От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2013 07 The Past

 

Петдесет години след катастрофата, Европа повече от всякога разбира себе си като общ проект, но си остава далеч от постигането на изчерпателен анализ на годините, непосредствено следващи Втората световна война. Паметта на този период е непълна и провинциална, ако не е напълно изгубена в потискане и носталгия.

Ханс-Магнус Енценсбергер

От края на Втората световна война до революциите от 1989, границите на Европа, а с тях и формите на идентичност, свързвани с понятието „европейски“, са оформяни от две основни реалности: моделът на разделение, обрисуван в Ялта и неподвижно замразен по време на Студената война, както и желанието, общо и за двете страни на разделението, да се забрави скорошното минало и да се изкове един нов континент. На Запад то поема формата на движение за транснационално обединение, обвързано с реконструкцията и модернизацията на западноевропейската икономика; на изток един аналогичен съюз, по подобен начин обсебен от идеята за производителност, е наложен в името на споделения интерес към социалната революция. И двете страни на разделението имат добри основания да оставят зад гърба си опита на войната и окупацията, в резултат на което се появяват [като ценности] ориентираният към бъдещето речник на социалната хармония и материалното подобрение, заемащи едно обществено пространство, изпълвано дотогава от по-стари, причиняващи разногласие и по-провинциални, претенции и напрежения.

Поредица „Национализмът – век 21“

Курсът и дискурсите на българския национализъм – Мария Тодорова

Приватизация на национализмите: сглобяване на пъзела – Александър Кьосев и Петя Кабакчиева

Национализъм и агресия – Лиа Грийнфелд

Бележки за национализма – Джордж Оруел

Миналото е друга страна – Тони Джуд

Изобретяването на националните идентичности – Ан-Мари Тиес

Комунизъм и национализъм – Мартин Мевиус

Произход на нациите – Антъни Смит

Преработването на миналото: България, 2013 – Златко Енев

Какво е нацията – Ернест Ренан

Общи герои, отделни претенции – Джеймс Фрусета

Постнационализмът – Мохамед Бамие

Етнос, национализъм и комунистическото наследство в Източна Европа – Мария Тодорова

Граници и идентичности – Стефан Дечев

Изобретената памет – Евгения Иванова

Създаването на един национален герой – Мария Тодорова

Проблемите на национализма в източна Европа – Питър Шугър

Смъртоносните национализми на Балканите – Уилям Хейгън

От „интернационализъм" към национализъм – Чавдар Маринов

Запомняйки, за да забравим – Рихард С. Есбеншаде

Етнонационалната хомогенизационна политика между депортацията и принудителната асимилация – Щефан Трьобст

Политическите употреби на исторически митове – Атила Пок

Митът за двойното робство – Раймонд Детрез

Насилие и идентичност – Михаил Груев

За отношението между партия, държава и мюсюлманско малцинство в България 1956-1986 – Щефан Трьобст

Етнонационализмът по време на демократичния преход – Бистра-Беатрикс Вьогли

Консенсуси на българската памет – Евгения Иванова

Етнонационализмите – Пенка Ангелова

Идеологическият завой към национализъм и политиката на БКП – Михаил Груев

Краят на нациите: възможна ли е алтернатива на националните държави? – Дебора Макензи

Анхиало, 1906: Политическата икономия на един етнически конфликт – Румен Аврамов

От националните движения към напълно формираната нация: процесът на изграждане на нациите в Европа – Мирослав Хрох

