История на Априлското въстание

Димитър Т. Страшимиров

ТОМ I
ПРЕДИСТОРИЯ

Предговор към изданието на „Либерален преглед“

Българската историографска наука дължи едно голямо, дълго и неудобно обяснение. В продължение на десетилетия тя последователно и безмилостно е изхвърляла от своя канон труда на Димитър Страшимиров – един от най-мащабните, най-дълбоки и най-честни изследователи на Априлското въстание. Това изключване не е било нито случайно, нито временно. То продължава и днес.

Резултатът е абсурден и срамен: История на Априлското въстание остава почти непозната за широката публика, лишена от съвременно издание, затворена във фототипни преиздавания отпреди повече от сто години, с правопис и език, които днес са трудни за четене и често напълно непрозрачни. Не защото текстът е остарял като мисъл, а защото никой не си е направил труда да го върне към живота.

Това издание е опит да се поправи именно тази несправедливост.

Без институционална подкрепа.
Без грантове.
Без академичен комфорт.

Само чрез упорит труд, дисциплина и увереността, че един действително значим текст заслужава да бъде четим. Това не е пренаписване, а редакторско възстановяване, не адаптация по вкус, а съзнателен акт на уважение едновременно към автора и към днешния читател.

С това издание искаме да покажем нещо просто и все по-рядко допускано: че при ясна мотивация и вяра в смисъла на работата е възможно да се направи всичко, дори когато всички са решили, че трудът не си струва.

Приятно четене.
И – дано този текст най-сетне намери мястото, което му е било отказвано толкова дълго.

Златко Енев
Берлин, декември 2025

Предговор на издателите

Идеята да се напише и отпечата историята на паметното за народа ни Априлско въстание е рожба на Постоянната комисия в гр. Т.-Пазарджик – тогава още център на самостоятелен окръг. Това е било през есента на 1897 г. Тази идея се прегърна отпосле с радост от Т.-Пазарджишкия окръжен съвет, който я вписа за целта с хиляда лева в бюджета си за 1898 г. Решено беше също така да се гласува, в продължение на три години, по хиляда лева, и събраната сума от 4000 лева да се употреби за въпросната история.

Подхваната работата грижливо и присърце, благодарение просветеното внимание на членовете във всички съвети от 1898 година и до днес, книгата се явява вече отпечатана, макар и малко по-късно. Кому трябва да се сложи вината за късното появяване на книгата – това ясно се вижда от протоколите на Пловдивския окръжен съвет в първата му редовна сесия през 1902 година. За да се даде обаче бърз край на начинанието, работата се отне от г-на Заимова и се предаде на г-на д-р Д. Т. Страшимиров, с формален контракт, сключен в края на м. март 1903 г., със срок от две години.

Надяваме се, че критиката достойно ще оцени старанията на трудолюбивия писател.

За целия труд е платено, според контракта, само 12 500 лева, което прави 500 лева на месец, в която сума влизат и разноските за пътуване. Скромността е очебийна, но, за жалост, не е можело да се направи нищо повече.

Нашата книга достига най-после до един край и днес ние с най-голяма радост я предаваме като ценно четиво. Публиката ще оправдае скромната радост и засмяното тържество на ония, които близо цяло десетилетие тичат и се грижат по едно достойно дело, което най-после се е увенчало с успех. Остава още успехът да се прогласи и от безпристрастната критика.

За довършването на делото помогнаха още следните окръжни съвети: Търново – 2000, Варна – 2000, Шумен – 2000, Враца – 800, Кюстендил – 200 и Русе – 200 лева, за което им отправяме тук най-горещата си благодарност.

1907 г.

От Пловдивската окръжна постоянна комисия.

Встъпителни думи на автора

Ето рамките, по които първоначално се задължих да развия съчинението си. Планът е, ако и не строен, пак прост и кратък. Прочее, ето го:

А.

1.   Събития, които са предшествали Априлското въстание и са имали някакво влияние върху неговото създаване.

2.   Въстанието през 1876 г., с кратки биографии на най-видните замесени в него лица.

3.   Априлското въстание през 1876 г. изобщо във всички окръзи.

Б.

1.   Четвърти въстанически окръг.

2.   Главните агитатори в този окръг.

3.   Кратки черти от биографиите на всички по-живо участвали подготвители.

В.

1.   Въстанието в Панагюрище, Копривщица, Брацигово, Перущица, Батак и във всички въстанически пунктове на окръга: кои села и кои лица и какво участие взели и пр.

2.   Загубите в хора и дейности.

3.   Икономическото положение на въстаналите места преди и след въстанието.

Аз видоизмених и разширих тези рамки и желая да разясня тук как и защо извърших това.

Преди всичко, трябваше кратък преглед на събитията, които предшестват 1876 г. (А, 1), и аз разширих този преглед до самостоятелно изследване. Така възникна първият том на книгата – „Предистория“.

От друга страна, въстанието през 1876 г. не беше само в Пловдивско, а на мен ми се възложи да пиша история почти само за този край, докато всичко друго се предвиждаше като въведение (А, 3). Прочее, аз изучих с еднаква грижливост и всички останали места. Събраният изобилен материал разделих на две части: „Подготовления“ и „Въстание“. Така моят труд, израсъл до три тома, стана сравнително обширен и се закръгли от само себе си.

Но имаше също и точка, дето не разширих, а съкратих програмата. Читателят ще види, че това е точка 3, §В, от първоначалния план. Искаха ми да изложа поминъка на въстаналите места в Пловдивско преди и след онова въстание. Искаха, с това, да се оплачат от разорението и теглата си. И наистина, почти всички тези гнезда стояха добре преди и се разориха после. И никой в наши дни не помисли за тях. Това е голата истина. Ала истина е също, че историята може само да отбележи, а не и да бере грижа за дневните ни мъки: последното е работа на живата политика, на гражданското милосърдие и на църковната проповед.

Аз отбелязах икономическото положение безразлично на всички въстанали места, и то само до 1876 г., като една от причините за въстанието. Но, разбира се, причините не бяха една и две, а много, и аз ги отбелязах една по една, с което се допълни и първият том.

При това, ако в случай изпълнех програмата, щях да накърня единството на труда си. Да пишете и за въстание, и за по-ново време ще рече да шиете една дреха от два различни плата. Въстанието е друга епоха. Тази епоха е моят предмет. Ако някой след мене се залови да пише за времената, които последваха, той ще почне историята си с подробно изследване на разоренията, които завеща оная злополучна, но славна година, както аз почнах с благоденствието, което тя завари.

Колкото за нуждата да разширя своята работа, тая нужда произтичаше толкова от мен самия, колкото и от външни обстоятелства. Аз ще разясня и едното, и другото. Има хора, които с радост търсят литературни поръчки, а аз следвах, в случая, гласа на вътрешните си нужди. Още отпреди десет години работих една студия за Ботев и тогава още бях обещал да изуча още Раковски и Каравелов. С други думи, занимаваше ме онази епоха, която е – нека си признаем – епоха на идеалите в новата ни история. Случаят сега беше добър и аз, разбира се, прегърнах новата работа, която ми предлагаха, с радост.

Казах: занимаваше ме епохата. А щом е така, да пиша само за Пловдивско, па макар и като пострадала за общо дело единица, беше твърде ограничена за мен работа.

После, ето ви и външните обстоятелства, които споменах, че ме заставиха да разширя труда си. Туряше ме на тясно самата неутешителна действителност на нашата историческа литература. Това ме принуди именно да прегърна и по-широката задача. Цял рояк са вече книгите у нас, които описват въстаническата история на села и градове или райони, и всяка от тях толкова е по-далеч от голямата истина, колкото е по-малко гнездото, с което се занимава. И аз трябваше да си кажа: или цяла една история на събитието, или нищо. Така и направих.

Друг е въпросът сега дали съм успял в задачата си. Да пожелаеш е добро, но заслуга е само ако изпълниш. Дали съм изпълнил – това ще определи, разбира се, критиката. Комисията, която Министерството на народното просвещение бе назначило да прегледа и приеме настоящия труд, произнесе се общо похвално за моя план и за пълнотата му. То се знае, че нейната работа беше, преди всичко, формална, а именно – да констатира, че аз съм изпълнил задълженията си, и само в този смисъл аз цитирам мнението ѝ.

