Крахът на комунизма, кризата на националната идентичност и първоначалното третиране на етнонационалистическия обрат (1989-1992)
Проведеният от българските елити преход от комунизма не се сблъска с проблема за „държавността“, тъй като страната вече се намираше в предварително установено, обединено състояние. Вместо това обаче беше преживяна криза на българската национална идентичност и проблем с „националния статус“ (nationness), който вероятно е удължил прехода към демокрация. България, както и значението на българската история, на това какво означава да бъдеш българин, се нуждаеха от ново преосмисляне и утвърждаване. Нетърпеливите западно-ориентирани български елити започнаха процес на откъсване от своето „ориенталско“ и комунистическо минало, в стремежа си за установяване на по-близки връзки със Запада. Повечето българи се намираха в процес на преосмисляне на идентичностите си, колебаейки се между западни и български културни влияния. Присъствието на последователи на исляма и турско малцинство в страната – религия и страна, която българите в продължения на столетия са асоциирали с икономическа изостаналост и историческа окупация, усилваха това откъсване от „другия“, особено чрез постоянното занимаване с „националните трагедии“. Този процес, който на времена се е оказвал доста вреден по целите Балкани, е познат под името „пренесени начини на историческо възприятие“. Това е процес на създаване на врагове и съюзници чрез представянето на исторически „списък от мъки“, чрез който даден народ се стреми да подчертае специфичността и уникалността си в сравнение с други, като по този начин оформя националната си идентичност (Ozge, 2002:52). „Българскостта“ винаги е била, и до известна степен все още е, подчертавана чрез издирването и принизяването на чуждия „друг“, като в същото време не е съвсем ясно какво точно означава да бъдеш българин. Както отбелязва Озде (2002), „негативното възприемане на националното съзнание винаги е проправяло пътя за високото оценяване на собствената история, произход, култура и народ, като същевременно е представяло другия като лишен от ценност“ (стр. 54) Междуетническите вражди в страната нараснаха през началния период на прехода (1989-92), при което обществото и политиците се оказаха силно поляризирани по българския национален въпрос. Българската национална идентичност се намираше в криза и единственият начин да се утвърди нейната уникалност беше чрез припомнянето на историческите мъки и съществуването на чуждия „друг“ вътре в нацията. Този процес на „одругостяване“ се получи защото предишните правителства и интелектуалци не бяха успели да разделят една от друга етническата и религиозна идентификация. Принадлежността към някоя етническа група се разглеждаше като принадлежност към дадена религия и обратно (т. е. помаците са етнически българи и следователно не могат да бъдат мюсюлмани или пък мюсюлманинът е турчин и нищо друго). Държавните репресивни и асимилаторски политики стимулираха затвърждаването на отделни турско-мюсюлмански и българско-християнски идентичности, а това доведе до формирането на различни групови солидарности (Hopken, 1997:71). Но пък страхът от налагането на нов авторитарен режим изискваше обединяване на представителите от различни етнически и религиозни групи около една обща гражданска идентичност. Всички споделяха общите цели на демократизацията, зачитането на човешките права за всички български граждани, социално-икономическите и политически реформи, както и европейската интеграция (Warhola & Boteva, 2003:268). Тази най-важна грижа за преодоляване на каквито и да било авторитарни попълзновения към политическото управление, засилваше разбирането за необходимостта от разрешаване проблема на мюсюлманските малцинства в страната и въпроса за националната идентичност, чрез използване на етноплуралистически, демократични средства.Както показва анализът от предишната част, България притежава немалко историческо наследство на етнически напрежения и правителствени политики на репресии, асимилация и експулсиране на мюсюлманското й население. Примерите за етнически напрежения винаги са били съпроводени и от доминация на различни форми на национализъм – антиимпериалистически, иредентистки, реваншистки, етнически или културен. Следователно имаше много основания да се очаква, че след разпадането на комунистическия режим би се стигнало до неизбежен етнически конфликт. Но вместо това се случи точно обратното. Етническите разделения бяха преодолени чрез канализиране на различията вътре в демократическия плуралистичен политически процес. Основна тежест беше поставена върху избягването на по-голямото „зло“ – появата на друг тираничен режим, в сравнение с по-малкото „зло“ – допускането на представители на мюсюлманската общност в парламента като организирано политическо движение. Разрешаването на етническия конфликт се получи на две нива:
1) политическо/външни отношения – основаващо се на официални политики и въздействия отвън
2) социално – основаващо се на взаимоотношения между самите групи вътре в страната (Warhola & Boteva, 2003: 265).
На първото ниво решаващи бяха пре-конфигурациите на политическите партии; даването на възможност на мюсюлманското малцинство за политическа мобилизация и парламентарно представяне; липсата на опити за насилие и отмъщение от турските и други малцинства; накрая, външният натиск от страна на ЕС за зачитане на правата на малцинствата. На второто ниво решаващо беше постепенното положително развитите на обществените нагласи към етническия „друг“ (българин, турчин, ром, помак и т. н.).
Мнозина българи, особено сред градската интелигенция, бяха възприемали „възродителния процес“ като мрачен и срамен период от историята на страната, причинен от шовинизма на бившия режим. […] Изправено пред сериозни протести от страна на новоорганизираните групи, както и международен натиск, на 29 декември 1989 новото комунистическо ръководство на страната прокара решение, което преобърна асимилаторската кампания и разреши обратното получаване на турско-арабските имена (RFE/RL 9 February, 1990:5).
