„В присъствието на отсъствие“ е рубрика, вдъхновена от едноименната книга на Махмуд Дариуш. Посветена е на палестински и други гласове, които представят Близкоизточния конфликт от културно-историческа перспектива и които досега са били малко познати или непревеждани в България.
Рубриката се води от Милена Делева.

 

Въведение за българските читатели

Публикуваното през 1923 г. есе на Владимир Жаботински „Желязната стена“ е един от най-ясните и безмилостно откровени текстове в историята на ционизма. То се чете днес като документ на едно протоколониално мислене, написан с удивителна яснота и липса на илюзии.

Жаботински не мрази арабите, нито ги унижава. Неговият аргумент е по-страшен с това, че е напълно рационален: никой народ никога не е приел доброволно чужда колонизация. Следователно, казва той, палестинските араби няма да направят изключение. Еврейското заселване може да успее само ако бъде защитено от „желязна стена“ – сила, която местното население не може да пробие. Едва когато арабите изгубят всяка надежда за съпротива, ще настъпи възможността за мир.

В ретроспекция този текст звучи като първо политическо признание за колониалната природа на ционизма – не като обвинение, а като самопризнание. Жаботински е далеч от езика на омразата, но и напълно чужд на либералните фантазии за „мирно съжителство“. За него реалността е проста: силата предхожда справедливостта.

Днес „Желязната стена“ се чете и като исторически документ, и като огледало на една по-широка логика – логиката на модерния национализъм, който винаги оправдава своето утвърждаване чрез нуждата от защита. И точно в тази честност се крие трайната сила – и мрачната актуалност – на текста.

 

В разрез с доброто правило – да се започва статията от съществото на въпроса – тук се налага да започна с предисловие, и то лично. Авторът на тези редове често е смятан за недоброжелател на арабите, за привърженик на тяхното изтласкване и пр. Това не е вярно. Моето емоционално отношение към арабите е същото като към всички други народи – учтиво безразличие. Политическото ми отношение се определя от два принципа. Първо, смятам, че изтласкването на арабите от Палестина, под каквато и да е форма, е абсолютно невъзможно; в Палестина винаги ще живеят два народа. Второ, гордея се, че принадлежа към групата, която формулира Хелзингфорската програма. Ние я формулирахме не само за евреите, а за всички народи; нейната основа е равноправието между нациите. Както всички останали, и аз съм готов да се закълна от наше и от името на нашите потомци, че никога няма да нарушим това равноправие и няма да посегнем към изтласкване или потискане. Моето credo, както вижда читателят, е напълно миролюбиво. Но въпросът дали е възможно да се постигнат мирни цели с мирни средства лежи в съвсем друга плоскост. Защото това не зависи от нашето отношение към арабите, а изключително от отношението на самите араби към ционизма.

След това предисловие нека преминем към същината.

I

За доброволно помирение между палестинските араби и нас не може да става дума – нито сега, нито в обозримото бъдеще. Изразявам това убеждение толкова рязко не защото ми доставя удоволствие да огорчавам добродушните хора, а защото те няма да се огорчат: всички тези добри хора, с изключение на родените слепи, отдавна са разбрали пълната невъзможност да се получи доброволното съгласие на арабите от Палестина за превръщането на тази именно Палестина от арабска страна в страна с еврейско мнозинство.