„Ние“ и „Те“ – Джери З. Малър

Защо национализмът функционира – Андреас Вимер

Развалената сделка – Джак Снайдър

Това е вашият мозък, захранван от национализма – Робърт Саполски

Комунизъм и национализъм на Балканите – Чавдар Маринов и Александър Везенков

Либерализъм и национализъм – Франсис Фукуяма

Новият стар национализъм – Тони Джуд

Патриотизъм и национализъм – Маурицио Вироли

Две концепции за национализма – Исая Бърлин

В този текст бих искал да предложа някои размисли върху цената, която е заплатена поради този преднамерен и внезапен отказ да се обърне внимание на най-близкото европейско минало и заместването му с „европейска неискреност“ в най-различни форми. Ще поддържам твърдението, че специалният характер на военновременния опит в континентална Европа, както и начините, по които паметта за този опит е била изкривена, сублимирана и приспособена, оставя в наследство на следвоенната епоха една идентичност, която е фундаментално фалшива, зависеща от издигането на неестествена и неудържима граница между миналото и настоящето на европейската обществена памет. Ще предложа идеята, че начините, по които официалните версии на войната и следвоенната ера бяха разнищени през последните години, говорят за неразрешени проблеми, които лежат в центъра на настоящата континентална криза – едно наблюдение, еднакво валидно както за Западна, така и за Източна Европа, макар и по различни начини. Накрая ще отбележа някои от новите митове и объркани памети, съпровождащи падането на комунизма и начините, по които те също вече оформят и изкривяват новия европейски „ред“.

Втората световна война е много специфичен и в определени отношения много нов опит за повечето европейци. Тя е на първо място ужасяващо, безпрецедентно разрушителна, особено през последните си месеци. В особено тежко засегнатите страни като Югославия, някъде около 66 процента от всичкия добитък, 25 процента от всички лозя, повечето железопътни трасета и всички главни пътища, са разрушени. Западните страни също понасят ужасни материални загуби – по време на битките от 1944-45, Франция губи възможност да използва 75 процента от пристанищата и железопътните си депа, а половин милион къщи са разрушени до непоправимост. Дори за неокупираната Великобритания се смята, че е изгубила около 25 процента от предвоенното си национално богатство в резултат от войната.[1]

Но мащабът на материалните разрушения бледнее в сравнение в човешките загуби, особено в Централна и Източна Европа. Не е нужно тук да се впускаме в обичайните статистики на смърт, страдание и загуби. От една страна човешките загуби трябва да бъдат изчислявани на индустриална база, толкова ефективна е машинарията на унищожението, разработена и управлявана от германците и техните съюзници; от друга страна, войната води и до неочаквани завръщания към по-стари форми на терор – в седмиците, последвали завземането на Берлин от Съветската армия, около 90,000 жени в града търсят медицинска помощ поради изнасилване. Във Виена западните съюзници отчитат 87,000 жертви на изнасилване през трите седмици, последвали пристигането на Червената армия. От Волга до Елба, Втората световна война предоставя опит, чиято специална комбинация от ефективност, страх, насилие и лишения не може да бъде сравнена с нищо друго в местната памет (макар че арменците и испанците са получили възможността да предвкусят нещичко от това в предишните години).


Small Ad GF 1

И все пак… Втората световна война не е една и съща за всички. Някои места са имали доста „добра“ война, поне до най-последните й месеци. Бохемия и Моравия например са се оправяли сравнително добре при нацизма, предпочитани заради естествените им и индустриални ресурси, образованата им и отстъпчива работна сила, както и заради близостта им по маниери и външен вид (но не и по раса) до немските им съседи. Повечето чешки работници и селяни са глезени от германците, които им осигуряват високи заплати, пълна заетост, добри провизии и т. н.; само членовете на съпротивата, комунистите и евреите, тук както и навсякъде другаде, се намират в сериозен риск и са изложени на постоянна заплаха от тормоз, загуби и депортация. Словаците и хърватите най-после получават собствени „независими“ държави, макар и управлявани от колаборационисти, и много хора са изключително доволни от това. Германците и австрийците пострадват тежко едва към последната фаза от войната, като дотогава икономиките им са поддържани от насилственото извличане на материали и работна ръка от окупираните територии. Дори и Франция, а всъщност може би особено Франция, не е чак толкова зле – повечето от военновременните загуби и някои от най-тежките актове на колективно наказание идват едва след като Съюзниците дебаркират (което обяснява и смесените френски спомени по рози въпрос). Навсякъде по времето на Втората световна война е очевидно недобре да си евреин, циганин или поляк; нито пък е безопасно да бъдеш сърбин (в Хърватска), руснак (до 1943), или пък украинец или германец (след 1943). Но ако човек би могъл да спре часовника в, да речем, януари 1944, по-голямата част от окупирана Европа би имала само малко неща, от които да се оплаче, в сравнение с онова, което идва малко по-късно.