Тази внезапна смяна на политиката обаче беше посрещната от националистически контра-протести, които започнаха през януари 1990 в Кърджали и се разпространиха из останалите етнически смесени райони и главни градове като София, Пловдив, Русе, Шумен, Търговище и др. (RFE/RL 9 February, 1990:7). Бяха създадени националистически групи и партии, като Българската националистическа радикална партия и Отечествената партия на труда, които издигнаха лозунги като „България за българите“, „Не на турския сепаратизъм“, „България не е Кипър“ и „Турци, ходете си в Турция“. Те организираха т. нар. Комитет за защита на националните интереси (КЗНИ) в района на Кърджали. Комитетът обвини турското население в стремеж към териториален сепаратизъм, отхвърли новата политика на комунистическата партия като недемократична и несъобразяваща се с мнението на българското население, след което призова за референдум по националния въпрос. Политическият климат в страната беше допълнително дестабилизиран от националистите, които си играеха с публичните страхове, че Турция ще нахлуе в България и ще се опита да „киприотизира“ страната. Това пък доведе до ответна мобилизация сред групите и организациите за човешки права (Stamatov, 2000:555-556; Vasilev, 106-107; RFE/RL 9 February, 1990:7-8).
Етнонационалистическите протести бяха удържани благодарение на създаването на социални и политически съюзи, както и въвеждането на ново законодателство, насочено към разрешаване на националния проблем в страната. Новото комунистическо правителство, заедно със СДС, ДПС, някои профсъюзи и още 65 други организации, се обединиха в опозиция на исканията на КЗНИ за референдум. Освен това Главният мюфтия Недим Генчев излезе на 11 януари с декларация, отхвърляща националистическите обвинения, че турците се опитват да постигнат териториално разделение на страната. Той изрази твърда подкрепа за единството на българската държава и запазването на българския като единствен официален език в страната (RFE/RL 9 February, 1990: 4; 710).
Общественият съвет по националния въпрос беше създаден през януари 1990, с представители от правителството, политическите партии и независими групи и асоциации. В резултат на постигнатия по този начин политически компромис, първата вълна от националистически стачки и протести беше преодоляна. Съветът публично осъди „възродителния процес“ и в същото време изрази противопоставянето си срещу малцинствения сепаратизъм или сепаратистки организации, заплашващи териториалното единство на страната. Всъщност, когато някои от по-умерените националистически представители, като Минчо Минчев или Роза Симеонова, бяха интервюирани, те изразиха подкрепа за демократичния плурализъм и върховенството на закона, като казаха, че основната им критика е била породена от факта, че решението от 29 декември е било взето зад закрити врати, без консултации с обществеността. На 15 януари Народното събрание излезе с Декларация по националния въпрос, в която се потвърди връщането на турските имена, права и религиозна свобода, при едновременна забрана за всякакви искания за териториална автономия, публично показване на турското знаме и осигуряване на гаранции за българите, живеещи в етнически смесени райони. Беше дадена амнистия на всички турци, хвърлени в затвора във връзка с „възродителния процес“. Освен това беше създадена парламентарна комисия по националния въпрос, с представители от етно-политическите движения и СДС. Комисията направи проектозакон за имената на българските граждани, който беше приет на 5 май от парламента. Освен това той регламентираше правата върху домовете и собствеността на български граждани, които биха желали да се върнат обратно от Турция (Tafradjiski, Radoeva & Minev, 1992:217; Karasimeonov: 3; RFE/RL 9 February, 1990:9-10).
[…]
Въпреки успеха на тези предварителни етноплуралистични усиля, съчетани с гарантирането на политическо представителство за мюсюлманските/турски малцинства чрез ДПС (в първото Велико народно събрание през 1990 от тази партия бяха избрани 24 депутати), националистическите вълнения в страната не намаляха. На 12 юли 1991 беше избрано ново комунистическо правителство, което гарантира определени права за малцинствените групи, но и с определени ограничения, които националистическите групировки използваха, за да предизвикат национални дебати (AL/BGR/93.001:8-9).
Конституцията гарантира културни права и свобода от дискриминация за етническите и религиозни групи, но не признава изрично колективните малцинствени права и забранява колективните политически права. Фокусът в нея е върху индивидуалните права. Член 6 постановява, че „Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права“, и че „Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние“. Членове 13 (1) и 37 (1) гарантират свободата на съвестта и практикуването на всяка религия, доколкото тя не представлява заплаха за обществения ред, правата и свободите на други хора, или националната сигурност. Член 29 (1) постановява, че „Никой не може да бъде подлаган на мъчение, на жестоко, безчовечно или унижаващо отношение, както и на насилствена асимилация“. Нещо повече, член 36 (2) гарантира на гражданите, чийто „майчин език не е български“, „имат право наред със задължителното изучаване на българския език да изучават и ползват своя език“. От гледна точка на културните права, член 54 (1) постановява, че „Всеки има право да се ползва от националните и общочовешките културни ценности, както и да развива своята култура в съответствие с етническата си принадлежност“.