Всеки читател има някакво общо понятие за историята на колонизацията на други страни. Предлагам му да си припомни всички известни примери и, след като премине през целия списък, да се опита да намери поне един случай, в който колонизацията е протекла със съгласието на местното население. Такъв случай няма. Местните жители – независимо дали културни или некултурни – винаги упорито са се борили срещу колонизаторите, независимо дали те са били културни или не. При това поведението на колонизатора никога не е влияело на отношението към него. Спътниците на Кортес и Писаро, или нашите предци във времената на Исус Навин, са се държали като разбойници; но английските и шотландските „отци-пилигрими“, първите истински пионери на Северна Америка, са били хора с висок нравствен патос, които не са искали да обидят нито червенокожия, нито дори муха, и искрено са вярвали, че в прериите има достатъчно място и за белите, и за червените. Но туземецът е воювал с еднаква свирепост и срещу злите, и срещу добрите колонизатори. Никакво значение не е имал и въпросът колко свободна земя има в страната. На територията на САЩ през 1921 г. е имало 340 хиляди индианци; но и в най-добрите времена те не са били повече от три четвърти милион върху цялото пространство от Лабрадор до Рио Гранде. Не е имало човек с толкова силно въображение, че да предвиди реална опасност от „изтласкване“ на местните жители от пришълците. Те са се борели не защото съзнателно са се бояли от изтласкване, а защото никоя колонизация никъде и никога не може да бъде приемлива за местното население.

Всеки туземен народ, било цивилизован или див, гледа на своята страна като на свой национален дом, в който иска да бъде и да остане завинаги пълен господар; той няма да допусне доброволно не само нови господари, но дори нови съдружници.

Това се отнася и за арабите. Примирителите в нашите среди се опитват да ни убедят, че арабите са или глупци, които можем да заблудим с „омекотена“ формулировка на нашите истински цели, или продажен народ, готов да ни отстъпи първенството в Палестина срещу културни и икономически облаги. Категорично отказвам да приема това гледище. Културно те са изостанали от нас с петстотин години; духовно не притежават нито нашата издръжливост, нито нашата воля – но с това разликата се изчерпва. Те са също толкова тънки психолози, колкото и ние, и също като нас са възпитани от векове на изкусен пилпул – каквото и да им разказваме, те разбират дълбочината на нашата душа така добре, както ние разбираме тяхната. Към Палестина те се отнасят поне с такава инстинктивна любов и органична ревност, с каквато ацтеките са се отнасяли към своята Мексика или сиуксите към своята прерия. Фантазията, че те доброволно ще се съгласят на осъществяването на ционизма в замяна на културните или материалните удобства, които ще им донесе еврейската колонизация, е детинска. Тя произтича у нашите „арабофили“ от някакво предвзето презрение към арабския народ, от някаква обща представа за тази раса като за подкупен сбирщайн, готов да продаде родината си за добра железопътна мрежа. Това представяне няма никаква основа. Казват, че отделни араби често са подкупни, но от това не следва, че като цяло палестинските араби са способни да продадат своя ревнив патриотизъм, който дори папуасите не са продавали. Всеки народ се бори срещу колонизаторите, докато има поне искра надежда да се освободи от колонизационната опасност. Така постъпват и ще постъпват и палестинските араби, докато остане поне искра надежда.

II

Мнозина у нас все още наивно мислят, че е станало някакво недоразумение – арабите не са ни разбрали, и затова са срещу нас; но ако им обясним колко скромни са нашите намерения, те ще ни подадат ръка. Това е грешка, многократно опровергана. Ще напомня един случай от многото. Преди около три години г-н Соколов, като беше в Палестина, произнесе голяма реч именно за това недоразумение. Той ясно доказа, че арабите дълбоко грешат, ако мислят, че искаме да им отнемем собствеността, да ги изселим или да ги угнетяваме; ние дори не искаме еврейско правителство – искаме само правителство, представляващо Обществото на народите. На тази реч арабският вестник Кармел тогава отговори с редакционна статия, чийто смисъл ще предам по памет, но точно:

Ционистите напразно се тревожат – никакво недоразумение няма. Г-н Соколов казва истината, но арабите и без него я разбират прекрасно. Разбира се, сега ционистите не мечтаят нито за изселването на арабите, нито за тяхното угнетяване, нито за еврейско правителство; в момента те искат само едно – арабите да не им пречат да имигрират. Ционистите уверяват, че ще имигрират само в количества, които се допускат от икономическия капацитет на Палестина. Но арабите никога не са се съмнявали в това – това е очевидност: иначе и не може да се имигрира. Арабският редактор дори охотно допуска, че потенциалният капацитет на Палестина е много голям, т.е. че в страната могат да се заселят колкото щеш евреи, без да се изтласка нито един арабин. „Само това“ искат ционистите – и именно това арабите не искат. Защото тогава евреите ще станат мнозинство, тогава естествено ще се появи еврейско правителство, а съдбата на арабското малцинство ще зависи от добрата воля на евреите; а колко неудобно е да си малцинство – самите евреи разказват достатъчно красноречиво.

