Философия на новата българска история:
Опит за логико-исторически анализ на българския национален проект

Златко Енев

 

Глава 10:
Първата световна война: „голямата историческа грешка“ (1915–1918)

10.1. Влизането във войната: логиката на поправката (1915)

Поражението в Междусъюзническата война през 1913 г. поставя българската държава в състояние на политическа и стратегическа дезориентация, което не може да бъде обяснено единствено с конкретните териториални загуби. Те са значителни, но по-важното е друго: за пръв път след Освобождението националният проект се сблъсква с открит и недвусмислен провал. Държавата не просто губи територии; тя губи смисловата рамка, в която дотогава е мислила собственото си развитие. Именно този опит – не самото поражение, а отказът да бъде прието като окончателно – структурира външнополитическото поведение на България в годините между 1913 и 1915 г.

В този период външната политика не се движи от класическа геополитическа рационалност. България не прави хладен анализ на съотношението на силите, на икономическия си капацитет или на продължителността на бъдещия конфликт. Основният въпрос, който доминира държавното мислене, е по-тесен и в същото време по-абсолютен: по какъв начин и с чия помощ може да бъде отменено поражението от 1913 г. В този смисъл решението за влизане в Първата световна война не е реакция на самата война, а продължение на предходната криза. Глобалният конфликт се възприема като възможност за корекция на вече допусната историческа грешка, а не като нова и качествено различна ситуация.

След 1913 г. българската държава се движи в силно ограничен политически коридор. Териториалният въпрос – и по-специално въпросът за Македония – функционира като централен организиращ принцип на външната политика, който предварително изключва приемането на статуквото като допустим изход. Вътрешнополитическите различия, които съществуват и не бива да се подценяват, не засягат самата цел, а само средствата за постигането ѝ. Не става дума за пълен национален консенсус, но може да се говори за ясно очертана рамка на допустимото: приемането на статуквото от 1913 г. не е реална опция за нито една значима политическа сила.

Това обяснява защо в навечерието на Първата световна война българската дипломация не търси алтернатива извън логиката на ревизията. Неутралитетът, обявен през 1914 г., е временна и тактическа позиция, а не стратегически избор. Той не цели излизане от конфликта, а изчакване на по-благоприятни условия за включване. Неутралитетът не противоречи на логиката на поправката, а я отлага във времето.

Както Антантата, така и Централните сили разбират значението на България за балканския театър на войната. Географското положение на страната, състоянието на армията и опитът от предходните войни я превръщат в желан съюзник. Но начинът, по който българското правителство оценява предложенията на двата лагера, показва ясно свиването на външнополитическата рационалност до единствен критерий: степента, в която дадена коалиция е готова да подкрепи българските териториални претенции спрямо Сърбия.

Тук е важно да се подчертае, че това не е плод на невежество или липса на информация. Българските държавници са наясно с мащаба на конфликта и с рисковете, които той носи. Проблемът е друг: всички останали съображения са подчинени на идеята за ревизия. В резултат геополитиката се мисли не като система от баланси и дългосрочни интереси, а като средство за постигане на предварително зададена историческа цел.

Тази логика обяснява и специфичната оценка на двата воюващи блока. Антантата, въпреки че разполага с по-големи ресурси в дългосрочен план, не може да предложи незабавни и категорични гаранции за българските претенции в Македония. Нейните обещания са обвързани с бъдещи военни успехи, със съгласието на Сърбия и Гърция, както и с динамиката на фронтовете – фактори, които София не контролира. От гледна точка на логиката на поправката това ги прави недостатъчни.

Централните сили, напротив, са в състояние да предложат по-конкретна перспектива за ревизия на границите още в началната фаза на българското участие. Тази готовност не произтича от съвпадение на стратегически визии, а от временно съвпадение на интереси: за Германия и Австро-Унгария българската намеса е средство за разгром на Сърбия и за осигуряване на връзка с Османската империя. За българското правителство това съвпадение е достатъчно, за да бъде възприето като реална възможност за „поправка“.

Решението за влизане във войната в края на 1915 г. не среща сериозна институционална съпротива. Политическата система не разполага с механизми, които да наложат по-широко обществено обсъждане или да блокират изпълнителната власт. Армията, възстановена и превъоръжена след 1913 г., е готова да действа, а значителна част от образованите слоеве възприемат войната като продължение на национално-освободителната борба. Това не означава, че обществото е еднозначно ентусиазирано, но означава, че липсва критична маса, способна да наложи алтернативна стратегия.

