От редакцията:

Тази поредица не е за Русия и не е за Европа – поне не в обичайния смисъл.

Тя е за България. За начина, по който българското общество мисли собственото си минало, собствените си зависимости и собствените си политически рефлекси. За странната двойна вярност, в която Европа често е изборът на разума, а Русия – езикът на паметта, емоцията и историческата принадлежност.

Тук няма да има нито евтина русофобия, нито сантиментално русофилство. Нито либерални проповеди, нито патриотични ритуали. Опитът е друг: да се разбере защо този спор в България почти никога не е просто геополитически, а винаги се превръща в спор за идентичност, достойнство и исторически дълг.

Защото понякога най-важният въпрос не е „с кого сме“, а защо изобщо продължаваме да мислим политиката като въпрос на семейна вярност. 

⸻ ❦ ⸻

Не всяка проруска позиция е за Русия

Реалността е по-неудобна. Голяма част от онова, което звучи като любов към Русия, има малко общо със самата Русия. То е език на вътрешно недоволство – срещу местния политически елит, унижението, социалното изключване, срещу усещането, че преходът след 1989 година разпредели достойнството неравномерно. Често пъти, когато хората казва „искам Русия“, то трябва да се чете като „не приемам това, което се случва тук“.

Така Русия престава да бъде конкретна външна сила и се превръща в елемент от политическия речник. Тя започва да означава отказ, съпротива, протест срещу вътрешен ред, възприеман като несправедлив. Москва служи като символ там, където истинският конфликт е със София. Геополитиката се оказва превод на социалното разочарование.

Това не е опит за оправдаване на руската пропаганда, нито на българската зависимост от нея. То просто показва една неприятна истина: външното влияние работи най-силно там, където вътрешното доверие е разрушено. Понякога проруската позиция е просто форма на отчаяние.

Русия като символ на отказа

За значителна част от българското общество Русия не присъства най-вече като реална държава със своя конкретна политика, икономика и стратегически интереси. Тя действа като символична противоположност, като отрицание на нещо друго: „НЕ“ на Брюксел, на либералният морализъм, на технократичното презрение, на местната олигархична лицемерност.

Политическата привързаност започва много по-често с отрицание, отколкото с положителна идентификация. Човек първо разбира какво отхвърля, а едва след това какво избира. Затова защитата на Русия често е вторична. Първично е желанието да бъде отхвърлен един вътрешен ред, възприеман като унизителен, лицемерен или чужд.

Когато Брюксел започне да се свързва с високомерие вместо с предвидимост, „европейските ценности“ звучат като език, с който една самодоволна градска прослойка обяснява на останалите защо са изостанали, а реформата се преживява като постоянен урок по малоценност – тогава Русия се превръща в удобен израз на отказ от унижението.

Мнозина знаят доста малко за съвременна Русия и въпреки това я защитават с истинска емоционална сила. Те не защитават руския бюджет, институции или външна политика, а по-скоро правото си да кажат „не“ на собственото си чувство за унижение и подчинение.

Русия тук е знаме. Символ на отрицанието там, където положителният политически избор изглежда недостъпен или предварително проигран.

Унижението като политическа енергия

Голямата грешка на българския преход беше, че твърде дълго се описваше като история на освобождение, докато за огромна част от хората той се преживяваше като загуба. Свободният пазар, приватизацията, европейската интеграция и новите политически прослойки бяха представяни като неизбежен път към нормалност. За мнозина обаче този път минаваше през унижение.

Затвориха се заводи. Цели градове започнаха да се изпразват. Социални роли, които десетилетия са давали стабилност и самоуважение, изчезнаха за няколко години. Родители изпращаха децата си в чужбина не като знак за успех, а като признание, че тук бъдеще няма. България постепенно свикна с езика на напускането – като биография, икономическа стратегия, съдба.

Към това се добави и нещо по-трудно измеримо, но политически по-силно: чувството за постоянна сравнителна малоценност. Страната беше подканвана непрекъснато да „догонва Европа“, а това често звучеше като присъда. На цели поколения беше обяснявано, че проблемът е не само в институциите, а и в самите тях – в манталитета, навиците, почти в антропологията им.

Унижението рядко остава просто икономическо. То търси морална компенсация. Човек иска не само по-висока заплата, но и доказателство, че не е второ качество. Именно тук Русия влиза във въображенията като политически символ – образ на достойнство без нужда от разрешение, на сила, която не моли да бъде приета, а настоява да бъде призната.