„Предисторията“ се намери за твърде подробна и широка, което аз признавам. Но истината е, че аз не търсих да пиша широка книга. Съвсем не. Злото лежеше другаде. На всяка стъпка аз бях принуден да не доверявам и да изследвам отново. Знае се, че върху по-ранните събития се гради и новото, а какво трябваше да сторя аз, когато всичко по-старо беше криво и недостатъчно представено в литературата? Трябваше търпеливо да пресявам и при това да обясня защо отхвърлях старото, което е прието, и приемах новото, което, може би, ще се отхвърли. А това бяха основи, които издигах – основи за по-голям градеж; а може ли да има градеж, и може ли да градите тежко здание, когато основите ви не са здрави? Трябваха основателни подробности, както и направих.

Но право, аз и досега, и до последния момент, се мъчих да съкратя нещо и виждах, че не може. И пак ми се чини дори, че на много места тази моя „Предистория“ още куца от недостатъчно и необстоятелствено проучване. Разни хора, разни вкусове!

И трябва още да изтъкна, че аз се старах да пиша не една лекосмилаема и приятна книга, но гледах тя да си е работа – пълна, убедителна работа. Трябваше да се разясни онова, което си е прилика, да бъде ясно.

И по този случай нека предупредя още читателя за нещо. Има цели страници тръни от библиография в книгата, има критически бележки и разни отстъпления. Нетърпеливият читател може да ги прескочи и да следва непрекъснато разказа на събитията, който е по-интересен. Забелязаха ми, че можех ония тръни да ги туря под страницата или на края на тома – като обяснения. Аз сам бях почнал отначало именно така, а свърших, като примесих всичко наедно. Това направих по разни съображения.

Критическите бележки често са полемика. То е, че разказът някъде не може без полемика и без отстъпление, защото разказваното е тъкмо плод на полемиката и, вярвам, читателят ще оцени това. Дейците са отчасти още живи и когато проучвах, трябваше да споря още с тях: мнозина преувеличаваха или заплитаха събитията, а като пишех, пак не можех да се чувствам по-далеч от спора. И ето така именно реших да оставя перото си да странства свободно по пътя, по който вървяха мислите ми, а този път е, стори ми се, най-естественият.

Други подобни отстъпления примесих към текста съвсем съзнателно, за да не отвличам често вниманието на читателя под страницата или към края на тома. И най-после, и едното, и другото все пак е тясно свързано помежду си, отнася се до едно и също и пак трябва да се чете, само че едното е по-интересно, а другото не. И знам, че една библиографска или критическа бележка лишава от естетическо спокойствие художествено-историческия разказ, а това е зло, но аз предпочетох другия път. Трябва да съм прекалил на някои места, а то подобни бележки се срещат разсеяни във всички най-известни исторически съчинения на новото време. Но като признавам напълно грешката си в тази посока, аз се надявам, че при ново издание, ако доживея подобно, ще мога да дам по-приятна книга на читателя. Дотогава ще умрат много от заблужденията, полето ще се разчисти и историята ще остане увлекателен разказ за дела и събития.

За езика трябваше най-много да направя, защото и най-жестоки шипове получих за него. Но, бога ми, нашият брат, българският писател, е сиромах човек и не е за голяма научна работа. Уверявам ви, това е истина. Аз вече имам практика. Моето задължение беше да напиша една книга от двадесет печатни листа, а книгите станаха три и колите – до осемдесет. А трябваше всичко това да се преписва и преработва, и то в две години. Хванах писар, аз писах, той преписваше, и срокът дойде, и написаното не можах да прочета още веднъж!

А за една добра и основателна работа иска да си широк и охолен, а къде подобно добро у нас! Ние едва свършим черновката на една книга и нямаме време да я проверим: трябва да почнем друга или да тичаме за служба, защото иначе – но, както се изразява един натуралист, най-неумолимият фактор в бита на животинското царство е стомахът: това всеки познава у нас. Та думата ми е: иска да проучиш, да нахвърлиш и години после – ама цели години! – да гладиш и да лустриш, да лягаш и да ставаш пак с една и съща книга на ръка, винаги с една и съща мисъл, с едно и също желание, а то у нас – де хляб, боже мой!

Колкото за правописа – виж, там слуга покорен. Сметката ми е чиста. Свалям шапка, за да получа открито ударите на учената филология. Там ме не бива. И да видите още какво зло се случи: печатането се проточи с векове. Печатарите ми излязоха чисти българи! И аз бях сам българин, та залисан бях вече с друго и, разбира се, принуден се видях да давам по цели глави да коригира ту този, ту онзи. Тъй работата ставаше още по-шарена.

А най-забавното бе, че и печатницата най-после ми дойде на помощ. Аз получавах понякога цели колони, готово коригирани, и чудех се на правописа в тях! Чудех се дали това е български и как може българин да пише така! Но по-късно узнах, че имало защо аз, невежа, да се чудя на оня правопис. Защото тайнственият оракул на правописа и мой помагател бил истински школар и пазил най-добросъвестно предписанията по правописа, та аз имало защо да не го разбирам. Прочее, оставих го най-после безпрепятствено да се импровизира, да прави своите научни сеанси с бедните букви на моята книга. И аз съм уверен сега, ученият мой читател ще се утешава, че благодарение на моята толерантност той ще намери в книгата ми всички възможни днешни проби на българския правопис и даже съвършено нови опити и проблеми, а това ще да образува, вярвам, класическа мозайка! Аз сам не се утешавам с туй, но казвам го за пълнота, а всичко що казвам е истина.

Дължа тук няколко думи върху още едно обстоятелство. Книгата беше ми възложена съвсем случайно и ето как. След като моят предшественик сложил трънливия товар от плещите си, търсили, хлопали на разни порти. Имало и немалко желаещи, но аз сам известие нямах, а дойдоха най-после до мене. Изненадаха ме, защото – повтарям – не знаех. Нямах известие, че историята се е разделила със стария си поклонник. И дори ако бих знаел, пак беше безполезно: нямах смелост за кандидат. Че отдавна вече съм се разделил с моето magna cum laude по история и държа се само за литература.

Както и да е, приех, но предвиждах и горчивините, които не закъсняха да се изпречат. Сам не вярваш до известна степен в себе си – то е добро, но и хората като не ти вярват и като имат право да не ти вярват! У нас никой никому не вярва, а това е най-добро… Ние всички сме нови и слаби и, при това, не държим на едно. То е като българския селянин, който е и земеделец, и зидар, и терзия; сам сее, сам гради къща, сам си шие дрехи!

Аз учих история като Nebenfach [втора специалност], както казват в немските университети. И сега изучавам, напр., едно събитие, но мисля литература, критика, поезия. Също и този труд за мен е предисловие само, за да изуча една епоха, която ме интересува от чисто литературно гледище. И навярно няма вече да се връщам към историята, защото чувствам, че не ми е работа. Мнозина са литературните дейци, които са писали история, но само един път или поне това не е било главна ядка в дейността им.

Най-трудна страна в решението ми да се нагърбя с тая история беше моето положение спрямо поборниците. Те трябваше да ми вярват и да ми съдействат, а още от пръв поглед в лицата им четях разочарование. Преди мен бяха ходили да пишат само по-стари хора, техни другари и поборници, а виждаха сега, че аз съм от по-ново поколение човек. Какво можех да знам аз за техните работи! Тая мисъл се четеше в погледа им. Бях им чужд и тъй бяха хладни и даже често недоверчиви към мен. Имаше случай, дето някой бягаше от града, за да не се срещне с мене.

Действаше и един установен у нас и печален антагонизъм между старо и младо. Този антагонизъм има навсякъде по света, но нашият е друг. Младото у нас, за жалост, не служи вече на патриотическия олтар. Дори заслужилите бедни борци на миналото са гавра за младежта – за новия наш бездушен резоньор. Аз това знам и сам съм от новите. Ние сме идеолози и мечтатели. И зная, че на мнозина от моята черга тази моя работа още отначало, когато я поех, изглеждаше като нещо несериозно, като не такава работа, която отговаря на моите душевни ламтежи, а че си е едно чисто практическо предприятие.

И колко несимпатични погледи и колко закачки не посрещах от всички страни! Никой не вярваше в сериозната ми любов към трудното начинание, с което се бях нагърбил. Ние, младите, по-скоро изучаваме декадентството на Запад, новите течения в марксизма и, ако искате, знаем Ницше, учим универсалната „вечна“ естетика, проповядваме Толстой, Горки, гърмим с всичко модно на Запад; ние сме един вид калейдоскоп и панорама – панорама на евтиното, лесното, модното. Себе си и своето си ние не знаем и не обичаме. Ние сме като плитко стъкло, от което правят огледало – огледало за всичко пазарно!