Ето защо влизането на България в Първата световна война не може да бъде обяснено нито като внезапен завой, нито като резултат от външен натиск. То е последователен акт, произтичащ от отказа да бъде прието поражението от 1913 г. като край на един исторически цикъл. Държавата влиза във войната не за да участва в глобален конфликт, а за да довърши предишен, вече загубен. Тази логика – логиката на поправката – предопределя както избора от 1915 г., така и неговите дългосрочни последици.

10.2. Изборът на съюзници: политическо решение в разслоена вътрешна среда

Решението от 1915 г. за присъединяване на България към Централните сили често е представяно в ретроспекция като почти автоматично следствие от катастрофата от 1913 г. Подобна интерпретация обаче прикрива по-сложната реалност на вътрешнополитическата ситуация. В годините между двете балкански войни и включването в световната война българското общество не образува единен субект с ясно формулирана „национална воля“. То представлява съвкупност от социални и политически групи с различни интереси, страхове и очаквания. Изборът на съюзници не е израз на общонароден консенсус, а резултат от конкретна конфигурация на властта, в която решаваща роля играят правителството, монархът и ограничен кръг политически елити.

Управляващият кабинет на Васил Радославов заема ключово място в този процес. Още от началото на войната в Европа правителството се ориентира към политика на въоръжен неутралитет, но тази позиция прикрива ясно изразена склонност към Централните сили. Тази ориентация не възниква спонтанно. Тя е резултат от натрупано недоверие към Русия след 1913 г., от убеждението, че Австро-Унгария и Германия са в по-добра позиция да окажат натиск върху Сърбия, както и от личните политически симпатии на министър-председателя и част от дипломатическия апарат. Тези фактори не действат изолирано, а се усилват взаимно в среда, в която основният външнополитически въпрос остава нерешен.

Същевременно вътрешнополитическата картина е далеч от еднородна. Земеделският съюз, социалистите и части от градската интелигенция изразяват скептицизъм към ново военно участие, подчертавайки икономическите и социалните рискове. Тези позиции обаче не се превръщат в ефективна преграда пред правителствената линия. Парламентарният баланс, контролиран от управляващата коалиция, ограничава възможностите на опозицията да наложи алтернативна стратегия. Така разслоеността на обществените нагласи не води до политическа блокада, а до ситуация, в която решението се взема „отгоре“, без необходимост от широк обществен дебат.

В международен план изборът между Антантата и Централните сили се свежда до конкретни и силно ограничени оферти. Антантата разполага с по-голям икономически и демографски потенциал, но не контролира териториите, към които България насочва претенциите си. Нейните предложения са предпазливи, условни и зависими от бъдещия изход на войната, както и от съгласието на Сърбия и Гърция – съгласие, което на практика липсва. От българска гледна точка това означава отсъствие на реални гаранции за териториална ревизия.

Централните сили, напротив, могат да предложат по-конкретна и непосредствена перспектива. Подкрепата за българските претенции към Македония произтича не от съвпадение на дългосрочни цели, а от оперативни интереси: необходимостта от бърз разгром на Сърбия и осигуряване на сухопътен коридор към Османската империя. В София това съвпадение на интереси се тълкува като стратегическо партньорство. Оценката не е лишена от риск, но тя се вписва във вече утвърдената логика, според която успехът се измерва преди всичко чрез териториалната „поправка“.

Изборът на съюзници през 1915 г. следователно не е нито напълно предопределен, нито чисто ирационален. Той е политическо решение, взето в условията на разслоено общество, ограничен институционален плурализъм и силно стеснен хоризонт на допустимите алтернативи. Правителството действа последователно спрямо собствените си приоритети, но тези приоритети вече са формирани в контекста на следкатастрофалната инерция. Изборът на Централните сили не е израз на национално единство, а демонстрира как една доминираща политическа логика може да се наложи в условията на липсващ механизъм за коректив.

10.3. Военното усилие: мобилизация, изчерпване и пределите на възможното

Влизането във войната през 1915 г. поставя българската държава пред изпитание, което далеч надхвърля първоначалните ѝ очаквания. Още в първите месеци става ясно, че участието в глобален конфликт изисква не само военна готовност, но и дългосрочна способност за мобилизация на човешки, икономически и институционални ресурси. Тук започват да се проявяват структурните ограничения на българския проект за „поправка“.