От друга страна конституцията ограничава колективните политически права с член 11 (4), в който се постановява, че „Не могат да се образуват политически партии на етническа, расова или верска основа, както и партии, които си поставят за цел насилствено завземане на държавната власт“, и че се забраняват „организации, чиято дейност е насочена срещу суверенитета, териториалната цялост на страната и единството на нацията, към разпалване на расова, национална, етническа или религиозна вражда, към нарушаване на правата и свободите на гражданите“.
През октомври 1991, член 11 (4) от конституцията даде на националистите законови основания да продължат атаките си срещу ДПС и турските или мюсюлмански малцинства в страната. Националистическите организации и някои депутати от Великото народно събрание твърдяха, че ДПС е етническа партия, с председател (Ахмед Доган) и членство, съставени от хора с турски и мюсюлмански произход. Според тях ДПС представлява заплаха за териториалната цялост и сигурността на българската държава, която пък е гарантирана от конституцията. Деветдесет и трима членове на Народното събрание – повечето от тях от бившата комунистическа партия – изискаха от Върховния съд, който по закон е задължен да се произнася „по спорове за конституционността на политическите партии и сдружения“ (член 149.5), да постанови незаконността на ДПС (Ganev, 2004:6972).
По време на процеса на вземане на решение съдиите бяха разделени на две групи – едните отдаваха приоритет на националната териториална цялост, а другите – на необходимостта от демократичен плурализъм. Окончателното решение беше взето въз основа на множество фактори, сред които: тълкуванието на член 11 в най-широкия му конституционен контекст (отнасящ се до демократическия плурализъм); неспособността на съдиите да се споразумеят по точното определение на широката фраза „етническа, расова или религиозна основа“; заключението, че, макар и програмата на ДПС да включва позовавания на мюсюлманското членство, тя не поставя изрични бариери пред етническите българи, които биха желали да постъпят в партията. Като следствие от това на ДПС беше разрешено да се регистрира като официална партия, петицията на националистите беше отхвърлена с постановление на Върховния съд от 21 април 1992, и конституционността на ДПС беше потвърдена. Трябва също да се отбележи, че и самите националисти си служеха през този период със законови, а не с насилнически средства за решаването на онова, което според тях беше национален проблем, и основаваха протеста си на конституционни предпоставки. От друга страна, решението на Върховния съд за признаване на ДПС беше повратна точка в историята на етническата политика, при която обратното би могло да доведе до трагични последици за етническите взаимоотношения в България (Ganev, 2004: 72-84).
В отговор на съдебното решение, националистическите партии, най-шумни сред тях Българската националистическа радикална партия и Отечествената партия на труда, заплашиха да формират „гражданско народно събрание“ и се заканиха да водят борба „на живот и смърт“ срещу въвеждането на турски език в българските училища, като се противопоставяха яростно срещу участието на депутати от ДПС в Българското народно събрание, както и срещу самото съществуване на партията (Vasilev, 2002: 110-111). Те стигнаха дотам, че обявиха „независима република“ в Разград, която заплаши да се обяви за независима от България и да се присъедини към Грърция (Ibid: 109). Въпреки това националистите не получиха масова подкрепа в страната, където например на всеобщите избори през 1990 БНРП получи 1,5% от гласовете, ОПТ получи само едно място в Народното събрание и две места на изборите от 1993, благодарение на съюза им с БСП, а Българската национал-демократическа партия си остана невидима в политическия спектър чак до 1997, когато получи 0,16% от гласовете (Ragaru, 2001: 300).
Въпреки слабото представяне на националистическите партии в България, обществените нагласи към турците и другите мюсюлмани си останаха отрицателни. Според едно социологическо изследване, проведено през 1991, 51,1% от българите са виждали в лицето на турците „реална заплаха за националната сигурност“ (съответните цифри са 21,5% за помаците и 36,2% за ромите), а 83,8% от християните са отговорили, че турците са „религиозни фанатици“. По отношения на мненията за „възродителния процес“, 35,5% са смятали, че той е бил „необходим за постигане единство на българската нация“, а 56,2% са твърдели, че „на потомците на потурчените българи трябва да се помогне да преоткрият своето българско съзнание“; 60% са отхвърляли начина, по който асимилаторските политики са били прилагани, но са одобрявали целите, които те са се стремели да постигнат (Ragaru, 2001: 300).
[…]
Предотвратеният етнически конфликт
Етнонационалистическите протести заплашваха политическата стабилност на страната. Фактът, че това не се случи, се дължи на четири важни обстоятелства. Първо, слабостта на националистическите партии и неспособността им да институционализират политическите си искания (Ragaru, 2001: 301-302). Второ, създаването на ДПС и неговата еволюция към превръщане в центристка партия. Освен това ДПС се превърна в балансиращ фактор в българската политика и трета политическа сила в страната (Vasilev, 2002:113-121). Трето, вътрешната либерална подкрепа за малцинствените права, заедно с външното влияние от страна на Европейския съвет (Anagnostou, 2005:98-101). Четвърто, постепенното развитие в обществените нагласи към турците и другите мюсюлмански малцинства, което също изигра своята роля при преодоляването на етническите напрежения.