Отвращението на бедните поборници беше още повече за уважение, защото ние, младите, като се занимаваме винаги само с общи теории и всесветски чудеса, домашното, скромното наше домашно, естествено, ни иде дребно и малко. И ние сме презрителни към него; гледаме го отгоре надолу. А такъв поглед е най-жестоката и нечистоплътна обида за един пострадал стар герой!

Ние се хвалим с чуждия аршин, който чужди са ни дали в ръцете, за да мерим с него домашното, и забравяме своето собствено сърце, което единствено ясно може да ни каже как непостижимо и без оглед и без корист са се жертвали тези бедни, отхождащи вече от тоя свят стари хора и колко са велики те за нас и за нашето сърце със своите жертви и заслуги!

И уви! Моята книга наистина не носи нови идеали за декадентство, не ратува за течения в марксизма, аз не съм ницшеанец, не съм никакъв, а записах с любов всички ония жертви и подвизи, които потомството трябва да помни и да споменава като дар от бедните ония герои. Идеолози няма да четат моята книга; тя няма да възхити никого от тях, а ще си влезе скромно в архива, дето и след години вече само някой „гробар“, като мен, ще я потърси, за да се справи за погребани и затрити добродетели.

Но аз ще отдам и друго право на бедните поборници. По-късно мнозина от тях оцениха моята преданост към славата им, уважението ми към великия подвиг, разбраха моята открита и сърдечна прямота и колкото и да бях сам неумолим и суров, ние станахме приятели. Доверяваха ми и ми услужваха почти всички без разлика, и аз от душа им благодаря за това.

Мога тук да съобщя и нещо особено утешително. Има много документи още за политическото ни минало, несъбрани и непроучени. Аз помолих министерството и бях послушан. Занапред държавата ще откупува тези документи, те ще се допълнят чрез проучване и коментари и ще се издадат в специални „Известия“ на архива за възраждането. Аз вярвам, че ще успея да свърша тая работа – ако лисица не ми мине път, разбира се: у нас едни лесно разсипват онова, което други са наредили.

Ползвам се и от случая да поканя тук всички поборници или потомци на такива да съхраняват писма, записки и спомени от миналото, ако имат такива, и за споразумение да се отнесат направо до Народния музей, дето засега временно се помещава архивът на възраждането още в пелени.

Най-накрай нека изкажа моята искрена признателност към ония близки приятели, които доброволно бяха за мен ръце и крака в моята работа. Те тичаха, грижеха се, помагаха, угаждаха ми. Бях им гален, улесняваха ме, жертваха и рискуваха с мен, доверяваха ми безгранично – а ето това е благо, то е весело и то дава вдъхновение за работа. И тъй са: г. г. Ив. Бобеков, начинател и главен виновник на цялото дело, М. Г. Греков, Найден Дринов и Щерьо Костадинчев. Тези къси редове са отзвук, само слаб отзвук на ония чувства, които биха достойно отговорили на сърдечната им доброта.

София, 1907 г.
Д. Т. Страшимиров

Първи отдел

Епоха на комитите

Глава първа:
Родоначалникът на епохата

Последните години от нашето робство под турците родиха една отлична дума – „комити“. В полицейския кодекс на Османската империя това означаваше немирна изобщо християнска глава, ала строго юридически то бе само човек на комитета. Според комитета – и „комита“. Оттук и епохалното значение на думата.

Българският народ още в дните на Паисий беше почнал вече своята политическа пробуда, ала планирана борба за свобода липсваше и до последно време. Тя настъпи едва с комитетската организация. По този начин юнакът „комита“ се явява назрял плод от стогодишния напън на едно угнетено племе към независимост. От друга страна, самите ония хора, които първи понесоха комитетския кръст, имаха и те да извървят своя път, имат и те своята история. Цели десет години, от 1866 до 1876, расте и приготвя се съдбоносната борба. Тези десет години са именно ония, които се завършиха с великата епопея на Априлското въстание. Ето защо и въстанието само по себе е също пак венец на всички онези крилати патриотически мечти, които родиха и отгледаха героя „комита“, и като говорим за едното, ние градим зданието на другото: като говорим за комитите, ние разкриваме въстанието.

Защото ако пламенното слово на Паисий беше начало, ако дори църковният въпрос биде перипетия, то храбрият „комита“ е оня велик пиедестал, върху който само можеше да сложи желязна нога смъртният двубой със завоевателя. Без едното другото беше само химера. Прочее, нека със славния „комита“ почнем и историята на борбата.

I.
Основаването на Тайния комитет в Букурещ. Възникване и причини. Преврат в Румъния. По-ранни примери със сърби и руси.

И така, в самото начало на 1866 „комити“ все пак още нямаше. Горещите глави от 1856 и 1862 – „зли като оси“, както казваше Захарий Стоянов – скитаха по Влашко и Сърбия със старото си име: нехранимайковци и хайдути. Но когато неотдавна Сърбия се намери на тясно, потърсиха буйната мощ на тези нехранимайковци, за да стреснат султана. Още по-напред Русия не веднъж беше правила същото. Сега дойде ред за румънците.

И наистина, в началото на 1866 работите отвъд Дунава не стояха добре.

На 11 февруари Куза беше детрониран. Тоя княз, който пръв понесе венеца на обединената румънска корона, щастливо управляваше своята страна от 1859 до 1864.

Сега обаче бяха повели други ветрове. В 1864 Куза, тикан от добрата воля да служи на бъдещето на своята земя, обяви освобождението на селяните от крепостничество – мярка, диктувана толкова от административен такт, колкото и от човеколюбие. Защото една страна, обитавана от свободни хора, обещава по-добър ред и повече щастие, отколкото ако тя пъшка под тежкия гнет на неправдата и тиранията.

Постъпката на княза обаче повдигна против него силната омраза на имотните класи в Румъния, които с освобождението на селяните губеха безплатни ръце. Политическите борби не само в малките княжества на Балканския полуостров – толкова жалки по своята гражданска репутация – но дори и във великите държави са най-често в своята основа лишени от последователност. Додето в разните политически програми четем големи думи за отечество и за общонародно добро, делата на отделните партийни групи са нещо друго: там виждаме само тесногръдо партизанство или се досещаме за лични апетити. Така беше и в Румъния. Недоволните и ощетени от новия ред богаташи се организираха в тайни комитети, за да „спасят“ страната от мними опасности. Две години, от 1864 до 1866, бяха достатъчни тези комитети да се почувстват готови за дело. Така именно се беше извършил превратът на 11 февруари.

Но с детронирането на своя княз двете княжества, съединени твърде неотдавна и незаякнали още в съвместния си живот, видяха себе си изведнъж изгубени посред безбрежен океан – океан, дето на държавния кораб никъде не се мяркаше гостоприемен приятелски бряг.

Ето така тези княжества бяха си разрушили сега и малкото онова равновесие, което се дава от законността на положението и на което дотогава можеха да се радват в международния мир.

Австрия, Русия и Турция не искаха да признаят станалото.

Тактът на великите държави в подобни случаи винаги е бивал един и същ. Този такт е дотолкова от общо естество, че бихме дори могли да го посочим в баснята на Лафонтен за вълка и агнето. Никога малките държавици не са достатъчно коректни пред великите сили. Защото винаги последните намират претекст за жадно търсената намеса. Така беше сега и с Румъния. Турция, винаги сънлива и консервативна, гледаше в лицето на Куза един свой доказан вече верен княз и се боеше от нови непознати заместници, които можеха да ѝ донесат и нови изпитания. При това Куза беше княз на Молдова и Влашко поотделно и съединяваше тия две страни само лично под своята корона. Турция не искаше да признае тия обединителни права за друг княз. С други думи, не искаше да признае фактическото обединение на двете княжества. Русия също не искаше нов княз, за да не се върне и старият, а по този начин да настане, може би, ред за нова окупация. Австрия, най-после, искаше, както винаги, в мътна вода риба да лови.

Най-голяма била опасността все пак от страната на Турция. Влашко беше тогава зависимо княжество. Турция имаше право, при всеки съмнителен случай, да нахлуе с войските си в размирените области и да ги покори. А така изглеждало, че ще направи тя и сега. Значителна турска армия дебнела с будно око от високия дунавски бряг отсреща, готова да се прехвърли всеки час на отсамната страна. Положението било критическо.

Ето защо именно румънските водители помислили сега за българите.