Мобилизационното усилие достига безпрецедентни размери. По време на Първата световна война под оръжие преминават около 850 000 души – приблизително 15–18% от населението и преобладаващата част от мъжете в трудоспособна възраст. Това напрежение не е абстракция, а има пряко отражение върху стопанството, социалната структура и ежедневния живот. Селското стопанство, което си остава гръбнак на икономиката, е лишено от работна ръка; промишлеността няма капацитет да компенсира липсите; транспортът и снабдяването функционират под постоянен натиск. Войната не е кратка кампания, а продължителен процес на изчерпване.

Армията, която в началото на конфликта демонстрира висока боеспособност и дисциплина, постепенно се сблъсква с ограниченията на материалната база. Недостигът на боеприпаси, облекло и храни не е резултат от отделни грешки, а от общата невъзможност на държавата да поддържа мащабно военно усилие в продължение на години. България разполага с ограничени финансови ресурси и е зависима от външно снабдяване, което я поставя в зависимост от съюзниците. Това подчинение не е формално, но се проявява в решенията за разпределение на ресурси, приоритети на фронтовете и стратегически избори.

Човешката цена на войната е особено показателна за мащаба на напрежението. Загубите – убити, ранени и трайно инвалидизирани – достигат нива, които засягат не само армията, но и демографската структура на страната. Към военните жертви се прибавят масови смъртни случаи сред цивилното население вследствие на епидемии, недохранване и разпад на здравната система. Тези процеси подкопават социалната устойчивост на държавата и изострят напрежението между фронта и тила.

С разрастването на продължителността на войната се променя и психологическата среда. Първоначалният ентусиазъм, свързан с надеждата за бърз успех и териториална ревизия, постепенно отстъпва място на умора и скептицизъм. Антивоенните настроения не възникват внезапно, а се натрупват в резултат от несъответствието между очакванията и реалността. Дезертьорството, неподчинението и разпадането на дисциплината в последната фаза на войната не могат да бъдат обяснени единствено с пропагандни влияния или политическа агитация; те са симптом на дълбоко изчерпване на ресурси и мотивация.

Първата световна война разкрива пределите на модела, по който България се опитва да постигне националните си цели. Държавата е в състояние да мобилизира значителна армия и да води продължителни бойни действия, но не разполага с икономическата и демографската база, необходима за устойчиво участие в глобален конфликт. Военното усилие, вместо да доведе до стабилизиране на проекта за „поправка“, ускорява процесите на вътрешно изтощение.

Така войната се превръща в лакмус за реалните възможности на българската държава. Тя показва не липса на воля или жертвеност, а несъответствие между мащаба на целите и наличните ресурси. Именно това несъответствие, а не единични стратегически грешки, подготвя почвата за катастрофалния завършек на 1918 г.

10.4. Крахът: разпад на фронта, демобилизация и политическо преливане (1918)

Последната фаза на войната не започва с внезапен срив, а с постепенно разместване на равновесието, което българската армия и държава вече трудно поддържат. До лятото на 1918 г. военното усилие е изчерпало по-голямата част от наличните резерви – човешки, материални и институционални. Фронтът се задържа не толкова чрез активна устойчивост, колкото чрез инерция, поддържана от дисциплина, която все по-трудно се възпроизвежда.

Оттеглянето на германските части от Солунския фронт и пренасочването на ресурсите към Западния фронт променят стратегическата ситуация. Българската армия поема основната тежест на отбраната при вече критично изтощение. Липсата на резерви, недостигът на боеприпаси и влошеното снабдяване превръщат всяко пробиване на линията в системен риск. Когато настъплението на Антантата започва през септември 1918 г., българската отбрана не разполага с достатъчно средства да го компенсира чрез маневри или контраудари.

Пробивът при Добро поле е военен факт, но значението му далеч надхвърля тактическото измерение. Той разкрива натрупаната нестабилност в армията – не като липса на боен дух в отделни части, а като невъзможност системата да абсорбира още напрежение. Последвалото отстъпление бързо се превръща в разпад на фронтовата линия, при който командването губи реален контрол над значителни маси войници.

Демобилизацията тръгва стихийно, още преди формалното примирие. Войници напускат позициите си не за да дезертират индивидуално, а за да се придвижат масово към тила – явление, което бележи качествено различен етап на разпад. Това движение не е насочено срещу външния враг, а срещу собствената държава, която вече не е в състояние да поддържа фронта. Преливането на фронтовото напрежение във вътрешнополитическо действие е бързо и трудно управляемо.

Войнишкото въстание не възниква като предварително планиран политически акт, а като резултат от разкъсването на връзката между военната йерархия и масовата армия. Опитите на правителството да овладее ситуацията се оказват закъснели и непоследователни. Армията, която до този момент е била основен инструмент на държавната политика, се превръща в източник на вътрешна нестабилност.