Слабостта на националистическите партии и неспособността им да институционализират политическите си искания
Една от причините за първоначалната неспособност на националистите да се представят по-силно беше липсата на финансови средства, както и присвояването на техните аргументи от страна на двете най-големи политически партии – БСП и СДС, както и фактът, че мнозинството българи бяха по-силно загрижени за икономическите си интереси (Neuburger, 1997:12-13). Новпоявилите се националистически партии бяха неопитни и им липсваха финансови средства. Единствената партия, способна да се утвърди по онова време на политическата сцена, беше БСП. Националистическите протести се превърнаха в отдушници не само за изразяване на антитурски настроения, но и на общото недоволство от политическата и икономическа ситуация в страната. Сред хората, които вземаха участие в тези демонстрации и съставяха националистическата общност, бяха елитни членове на комунистическата партия, бивши участници във „възродителния процес“, нелегално заели собственост на турци, избягали от страната по време на комунистическия режим, както и „не-елитни“ българи от региони със смесено население (които обикновено обвинявах турците за недоброто икономическо състояние на региона си). Бившите поддръжници на „възродителния процес“ се страхуваха от преследване или прогонване от незаконно заетите турски имоти, поради реституция на бившите им собственици. Но щом само стана ясно, че няма да има преследвания срещу бившите участници в процеса, тази група протестиращи се оттегли от националните организации и демонстрациите (Stamatov, 2000:557-560; Creed,1990: 4-5).
Възприемането на националистическа реторика от други, по-масови партии като двете основни политически сили, също отслаби поддръжката за националистическите партии. В началото на прехода политическият спектър в България беше силно поляризиран между БСП и СДС, като всяка от партиите се стремеше да монополизира властта. Въпреки публичното отричане на „възродителния процес“, БСП и нейните привърженици все още си оставаха разделени по националния въпрос. В зависимост от политическия климат по време на избори, от време на време българските социалисти използваха националистическата реторика. При първите всеобщи избори през 1990, тогавашното социалистическо правителство се въздържаше от използване на националистическа реторика в кампаниите си и не се противопостави на регистрирането на ДПС (с платформа, основаваща се на осигуряването на човешки права за всички малцинства), въпреки конституционната забрана върху създаването на етнически и религиозни партии. Участието на ДПС беше от полза за БСП, тъй като с това се отнемаха гласове на СДС. Тази стратегия действително донесе изборна победа на социалистите. Липсата на ксенофобска реторика в кампанията им беше тактика, целяща да им спечели международно признание, както и да се избегне дестабилизацията на атмосферата в страната (Ragaru, 2001:302-303). Но след внезапно избухналото недоволство срещу правителството, поради рязко влошената социална и икономическа ситуация в страната, която доведе до искания за нови избори през 1991, БСП също възприе ксенофобската реторика на националистическите партии. Резултатите от това обаче се оказаха само вредни за БСП, която изгуби изборите поради антитурската си и антиреформистка програма. Програмата на СДС, обхващаща малцинствата, демократична и ориентирана към реформи, се оказа по-привлекателна за избирателите.
Ранните 1990 години се оказаха период на продължаващи партийни ре-конфигурации, с чести смени на правителствата. Между 1991 и 1994, ДПС играеше балансираща роля в българската политика, като се съюзяваше или с СДС, или с БСП при формирането на правителства. Антитурската реторика беше използвана избирателно и от двете големи партии, в зависимост от това с кого се е съюзило ДПС. Прибягването до ксенофобска реторика се превърна в нещо обичайно в българската политика, като част от изборните платформи на масовите партии.
Еволюцията на ДПС като масова „трета политическа сила“
Постепенната еволюция на ДПС от изключително малцинствена, до центристка и масова партия, доведе до смекчаването на крайно националистките настроения и реторичното атакуване на турското и другите мюсюлмански малцинства. Фактът, че ДПС възприе умерена платформа, доведе до приемане на партията в българското социално и политическо пространство. Предшественик на партията беше нелегалната Турска национално-освободителна организация в България (ТНООБ) с ръководител Ахмед Доган, която беше основана през 1985, като знак на съпротива срещу комунистическата асимилационна кампания. Главната задача на организацията беше ненасилствена политическа съпротива. През 1986 тя беше разкрита от държавна сигурност и ръководството и членовете й бяха хвърлени в затвора или изпратени в лагери. Ахмед Доган беше хвърлен в затвора по обвинения за предполагаеми опити за убийство на сина на Тодор Живков и Пенчо Кубадински. По време на престоя си в затвора той продължи да работи за организацията и да се противопоставя на репресивните политики на режима. През 1989 той проведе серия от гладни стачки в затвора, в знак на протест, и изискваше от българското правителство следното:
„Амнистия за политическите затворници, противопоставящи се на „възродителния процес“; 2) възвръщане на турските имена; 3) прокарване в Народното събрание на закон, гарантиращ на хората правото да говорят родния език на малцинството си, включително и турски, на публични места; 4) свобода на вероизповеданията; 5) свобода за емиграция в Турция. (TNLOB: http://ww.dps.bg/?pit=8&it=32 ).
