„В присъствието на отсъствие“ е рубрика, посветена на палестински и други гласове, които представят Близкоизточния конфликт от културно-историческа перспектива и които досега са били малко познати или непревеждани в България. Рубриката се води от Милена Делева.

Аз съм пазителят на еврейските гробове

Превод от идиш на Барнет Зумоф; публикувано във Forverts (идиш), 5.10.2009 г.

По принцип най-важното е – животът. А когато има живот, най-важната е свободата. И след това човек дава живота си за свободата. И тогава вече не знае кое е по-важно.

„Той беше един от малкото оцелели от Еврейската бойна организация и от бойците във Варшавското гето, и единственият, който остана в Полша. А когато го питаха защо, отговаряше: ‘Тук е погребан моят народ. Останах, защото съм пазителят на еврейските гробове’“, пише полският вестник.

Това, бих казал, бе неговото мото, същината на живота му – фраза, която се повтаря във всички негови следвоенни интервюта и в почти всички статии, с които в тези дни са изпълнени вестниците в Полша и други европейски страни, където той е всеобщо признат и смятан за героичен боец и смел хуманист. Биографията му (Краков, 1999), написана от Руди Асунтино и Влодек Голдкорн (известен италиански колумнист и син на покойния журналист от Letste Nayes Йосеф Голдкорн), излиза и под заглавието Пазителят (Strażnik).

Еделман е известен в Полша и Европа не само като героичен боец от Варшавското гето и „пазител на еврейските гробове“, но и като водещ кардиолог и смел хуманист, активен борец срещу антисемитизма и за човешки права. Именно за този „грях“ той е арестуван от комунистическите власти по време на „извънредното положение“ при генерал Войчех Ярузелски. След няколко дни обаче е освободен благодарение на намесата на лидери на социалдемокрацията в Европа, начело с Вили Бранд и редица полски фигури. Но той отказва да подпише декларация, че ще се въздържа от политическа дейност и няма да се противопоставя на комунистическия режим. Напротив – въпреки че остава под домашен арест, под строго наблюдение на тайната полиция, от 1976 г. успява да поддържа връзка с лидерите на нелегалния „Комитет за защита правата на работниците“, оглавяван от неговия другар Яцек Курон. Става активен в нелегалната „Солидарност“, ръководена от Лех Валенса, бъдещ президент на Полша.

През април 1988 г., на 45-ата годишнина от въстанието във Варшавското гето, малко преди официалната правителствена церемония, Еделман, заедно със „Солидарност“, организира независима демонстрация от около 10 000 души, посетена от делегации от целия свят. Сутринта преди тази демонстрация в еврейското гробище във Варшава е открит символичен надгробен камък – мемориал, който Марек Еделман поставя в памет на двамата лидери на полския Бунд, Хенрик Ерлих и Виктор Алтер, убити по заповед на Сталин по време на войната срещу германците. Той замисля този проект година по-рано, след като получава от Москва копие на документи за убийството на двамата бундистки лидери, към които остава верен през целия си живот. (Документите идват от далечен роднина на тъста на Ерлих – историка Шимон Дубнов, убит от германците в Рижкото гето.) Чрез усилията на Еделман нелегалната „Солидарност“ пуска по това време и пощенски марки в памет на Ерлих и Алтер.

Еделман е представител на Бунда и младежката бундистка организация „Цукунфт“ в Еврейската бойна организация на Варшавското гето. Като заместник-командир на ЕБО, а след смъртта на Мордехай Анелевич – фактически командир, под негово ръководство се сражават членове и на други участващи организации, като между тях се изгражда дълбока солидарност. Доказателство за тази солидарност е представено във филма Последните бойци, излязъл преди няколко години и показан в израелските кина. Година след еврейското въстание, потушено от германските орди с газ и огън, Марек и група еврейски бойци се присъединяват към полското въстание във Варшава през август 1944 г.