Когато една система обещава просперитет, но оставя след себе си чувство за унижение, символът на уважението започва да тежи повече от обещанието за реформи. Тогава политиката се превръща във въпрос на ранено достойнство.

Политиците превеждат това отлично

Българските политици разбират тази емоционална логика много по-добре, отколкото признават открито. За да мобилизираш недоволство, не ти трябва подробна руска външнополитическа програма, нито сериозен дебат за геостратегия. Достатъчно е да активираш няколко правилни думи: суверенитет, традиция, национално достойнство, „да не ни командват отвън“. Те функционират мигновено, защото засягат себеуважението.

Затова спорът около санкциите срещу Русия след 2014 година, а още повече след 2022, рядко се водеше само като икономически или военен въпрос. Подкрепата за европейската линия лесно се представяше като подчинение на чужда воля, а съпротивата срещу нея – като защита на националния интерес. Един инструмент на външната политика се превръщаше в тест за достойнство: самостоятелна държава ли сме, или изпълняваме чужди заповеди.

Институционалният език трудно поражда страст. Никой не печели избори с обещания за по-добри административни процедури или по-прозрачна регулация. Процедурната легитимност е необходима за държавата, но рядко вдъхновява лоялност. Хората се мобилизират по-бързо чрез признание, отколкото чрез управление.

Затова проруската реторика често използва Русия само като усилвател на вътрешни конфликти. Всеки спор за газ, оръжие, санкции или войната в Украйна лесно се свежда до един друг, далеч по-силен: кой решава вместо нас?

Там е истинската сила – в свеждането на административния спор до морална драма. А моралната драма винаги побеждава институционалния доклад.

Защо омразата към София често се маскира като любов към Москва

Една от най-неприятните истини в българския политически живот е, че значителна част от така наречените проруски рефлекси нямат Москва като истински адресат. Те са насочени срещу София – срещу партиите, медиите, корупцията, затворения елитен език, срещу усещането, че централната власт говори за народа много повече, отколкото с него.

За много хора столицата е символ на отдалечена и самодоволна власт. Там са телевизионните моралисти, професионалните реформатори, хората, които обясняват какво е правилно, без да плащат цената на собствените си действия. Провинцията често не възприема този език като модерност, а като презрение.

В такава среда външнополитическите символи започват да вършат вътрешнополитическа работа. Москва се превръща в екран, върху който се прожектира натрупания срещу местното разочарование гняв. Подкрепата за Русия става начин да бъде наказана София. Не просто защото Кремъл предлага решение, а защото отказът от официалния столичен консенсус носи усещане за морално възмездие.

Така най-силната антируска реторика често не отслабва, а засилва проруските настроения. Когато всяко съмнение бива обявявано за предателство, подозрението само се втвърдява. Човек започва да защитава не Русия, а правото си да не бъде поучаван.

Ако обществото не разпознае, че част от този конфликт е вътрешен, ще продължи да го изнася навън и да го преживява като геополитическа съдба. А тук често става дума за нещо по-просто и по-болезнено: загубено доверие в собствената държава.

Истинският спор никога не е бил за Русия

Най-дълбокият политически конфликт в България не се изчерпва с избора между Москва и Брюксел, Изтока и Запада, „проруски“ и „проевропейски“ лагери. Тези противопоставяния често са само повърхността, върху която изплуват много по-стари и по-болезнени въпроси.

Кой принадлежи към политическата общност и кой остава извън нея? Кой е уважаван и кой е понасян? Кой плаща цената на модернизацията и кой събира дивидентите ѝ? Кой има право на достойнство и кой трябва вечно да доказва, че го заслужава? Ето тук минават истинските линии на напрежение.

Русия влиза в този конфликт, защото предлага символичен език за тези неизлекувани рани. Тя дава образ на сила там, където има усещане за слабост; надежда за признание там, където има натрупано унижение; мисъл за принадлежност там, където държавата често изглежда като чужда администрация. Пропагандата успява, защото попада върху вече подготвена почва.

Удобната неистина твърди, че всичко може да бъде обяснено с външна манипулация. Истината е по-неприятна. Обществата се разпадат под чужда пропаганда тогава, когато вътрешното доверие е разрушено и собствената държава е престанала да изглежда като общ дом.

Понякога най-шумната любов към Русия не е любов към Русия, а отчаян начин човек да каже, че вече не вярва на собствената си държава.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.