В придунавските градове и в много от вътрешните паланки на съединеното княжество гостуваха по онова време богати български общини. Плоещ, Гюргево, Браила, Болград, Александрия и дори Букурещ носеха до значителна степен българска физиономия. Туй са били почти всички прокудени в разни времена синове на поробен край. И, разбира се, те всички слухтяха неуморно за кървава отплата, което не можеше да не знаят румънските патриоти. Още повече, че и самата история от по-ранни години им е говорила ясно за чувствата на тия обидени хора.

В 1853 русите ги бяха потърсили за последен път. В 1862 потърсиха ги сърбите – все против същия враг. И винаги жадните тия за разправа изгнаници с трескава радост се притичваха в борбата. Ония примери бяха доста пресни, за да не се подражават и от влашка страна. Братияно и Росети, водители на румънците, помислили отначало за Раковски, душата на българската емиграция, който би им събрал доброволци. Впоследствие обаче станало нужно да се примамят по-други лица.

Ето прочее тъй възниква първият таен централен български комитет в Букурещ.

II.
Първите стъпки за основаването на комитета. Иван Касабов и Атанас Андреев. Противоречия. Приблизителната истина. Предварително събрание. Състав. Делегираните членове за споразумение с румънците. Заседания. Съставянето на Coalitiune Sacra – „Свещения съюз“.

Както за момента на възникването на комитета, тъй и за по-сетнешните му съдби, писмените източници попадат в непримирими противоречия, които ние сме принудени да изложим.

Иван Касабов, един от ония, които повествуват за комитета, казва именно, че той живял с Раковски на улица „Куза Вода“. Росети – лицето, което от влашка страна тръгнало да търси революционери – срещнал се в отсъствие на Раковски с Касабов и тук, с помощта на последния, веднага уговорили основаването на българския Централен комитет в Букурещ.^[1]

Малко по-другояче се представя работата от Атанас Андреев – втори важен повествовател по предмета.

Никола Жипа, член на временния влашки революционен комитет, който събори Куза, бил като търговец съдружник на Атанас Андреев – също търговец в Букурещ. Въпросният Никола Жипа, натоварен от влашкия комитет да води преговори, прибегнал, разбира се, до своя съдружник. И тук именно, в неговата съдружническа среща с Атанас Андреев, турила се основата на българския Централен комитет в Букурещ.^[2]

Неоспорим обаче в тези два източника е само фактът, че както единият, тъй и другият повествовател, в добросъвестността на които няма защо да се съмняваме, са били по един или по друг начин, в едно или друго време – а може би и едновременно – подсетени от влашка страна за една и съща цел. И после вече, разбира се, Атанас Андреев и Иван Касабов се срещнали и споразумели по въпроса.

Сега кому се пада честта да е пръв заговорил на другия – ние не можем да решим, макар че и двамата повествователи с еднаква ревност претендират за едно и също, т.е. макар че и двамата си приписват първенство.

Но те двама установили помежду си и списъка на ония лица, които е трябвало да се викат на учредително събрание. А това е вече за нас важно.

На първи ред стояли имената на Д. Диамандиев и Хар. Саров. Диамандиев, млад юрист, изпълнявал прокурорска длъжност в Букурещ, а Саров бил, както свидетелства г. Касабов, на влашка служба – пристав на нощната стража. Той се числил и в редовете на влашкия комитет, в който изобщо не липсвали българи. На гърба на Тома Брашованина, българин, Куза подписал отричането си от престола, когато вечерта на 11 февруари румънските съзаклятници нахлули в собствения му палат.^[3]

Други още лица в списъка влизали: Стефан Репов, Д. Войников, Иван Грудов, Иван Адженов и Хр. Х. Николов.^[4]

Първото заседание станало в редакцията на вестник „Romanul“, орган на Росети^[5], около края на м. март.^[6]

Идеята за комитет била приета от целия кръг поканени. Избрали четири лица, които в среща с делегати от румънска страна да определят условията, при които може да се основе българският комитет.

Тези лица били: Д. Диамандиев, Хр. Саров, Ат. Андреев и Ив. Касабов.

От румънска страна пълномощници били назначени: Ц. Чокарлан, Гр. Серури и Е. Карада.

Взаимните съвещания на представителите от една и от друга страна се продължили до петнадесет дни и като резултат от тях, в края на март или в началото на април, бил съставен един протокол, който нарекли Coalitiune Sacra – свещена коалиция между румънци и българи. Първа точка в тази „Свещена коалиция“ е онази, която туря основа на първия Таен български централен комитет в Букурещ. Там са дадени и лицата, които образуват комитета и които пак са същите гореименувани делегати: Д. Диамандиев, Хар. Саров, Ат. Андреев и Ив. Касабов.

 

III.
Как стои въпросът в новата наша историческа литература. Спорът за състава на настоятелството. Черновката на Coalitiune Sacra. Поправката в нея. Кривото становище на П. Кисимов. Чия може да бъде поправката. Възможната истина по спора.

Нека направим и малко библиография.

До неотдавна за комитета се знаеше твърде малко или почти нищо не се знаеше в нашата литература. В 1895 г. Заимов обнародва в своите „Етюди“ няколко писма, от които най-вече онова на Ат. Андреев съдържа малко-много каквото трябва. В същото време обаче П. Кисимов обнародва в „Българска сбирка“ някои свои спомени пак по тоя предмет. Иван Касабов, недоволен от спомените на Кисимов, напечата в „Народни права“ остра статия против последния, като го обвиняваше в лъжа. Касабов казваше и някои неща, които не се срещат в писмото на Ат. Андреев, но той не беше вече между живите, за да се оправи. Тогава П. Кисимов, Киряк Цанков и Хр. Х. Николов, като бивши съратници в комитета, взаимно обнародваха едно писмо, в което Касабов тоже биде изобличен в лъжа. Тоя отговори и пр.

Най-интересен е спорът около ония лица, които са образували настоятелството на комитета. Този въпрос е заплетен и за да не оставим читателя в неяснота за мотивите на онова, що ние повествуваме като чиста истина, ще изложим целия спор накратко.

Тримата – П. Кисимов, К. Цанков и Хр. Х. Николов – заявяват в задружно подписаното от тях писмо, че от всичко, що се отнася до комитета, вярно е само онова, що разказва в известното си писмо Ат. Андреев. Там обаче комитета образуват всички ония лица, които ние означихме, че са били поканени да присъстват на учредителното събрание. Разбира се, и Грудов е зачислен помежду тях.

Но Касабов после, като поправи това и изхвърли Грудов, абсолютно отказва и правото на тримата по-късни повествователи да говорят каквото и да било за комитета, защото не били членове в него и не го познавали. А сам Ат. Андреев, както казахме, не беше вече между живите, за да подкрепи своето писмо.

Така че всъщност полемиката се води, както виждаме, все пак между Ат. Андреев и Ив. Касабов. Върху тези два източника ще спрем и ние.

Ив. Касабов, като виждал, че е невъзможно да се установят на памет лицата, които са образували комитета, и че това може да стане само с надежден исторически документ, признава в своя отговор към тримата последователи на Ат. Андреев, че единственото вярно обозначение на въпросните лица ние трябва да търсим в текста на Coalitiune Sacra, ако такъв се укаже да съществува.^[7]

„Свещената коалиция“ наистина се намери, макар само в черновка и то на румънски език. Архивът на комитета бил най-напред пазен от Ив. Касабов. В началото на 1867, когато Касабов е вече живял в Плоещ, архива изискали и тя минала в ръцете на Грудов – в това време вече близък човек на комитета. След смъртта на Грудов, починал в наше време, книжата, що са били у него, бидоха прибрани в Народната библиотека. Тези книжа П. Кисимов проучи и обнародва почти всички.^[8]

Между обнародваните от Кисимов книжа е също и румънската черновка на Coalitiune Sacra.

При обнародването обаче се вмъкнала грешка тъкмо в спорния въпрос за ония лица, които образуват комитета. П. Кисимов криво разбрал или криво препечатал „Свещената коалиция“. Тази грешка хвърля особена светлина и върху спора, затова и ние ще спрем върху нея.