Следователно никакво недоразумение няма. Евреите искат максимално развитие на имиграцията, а арабите не искат именно тази еврейска имиграция.

Това разсъждение на арабския редактор е толкова просто и ясно, че трябва да се научи наизуст и да се постави в основата на всички бъдещи наши размисли по арабския въпрос. Въпросът изобщо не е в това какви думи – херцловски или семуеловски – ще използваме, за да обясняваме нашите колонизаторски усилия. Колонизацията сама по себе си носи своето обяснение – единствено, неотменимо и ясно за всеки разумен евреин и всеки разумен арабин. Колонизацията може да има само една цел; за палестинските араби тази цел е неприемлива; всичко това е в природата на нещата – и тази природа не може да се промени.

III

На мнозина им изглежда изключително съблазнителен следният план: да се получи съгласие за ционизма не от палестинските араби – щом това е невъзможно, – а от останалия арабски свят, включително Сирия, Месопотамия, Хиджаз и дори Египет. Но дори това да беше мислимо, пак нямаше да промени основното положение: самите араби в Палестина биха запазили същото настроение спрямо нас. Обединението на Италия навремето бе купено с цената на това, че, между другото, Тренто и Триест останаха под австрийска власт; но италианските жители на Тренто и Триест не само не се примириха с това, а напротив – с утроена енергия продължиха борбата срещу Австрия. Та дори и да можехме (в което се съмнявам) да убедим арабите от Багдад и Мека, че за тях Палестина е само малка, незначителна окраина, то за палестинските араби тя пак би останала не окраина, а тяхната единствена родина, център и опора на собственото им национално съществуване. Следователно дори тогава колонизацията пак би трябвало да се води против волята на палестинските араби – при същите условия, каквито имаме и днес.

Но и споразумението с непалестинските араби е неосъществима фантазия. За да се съгласят арабските националисти в Багдад, Мека или Дамаск да ни платят такава висока цена, каквато би бил за тях отказът от запазването на арабския характер на Палестина – страна, която лежи в самия център на тяхната „федерация“ и я разсича на две, – трябва да им предложим изключително голям еквивалент. Ясно е, че той може да има само две възможни форми: или пари, или политическа помощ, или и двете заедно. Но ние не можем да им предложим нито едното, нито другото. Що се отнася до парите, дори е смешно да се мисли, че бихме могли да финансираме Месопотамия или Хиджаз, когато не ни достигат средства дори за самата Палестина. И за дете е ясно, че тези страни с техния евтин труд ще намерят капиталите си на свободния пазар далеч по-лесно, отколкото ние ще ги намерим за Палестина. Всички разговори по темата за материална подкрепа са или детинско самозалъгване, или недобросъвестна лекомисленост. А вече напълно недобросъвестно би било от наша страна сериозно да говорим за политическа подкрепа на арабския национализъм.

Арабският национализъм се стреми към същото, към което се стремеше, да речем, италианският преди 1870 г.: към обединение и държавна независимост. Преведено на прост език, това означава: изгонване на Англия от Месопотамия и Египет, изгонване на Франция от Сирия, а след това – може би и от Тунис, Алжир и Мароко. Да помагаме, дори и косвено, за това, би било за нас и самоубийство, и предателство. Ние се опираме на английския мандат; под декларацията на Балфур в Сан Ремо стои и подписът на Франция. Не можем да участваме в политическа интрига, чиято цел е да оттласне Англия от Суецкия канал и Персийския залив и напълно да унищожи Франция като колониална сила. Такава двойна игра не само не може да се играе – за нея дори не бива да се мисли. Ще ни смажат – и заслужено – още преди да сме направили и крачка в тази посока.

