Роден съм, за добро или зло, с инстинкти, различни от онези на „хората“. Инстинктите човешки, така ми се привижда, са сила, в някакъв смисъл подобна на магнитната – те привличат частиците от човешки маси едни към други, карат ги да се подреждат, без сами да го осъзнават, в странни, но тайнствено-красиви и някак не съвсем понятно-смислени силови полета, превръщат ги от частици в сила, обща сила. Ако могат.
Е добре, но има и частици, които по рождение са натоварени с някакъв друг вид заряд, друга енергия, господ я знае каква е, която ги тегли не към, а встрани, горе, долу, просто по-далеч, от останалите. Инстинктите на тия хора са не притегателни, ако и не точно отблъсквателни или центробежни, те просто са различни. Там, където всички теглят в определена, инстинктивно подсказвана посока – по-близо, по-близо, заедно, заедно – ония ми ти синковци, различните, инстинктивно се дърпат и теглят настрана. Те не могат заедно, или поне не толкова лесно и самопонятно, колкото това е за мнозинството от останалите. И животът им, не ще и дума, не става от това ни най-малко по-лесен или дори, ако питате мен, по-разбираем, някак по-обясним. Различна им работа – и това е.
Майка ми разказва, че съм ревял до посиняване, когато се опитвали да ме опаковат в хубава бебешка бохчичка, както повелявало самопонятното разбиране за гледане на бебета в ония мътни български времена, отпреди шейсетина години. Сигурно всички сте виждали на снимки подобни бебета – опаковани плътно в пелени, които са всъщност нещо като миниатюрни усмирителни ризки. Лежи си значи парченцето човешка плът, грижливо увито в чаршафче, така че не може да помръдне и клепач, подобно на току-що опечено сомунче хляб, върху което някой е залепил бебешко личице. Лежи си – и кротува, къде ще ходи? Кротува, ама не и Златко. Ревяло бебето до скъсване, та не давало мира ни на родители, ни на съседи, додето накрая се видели принудени да го облекат в това ново и чуждо за времето изобретение – бебешките ританки, след което то се поуспокоявало, щото вече можело да маа гащи на воля. Рита бебето във всички земни и звездни посоки, рита докато му свършат силиците и инатчето бебешко – след което най-после заспива, та оставя нàмир преуморените си родители. Де да знаело, че някой ден тъпкано ще му се връща…
Разказвам това не толкова в опит да нарисувам някакъв автопортрет, колкото да обясня – повече на самия себе си, отколкото на вас – нещата, които определят поведението и решенията ми, чак до днес. Като например напълно инстинктивното упорство, с което реших да се противопоставям на всеобщото преклонение (извинете, не мога да го нарека другояче) пред неумолимата сила на болестта. Тази, сегашната, дето подлуди целия свят, а не „болестта“ от философските трактати на Сюзън Зонтаг, да речем. Болестта, която за нула време обедини целия свят в невиждано и нечувано съгласие, че, ето, видите ли, можем, можем заедно да победим, да надвием, да устоим. Трябва просто да се придържаме към една шепа напълно разумни, напълно самопонятни правила – и тогава всичко си идва на мястото. Може и да отнеме време, да ни струва едно или друго, но си идва. На мястото, не под кривата круша.
Е добре, казвам ви, за кой ли път, че всичко това ме изпълва с инстинктивни спазми на несъгласие. Не самите правила, нито пък нуждата от спазване на елементарни неща като малко по-стриктна лична хигиена или живот с по-голяма взаимна дистанция. С несъгласие, та даже с трудно потискан гняв, на моменти с почти същото онова бебешко инатене, непонятно, но неудържимо, ме изпълва ентусиазма, с който повечето хора приеха това. Не просто като израз на една неизбежна разумност, налагана от трудни обстоятелства, колкото като някаква нова правилност, като нещо, което трябва да се поддържа така, както човек поддържа някоя новопридобита идея, идеология, да не кажа вяра. Най-неочаквано за мен, един куп стари познати, та дори и приятели, започнаха да поддържат „разумността“ на правителствените мерки, там където за каквато и да било разумност не може да става и дума. Разумност, баба ти! Имаше единствено страх, страх, страх… Страх от нестабилността и лашкавостта на битието българско, от непредсказуемите спазми, до които би могло да доведе всяко претоварване на и без това грохналата здравна система; страх и недоверие най-вече към издръжливостта на собственото тяло и имунна система – повечето от българските ми познати, не ще и дума, нямат намерение да живеят с орлите, тоест ядат, пият и пушат каквото им падне, по-тежко от вестник не са вдигали от години, по-високо от жена не са се качвали (пък и това май вече не, щото са на моята и по-нагоре възраст, което за България си е вече риск всячески, откъдето и да го погледне човек). И тъй облякоха хората страховете си в нови дрешки, турнаха им и название ново, модерно – кой „епидемиология“, кой „нова разумност“, кой просто „здрав разум“ – та гледай сега сеири, изведнъж потребността им от човешки права и свобода, пък ако щете и свободата просто да не бъдат опаковани в детска усмирителна ризка, а да настояват, че имат право да ритат в която си пожелаят посока, при условие, че не нацелват в процеса ничий задник, примерно… Всичко това отиде на кино, аламинут.
И аз не успях да надвия инстинктивния порив да се отдръпна, да се дистанцирам, да се разделя, от всичко това, пък и от всички тези хора. Не мога дори да говоря повече с тях, напъват ме отвътре детински чувства на гняв, отрицание и дори враждебност. Не ви, не ви, не ви ща ни меда, ни жилото! Не ви ща ни приятелството, ни съмишленичеството, нито дори подкрепата и „разбирането“. Бъзливци нещастни, накичени и натъкмени с готови фрази до козирката, но готови да клекнат и запълзят пред „епидемията“, ако и в България от нея и до днес да не се вижда ни следа. Ей това ме изпълва и раздува отвътре, като прекомерно напомпан плондер, току-виж съм гръмнал при някое или друго по-осезаемо взаимно притискане.
Знам какво ще последва от това, не ми е нито за първи, нито за последен път, боя се. Знам, но ми е трудно, ако ли не и невъзможно, да се противопоставя на инстинктивната разделителна сила, която отново ме раздува отвътре, както вече толкова други пъти, и ме прави неспособен да задържам хора до себе си или себе си в близост до хората. Защото, ако има един страх, който да определя – и ще продължава да определя – всичко в живота ми, още от ония бебешки пелени, та сигурно чак до края, когато ще ме повиват кой знае в какво, и ще се чудят, сигурно, защо това тяло съсухрено комай и след края не желае да бъде повивано… Та, ако в живота ми някога е имало един определящ страх, той е бил само и единствено този: страха от самия страх. Страха от това, че ще се присвиеш, ще се наведеш, ще клекнеш, когато рекат да те повиват в нещо си – било то пелени, било то „разумни“ идеи за обществено благо и добруване, дето от тях друго освен полицейщина не се види и през микроскоп… Ей това е комай всичко, което определя поведението ми. В него разумност няма, има единствено бясно ритане във всички възможни посоки, от пелените, та чак до края. Ритане – и настояване върху свободата да ритам, просто защото инак ще умра от задушаване и ужас.
Ей това е всичко. Извинете, ако ви додеях, имах нужда да поритам така малко…
Берлин, юни 2020