За да изложим грешката на Кисимов, трябва да направим някои повторения, които са неизбежни. В самия текст на „Coalitiune Sacra“^[9], при внимателно разглеждане, личи, че са написани с черно, чисто мастило имената на четири лица, които съставляват и комитета. Тези лица са, както следва: Димитър Диамандиев, Хараламби Саров, Атанас Андреев и Ив. Касабов, които и ние дадохме по-рано. Тъй като въпросният документ е официален акт – или е трябвало да стане такъв – то имената са писани цели: собственото и фамилното, както бива във всички подобни книжа.^[10]

В напечатаната „Свещена коалиция“ на Кисимов четем обаче следните лица: Димитър Диамандиев, Хараламби, Грудов, Адженов, Ат. Андреев и Ив. Касабов. Кисимов разкъсал името на Хараламби Саров, като унищожил фамилията, а запазил само собственото име, и на мястото на фамилното име Саров прибавил две имена: Грудов и Адженов.^[11]

Ето приблизително как е станало това или как е могло да стане.

Самият ръкопис на документа е поправен. Поправката е по-сетнешна, което личи от две неща: 1) че е писана с чужда ръка и 2) с друго мастило, което е синкаво, нечисто, докато целият документ, както казахме, е бил писан с чисто черно мастило. Прибавено е обаче само едно име: Грудов. Прибавителят вмъкнал това име на празното поле, което остава на края на реда след Haralambie.

Този поправител трябва да е сам Грудов. Той държал книжата в ръцете си, той ни ги е и завещал; друг не е могъл да разполага с тях. Друг не ще да е имал и интерес да чопли над тоя невинен документ само за да втикне в него чуждо име. Втикнал го е сам Грудов от славолюбие. За да има поправката му смисъл, той турил след Haralambie една запетая, която си добре личи, като е със синкаво мастило, а за да не стои и следното име Saroff ясно и да издава, че принадлежи към Haralambie, т.е. да не издава придатъка, зачеркнал Saroff така, че не се чете вече нищо ясно или повече прилича на Jenof – Женов, което Кисимов ще да е разчел Адженов.

Най-близката причина, за да се увлече сам Кисимов в тази грешка, може лесно да се разбере. Кисимов е знаел, че Адженов се броеше за едно от най-близките лица на комитета. Той се числи като негов член и в писмото на Ат. Андреев. Като е тъй, Кисимов не можеше да изхвърли името му, а сега го вписал нарочно или го е прочел неволно. Прочее, Кисимов, пряко или косвено, също се е постарал чрез „Свещената коалиция“ да възкреси вярната и точна листа на стария комитет, и то пак, разбира се, според Ат. Андреев.

Ив. Касабов пак, от своя страна, не е знаел за архивата на Грудов, не е знаел и за тайните основания на Кисимов върху „Coalitiune Sacra“, и като обявява тримата, подписали известното писмо, за невежи, гласи и той по своему целия състав на комитета, като повтаря всички поменати лица, без Грудов. А това, разбира се, пак не отговаря на истината, защото тия лица са повече, отколкото е означено в „Coalitiune Sacra“.

И тъй: ние трябва да приемем, че четирите лица, означени в „Coalitiune Sacra“, съставляват и самото настоятелство на комитета, както се казва и там. Към тесния комитетски кръг обаче принадлежали, като основатели, и други лица, и те трябва да бъдат именно ония, които означихме, че са били поканени да присъстват в учредителното събрание. А колкото до Грудов, К. Цанков и П. Кисимов, те се присъединяват към комитета – кой по-напред, кой по-после, но във всеки случай малко по-късно. Това е, прочее, всичко, което може, според данните, що имаме на ръка, да се каже за ония лица, които образуват в началото на 1866 г. Тайния централен български комитет в Букурещ.

IV.
Съдържанието и духът на „Coalitiune Sacra“. Преимуществено румънският ѝ характер. Фиктивни изгоди на българска страна. Същинската историческа роля на коалицията.

Сега нека проучим по-отблизо духа на „Свещената коалиция“, за да съдим по-точно и за самия характер на Ц. Т. комитет – в първоначалния му вид. Разбира се, като вземем предвид, че от четирите лица, които образуват настоятелството на комитета, двама са на влашка служба, а другите двама, Ат. Андреев и Ив. Касабов, не представляват от себе си нищо друго освен хора, начинаещи за делото, може лесно да се заключи, че българският таен комитет – поне в началото на своето съществуване – се намира досущ в ръцете на румънците. И наистина, „Coalitiune Sacra“ съдържа в своята ядка само туй, що на свое време е било необходимо за румънците.

Целият текст на „Свещената коалиция“ съдържа всичко седем точки, в които са изложени взаимните задължения на румънци и българи едни към други. Точките I, II и III установяват конституирането на Централния български комитет в Букурещ, който ще има преки сношения с Румънския комитет („от същото естество“). Комитетът в Букурещ ще има свои двама централни „сокурсални“ клонове, единият в Белград, а другият в България. Следващите IV и V точки уговарят целите на комитета и най-накрай, в точки VI и VII, четем за комитетските средства.

Далечната перспектива на комитета е да подготви „общо въстание“ и, задружно с Румъния, Сърбия, Черна гора, Херцеговина, Епир и Албания, които с общи сили ще се заловят за оръжие, да извоюва „автономни и независими права“ за България.

Същинската, обаче, близка цел на комитета е изложена в пункт V на коалицията, във вид на шест отделни подточки. В тези подточки се заключава и всичко онуй, което е трябвало на румънците. Комитетът ще пропагандира въстание, ще праща чети „в горите на Балкана“ (тия чети „ще държат неприятелските сили и гарнизони в постоянно безпокойство“!), ще апелира „на патриотизма на българите, за да спомагат с имота и живота си на делото“. Колкото се отнася до подробните начини за действие, то те могат различно да бъдат приспособени към обстоятелствата, но винаги със знанието на централния румънски комитет – „Detaliurile modului de actiune pot fi multiplicate si asimilate cu circumstantele, dar tot de una prin stirea comitetului central Ruman“ [Подробностите на начина на действие могат да бъдат умножавани и приспособявани към обстоятелствата, но винаги със знанието на Централния румънски комитет.] – което е все едно, че българският комитет може да върши всичко, но само съобразно желанията на влашкия комитет. Най-после, касата на събраните средства се държи пак от двата комитета или, по-добре, събраните български пари служат еднакво на свои, както и на румънски цели.

Срещу всички тези жертви българските патриоти си уговарят изгодите на двете последни точки VI и VII – изгоди, всъщност фиктивни.

А именно: докато българският комитет не заякне в средства, румънците се задължават да му доставят „всички необходимости, като пари, оръжие, военни припаси, обмундироване и всяка друга помощ, било материална, било морална“ и, най-после, ако Румъния по някакъв начин се измъкне от затруднението, в което се е намирала тогава, и стане самостоятелна държава, централният румънски комитет се задължава и тогаз да изпълни обещанията за пари, оръжие и разни помощи (точка VII).

Но тъй като румънският комитет, когато само би му скимнало, можеше да не даде обещаните пари и муниции, а щом Румъния стане самостоятелна, т.е. комитетът постигне крайната си цел, можеше съвършено да спре и своето съществуване, с други думи да не се грижи вече и за своите задължения, то фиктивността на въпросните точки VI и VII е повече от очевидна.

Все пак едно нещо обаче е важно в цялата „Свещена коалиция“ – едно едничко нещо, което определя и нейната историческа роля. С „Coalitiune Sacra“ комитетът не само обявява своето раждане, своето име и своето същество, но още туря основния камък на своя бъдещ независим живот – под същия или друг вид, както сам заблагоразсъди. Тая знаменателна клауза се заключава пак в точка VII. А то е, че задължението на румънския централен комитет – какво и след като Румъния стане свободна, той пак ще отговаря на задълженията си – с това задължение мълком се установява, че българският комитет ще съществува и тогаз, когато румънският не ще вече да го има на света.

V.
Практическата дейност на комитета. Прелом в политиката. Възцаряването на Карол I в Румъния. Неопределеното положение на комитета. Начало на самостоятелното му съществуване. Реконституирането на комитета. Новият устав. Съдържание и дух. Карбонарски елементи. Летаргия на комитета през есента 1866.

Щом коалицията била подписана и комитетът съставен, практическата дейност – вербуване въоръжени ратници, нещо, за което румънците най-много настоявали – почнала се веднага. Ив. Касабов бил натоварен да състави тайни секции в Букурещ, състоящи от по 10 души съзаклятници. Списъка на тези секции имаме запазен в архивата на комитета. Тази архива, както се спомена и по-напред, е предадена по-късно от Ив. Касабов на Грудов^[12] и почти цяла биде обнародвана от Кисимов, заедно със списъка.^[13] Едновременно пристъпили да образуват сокурсални комитети във всички румънски градове, дето имаше българи.

