Философия на новата българска история:
Опит за логико-исторически анализ на българския национален проект

Златко Енев

Част VI:
Отвъд мита: възможна ли е зряла национална идентичност?

Глава 19:
Демитологизацията като институционална практика: германският случай

19.1. Защо германският случай изобщо се обсъжда тук

Причината за включването му в настоящата работа не е в предполагаемата му „успешност“, а в липсата на дори минимален еквивалент в българския контекст. В българския публичен и историографски дебат отсъства трайно установена политика на паметта, която да работи систематично с проблемните, насилствени или морално компрометиращи аспекти на собственото минало. Това отсъствие не може да бъде описано адекватно без външна референтна точка, която да покаже как изобщо изглежда подобен тип институционална работа, когато тя съществува.

Германският случай не се анализира „сам по себе си“, а функционално – като средство за осветяване на българския дефицит. Фокусът не пада върху спецификите на германската историческа култура, нито върху нейните вътрешни дебати и противоречия, а върху базовите ѝ структурни характеристики: наличието на правни рамки, устойчиви институции на паметта и публичен консенсус относно необходимостта миналото да бъде предмет не на легитимация, а на ограничение.

Изрично трябва да се подчертае, че тук не се цели формулиране на теория за Германия, нито пък извеждане на универсални закономерности. Германският пример не се разглежда като общовалиден модел, а като конкретен исторически случай, който позволява да стане по-ясно видимо онова, което в българския контекст липсва: институционализирана готовност за работа с историческата отговорност извън рамките на митологичния разказ и компенсаторната национална символика.

19.2. Преработване на миналото: общоприетото разбиране

В германския контекст понятията Aufarbeitung der Vergangenheit или по-старото Vergangenheitsbewältigung обозначават не еднократен акт или ограничена във времето инициатива, а продължителен, отворен процес на институционална и обществена работа с проблемното наследство на миналото. Този процес няма ясно начало и край и не се подчинява на логиката на „окончателно приключване“. Напротив, той предполага трайно поддържане на внимание към миналото като източник на риск, а не на легитимация.

В общоприетото германско разбиране преработването на миналото не се мисли като форма на покаяние, морално изкупление или колективно пречистване. То не цели постигане на вътрешно помирение, нито символично освобождаване от историческата тежест. Също така не става дума за финализиране на „разплатата“ с миналото или за достигане до състояние на историческа невинност. Напротив, централното допускане на този подход е, че тежестта на миналото не може да бъде премахната, а само управлявана.

Основната функция на този тип историческа политика, както тя се формулира в стандартния германски дискурс, е предотвратяването на повторението на травматичните събития чрез създаване и поддържане на институционална памет. Миналото не се призовава, за да мобилизира общността, нито за да легитимира настоящи политически цели. Историческият разказ получава обратната задача: да ограничава допустимото, да маркира граници и да поддържа постоянна чувствителност към рисковете, произтичащи от собствената история.

Германският исторически разказ не функционира като източник на идентичност в традиционния национален смисъл. Той не предлага позитивен мит, не конструира героичен пантеон и не служи като символен ресурс за самоутвърждаване. Ролята му е по-скоро отрицателна и предпазна: да поддържа видима връзката между историческия опит и границите на политически допустимото в настоящето.

19.3. Вина и отговорност – утвърденото разграничение

Един от устойчивите елементи в германския дискурс за преработването на миналото е ясното разграничение между вина и отговорност. Това разграничение не е оригинално теоретично откритие, а практически изработена рамка, без която институционалната работа с травматичното минало би била невъзможна.

Вината се разбира в строго юридически смисъл. Тя е индивидуална, свързана с конкретни действия и подлежи на доказване, санкция и наказание. Вината не може да бъде колективна, нито наследима. Тя е предмет на правото и на съдебната процедура, а не на моралното обобщение. Това ограничаване на вината до индивидуалната ѝ, правно дефинирана форма прави възможно избягването на колективната стигматизация и символното прехвърляне на наказателна отговорност върху цели поколения.