Друг начин да се представи това е да се каже, че по-голямата част от окупирана Европа или колаборира с окупационните сили (едно малцинство), или приема с примирение и спокойствие присъствието и действията на германските сили (мнозинството). Нацистите със сигурност не биха могли да поддържат хегемонията си в по-голямата част от континента в продължение на толкова дълго време, ако нещата не биха стояли по този начин: Норвегия и Франция се управляват от активни партньори в идеологическо сътрудничество с окупатора; Балтийските нации, Украйна, Унгария, Словакия, Хърватска и фламандски-говорещата Белгия – всички те се възползват с ентусиазъм от възможността, която им е предоставена, да се разчистят различни етнически и териториални сметки под благосклонното наблюдение на немците.[2] Активната съпротива е ограничена, чак до последните месеци, до един тесен и в известен смисъл самоограничаващ се кръг от личности: социалисти, комунисти (след юни 1941), националисти и ултрамонархисти, заедно с ония, които, също като евреите, почти нямат какво да губят, имайки пред вид естеството и целите на нацисткия проект. Такива участници в съпротивата често се сблъскват с негодувание, противопоставяне и дори предателство от местните населения – или защото са им причинили неприятности, предизвиквайки германски възмездни мерки, или защото местното етническо и политическо мнозинство изпитва към тях почти същата неприязън, каквато изпитват и немците, и не е никак недоволно да види как те биват излавяни и отстранени.

Не е за удивление тогава, че войната оставя след себе си злокобно наследство. При условията на освобождението всички се опитват да се идентифицират с победителите – в този случай Съюзниците и онези, които са се присъединили към тях преди окончателната победа. Като се има пред вид естеството на войната, която към края си мутира в цяла серия от брутални локални граждански войни, за повечето европейци се оказва въпрос на доста голяма спешност да се окажат на коректната страна. Това от своя страна пък означава разграничаване и дистанциране от онези, които са били врагове (вътре и вън), а тъй като действията на тези врагове са безпрецедентни в бруталността и мащабите си, то има всеобщо съгласие, че те трябва да бъдат наказани. Дори и хора като Албер Камю, който започва да се съмнява във възможността да се идентифицират „военнопрестъпниците“ с достатъчна точност и справедливост, разбират емоционалната и политическа необходимост от такова съдебно прочистване и възмездие. Въпросът е кого и как.[3]

Тук ние напускаме историята на Втората световна война и започваме срещата с мита за тази война – един мит, чието конструиране е предприето още почти преди самата война да приключи. Всички са заинтересувани от този въпрос, контекстът на който варира от частни уреждания на сметки до пораждащия се международен баланс на световните сили. Действително, именно годините 1945-48 са онези, през които се оформя не само разделението на Европа и първата фаза от нейното следвоенно възстановяване, но и, по един тясно свързан с това начин, периодът, в който се оформя следвоенната й памет.

Тук могат да бъдат отбелязани само накратко факторите, които допринасят за официалната версия на военновременния опит, който се превръща в общовалиден за цяла Европа към 1948. От тях ще изредя само най-очебийните. Първият е общопризнатото твърдение, че отговорността за войната, нейните страдания и престъпления принадлежи на германците. „Те“ са я направили. В това удобно вменяване на вина и обвинение е налице една интуитивна логика. В края на краищата, ако не биха били немските окупации и грабежи от 1938 до 1945, не би имало и война, нито лагери на смъртта, нито окупации – а следователно и никакви поводи за граждански конфликти, предателства и други сенки, увиснали над Европа през 1945. Нещо повече, решението да се стовари всичко върху Германия е един от въпросите, по които всички страни, вътре във всяка от държавите и сред самите Съюзнически сили, са в състояние да се споразумеят с готовност. Наличието на концентрационни лагери в Полша, Чехословакия и дори Франция може по този начин да бъде бързо забравено или просто приписано на окупационните сили, като вниманието се отвлече от факта, че много от тези лагери са управлявани от не-германци и (както е например във френския случай) са създадени и поставени в ход преди да започне германската окупация.[4]