Влашкият комитет отпуснал до 700 минца помощ на българския.

Но тази трескава на вид дейност, тъй характерна от самото начало, никак не трае дълго – нещо, което всеки трябваше да предвиди. Скоро на политическия небосклон духват миролюбиви ветрове. А щом влашките патриоти се видели в безопасност, няма защо вече да мислят за българския комитет. Сам тоя в скоро време бива обхванат от дълбока дрямка.

На 10 май Карол I, хоенцолернски принц, бива избран за господар на съединените княжества и скоро стъпи на овдовелия румънски престол. Русия, Австрия и Турция, след недълги колебания, принудиха се да припознаят новия владетел. Но с това кризата се вече свършваше и настъпи нова епоха. Комитетите, необходими до тогаз, ставаха сега не само излишни, а дори и вредни: тяхното съществуване заплашваше да смути отношенията на Влашко с околните господарства. Влашкият комитет се провъзгласи за разтурен. Същото трябваше да стане и с българския. Прочее, първият министър на Румъния, Братияно, повикал един прекрасен ден Касабов при себе си и, под нескриваемия мотив, че времената вече били други, заповядал на българските патриоти просто и чисто да суспендират комитета.

Разбира се, че всичко туй, както и да се разкаже, има една и съща смисъл. „Румънците си оплетоха кошницата – пише Ат. Андреев – и зарязаха по-нататък всяко сношение с нас.“^[14]

За тази горчива поука не е трябвало, всъщност, да се чака пълното развитие на събитията. Но когато тези събития я донесли, работата сама по себе си е ставала още по-ясна. Неопитните български дейци, ангажирани тъй без оглед от едно чуждо правителство, ставаха сега жертва на угризенията на една покрусена амбиция. Пред тях стоеше дилемата: или комитетът съвършено да се разтури, което щеше да покрие тези патриоти със срама на безславието, или да продължи съществуването си – то се знай – самостоятелно, без никакви връзки с властите – една задача, отговаряща за по-други и по-високи интелектуални сили, за които нашите патриоти сега трябваше да си правят болезнената илюзия, че им са присъщи.

И все пак, за щастие, те решават да се продължи съществуването на комитета като самостоятелно дело.

„Настана време – повествува Ат. Андреев – да помислим сами за себе си, и в едно наше събрание решихме да продължим започнатото си дело и, на пръв план, да се опитаме за съставянето на комитетски клонове в някои по-главни градове в България.“^[15]

Сам Ат. Андреев лятото 1866 отишъл да основе комитет в Търново. Саров заминал за Шумен. От разни страни из България хора, които чули за съществуванието на комитет в Букурещ, идели да се уверят с очите си, да се запознаят с комитетските водители, бивали кръщавани в делото, заклевали ги и тези ново спечелени ратници връщали се после в своя град като представители и агенти на комитета. В Гюргево, Браила, Плоещ и много други места в Румъния комитетът успял да създаде сокурсални гнезда и кореспондирал с тях. Всички тези второстепенни клонове, освен моралната подкрепа в идеята, имали още и туй значение, че с материални средства поддържали централния комитет и давали с туй жизнена мощ на цялото начинание.

Този вид дейност – разширение на комитетската мрежа – била е, без друго, първа стъпка в самостоятелното съществуване на комитета. Кисимов поставя това начало малко по-късно. „Дейността на тайния български комитет – казва той, – самостоятелната му дейност – се почна: 1) с разпръсването между българи и чужденци на брошурата „България пред Европа“, печатана през декември 1866 г., и 2) с издаване на „Мемоара към султана“ през февруари 1867.“^[16] С туй Кисимов е искал, навярно, да означи по-знаменателните дела от периода на самостоятелното съществуване на комитета, а не момента, когато същият период почва.

Едновременно с грижите за нови клонове комитетът изработил своя устав – реконституирал се, турил в ред своите вътрешни дела. Всичко туй са били приготовления за плодотворен по-нататъшен живот. Уставът е наречен „Основно законоположение на народните тайни комитети“. Текстът от него се намира между книжата на комитета, а обнародван е първоначално в един от първите броеве на „Народност“ 1867, а напоследък пак и от Кисимов, редом с всички документи от архивата на Грудов.^[17]

В настоящия си вид уставът съдържа, навярно, и по-късни допълнения, когато и границите на комитетската агитация се разширили. В гл. 8 е казано, напр., че Централният бълг. комитет се съобщава непосредствено с главните български комитети от България, Румъния, Сърбия и Русия – когато в началните домогвания на комитета Русия не се споменава. Целият устав съдържа 13 члена, в които са изложени не само целите и задълженията на централния, но ония и на второстепенните комитети. Намекнати са даже и някои вътрешни тайнствени уредби. Казано е, напр., че виновните ще се съдят „от секретния трибунал и наказанието ще се извърши от членовете на съзаклятието чрез жребий“. Ат. Андреев, между другото, разказва, че и приемането на нови съзаклятници е ставало чрез специално избирани с жребий лица, които в момента на клетвата забулвали се в страховити черни мантии „от върха на главата, че дори до земята, с ръкави и само две дупки за очите и по една за носа и устата“.^[18] Тези вътрешни наредби на комитета са били вземани отчасти от Влашкия комитет, който е бил твърде секретен, а се дължали също и на устава на италианските карбонари, който, според свидетелството на г. Ив. Касабов, не бил неизвестен за членовете на комитета. За специална тричленна комисия, която да приеме новопристигнал поклонник, се говори и в писмото на комитета под № 5.^[19]

Подробният етюд на деянията на комитета, както и на вътрешните негови особености, не влиза в рамките на тази книга. Нашата задача е да отбележим главните етапи в развитието на революционната организация – нещо неизбежно, за да се разбира както трябва по-нататъшният развой на събитията.^[20]

Най-интересното, може би, в устава на комитета е целта на комитетската организация, изложена в чл. 2. „Целта на съзаклятническите български комитети – е казано там – са освобождението на отечеството с кой да е начин и средство, т.е. чрез възстановяване на Българското царство самостоятелно; чрез възстановяване на Българското царство самостоятелно под зависимост от Портата; или чрез конфедерация със съседните държави“. В „Свещената коалиция“ също се говори за конфедерация, но за зависимост от Портата не се споменава. От друга страна, тук няма нито думица промълвена за въстание, когато в точка IV на „Свещената коалиция“ остро е изтъкнато, че „целта на комитетите ще бъде да приготвят духовете за едно общо въстание“.

Изобщо, комитетът, като влиза в независим път, остава и в неопределено положение, с неопределени цели. Румънското правителство енергично притискало да изчезнат всички признаци от комитетски живот. Турция била твърде подозрителна. Агитацията в Търново, Шумен и другаде не хванала корен. Есента 1866 Ив. Касабов, секретар на комитета, напуснал Букурещ. Той бил дотолкова убеден, че комитетът, притискан отвсякъде, трябва, макар временно, да свие своето знаме, щото отнесъл със себе си и комитетската архива в Плоещ, дето се условил за учител. Като вземем предвид, че тази архива била повърната едва през февруари 1867, което означихме и на друго място, то явно е, че комитетът остава някое време в летаргия.^[21]

VI.
Подновяване на комитета. Публицистически похвати. „България пред Европа“ от П. Кисимов. Безсилието на цялото предприятие. „Мемоарът“. Последствия. Делегати отвън.

Между това в Плоещ живеел П. Кисимов, емигрант още от 1862 година из Търново. Той се занимавал с търговия, но бил приготвил и една брошура с политически тенденции. Той показал на Ив. Касабов готовия си ръкопис. Тоя го посъветвал да отнесе своя ръкопис на комитета в Букурещ, като смътно предполагал, че комитетът може да се залови и за литературна пропаганда. Така и станало. Комитетът, който намирал за изгодно да разгласи по какъвто и да бил начин своето съществуване и да се направи известен по света, приел да издаде чуждия готов труд под свое име. За по-голям ефект книгата, под заглавие „La Bulgarie devant l’Europe“ – „България пред Европа“, излязла – все с издръжката на комитета – едновременно на български и на френски.

Издаването на тази брошура образува именно онуй важно дело, което Кисимов нарича „първа решителна стъпка от самостоятелния вървеж на комитета“. Разбира се, тази стъпка, ако не и първа, все пак би била решителна, ако предметната брошура поне излизаше из самата среда на комитета. Обаче, написана, както е, от частно лице, което не се ръководило освен от своето собствено вдъхновение, „България пред Европа“ не съдържа нито един ред, който да е продиктуван от вътрешното развитие на комитетските идеи.