Накратко, целта на ТНООБ беше да се изисква възвръщането на правата и свободите на българското мюсюлманско население, а не да се търси териториално разделение на страната. […] ДПС беше създадена през декември 1990 с политика, продължаваща онази на ТНООБ, в защита на правата и свободите на турското и останалите мюсюлмански малцинства.
[…]
ДСП се дистанцира (и продължава да го прави) от сепаратистката националистическа Турска демократическа партия на Адем Кенан (създадена през 1990, но недопусната до регистрация), която защищава идеята за създаване на федерална република България, с еднакъв статус за българите и турците (Vasilev, 2002: 114-115). Освен това Кенан не признава конституцията на България. […] В противоположност на такива позиции ДПС поддържа умерена и всеобхватна програма.
[…]
В резюме, ролята на ДПС като балансиращ фактор в българската политика, както и еволюцията на партията от изолационистка, ориентирана основно към правата на малцинствата, към по-широка и всеобхватна политика, се оказа благоприятна за етническите взаимоотношения в страната. Включването й в парламентарните институции и местното управление послужи добре за успешното включване на проблемите на малцинствата в политическия процес. По такъв начин, етноплуралистичната политика, характеризираща се с междупартийни съюзи,търсене на преговори и компромиси, заедно с ролята, еволюцията и интеграцията на ДПС, бяха решаващи за преодоляването на етническите вражди в България.
Влияние на европейския интеграционен процес
През 1991 България подаде молба за членство в Европейския съвет. По времена процеса на оценяване, от странана Съвета бе изразено неодобрение за конституционната забрана върху формирането на етнически партии, която ограничава възможностите на малцинствата да бъдат представяни и да изразяват безпокойствата си по въпроси, свързани с техните културни, религиозни и образователни права. Либерално-ориентираните български елити, към които принадлежаха бившите президенти Желю Желев и Петър Стоянов, публично осъдиха „възродителния процес“ и други минали нарушения на правата на мюсюлманските малцинства, и започнаха работа по достигане критериите за членство в ЕС (Anagnostou, 2005: 100-102).
През 1990-те години българските правителства дебатираха и подписаха няколко различни европейски конвенции. Целта да се получи членство в ЕС накара политиците да осъдят предишните нарушения на човешките права в страната. На 7 май 1992 България ратифицира Европейската конвенция по човешките права. През 1997 беше създаден Национален съвет по етническите и демографски въпроси (Maeva: 3-4). Макар и да предизвика значителни обществени и парламентарни дебати върху дефиницията на понятието „малцинство“ и неговата юридическа съвместимост с българската конституция, през 1999 беше приета и Рамковата конвенция за защита на националните малцинства. През 2003 Народното събрание гласува да се осъществи и Акта за защита от дискриминация (Kostova: 18-19; Maeva: 4).
Макар че ратификациите на европейските конвенции са факт, въпросът за тяхното практическо внедряване си остава неясен. От една страна, след интензивни парламентарни дебати и социално недоволство, бяха предприети значителни усилия за напредък в областта на образованието на турски език и представянето му в медиите. През 1991-94 българското правителство издаде постановление, разрешаващо доброволното образование на турски език от първи до осми клас. В страната бяха създадени ислямски колеж и четири ислямски средни училища. От 2001 г. се започнаха предавания на турски език по Българската национална телевизия и по радио „Христо Ботев“ (Maeva:2-3). От друга страна, дискриминацията срещу етническите малцинствени групи, особено ромите, продължава.
[…]
Повечето международни закони и конвенции могат да предложат единствено законови напътствия за начините на желателно третиране на малцинствата, но не притежават механизми, с които да се осигури тяхното практическо прилагане. Множество страни, в които има нарушения на човешките права, се крият зад принципа на националния суверенитет, и единственият начин за осигуряване на придържане към международните конвенции на ООН и ЕС е да се обвиняват и посрамват нарушителите, както и икономически санкции. Законовите положения могат само да създават база за групово сближаване, но реалните промени, в смисъл на променено отношение и толерантност към националните малцинства, може да дойде единствено отвътре, откъм самото общество. Образованието, между-културния диалог и обмен са нещата, които могат да улеснят постепенното изличаване на предразсъдъците срещу „другя“.
Постепенна еволюция на обществените нагласи към етническия „друг“
Макар че предразсъдъците срещу турското и останалите мюсюлмански малцинства (особено ромите) все още продължават да съществуват сред етническите българи, съпровождани от отделни актове на насилие, извършвани от полицията или отделни граждани, може да се каже, че е налице важна тенденция по посока към отслабване на тези предразсъдъци и осъзнаване на равенството между човешките същества, независимо от тяхната раса, религия, пол или социален статус. Значителни усилия бяха положени от цялото общество, интелектуалците и някои неправителствени организации като например Българския хелзинкски комитет, сдружението Български адвокати за правата на човека, Проектът за правата на човека, Фондация толерантност. Отношението към малцинствата се променя в положителна посока, макар и с много бавно темпо.