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Нещо повече, този фокус върху Германия прави възможно да се разрешат чрез пренебрегване различни заплетени теми като например следвоенния статус на Австрия. Започвайки с Московската декларация от 1943, Австрия е утвърдена като „първата жертва“ на нацистката агресия – нещо, което устройва не само австрийците, но и предразсъдъците на човек като Чърчил, за когото нацизмът е естествено продължение на пруския милитаризъм и експанзионистки амбиции.[5] А щом Австрия е невинна, то тогава отчетливите отговорности на негерманските националисти в други страни със сигурност не са открити за по-подробно разглеждане. Оттук и постижението на Нюрнберг, където германската вина на свой ред е дестилирана в набор от присъди, запазени изключително за германските нацисти, и то само за неколцина избрани сред тях. Това е въпрос, който предизвиква известна загриженост и сред съветските власти, ангажирани в процесите за военни престъпления; те желаят да избягнат каквито и да било дискусии от по-широко морално естество, както и юридически въпроси, които биха могли да привлекат внимание върху собствените практики на Съветския съюз преди и по време на войната. Че нюрнбергските процеси имат назидателна и юридическа функция е несъмнено; но избирателността и очевидното лицемерие, с които Съюзниците се занимават с този въпрос допринася за цинизма на следвоенната епоха, като заедно с това облекчава и съвестта на множество не-германци (и не-нацисти), чиито действия лесно биха могли да се превърнат в обект на подобни обвинения.

Следващ по ред е въпроса за денацификацията. Само за кратко време след освобождението става ясно, че Германия (и Австрия) не могат да бъдат върнати към гражданска администрация и местно самоуправление, дори и под съюзнически надзор, ако прочистването на отговорните нацисти би било предприето по някакъв продължителен и последователен начин. Нещо повече, от местните социал- и християндемократически партии в двете страни не може да се очаква да игнорират гласовете на бившите нацисти щом само им се позволи да навлязат отново в обществения живот; по такъв начин амнистията от 1948 в Австрия, която възвръща пълните граждански права на около 500,000 бивши регистрирани нацисти, по неизбежност води до един вид моментална амнезия, при която всички страни се съгласяват, че тези мъже и жени оттук нататък са не по-различни от останалите. Дори и оставащите „по-замесени“ нацисти, около 42,000 души, са почти изцяло амнистирани в течение на следващите седем години, докато западните Съюзници се опитват да сведат до минимум риска от отчуждаване на германците и австрийците от Западния блок чрез прекомерно подчертаване на тяхното минало и цената му. В един процес, който би бил напълно немислим преди 1945, идентификацията и наказанието на активните нацисти в германоезична Европа по същество приключва през 1948 и вече е забравен въпрос през ранните петдесет години.

Обвързването на отговорността за войната с германците, а на германците с нацизма, е толкова по-удобно за негерманските нации, тъй като то предоставя контекст и извинение за „окончателното решение“ на проблема с националностите в континентална Европа. Въпреки Удро Уилсън и Договора от Версай, шестдесетте милиона европейци, живеещи под „чужда“ юрисдикция през 1914 не са постигнали самоопределение след Първата световна война: все още има около 25 милиона души, живеещи в „нечия чужда държава“. Нацистката окупация е положила значителни усилия да „реши“ този вечен европейски проблем, като е избила повечето евреи и някои от най-малките групи без собствени държави. След войната освободените държави се възползват от възможността да довършат този процес като отстранят самите германци. В резултат от изместването на полските граници, приети в Потсдам, прогонването на всички Volksdeutsche от Балканите, както и колективното наказание, наложено на судетските немци, около 15 милиона германци са прогонени през следвоенните години: 7 милиона от Силезия, Померания и Източна Прусия; 3 милиона от Чехословакия, почти два милиона от Полша и СССР, както и други 2,7 милиона от Югославия, Румъния и Унгария. След като около 2 милиона от тях умират в бягство или по време на тези депортации, мнозинството се оказва в Западна Германия (особено Бавария), където дори и през 1960-те около 28 процента от чиновниците на федералното правителство са Vertriebene (прогонени).[6]