Цялата брошура, всъщност, съдържа двадесет страници. Там, в тия оскъдно родени редове, нещастното положение на поробените в Турско народи се описва във връзка с неискреността на Високата порта, която при всяко въздействие отвън успявала да приспи вниманието на великите сили, като охотно давала все по-нови реформи – разни хатишерифи и хатихумаюни, едно след друго, без, разбира се, да приложи някога по-старите. На особено се очертава развращаващият похват на Мидхат-пашовите реформи, от които и сам авторът беше изпатил. Накрай, като изчислява ред въстания, дигани от страна на българите – въстания, които са им дали право да разчитат, редом с гърци, черногорци и сърби, за освобождение – брошурата апелира към милосърдието на европейските сили да се застъпят за този поробен народ и да го спасят още докато е време, додето и сам той още не е цял смъкнат в пропастта на разврата, не е унищожен или не се е хвърлил в обятията на ислямския варваризъм.

Човек би помислил, че комитетът се залавя за туй дребно издание само защото не е да не види безнадеждността на положението си: давещият се и за сламчица ще се улови.

Но работата не спира само тук. През февруари 1867 – едва два месеца по-подир – комитетът пристъпва към ново издание, сега вече по-фантазно и по-своеобразно: прочутия мемоар към султана. Мемоарът е послание, нахвърлено върху голям лист хартия, прегънат посред, като вестник. Четирите широки страници са пълни с афоризми и благи напомняния към султана за горката участ на българския народ, който, най-после, би могъл и да възнегодува… Апелира се не вече към Европа, но към милосърдието на великия владетел на Османския мир: той трябва да се изпълни с благи желания за бедните българи и да им даде независимо царство. Защото, най-после, и техните сърца са пълни с благопожелания за него. Халтавостта в подобни чувства към жилавия азиатски завоевател Алеко Константинов осмя за по-късни времена с един фейлетон, който свършва звучно: „Ех, да ще султана да освободи Македония!“

Мемоарът е един политически фарс. Той е дотъкмяван от целия комитет, френския му текст работил M-r Marciniak, редактор на „Voix de la Romanie“, а сам е първоначално плод на фантазията на същия П. Кисимов – автор на „La Bulgarie devant l’Europe“. Една вярна българска глава, толкова патриотична, колкото и тясна; един Богоров на ранния политически хоризонт.^[22]

На България трябва да се даде конституционно и „народно“ управление, а българските провинции да се отделят под име Българско царство. Негово императорско величество султанът трябва да идва винаги да се венчава като цар на българите в една от старите столици на българското царство. Трябва народно представителство, съставено от едно определено число членове, които да представляват всичките български населения, и да се избират от народа по вишегласие, според особен един избирателен закон „без най-малкото намесване от страна на правителството!“

Българската църква да се възстанови и да има един патриарх българин, който да се избира от Народното събрание. Като се припознае и потвърди по тоя начин политическата и религиозна самостоятелност на българския народ, ще се заякчи и престола на Н. И. Величество… Ще се види тогава „че Османската империя не е леш, който на някой си им е много присърце да го заровят, но че тая империя е едно силно цяло, и че тя си е намерила подкрепление в същите свои поданици. Дипломацията ще се смае, като види един исполин на мястото, гдето била привикнала да гледа едно слабо тяло!“ и пр. – това са испанските кули на „Мемоара“.

Колкото и да са наивни тия словоизлияния, те постигнаха обаче положителен резултат. Един мемоар до султана! И то – от таен комитет, от Български таен комитет! Туй беше ново, такова нещо не беше се чувало още. Вестниците, жадни винаги за новини, обаждат се от всички краища; газетари и кореспонденти разкритикуват новото чудо; в един миг за комитета знаят и тези, които не бяха още чували за него – той се прочува изведнъж!

Още в началото на пролетта 1867 Н. В. Рашеев и Н. М. Тошков от Одеса, а по-после и Кесяков от Петербург, пристигат в румънската столица, за да се запознаят по-отблизо с комитетските работи^[23]. Те обещали и парична помощ. Скоро след тяхното заминаване от Одеса били получени 200 минца – около 2000 лева – които са немалко насърчение.

VII.
„Народност“, орган на комитета. Публикуването на устава. Начало на разлагането на комитета. Верига от противоречия. Моралните достойнства на цялото дело. Последните дни на „Народност“ и смъртта на комитета. Историческото му значение. Начало на епохата.

Въвлечен веднъж в пътя на печатни подвизи, комитетът не желае и не може вече да се въздържи и да не върви по-нататък. Сега идва ред за специален комитетски орган. Дума за туй станало още когато Рашеев и Тошков били в Букурещ. Дори пратената сума от Одеса била специално уговорена да е за вестника. А след като вече се получила и сумата, оставало да се пристъпи и към работа. И наистина, не се минава много, и комитетският орган, който бива наречен „Народност“, захваща да излиза. Първият му брой се появи на света на 25 октомври 1867.^[24]

Тъй като този вестник, и тъй достатъчно нещастен сам по себе, е последно дело и в живота на комитета, заслужава да хвърлим един поглед върху него, както въобще и върху целия ход на комитетската дейност.

Почти очевидно е, че с всяко свое ново печатно дело комитетът нахълтва все по-дълбоко в пропастта на противоречията, като върши непоправим грях против своето собствено съществуване. И наистина, печатното апелиране към кого и да било, особено към обществото, и „таен“ комитет са две неща, които не вървят заедно: печатът е публично, явно дело.

Всъщност обаче и целият живот на комитета е верига само от противоречия. Най-първо, както видяхме, комитетът почва своята дейност почти като клон от влашкия революционен комитет^[25], следователно той е таен и революционен в своите действия. Останал обаче на самостоятелна нога, той вдига знамето на дуализма с Турция – нещо съвсем нереволюционно. Същевременно в устава си комитетът запазва тайнствени наредби на карбонарите – бихме казали, че се кичи с тях – додето сам пак не върши нищо тайно. Писмата му носят мото, както и първият член на неговия устав гласи: „Съвършено мълчание, деятелност и самоотверженост“, а делата му са публични. Право бележи критикът и повествовател на въстаническите работи, г. Ст. Заимов: „Комитетът на дуалистите, казва той, не е имал характер на тайно съзаклятническо дружество“ (както сам се нарича): заседанията му, решенията му, дейците му били известни всекиму, който се е интересувал да знае хода на делата му.“^[26]

В действителност обаче този рояк от противоречия не е тъй прост и ясен в своето естество, както може да се помисли; напротив, той представлява интересен психологически момент.

Словоохотливостта на комитета да разкрие по-скоро пред света всички свои тайни – тази осъдителна словоохотливост – ние виждаме и по-късно да се среща в най-релефен вид в живота на знаменити наши революционери. Изпаднали веднъж в безсилие, те се считат за унижени, ако умрат, преди светът да е чул за техните примамливи патриотически мечти, за които с клетва някога са приели тайно да се принесат в жертва. В последния момент обаче на живота си те разкриват на смъртния враг на светото дело всички свои планове и дела, всичката мрежа на тайната организация, на която са служили, откриват дори и своите верни другари и стават предатели само от славолюбие: разсипват публично онова, що с тайна клетва са градили, само за да покажат, че не умират мърцина, а са жертва на велики планове. Така отиват на бесилка Димитър Общи и Дюстабанов – мъченици и патриоти на дело, ала суетни честолюбци и плитки хора в дъното на душата си.

По същия начин комитетът завършва дългия керван на своите противоречия и безумни похвати. А всъщност през целия си жалък живот той изплаща греховете на своето безсмислено изникване. Така – с онези публикувания на брошури и мемоар, нещо, което го превърна в издателска кантора – а така и с онова, което най-сетне извърши, и което беше най-важно. В 11 брой на „Народност“ именно обнародвани са: 1) тайната клетва и 2) цялото „Законоположение“ – целият устав на комитета, в който, между друго, се говори, както знаем, и за „секретния трибунал“! Това е било, разбира се, един вид завещание: последно и тленно пожелание на жалките тия обществени дейци, които се погрижили потомството да не забрави за тях.

Скандалът е непоправим и фалитът явен. Сега вече, след публикуването, мнозина виждат ясно гъстия трънак, в който се задръстила тежката комитетска кола, чувстват абсурдността на положението във всичката му сила. Касабов говори в спомените си, че след 11 брой на в. „Народност“ той вече не искал нито да чуе за комитет, макар че той, в действителност, нямаше го и така на тоя свят.