Марек Еделман никога не обичаше помпозната реторика и приказките за героизъм – той беше въплъщение на антигероя. Дори героичните битки на Еврейската бойна организация той смяташе за естествено човешко задължение: „По-лесно е да паднеш с оръжие в ръка, отколкото да умреш в пещите и газовите камери“ – казваше антигероят, но въпреки цялата си скромност с делата си се разкри като герой в историята на полското еврейство. И бе възприет като герой на Полша от просветената полска общественост и от полската държава.

Той беше здраво свързан и в опозицията срещу полската диктатура. „Фактът, че Бундът, като социалистическа партия, отхвърли опитите през 1948 г. да бъде вкаран в уж ‘обединената’, доминирана от комунистите Работническа партия (която рухна без него), е негова заслуга“, пише Gazeta Wyborcza в траурната си статия.

В следвоенната си дейност, и особено след падането на комунистическия режим, той е избиран в различни правителствени комисии и се среща с най-важните международни фигури, започвайки с Мартин Лутър Кинг-младши по време на посещението си в Ню Йорк през 1963 г., когато се явява пред местните бундисти. Среща се и с Леон Блум в Париж, както и с други световни лидери като член на европейска мирна мисия в Косово и в рамките на други мисии. Името му става легендарно в Европа.

ПРЕЗ ЛЯТОТО НА 1945 г., веднага след войната, по поръчение на Бундовия комитет в Ню Йорк, Марек Еделман пише първия автентичен и подробен отчет за въстанието, в което е изиграл толкова важна и героична роля. Написан е сдържано, без помпозност, без бомбастичност и без преувеличения. Той носи полския ръкопис на известната полска писателка Зофия Наукоуска, която го нарича не само потресаващ исторически документ, но и драматично произведение с голяма литературна стойност. Книгата, с предговор от Наукоуска, излиза на полски под името Getto Walczy (Гетото се бори) и е преведена на различни езици през годините.

Но цели 55 години тя не може да се появи на иврит или в Държавата Израел, поради упоритата съпротива на ционисткото ръководство и фактическия херем (отлъчване), под който името на бундиста Марек Еделман е „треф“ – некошерно – в Израел, както и поради фалшифицирания наратив на „официалната“ историография, която прикрива участието на бундистките бойци във въстанието във Варшавското гето и го представя така, сякаш то е било изцяло или почти изцяло дело на „Пионерската младеж“ – организацията на младите ционисти. Името Марек Еделман е мразено от властимащите, от израелския „истаблишмънт“ и от еврейската преса. Едва през 2001 г. отчетът излиза, 195 страници, под заглавието Гетото се бори – бундистката младеж във Варшавското гето. (Книгата е издадена от „ХаКибуц ХаМеухад“ под егидата на Института „Готайнер“ към университета в Хайфа, който изследва Бунда и еврейските работнически движения в Източна Европа. Преводът от идиш е на Шолем Лурия, а от полски – на Рут Шонефелд. Редакцията е на историка Даниел Блатман, автор на книгата на иврит от 1996 г. За нашата и вашата свобода – Бундът в Полша, 1939–1949.)

Това отношение намира най-грозното си изражение на 19 април 1993 г., когато официална правителствена делегация, водена от министър-председателя Ицхак Рабин, заминава за Варшава, за да отбележи тържествено 50-ата годишнина от въстанието във варшавското гето. При планирането на реда на изказванията на официалната церемония при Мемориала представителите на полското правителство приемат за даденост, че Марек Еделман – най-високопоставеният оцелял сред бойците от гетото – ще говори от тяхно име. Но повечето членове на израелската делегация упорито се противопоставят и заплашват да напуснат церемонията, ако се появи „антиционистът“ Марек Еделман.

Без желание да се меси в този еврейски спор, президентът на Полша Лех Валенса прави изключително оригинален жест: преди церемонията взема ръцете на Еделман в едната си ръка, а ръцете на внука му – в другата, и заедно с двамата полага венец в подножието на мемориала. Този жест прави силно впечатление на присъстващите.