Отвъд значението му за следвоенната вътрешна немска политика (които е значително), този процес има и огромно въздействие върху държавите, от които тези германци идват. Полша и Унгария (както и самата Западна Германия) сега се превръщат в етнически хомогенни държави както никога преди това. Други се чувстват освободени да се впуснат в по-нататъшни ексцеси на етническо прочистване: чехите, особено, се възползват от възможността да прогонят или преместят стотици хиляди етнически унгарци от Словакия (като в някои случаи ги принуждават да заемат опразнените судетски райони), като либералът Бенеш обявява още на следващия ден след като страната му е освободена, че чехите и словаците „не искат да живеят“ в една и съща държава заедно с германци и унгарци.[7] Би могло да се очаква, че подобни действия, както и чувствата, които те отразяват и пораждат, ще предизвикат безпокойства в една Европа, тъй наскоро освободена от мотивирани по подобен начин колективни нещастия, стоварени върху континента от окупатора. Напротив: между колективното насилие и наказание за немските военнопрестъпници, и масовите, расово мотивирани чистки, в лицето на тези прогонвания, предприети от свободно избрани или наскоро освободени национални власти, се прокарва ясно и бързо прието като нормално, разграничение.

По такъв начин се появяват два вида памети: едната, за нещата, направени „на нас“ от германците през войната – и доста по-различното припомняне на нещата (колкото и подобни да са те), направени от „нас“ на „другите“ след войната (като се използва ситуацията, която германците с готовност, макар и не преднамерено, са направили възможна). Два морални речника, два вида мислене, два различни вида минало. При тези обстоятелства, неудобните и смущаващи спомени за нещата, направени от нас на другите по време на войната (т. е. под германско покровителство) биват удобно забравени.

Именно при тези обстоятелства се появява митът за „съпротивата“. Ако би имало някаква отправна точка за националната памет за годините между 1939 и 1945, то тя би могла да бъде единствено обратната на онази, вече здраво обвързана с германците. Ако германците са виновни, то „ние“ значи сме невинни. Ако вината се състои в това да бъдеш германец или да си работил за германците и техните интереси – а едва ли би могло да се отрече, че във всяка окупирана страна такива лица са били видни и изтъкнати – то невинността трябва да означава анти-германска позиция, след 1945, но и преди това. По този начин, за да бъде невинен, един народ е трябвало да се е съпротивявал и да го е правил в голямото си мнозинство – твърдение, направено навсякъде и педагогически наложено върху цяла Европа, от Италия до Полша, от Холандия до Румъния. Там, където историческите свидетелства се противопоставят на такова изкривяване – във Франция, в Италия, където антифашистката съпротива идва късно и е ограничена до севера, в Холандия, където силно преувеличени повествования за героични фермери, спасяващи свалени британски летци, са се превърнали в част от следвоенната национална митология – националното внимание е съзнателно отклонено, още от първите следвоенни месеци, към примери и истории, които се повтарят и преувеличават до втръсване в романи, популярни истории, радио, вестници и особено в киното.

