежда какви качества трябва да притежава онова лице, което би го заместило в случай че умре: и тъкмо тук, с кристална бистрота, той определя сам себе си. „Работата няма още кой да поеме, пише той с идилична простота – та съм принуден още сам да се излагам в опасности да тичам нагоре-надолу. Пък турците няма село ни по къра ханища, да не са разпратили да търсят. Пишат ми писма от вред да се не излагам в опасности, а не мога да гледам на страшливите ни работници, които от страх засират всичко, и работата да стой на едно място. Завчера като имаше една тупурдия в един град, в който бях и аз, предирвания, бастисвания ненадейно по къщи, а аз дето бях в къщата, днес излязох из къщи, на другия ден бастисаха, от видело до видело по улиците турци вардят за странни хора. При такова нещо в тоя град изплашват се всички, от тоя град е и Грую, който ми пише защо бях излязъл вече оттам, и отишъл бях по други страни. Пише ми да не дохождам скоро, като преувеличава предирванията на тур., уж че биле търсили и у тях и пр. та нямало място де да сляза. И още казал дето бях оставил припас, тефтери и пр. да хвърлят в заодат! Видиш ли работи от страхопъзливци! Затова още не съм поверил работата си другиму, защото ако е в едно, в друго го няма (ако е решителен, то той ще бъде неразсъдителен, ако ли е разсъдителен, то страхът му го не пуща да прикрачи по-нататък, още и в страхлив случай развалят се готовите работи), а работите, писма дето дохождат ката ден, трябва да се разправят, пък като ме няма, стоят на едно място задълго време докато се завърна, а и то не е работа. – Имаме честни хора, но като не биле от отдавна в тая работа, да се опознаят с нея, щото да могат да съдят, пак нищо, и по-зло. – Водителите на тая работа трябва да са опознали до тънко човеците, като кой е К-в, У-в, Петко, Стоян и пр. – в какво са добри, а в какво не! – да знаят техните слабости, щото да им се не дава да паднат в тях и да се не увреждат! – да се осъждат единият и другият без да се повредят в работата и пр. На такива хора дай работа, които са разсъдителни, постоянни, безстрашливи и великодушни. – без да е едно да липсва на водача на тая св. работа, то той ще я улайни, както и да е. – Още и по времето да нарежда и работите. Длъжност ми е да кажа, защото може да умра. Гледайте.

Твой Тропчу…
(Ас. Дер. Кърд.) 1872. Сеп. 16. Бъл.“^[39]

В началото на ноември, не много след хващането на Общи, работите натегнали докрай, и Каравелов настоятелно вече потърсил апостола, като с дефинитивно предложение да се провъзгласи непременно въстанието, искал да измени хода на съдбоносните събития. Специален пратеник от търновския комитет настигнал Левски около Стара-Загора. Писмото на Каравелова има твърде обезпокоителен характер. Каравелов пише:

„Брате Василе! По-преди та подканихме на подвиг, но някак си опипом. Сега ти обаждаме, че обстоятелствата извикват без друго кураж от наша страна и повдигане на революция; причините, които и ти можеш да познаваш, не щем да ти ги разказваме, а обаждаме ти, че трябва да вървиш на бой, без да губиш ни минута. На всички-те тъдявашни юнаци се писа и ще да заминат на среща, и надяваме се от Сърбия и от Черна-Гора за помощ.

Кара Мустафа Бучукоглу“

Писмото е с дата 1872, ноември 2-ри.

Апостолът свърнал в Стара-Загора и тук, под негово председателство, се държал съвет, който решил да откажат с всички сили на предложението на Каравелова за въстание. Препис от писмото на Каравелова пратили и в Сливен, с нарочно друго писмо, което е също запазено в Сливенския архив и в което се казва, че Дервишоглу заповяда на комитета в Сливен да вземе и той същото решение. Писмото на старозагорци съдържа и решението им, а последното е интересно, защото ни рисува настроението и последните мисли на апостола преди хващането му.

„В същия ден (21 ноември, когато се получило писмото на Каравелова) направихме, казва се в писмото от Стара-Загора, заседание в присъствието на Аслан Д-олу (Дервишоглу), който ни и представи на разискване и горното писмо; след едно дълго и сериозно размишление върху реченото писмо, нашето мнение беше съвсем противно. От истина, ние не познаваме от близо причините, които извикват тъй скоро избухването на революцията, обаче ний мислим, че днешните обстоятелства не би се променили тъй скоро: неприятелят не ще се усили до тогаз, до когато ний бързаме малко-много да се приготвим. Помощта на Сърбия и Черна-Гора ний разбираме само тогаз, когато са вплетени в бой с неприятеля. По решението на туй събрание написа се в този дух писмо от страната ни до Централния комитет, както ако е възможно да се предвари за сега пламването на революцията поне до една година. Надявам се, че и вашите мнения отговарят на нашите. Както и да е, и вий като съставяте един комитет, нужно е да пишете до Централния комитет, колкото е възможно по-скоро, което ще се направи от всичките частни комитети, за да знае Ц. комитет с какво има да разполага и да прави по-точни сметки си. По заповед от Ас. Д-олу (Левски) ето по кой начин ще пишете на Ц. комитет и писмото си ще изпратите до нас, за да ги препратим изедно с нашето.