Примирието от Солун формализира вече настъпилия срив. То не толкова прекратява бойните действия, колкото узаконява факта, че България не може да продължи войната. Последвалата окупация, разоръжаването и драстичното съкращаване на армията са логично следствие от загубата на военна и политическа автономия. Държавата навлиза в следвоенния период не като победена страна, която запазва капацитет за маневриране, а като система с дълбоко ерозирали институции.

Политическите последици от краха се разгръщат постепенно, но необратимо. Военният опит от 1915–1918 г. компрометира не само конкретни правителства, но и самия модел, чрез който националните цели са били формулирани и преследвани. Войната, започнала с ясно очертана задача за териториална ревизия, завършва с допълнително стесняване на политическите възможности и с тежка външна зависимост.

Без да се налага изрична оценка, краят на войната показва несъответствието между амбицията за решаване на националния въпрос чрез военна сила и реалния капацитет на българската държава да понесе дългосрочните последствия от такъв избор. Именно в този разрив – между цел и средство, между проект и ресурс – се съдържа обяснението за катастрофалния завършек, който ще определи рамката на българската политика през следващите десетилетия.

10.5. След войната: поражението като структурно наследство

Излизането на България от Първата световна война не води до фаза на преоценка, а до състояние на продължителна дезориентация. Примирието и последвалият Ньойски договор не се възприемат като край на една политика, а като нейно временно прекъсване. Загубата не се интегрира като опит, а се фиксира като несправедливост. Това е решаващо, защото начинът, по който едно общество преживява поражението, определя не само паметта за миналото, но и рамката на бъдещите политически избори.

Военното поражение е последвано от дълбоко институционално отслабване. Армията, доскоро централен елемент на държавната мощ, е редуцирана, поставена под външен контрол и лишена от автономна роля. Това обаче не води до демилитаризация на политическото въображение. Напротив, военният опит продължава да структурира представите за чест, дълг и национална съдба, но вече без реален инструмент за действие. Така се създава парадоксална ситуация, в която милитаризираните очаквания съжителстват с реална безпомощност.

Политическият елит, изправен пред необходимостта да управлява поражението, не разполага с утвърдени механизми за публична отговорност. Вместо системен анализ на решенията от 1915–1918 г. се налага логиката на прехвърлянето. Вината се разпределя между външни фактори, съюзници, международната среда и абстрактни „обстоятелства“, докато самият модел на вземане на решения остава в сянка. Това възпрепятства формирането на устойчива култура на политическа саморефлексия.

Обществото, от своя страна, преживява войната като масова травма, но без ясно артикулиран език за нейното осмисляне. Огромните човешки загуби, инвалидизацията, икономическата разруха и бежанските потоци създават усещане за прекъснат живот. Вместо да доведе до охлаждане на националните амбиции, това усещане често се превръща в аргумент за отложено възмездие. Поражението не се мисли като граница, а като пауза, наложена отвън.

В този смисъл Първата световна война не затваря предходния цикъл, а го деформира. Националният проект не е изоставен, но губи своята стратегическа яснота. Той продължава да съществува като морално изискване и като емоционален хоризонт, без да бъде съобразен с променените условия на международния ред. Това напрежение между желание и възможност се превръща в трайна характеристика на следвоенната българска политика.

Така войната от 1915–1918 г. оставя след себе си не просто териториални загуби и външнополитически ограничения, а модел на мислене, в който поражението не се приема като корекция, а като неправда. Именно този модел ще подхрани следващите политически кризи, ще радикализира обществените конфликти и ще подготви почвата за нови, още по-рискови опити за „поправка“ в условия, които стават все по-неблагоприятни.

Катастрофата от 1918 г. не прекъсва българската фаза C, а само я принуждава да смени формите си. Революционната енергия, натрупана около идеята за „Велика България“, не се изчерпва с военния провал, нито се трансформира в ново съдържание. Тя остава същата по своята структура и цели; променя се единствено начинът, по който се търси нейната реализация. Там, където държавната война става невъзможна, на нейно място се появяват парадържавни практики, износ на насилие и вътрешна радикализация; по-късно – възможността за ново държавно разгръщане под сянката на по-мощен хегемон. Така различните етапи на българската фаза C представляват не отделни исторически проекти, а последователни модификации на един и същ революционен импулс, който прави страната хронично нестабилна и обективно опасна за регионалния ред.