Изводът е следният: нито на палестинските, нито на останалите араби можем да предложим каквато и да е компенсация за Палестина. Затова доброволно споразумение е немислимо. Затова онези, които смятат такова споразумение за conditio sine qua non на ционизма, могат още сега да кажат non и да се откажат от него. Нашата колонизация или трябва да бъде прекратена, или да продължи въпреки волята на местното население. А следователно тя може да продължи и да се развива само под закрилата на сила, независеща от местното население – под защитата на една желязна стена, която това население не е в състояние да пробие.

В това се състои цялата ни арабска политика: тя не само „трябва да се състои“, а действително се състои, колкото и да лицемерим. За какво е декларацията на Балфур? За какво е мандатът? Техният смисъл за нас е, че външна сила е поела задължението да създаде в страната такива условия на управление и охрана, при които местното население – колкото и да иска – да бъде лишено от възможността да пречи на нашата колонизация, било административно, било физически. И всички ние, без изключение, всеки ден подтикваме тази външна сила да изпълнява тази си роля твърдо и без снизхождение.

В това отношение между нашите „милитаристи“ и нашите „вегетарианци“ няма никаква съществена разлика. Едните предпочитат стена от еврейски щикове, другите – от ирландски; трети, поддръжниците на споразумението с Багдад, са готови да се задоволят с багдадски щикове (вкус странен и рискован); но всички ние ден и нощ се трудим за желязната стена. И в същото време сами подкопаваме делото си с декларации за „съгласие“, внушавайки на мандатната държава, че въпросът не е в стената, а в още нови и нови разговори. Тези декларации погубват нашето дело; следователно да ги дискредитираме, да покажем тяхната фантастичност и неискреност е не само удоволствие, но и дълг.

IV

Въпросът не е изчерпан – ще се върна към някои негови страни в следващата статия. Но тук считам за нужно да направя две кратки бележки.

Първо: на обичайния упрек, че гореизложената гледна точка е неетична, отговарям – не е вярно. Едно от двете: или ционизмът е морален, или не е. Този въпрос трябваше да решим сами за себе си, преди да сме събрали първия шекел – и го решихме положително. А щом ционизмът е морален, т.е. справедлив, то справедливостта трябва да се осъществи, независимо от нечие съгласие или несъгласие. И ако А, В или С искат със сила да попречат на осъществяването на справедливостта, защото я намират за неизгодна за себе си, трябва да им се попречи – също със сила. Това е етиката; друга етика няма.

Второ: всичко това не означава, че с палестинските араби е невъзможно всякакво споразумение. Невъзможно е само доброволното споразумение. Докато у арабите има поне искра надежда да се избавят от нас, те няма да я продадат – нито за сладки думи, нито за питателни сандвичи – именно защото не са сбирщина, а народ, макар и изостанал, но жив. Жив народ прави отстъпки по такива огромни, съдбовни въпроси само когато не му остава никаква надежда – когато в желязната стена вече не се вижда нито една пролука. Едва тогава крайните групи, чийто лозунг е „никога“, губят своето обаяние, а влиянието преминава към умерените. Едва тогава ще дойдат тези умерени при нас с предложения за взаимни отстъпки; едва тогава ще започнат с нас честна търговия по практическите въпроси – като гаранции срещу изтласкване, равноправие или национална самобитност. И вярвам, и се надявам, че тогава ще можем да им дадем такива гаранции, които ще ги успокоят, и двата народа ще могат да живеят рамо до рамо – мирно и достойно.

Но единственият път към такова бъдещо споразумение е желязната стена – т.е. укрепването в Палестина на власт, недостъпна за никакво арабско влияние, именно това, срещу което арабите се борят. С други думи: за нас единственият път към споразумение в бъдеще е пълният отказ от всякакви опити за споразумение в настоящето.

 

Източник