Отговорността, напротив, се мисли като колективна и историческа. Тя произтича не от лична замесеност в престъпленията, а от принадлежност към общност, чиято история включва системни насилия, дискриминации и престъпления. Тази отговорност не подлежи на „изкупване“ и не може да бъде приключена чрез еднократни актове на признание или символично покаяние. Тя се поддържа чрез постоянна работа на паметта и чрез институционални механизми, които държат миналото видимо в публичното пространство.

Значението на това разграничение е двояко. От една страна, то позволява отказ от концепцията за колективна вина, която би направила всяка форма на исторически разговор морално парализираща и политически непоносима. От друга страна, то изключва възможността за отказ от историческа отговорност под предлог, че „лична вина няма“. В тази точка германският модел прекъсва логиката на екстернализацията: липсата на индивидуална вина не освобождава от задължението за критична памет и институционално припомняне.

Така разграничението между вина и отговорност функционира не като морална теза, а като структурно условие за устойчив исторически разговор. То позволява едновременно правна яснота и дългосрочна обществена ангажираност с проблемното минало, без да превръща паметта в инструмент за колективно обвинение или за символно себеоневиняване.

19.4. Паметта като институционална инфраструктура

В германския контекст паметта не се мисли като спонтанно обществено преживяване или като резултат от индивидуална морална чувствителност. Тя се поддържа и възпроизвежда чрез устойчива институционална инфраструктура, която осигурява нейното постоянно присъствие в публичното пространство. Става дума не за отделни символични жестове, а за мрежа от практики и институции, чиято функция е да държат проблемното минало видимо и обсъждаемо.

Към тази инфраструктура спадат музеи, мемориали, образователни програми, архиви, публични дебати и културни инициативи, които не действат кампанийно, а в дългосрочен времеви хоризонт. Тяхната задача не е да произвеждат консенсус или да налагат окончателна интерпретация, а да осигуряват постоянство на паметта като обществен ресурс. Тази устойчивост отличава институционалната памет от символичните политики на възпоменание, ограничени до годишнини и ритуални повторения.

Характерно за този тип памет е отсъствието на финална интерпретация. Историческият разказ не се стабилизира в канонична форма, а остава отворен за преразглеждане, допълване и конфликт. Несъгласието и публичният спор не се възприемат като провал на паметта, а като нейно нормално състояние. Конфликтът между интерпретации е неотменима част от функционирането на инфраструктурата, а не симптом за нейна криза.

По този начин паметта престава да бъде морално преживяване и се превръща в институционална практика, регулирана от правила, процедури и дългосрочни ангажименти. Тя не зависи от моментни политически конюнктури или от индивидуална готовност за „припомняне“, а се възпроизвежда независимо от степента на обществен комфорт, който причинява. Тази институционализация прави възможно паметта да изпълнява ограничаваща и стабилизираща функция, вместо да се разпада между забрава и морализиране.

19.5. Контрастът: трите стратегии в германоезичното пространство

Сравнението между Федералната република Германия, Германската демократична република и Австрия се използва в германския и по-широкия европейски дискурс не за да се изграждат морални йерархии, а за да се покажат различни стратегии за разпределяне на историческата отговорност след 1945 г. Тези стратегии, а не самите исторически факти, се оказват решаващи за дългосрочното формиране на политическите култури в трите общества.

Във Федералната република Германия постепенно се налага подходът на поемане на историческа отговорност. Макар и бавно, конфликтно и под натиска на външни и вътрешни фактори, западногерманската държава приема ролята на легитимен наследник на проблемното минало и поема ангажимента за неговото институционално преработване. Националсоциализмът не е изнесен извън рамките на „собствената история“, а е третиран като нейна неотменима част, изискваща постоянна публична работа и критическа бдителност.

В Германската демократична република се възприема противоположна стратегия, която може да бъде описана като идеологическа екстернализация. Националсоциализмът е интерпретиран като завършен и преодолян етап от развитието на капиталистическия империализъм, а отговорността за него е прехвърлена върху „другата Германия“. По този начин въпросът за собствената историческа отговорност е обявен за решен още с основаването на социалистическата държава, а паметта за миналото е подчинена на изграждането на нов легитимиращ разказ.