Разбираемо е, че бившите колаборационисти, или дори онези, които просто са проседели всичко това, би трябвало да се радват когато видят как военновременната приказка се преразказва отново в тяхна полза. Но защо са се съгласили на това истинските членове на съпротивата, които в повечето случаи са и хората, дошли на власт в годините непосредствено след войната? Отговорът има две страни. В първия случай е необходимо някак си да се възстанови минимално ниво на сцепление в гражданското общество и да се възстанови авторитета и легитимността на държавата в страни, в които властта, доверието, публичната почтеност и самите предпоставки на гражданско поведение са разрушени от тоталитарно правителство и тотална война. Ето защо Дьо Гол във Франция, Де Гаспери в Италия и различните доминирани от комунисти Народнофронтовски правителства в Източна Европа намират за необходимо да кажат на гражданите си, че страданията им са дело на германците и шепа колаборационисти-предатели, че те са страдали и са се борили героично, и че настоящият им дълг, сега, след като войната е свършила, а виновниците са справедливо наказани, е да се заемат със следвоенни задачи, да дарят доверието си на конституционните режими, и да оставят войната зад гърба си. Не виждайки почти никакъв друг избор, освен да се съгласят, местните съпротивителни движения изоставят плановете си за радикално вътрешно обновление и се съгласяват да поддържат приоритетите, отдадени на търсенето на стабилност, дори и ако (както е в случая с Италия) това означава да се подпишат Римските протоколи от ноември 1944, които по същество осигуряват приемствеността на фашисткия държавен апарат в следвоенната епоха.[8]

При втория случай, този с комунистите, чийто дневен ред е разбира се значително по-различен от онзи на съюзниците им във вътрешната съпротива, те въпреки това си имат собствени причини да преобърнат свидетелствата от времето на войната, за да създадат героичния образ на сънародниците си по свой образ и подобие. На Запад, по този начин те могат да се надяват да се възползват от военновременните си действия, за да твърдят, че са говорили от името на нацията във времената на нейните изпитания, и по този начин да търсят авторитет да продължават да го правят. По тази причина Parti Communiste Français (PCF) във Франция или Partito Communista Italiano (PCI) в Италия нямат възражения против преувеличаването на военновременната съпротива на французите и италианците, ако само те самите биха могли да наследят облагите от тази илюзия пред избирателните урни и в националната памет. Ето защо е иронично подходящо, че именно Толиати, италианският комунистически водач, трябва да подпише амнистията от 1946, с която завършват кратките и силно избирателни италиански чистки.

На Изток, където комунизмът навсякъде, освен в специалните случаи с Югославия и Албания, се е завърнал в страната не чрез героичните усилия на местната съпротива, а в багажното отделение на Червената армия, комунистите имат интерес да ласкаят своеволното местно население, като го приканват да повярва във фабрикацията, осъществяване сега от тях в полза на СССР – да осъзнае, че Централна и Източна Европа са били невинни жертви на германско нападение, че самите населения не са участвали по никакъв начин в сбственото падение или в престъпленията, извършени на тяхна територия, и че сега те са пълен партньор при работата по освобождението, водено от съветските войници от чужбина и комунистическите партизани у дома. Тази история, която се установява твърдо в четиридесет години училищни текстове в „народните демокрации“, всъщност е още по-малко достоверна от измислиците, разказвани в Париж и Рим. И само малцина в Централна и Източна Европа й вярват, дори и сред онези, които имат силни мотиви да го направят. Но тъй като никой няма интерес да я опровергае – а само след две години да се направи нещо подобно ще стане напълно невъзможно – историята пуска корени.

Нещо повече, комунистическото настояване в Източна Европа да се идентифицират и накажат онези малцина „предатели“, които са предали инак тъй героичните местни хора, им предоставя възможност да обвинят, осъдят и хвърлят в затвора или екзекутират множество хора, за които се страхуват, че биха могли да им попречат по пътя към властта. По този начин през януари 1945 в Унгария се създават „Народни съдилища“, които да съдят военнопрестъпниците. Отначало те функционират с разумна почтеност, но по-късно към набора от престъпления, които те трябва да обработват, са добавени „саботаж“ и „конспирация“, с мрачни последици. Нещо подобно се случва в Румъния и особено България, където Отечественият фронт разчиства следвоенните си сметки с хиляди реални или потенциални политически съперници, без да прави разлика между прогермански, прозападни и антикомунистически кандидати за наказание, всичко в името на народа и неговите военновременни страдания. Междувременно се подема строежа на военни паметници, всички те с едно и също педагогическо послание: Втората световна война е била „антифашистка“ война, в която нацистите-германци са служели на капиталистически и империалистически цели, а срещу тях се е борел някакъв недиференциран „народ“, чиито страни те са окупирали. Жестокостите са описани като извършвани от „фашисти“ (чужди и вътрешни) срещу местното население, и никъде никога не се споменават страданията на националните, етнически или религиозни малцинства, независимо дали от ръцете на руснаците (естествено), на местното население или дори на самите германци. Този процес достига най-чистата си форма в официално одобрената версия на военновременния опит и следвоенния характер на Източна Германия – страна на работници и селяни, до този момент потискани, но сега освободени, от шепа нацистки капиталисти от Запада.