Слаби и непосветени в социално-политическите борби, хора, хитро помамени за чуждо оръдие, въобразяват си наивно за един миг, че са водители и агенти на едно общество, на цял един поробен народ – импровизират в своето болно за слава и чест въображение цяла една мрежа от паяжина – все велики народни планове – и, разбира се, свършват не по-добре от това, както са и безсмислено почнали.

Самият комитетски орган, вестник „Народност“ – епилогът на комитета, надгробната му дъска – не беше поставен и сам по себе, като вестник, на добри основи и трябваше пак и той скоро да загине. То се знае, тия частни обстоятелства само ускоряват злото, без да го причиняват. Отначало за редактор на вестника турили Богорова – един човек тъй много известен по-после със своите филологически ексцентричности. Естествено е, че той не можеше дълго да остане на своето място.

В брой 10, от 16 декември, в специална статия „Чорбаджии“ той напада – впрочем и не абсолютно без право – Гюмюш-гердана от Пловдив, Карагьозоглу от Търново и други, като турски агенти и мъчители на българите. В същия брой, със специално антрефиле, критикува прошението на българските представители в Цариград по черковния въпрос до Портата, като реже късо, че Търновският патриарх не бил свален от гърците, но избягал самичък, че в Охрид никога нямало български патриарх, а Ипекският патриарх бил сърбин. По повод на това – задето нападал „добре известни по своята честност лица“ и още, че не бил чувствителен патриот – настоятелството на вестника, самият комитет, с „важно известие“, поместено в брой 11, отстранява го от редакцията. От 11 брой вестникът преминава в ръцете на Ив. Грудов. Този обаче скоро се опитал съвършено да обсеби изданието. Двадесетият брой на вестника излиза тъкмо сред разгара на отново пламналите разпри.^[27] Грудов отказал да даде кому и да било сметка за вестника и отнесъл списъка на абонатите.^[28] При всички мъчнотии обаче от този 20 брой вестника поел Ив. Касабов – на свои средства и, както трябва да се разбира, на своя глава. Комитетът не разполагал със средства, не могъл да разполага с вестника си и сам вече не разполагал със себе си.

От тази дата, от датата на 20 брой на в. „Народност“, 3 март 1868, може да се приеме смело, че тайният Български централен комитет в Букурещ фактически угасва.

Но Ив. Касабов продължава „Народност“, макар и произволно, пак в името на комитета. Той приключва с 44 брой от 13 ноември 1868 год. първата година на „Народност“ и втората годишнина почва на 24 същи месец; вестникът обаче не може да просъществува до края на новото годишно течение. Той спира с появяването на „Отечество“ през юли 1869. В Народната библиотека ние го притежаваме само до № 31 от 24 юли: повече той не ще и да е излизал.^[29]

Така че с угасването на „Народност“ през юли 1869 угасва и последния лъч от живота на първия Български таен централен комитет в Букурещ.

Но сега нека отдадем и справедливост на събитията. Против историята нищо не можем да направим. Тайният централен комитет в Букурещ, какъвто и да си е бил той, каквито и да бяха неговите грехове, не живя много, ала името му – името комитет – остана завинаги. Ония горещи глави по Влашко и по Сърбия, българската емиграция, взеха името на комитета и нарекоха се „комити“. Те не бяха взели това име доброволно, защото нямаха нищо общо с комитета, но времето им го наложи. Една година след рождения ден на комитета Панайот войвода и Филип Тотю прегазиха Дунава. Тези юнаци минаха на своя глава и по своя програма, както ще видим, ала нито един голям петел не се намери оня час, който да не пропее, че те не са друго освен голямото яйце на комитета. Това именно и ще изложим постепенно. И няма що: времето беше такова. То извърши кръщавката, а после – името заживя от само себе си. До 1876 и дори до самото освобождение, когато едва настъпи същинският период на революцията в България, борците все си бяха останали комитетски хора или „комити“, както ги наричаше официалната турска власт. С една дума, епохата си остана все една: тя беше епоха на комитета. И така, Тайният централен комитет в Букурещ от 1866, без да бъде сам революционен, остана в историята родоначалник на същинските български революционери.^[30]

 

^[1]„Народни Права“, 1901, № 105.

^[2] Стоян Заимов „Миналото“, стр. 207, писмо на Атанас Андреев до П. Кисимов от 14 ноемврий 1895 г.

^[3] „Миналото“, Ст. Заимов, стр. 208.

^[4] Ibid., 209. За някои от тези лица двата източника са пак непримирими. Ив. Касабов не споменава Трудова и не го признава. От поканените не дошъл Д. Войников.

^[5] Ibid.; Ив. Касабов, в своите мемоари твърди, че първото заседание станало у него, а той живеел в хотел Fieski.

^[6] Ив. Касабов, „Българска сбирка“, год. VIII, стр. 121.

^[7] Бълг. сбирка г. VIII, стр. 121.

^[8] Бълг. сбирка г. VII, през няколко броя.

^[9] Папка № 472 в Нар. библиотека.

^[10] Se formează comitet secret bulgar și român cu condițiunile următoare: 1. Persoanele: Dimitrie Diamandi, Haralambie Sarof, Atanase Andreeff și Ion Gasaboff constituie comitetul bulgar central din București, care va avea relațiune directă cu comitetul român, care este reprezentat de D-l C. Ciocârlan, Gr. Serarie și E. Carada.
[Образува се таен българо-румънски комитет при следните условия: 1. Лицата Димитрие Диаманди, Хараламбие Саров, Атанасе Андреев и Йон Гасабов съставляват Централния български комитет в Букурещ, който ще има пряка връзка с Румънския комитет, представляван от г-н К. Чокърлан, Гр. Серарие и Е. Карада.]

^[11] Българска сбирка г. III, 976.

^[12] Писмото на Касабов, с което тези книжа са препратени от Плоещ до комитета в Букурещ, носи дата 26 февруари 1867 (сравни „Бълг. сбирка“, год. III, стр. 977).

^[13] Сравни пак там, стр. 978 и 979.

^[14] „Миналото“, стр. 210. Сравни също Кисимов, ibid., стр. 204, или „Българска сбирка“, год. VIII, стр. 4 и год. III, стр. 976.

^[15] „Миналото“, стр. 211.

^[16] „Българ. Сбирка“, 1901, стр. 43, писмо на Кисимов, К. Цанков и Хр. X. Николов, към Ив. Касабов.

^[17] „Бълг. Сбирка,“ г. III, стр. 980.

^[18] „Миналото“, стр. 812.

^[19] „Бълг. Сбирка“, г. III, стр. 981.

^[20] В нашата книжнина липсва, за жалост, едно пълно изследване на интересния децениум от комитетска дейност от 1866 до 1876, който си е единствен в нашата история. Тъй къса сама по себе, но инак тъй знаменателна и с велики дела, тази епоха чака още своя майстор, за да ни даде едно велико произведение.

^[21] Сравни писмото на Ив. Касабов от 26 февруари, „Българска Сбирка“, г. III, 978.

^[22] Той е имал живо желание да повтори своя фарс. Малко по-късно, в писмото си до Касабов, пита наивно дали са добри обстоятелствата отсреща (в България), за да се повтори мемоарът – да съчини още един мемоар (вж. „Българска сбирка“, год. III, стр. 992).

^[23] П. Кисимов „Исторически работи“ част II, стр. 50.

^[24] Погрешно бележи Заимов, 2 октомври, в. „Етюди“, стр. 19.

^[25] Ср. „Българска сбирка“ г. VIII стр. 44, писмо на Кисимов, К. Цанков и Хр. х. Николов.

^[26] Ср. „Етюди“ стр., 28.

^[27] В. писмото на Кисимов до Ив. Касабов от 3 март 1868, „Б. Сбирка“, г. VII, стр. 987.

^[28] Сравни пак там; също писмото на Ив. Касабов до Рашеев, не публикувано от Кисимов, но съдържащо се в папка № 478.

^[29] Както свидетелства г. Ив. Касабов, с появяването на „Отечество“ Христо Георгиев, брат на Евлогий и стълб на новия вестник, за който ще говорим по-късно, благодарение на голямата си тежест като крупен банкер, взел списъците за всички абонати на „Народност“ и просто запретил на тия да го получават по-нататък. А с това и вестникът на г. Касабов починал завинаги.

^[30] Сравни уводната статия на Ботев, „Знаме“, 1873, № 1.