Според допитванията до общественото мнение, негативните умонагласи срещу турците и другите мюсюлмани сред българското общество намаляват. Например, 84% от етническите българи през 1992, в сравнение с 72% през 1994 и 63% през 1997, са твърдели, че „българските турци са религиозни фанатици“, а 84% през 1992, 72% през 1994 и 46% през 1997 са смятали, че „на етническите турци не може да се има доверие“. 84% през 1992, 55% през 1994 и 37% през 1997 са били съгласни, че „етническите турци са враждебно настроени към българите“, а 37% през 1992, 6% през 1994 и 29% през 1997 са смятали, че „трябва да се направи всичко възможно, за да емигрират повече турци“ (Ivanov&Ilieva,2005:23). Съдейки по тези допитвания, може да се каже, че етнически-базираните предразсъдъци на българите намаляват в хода на годините.
[…]
В резюме, макар че дискриминацията и насилието, основаващо се на етнически предразсъдъци все още са разпространени в българското общество, има свидетелства, че се предприемат усилия по посока на постепенно премахване на нетолерантното поведение чрез дейностите на неправителствения сектор. Както изглежда, все повече българи смятат за по-наложително да се справят с „бай ганювщината“ вътре в себе си, измествайки фокуса на вниманието си към себе си, а не към етническия „друг“. Повечето българи постепенно са възприели гражданските аспекти на националността, запазили са до известна степен културния си национализъм, но пък са оставили по-настрана разделителните етнонационалистически умонагласи.
Библиография
Англоезични източници:
Anagnostou, Dia. “Nationalist Legacies and European Trajectories: Post-Communist Liberalization and Turkish Minority Politics in Bulgaria”, Southeast European and Black Sea Studies, vol.5 (1), January 2005
Andreev, Alexander. “The Political Changes and Political Parties”, ed Zloch-Christy Iliana, Bulgaria in Times of Change: Economic and Political Dimensions, Aldershot Hans: Avebury
Berend, Ivan. Central and Eastern Europe, 1944-1993: Detour from the Periphery to the Periphery, Cambridge University Press, 1996
Bieber, Florian. “Muslim Identity in the Balkans before the Establishment of Nation States” in Nationalities Papers, vol.28 (1), 2000
Cockburn, Cynthia. “The Anti-Essentialist Choice: Nationalism and Feminism in the Interaction between Two Women’s Projects” in Nations and Nationalism, vol.6 (4), 2000
Crampton, R.J. A Concise History of Bulgaria, Cambridge: Cambridge University Press, 1997
Daskalov, Roumen. “Modern Bulgarian Society and Culture through the Mirror of Bai Ganio” in Slavic Review, vol.60 (3), 2001
Eminov, Ali. Turkish and Other Muslim Minorities on Bulgaria, New York: Routledge, 1997
Eminov, Ali. “The Turks in Bulgaria: Post- 1989 Developments”, in Nationalities Papers, vol.27 (1), 1999
Eminov, Ali. “Turks and Tatars in Bulgaria and the Balkans” in Nationalities Papers, vol.28 (1), 2000
Fowkes, Ben. Ethnicity and Ethnic Conflict in the Post-Communist World; New York: Palgrave, 2002
Gagnon, V.P. “Ethnic Nationalism and International Conflict: The Case of Serbia” in International Security, vol. 19(3), Winter 1994/95, 130-166
Ganev, Venelin. “History, Politics, and the Constitution: Ethnic Conflict and Constitutional Adjudication in Postcommunist Bulgaria” in Slavic Review, vol.63 (1), 2004
Gellner, Ernest. Nations and Nationalism, Oxford: Basil Blackwell Publisher, 1983
Giatzidis, Emil. “Bulgaria on the Road to European Union” in Southeast European and Black Sea Studies, vol.4 (3), 2004
Greenfeld, Liah. “Nationalism in Western and Eastern Europe Compared” in Hanson & Spohn,
Can Europe Work? Germany and the Reconstruction of Post-Communist Societies, Seattle: University of Washington Press, 1995
Hopken, Wolfgang. “From Religious Identity to Ethnic Mobilization: The Turks of Bulgaria Before, Under and Since Communism” in eds Poulton H. & Taji-Farouki Muslim Identity and the Balkan State, London: Hurst & Company, 1997
Hroch, Miroslav. “From National Movement to the Fully-formed Nation: The Nation-Building Process in Europe”, ed Balakrishnan Gopal, Mapping the Nation, London and New York: Verso and New Left Review, 1996
Ivanov, Christo and Ilieva, Margarita. “Bulgaria: Chapter 1” in ed Mudde Cas, Racist Extremism in Central and Eastern Europe, London: Routledge: Taylor and Francis Group, 2005
Kuzio, Taras. “The Myth of the Civic State: a Critical Survey of Hans Kohn’s Framework for Understanding Nationalism”, Ethnic and Racial Studies, vol.25/1, January 2002