Бившият председател на Кнесета и посланик в Полша проф. Шевах Вайс споменава наскоро този епизод в интервю за полския вестник Rzeczpospolita, а той е потвърден и от бившата министърка и лидерка на „Мерец“ Шулами Алони, която е членка на тази делегация. В разговор с автора на тези редове тя разказва, че по време на посещението във Варшава е посъветвала Рабин да се срещне с Еделман. Въпреки силната съпротива на другите представители – ръководителите на ционистките съюзи и организации, както и двама депутати от Кнесета – Рабин все пак се среща с Еделман на „частна“ среща. Както разказва Шулами Алони, Рабин остава дълбоко впечатлен от личността на Еделман и от разговора им.

Освен това Рабин и Еделман се виждат на закуска в дома на президента Валенса. Както Еделман разказва на автора на книгата Пазителят, тогава Еделман напомня на Рабин, че той идва от бундистко семейство (чичото на Рабин, брат на майка му, Виргили Кахан, е един от лидерите на Бунда във Вилна), и му казва, че се надява той, Рабин, да сключи мир с палестинците. Рабин, казва Еделман, се усмихнал леко…

Марек Еделман е роден в края на 1919 г. в Гомел, Беларус, откъдето семейството му се премества във Варшава малко след раждането му. Баща му умира през 1924 г., когато Марек е едва петгодишен. Майка му, която е активистка в бундистката женска организация „Яф“, умира през 1934 г., и на 15 години той остава сирак под топлите грижи на своята учителка и директорка на светското еврейско начално училище на идиш Соня Новогрудска. (По време на нацистката окупация тя е активна в бундистката нелегална съпротива във Варшавското гето, членка на изпълнителния комитет на Бунда и организаторка на образователни групи за деца в гетото. Убита е в Треблинка заедно с евреите от Варшава и Полша.)

Като дете срещах Марек на стълбите на бундисткото училище „Гросер“ във Варшава по време на междучасията. Не си обръщахме внимание, защото помежду ни имаше „голяма разлика“ от три-четири класа и няколко години. Бяхме като десетките други  деца, които няколко години по-късно щяха да се издигнат до героизъм – героизъм, с който Марек не позволяваше да бъде обожествяван. Дори в „Скиф“ (Социалистическата детска федерация) той беше от по-големите „скифисти“ – „помощниците“. Кой тогава би могъл да си представи съдбата на всеки и преживяното по-късно, когато се срещнахме в Лодз малко след войната и по-късно при неговите случайни посещения в Израел, където ционисткият истаблишмънт го бойкотираше заради бундизма му? Но той идваше въпреки това – главно, за да види малцината си оцелели бундистки бойни другари, които го приемаха с обич и почит.

От средата на „Скиф“ и младежката бундистка организация „Цукунфт“ Еделман черпи своето морално и идеологическо вдъхновение. Но след войната не вижда бъдеще за Бунда като движение, защото то е загубило широките еврейски маси. Не отхвърля обаче неговите идеи. Няколко пъти през последните години Марек Еделман пее бундисткия химн Ди Швюе („Клетвата“) от С. Ан-ски заедно със свои другари по време на посещения в Ню Йорк, Париж и Тел Авив – а хорът на варшавската еврейска общност изпява Ди Швюе и песента на Гебиртиг Ес брент („Гори“) на погребението му в присъствието на висши представители на полското общество.

В допълнение към венеца от бундистите в Тел Авив, гробът му е покрит с бундисткото знаме, изпратено от „Арбетер Ринг“ в Париж по молба на децата му и според завещанието му. Хор от млади поляци, последователи на Еделман, научава Ди Швюе и я изпява на гроба му по време на погребението на този еврейски герой, пазителя на гробовете.

Източник

Ицхак Луден е получил образованието си в светските еврейски училища на идиш във Варшава и в санаториума „Медем“. Цял живот бундист, публикува първата си вестникарска статия през 1937 г. в младежкото приложение на бундистки вестник. След като преживява съветски лагер и се установява в Израел, започва четиридесетгодишна кариера като политически анализатор и художествен критик за всекидневника на идиш Летсте Найес, като същевременно пише за идишката преса в САЩ, Франция, Мексико, Австралия, Полша и Канада.