В Австрия следвоенният доминиращ разказ дълго време приема формата на авто-виктимизация. Страната се представя преди всичко като жертва на нацистката агресия, което позволява системно отлагане на въпроса за собственото участие и съучастие в престъпленията на режима. Едва десетилетия по-късно, след сериозни вътрешни и външни сътресения, този разказ започва да бъде поставян под съмнение.

Минималният извод от този контраст е, че начинът, по който обществата разпределят отговорността за миналото, има дългосрочни последици за тяхната политическа и културна динамика. Там, където отговорността се поема и институционализира, паметта остава отворено и конфликтно поле. Там, където тя се екстернализира или отрича, историческият разговор се редуцира до легитимиращ разказ с отложени, но не и елиминирани последици.

19.6. Границата на модела (само като факт)

В последните години германският режим на памет придобива монополен статус в публичния дискурс. „Преработеното минало“ престава да бъде един от възможните ориентири и започва да функционира като нормативна рамка, която ефективно табуизира конкуриращи се интерпретации, включително по въпроси като отношението на Федералната република към Израел и текущите конфликти в Близкия изток.

Това развитие е резултат от дълъг вътрешен процес, който обикновено се описва като поредица от културни конфликти между либерални и консервативни интерпретации на миналото, всички от които в крайна сметка са спечелени от либералната страна. В най-общ вид могат да се разграничат пет последователни фази.

Първа фаза (1945–1949): години на шок и окупация, в които въпросът за вината се поставя открито, но в условия на дълбоко морално и концептуално объркване.

Втора фаза (1950-те): период на потискане на въпроса за вината, съчетан с приемане на репарации и обезщетения като форма на практическо поемане на отговорност.

Трета фаза (1960-те): навлизане на темата за престъпленията в центъра на общественото внимание и оформяне на дискурс на скърбене и морална рефлексия.

Четвърта фаза (1970-те): повторно изместване на въпроса за отговорността под влиянието на антифашистки и тоталитарни теории, паралелно с институционализиране на отговорността на символно равнище.

Пета фаза (1980-те): период на нормализация и консолидиране на нова рамка на националната памет, в която централността на Холокоста е утвърдена след остри публични спорове.

На този фон може да се разбере днешното положение, при което институционализираното „преработено минало“ функционира не просто като ориентир, а като механизъм на табуизация на дискурси, които поставят под въпрос неговите основни положения – на първо място отношението на Федералната република към Израел. С това, макар и без изрично намерение, е нарушено второто изискване към модерния историографски разказ, формулирано по-рано тук: той престава да съществува в конкурентно поле от интерпретации.

Тази констатация не отменя значението на германския опит. Тя маркира единствено неговата институционална граница – граница, която е от решаващо значение за последващия български контраст.

19.7. Извод за българския случай

Германският пример показва, че демитологизацията е възможна само като институционална практика, а не като морален жест или културна кампания. Тя изисква правни рамки, устойчива инфраструктура на паметта и публично поле, в което интерпретациите могат да съществуват и да се оспорват без санкциониране.

Българският контраст е ясен. Липсват правни граници, които да блокират легитимацията на проблемни исторически разкази; липсва институционална инфраструктура, способна да поддържа паметта извън ритуала и кампанийността; липсва и конкурентно поле от историографски интерпретации, в което несъгласието да е нормализирано. В резултат историята функционира компенсаторно и защитно, а не ограничаващо и аналитично.

Напомнянето за втория критерий за модерен историографски разказ е достатъчно: той е жизнеспособен само докато се намира в постоянна конкуренция с други разкази. Там, където тази конкуренция отсъства, политиките на паметта неизбежно се плъзгат към форми на митологизация – независимо дали в позитивна или негативна форма.

Германският случай показва, че дори при наличието на развита институционална памет ключовият проблем не е съдържанието на разказа, а условията, при които той остава проверим, оспорим и подлежащ на конкуренция. Тези условия – а не моралните оценки или политическите позиции – прехвърлят въпроса от полето на историческата политика към полето на историографията.

Така анализът логично преминава от въпроса как обществата работят с миналото към въпроса кои институции и методи могат да гарантират, че този разказ няма да се превърне в нова форма на догма.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.