Kuzio, Taras. “Transition in Post-Communist States: Triple or Quadruple?” Politics, vol.21/3, 2001
Lijphart, Arend. Democracy in Plural Societies: A Comparative Exploration; New Haven and London: Yale University Press, 1977
Linz, Juan and Stepan, Alfred. Problems of Democratic Transition and Consolidation: Southern Europe, South America, and Post-Communist Europe; Baltimore: Johns Hopkins University Press, 1996
Karklins, Rasma. Ethnopolitics and Transition to Democracy: The Collapse of the USSR and Latvia; Washington D.C.: The Woodrow Wilson Center Press, 1994
Karklins, Rasma. “Ethnopluralism: Panacea for East Central Europe?” in Nationalities Papers, vol. 28(2), 2000
Kemp, Walter. Nationalism and Communism in Eastern Europe and the Soviet Union: A Basic Contradiction?, Great Britain: Macmillan Press, 1999
Neuburger, Mary. “Bulgaro-Turkish Encounters and the Re-Imaging of the Bulgarian Nation (1878-1995)”, East European Quarterly, vol. XXXI (1), March 1997
Neuburger, Mary. The Orient Within: Muslim Minorities and the Negotiation of Nationhood in Modern Bulgaria, London: Cornell University Press, 2004
Nielsen, Kai. “Cultural Nationalism, Neither Civic nor Ethnic”, ed Beiner, Ronald, Theorizing Nationalism. New York: State University of New York Press, 1999
Nodia, Ghia. “Nationalism and Democracy”, Journal of Democracy, vol.3, 1992
Ozge, Ertem. “Rethinking Historical Perceptions in the Balkans”, South-East Europe Review, 2/2002
Ozkirimili Umut. Theories of Nationalism: A Critical Introduction, New York: St. Martin’s Press, 2000
Poulton, Hough. “The Muslim Experience in the Balkan States, 1919-1991” in Nationalities Papers, vol.28 (1), 2000
Ragaru, Nadege. “Islam in Post-Communist Bulgaria: An Aborted “Clash of Civilizations”?, Nationalities Papers, vol.29/2, 2001
Rupnik, Jacques. “The Reawakening of European Nationalism”, Social Research, 1996, v.63/1 (electronic journal version – page numbers may differ)
Shulman, Stephen. “Challenging the Civic/Ethnic and West/East Dichotomies in the Study of Nationalism”, Comparative Political Studies, vol.35/5, June 2002
Smith, Anthony. Nationalism: Key Concepts, Cambridge Polity Press, 2001
Smith, Anthony. National Identity, Penguin Books, 1991
Snavely, Keith & Chakarova, Lena. “Confronting Ethnic Issues: The Role of Nonprofit Organizations in Bulgaria” in East European Quarterly, XXXI (3), 1997
Stamatov, Peter. “The Making of a “Bad” Public: Ethnonational Mobilization in Post-Communist Bulgaria”, Theory and Society, vol.29, 2000
Tafradjiski Borislav, Radoeva Detelina & Minev Duhomir. “The Ethnic Conflict in Bulgaria: History and Current Problems” in Ethnicity and Conflict in a Post-Communist World: The Soviet Union, Eastern Europe and China; eds Rupensinghe Kumar et al; New York: St. Martin’s Press, 1992
Tanev, Todor. “Emerging from Post-Communist Chaos: The Case of Bulgaria” in International Journal of Public Administration, vol.24 (2), 2001
Todorova, Elka. “Survival and Adjustment: the Main Ideology of Contemporary Bulgarians”, eds Anson, J. et al, Ethnicity and Politics in Bulgaria and Israel, Aldershot Hants: Avebury, 1993
Todorova, Maria. “The Course and Discourses of Bulgarian Nationalism”, ed Sugar, Peter, Eastern European Nationalism in the 20th Century, Washington: American University Press, 1995
Vasilev, Rosen. “Bulgaria’s Ethnic Problems”, East European Quarterly, vo.36/1, 2002
Warhola, James & Boteva, Orlina. “The Turkish Minority in Contemporary Bulgaria” in Nationalities Papers, 31(3), 2003
Zhelyaskova, Antonina. “Bulgaria in Transition: the Muslim Minorities”, Islam and Christian-Muslim Relations, vol.12, no.3, July 2001
Българоезични източници (оставени на латиница, с молба за извинение – бел. пр.):
Andreeva, Rumiana. Natzia i Natzionalizum v Bulgarskata Istorija (Nation and Nationalism in Bulgarian History); Paradigma, 1998
Daskalov, Rumen. Megdu Iztoka i Zapada: Bulgarski Kulturni Dilemi (Between the East and the West: Bulgarian Cultural Dilemmas); Sofia: Lik, 1998
Dimitrov, E. “Natsionalnijat Vupros na Sranicite na Harakterni Tzentralni Vestnici u Nas Prez 1991 Godina” (The National Question on the Pages of Central Domestic Newspapers)”, Sotciologicheski Problemi, vol.3, 1993
Filipov, Dimitar. Bulgarskata Natzia: Vuzhod i Drami (The Bulgarian Nation: Upheavals and Dramas); Sofia: Formprint, 2002
Germanova, Emilija. “Promjanata na Etnicheskite Obrazi i Uchenicheskoto Vuzprihatie”, Etnicheskata Kartina na Bulgaria: Prouchvanija (“Changes in Student Ethnic Perceptions”, The Ethnic Situation in Bulgaria: Studies) 1992, Sofia: Klub’90, 1992