След като изявите мненията си за належащата революция, ще дадете още сведения, че правите това със съгласие на толкова и толкова села с по толкоз юнаци, които да носят оръжие, и колко села са по-свестни в работата си, и колко не, и у колко села малцина са събудени, а има надежда в малко време да оживеят всички и да подадат ръка за работа според както ни води устава. И според наставленията на Аслан Д-олу и най-изветрелият човек не би повярвал, че е възможно да излезе с сполука таквоз бързо движение, когато ний в нищо още не сме приготвени. Обаче за всеки случай ний ви подаваме ръка.
Това ще направите по заповед на Аслан Д-олу, както и да изявявате и да бележите същото и на околните в окръжието ви, за да постъпят и тий съобразно.

Поздравяваме ви и оставаме Ваши братя

Едирнели Афузаа.
1872 ноем. 22-го“

(Адресът „Стамболлу Мехмед Ефенди“ и подписът „Едирнели Афузаа“, писани с ръката на Левски.)

От Сливен, с дата 24 ноември, последвал същият отрицателен отговор.

 

 

^[1] К. Цанков, „Писма“, стр. 10: „Д. Общи иде оттам без пари с 30 гроша, па и аз като съм без тях, разбира се вече какво ще правим.

^[2] К. Цанков, 20.

^[3] Ibid., 20.

^[4] „Миналото–Очерки“, I, 55: „Писма“, стр. 24, писмо от 25 август 1872 год.

^[5] К. Цанков, 20.

^[6] „Писма“, стр. 25

^[7] „Миналото“ I, 159.

^[8] „Писма“ стр. 27

^[9] „Писма“ стр. 12.

^[10]  Ibid.

^[11] „Писма“ стр. 19.

^[12] „Писма“, 12.

^[13] „Писма“, стр. 10.

^[14] „Писма“, 8.

^[15] Ibid.

^[16] Ibid., 12.

^[17] „Писма“, 15.

^[18] Ibid.

^[19] „Миналото“ I, 105–110..

^[20] „Писма“, стр. 10.

^[21] „Писма“, стр. 18.

^[22] „Писма“, стр. 8.

^[23] Ibid. 22.

^[24] Ibid. 19.

^[25] „Васил Левски“, стр. 75.

^[26] „Поборник-опълченец“ г. II, кн. I, стр. 7.

^[27] „Васил Левски“, стр. 76.

^[28] Последни например пише, че „през 1869 Каравелов уреди и намисляния (от Раковски) Централен революционен балкански комитет, който бил преименуван „Български централен революционен комитет“, като че ли уреждането и преименуването се заключава само в едно разместване на прилагателните и като че ли и двете имена, които историкът дава, не са едно и също! И Каравелов почнал – след великото горно преобразование – почнал, разказва същият историк, да действа с нов устав и при други условия. А после всичко това, този автор на най-грамадния труд по нашата нова история обнародва и самия устав на комитета, а това е вече всичко, което знае той по предмета. („Княжество България“, II, 814).

^[29] „Писма“ 17.

^[30] Ще забележим обаче за куриоз, че З. Стоянов е на мнение, че младежите в Русчук: Н. Обретенов, Ради Иванов, Т. Кърджиев, Иванаки Икономов и пр., които съставили комитета в Русчук, съчинили и уставо-проекта. („Записки“ I, 114). Заимов, като критикува в своите „Етюди“ и това мнение на З. Стоянов, повтаря, че уставо-проектът бил съставен от Л. Каравелов, Левски, Кънчев и Виницки (стр. 64). Н. Обретенов обаче е жив и твърди по спомен, че уставо-проектът в ръкопис се бил получил в Русчук от Левски.

^[31] „Миналото – Етюди“. Стр. 30, К. Цанков. „Писма“, стр. 6.

^[32] „Писма“, 8.

^[33] „Писма“.

^[34] Ibid.

^[35] Ibid.

^[36] „Писма“, 7.

^[37] Μ. Ив. Марковски „Спомени“ I, 91.

^[38] Заимов, „Миналото“ I, 158; II, 56.

^[39] „Писма“ II 20, стр. 28.