Hilendarski Paisii. “Istorija Slavjanobolgasrskaja” (History of the Slavo-Bulgarians) ed Petur Dinekov, Sofia:1972
Irechek, Konstantin. Istorija na Bulgarite (A History of the Bulgarians), Sofia: Nauka i Iskustvo, 1978
Mancev, Krastjo. Natsionalnijat Vupros na Balkanite (The National Question in the Balkans); Sofia: Akademichno Izdatelstvo “Prof. Marin Drinov”, 1999
Mancev, Krastjo. “Natsionalnija Problem na Balkanite do Vtorata Svetovna Voina”, Natsionalni Problemi na Balkanite: Istorija i Suvremenni Razvitija (The National Problem in the Balkans until the Second World War” in National Problems in the Balkans: History and Contemporary Developments), eds Mancev, Chakurova & Bobev, Institut po Balkanistika: Bulgarska Akademija na Naukite, Sofia: Arges Publishing House, 1992
Neshev, Kiril. Natsionalizmite (The Nationalisms), Sofia: Filvest, 1997
Shishkov, Stoiou. Pomatzi v Trite Bulgarski Oblasti: Trakija, Makedonia i Mizija (Pomaks in Three Bulgarian Regions: Trace, Macedonia and Mize); Plovdiv: 1914
Stojanov, Valeri. Turskoto Naselenie v Bulgarija Mejdu Poljusite na Etnicheskata Politika (The Turkish Population in Bulgaria between the Poles of Ethnic Politics); Sofia: Lik, 1998
Tomova, Ilona. “Etnicheskata Situacija v Bulgaria prez Pogleda na Socialpsihologa i na Politologa“, Aspekti Na Ethnokulturnata Situacija v Bulgaria (The Ethnic Situation in Bulgaria through the Perspective of the Social psychologist and Political Scientist”, Aspects of the EthnoCultural Situation in Bulgaria), Sofia: Fondacija Fridrih, Nauman, 1991
Документи:
Helsinki Watch Report: Destroying Ethnic Identity: The Turks of Bulgaria, June 1986
Helsinki Watch Report: Destroying Ethnic Identity: The Expulsion of the Bulgarian Turks; October 1989
Bulgarski Konstiucii i Konstitucionni Proekti (Bulgarian Constitutions and Constitutional Projects), Petar Beron Press: Sofia, 1990
Konstitucija na Republica Bulgaria (Constitution of the Republic of Bulgaria), 1991 http://www.parliament.bg/?page=const&lng=bg
RFE/RL (Radio Free Europe/Radio Liberty), Ashley Stephen. “Ethnic Unrest during January”, Report on Eastern Europe, 9 February, 1990
RFE/RL, Engelbrekt Kjell. “The Movement for Rights and Freedoms”, Report on Eastern Europe, May 31, 1990
RFE/RL, Nikolaev Rada. “1989: A Year of Crucial Change in Bulgaria”, Report on Eastern Europe, 5 January, 1990
RFE/RL, Shafir Michael. “Xenophobic Communism: the Case of Bulgaria and Romania”, Background Report on Bulgaria, June 27, 1989
Statisticheski Godishnik na Tzarstvo Bulgarija (Yearly Statistics of the Kingdom of Bulgaria), 1938
Statistika na Obrazovanieto v Tzarstvo Bulgariya (Statistics on Education in the Kingdom of Bulgaria), 1911
Източници от Интернет:
May 10, 1999 Bulgarian Press Review, Balkan Info News Reports
http://www.b-info.com/tools/miva/newsview.mv?url=places/Bulgaria/news/99-05/may10d.bta
Amnesty International: News Amnesty, January 1, 2005 “Europe: Discrimination against Roma”
http://news.amnesty.org/index/ENGEUR010012005 (accessed March 10)
AL/BGR/93.001, Alert Series, Bulgaria: Movements towards Democratization, March 1993 http://www1.umn.edu/humanrts/ins/bulgar93.pdf
Bulgarian National Statistical Institute (Natzionalen Statisticheski Institut), 2001 Census (Prebrojavane 2001) http://www.nsi.bg/SiteMap/SiteMap.htm ; (accessed, March 10, 2006)
Creed, G. “The Bases of Bulgaria’s Ethnic Policies”, East European Anthropology Group, vol.9(2), 1990; http://condor.depaul.edu/~rrotenbe/aeer/aeer92.html (accessed March 8)
European Commission against Racism and Intolerance/Council of Europe, Second Report on Bulgaria, 18 June, 1999
http://www.coe.int/T/e/humanrights/ecri/5-Archives/1-ECRI's work/5-CBC Secondreports/Bulgaria CBC 2.asp (accessed March12)
Karasimeonov, Georgi. “The Constitutional Rights of Minorities in Bulgaria”, http://www.cecl.gr/RigasNetwork/databank/REPORTS/r9/BU9Konstantinov.html (accessed March 17)
Kostova, Dobrinka. “Minority Politics in Southeastern Europe: Bulgaria” in Ethnobarometer, Consiglio italiano per le Scienze Sociali (CSS) http://www.ethnobarometer.org/pagine/Bulgaria%20paper.pdf
Maeva, Mila. “Bulgarian Turks and the European Union” http://www.iccv.ro/romana/conf/conf.sibiu.2004/papers/09.%20Mila.pdf
Movement for Rights and Freedoms (Dvizhenie za Prava i Svobodi)
Turkish National Liberation Movement in Bulgaria : http://ww.dps.bg/?pit=8&it=32
MRF History : http://www.dps.bg/?pit=8&it=33
MRF Political Platform : http://www.dps.bg/?it=25&pit=7