Ето защо, както на Изток, така и на Запад, процесът на наказване и прочистване, от който се очаква да отдаде справедливост на престъпниците и колаборационистите от следосвободителната епоха, е толкова частичен и прекъснат.  Въпросът разбира се е безкрайно сложен и парадоксален: как да накажеш десетки хиляди, може би милиони хора за действия, които са били одобрявани, узаконени и дори насърчавани от властимащите (в случая с Виши-Франция, наследниците на конституционно избрания парламент)? Но пък, от друга страна, как да оправдаеш оставянето без наказание на действия, които са очевидно престъпни дори още преди да са изпаднали под егидата на „справедливостта на победителите“? Как да се избере кой да бъде наказан и за кои действия? Кой трябва да извърши избора? В кой точно момент едно прочистване е достатъчно, за да посрещне елементарните изисквания за справедливост и отмъщение, но пък не толкова разделящо, че да увреди още повече една и без това вече разкъсана социална тъкан? Твърдението, което искам да направя тук е просто, че почти при всеки опит за възможен отговор на тези въпроси, извършен по добра воля, следвоенната реакция се оказва трагично неадекватна.[9]

Повечето от актовете на възмездие и наказание, проведени през този период, се случват преди въпросните страни да са били освободени, или пък в самия момент на освобождението им, когато немското управление вече не функционира, а новите власти тепърва трябва да се установяват. От приблизително десетте хиляди екзекуции без съд и присъда във Франция, които маркират прехода от Виши към Четвъртата република, около една трета са извършени преди дебракирането на Съюзниците в Нормандия, а други 50 процента – по време на битките през следващите седмици. Подобна е ситуацията и в Италия, където повечето от дванадесетте до петнадесет хиляди души, разстреляни за фашистки или колаборационистки действия по това време, са убити преди или по време на седмиците на окончателното освобождение. С други думи, множеството от най-сериозните „наказания“, наложени заради военновременни дейности, са извършени преди да са създадени формални или официални трибунали за издаване на присъди.[10] Същото важи и за Източна Европа (включително и Югославия), където разчистването на сметки от страна на партизаните е основната форма на полуофициално възмездие за колаборационизъм и военни престъпления.[11]

Така че поне две от трите функции на възмездното правораздаване – администрацията на естественото правосъдие и канализацията на частното насилие – са били погълнати и до голяма степен отдадени на трети страни преди легитимните следвоенни институции да влязат в сила. Онова, което остава, е установяването на обществена сигурност за защита на нови политически институции, символични актове на справедливост, за да се легитимират новите власти, както и публични слова и действия, предназначени да оформят и очертаят моралното възстановяване на нацията. Тук следвоенният европейски опит на правораздаването е универсално неуспешен и неадекватен. За денацификацията вече говорих. Но дори и когато става дума за отношение към сериозни престъпници, упражняването на справедливост е половинчато. Австрийските и френски примери са показателни (източноевропейският опит се отличава чрез злоупотребата със съдебни процедури, която вече беше отбелязана). В Австрия, 130,000 лица са разследвани за военни престъпления; от тези, 23,000 са дадени на съда, 13,600 намерени за виновни, 43 осъдени на смърт (приблизително същия брой като онези, осъдени на смърт в Дания), а 30 екзекутирани. Във Франция, 791 смъртни присъди са изпълнени от 2,640, издадени от съдилищата. По-показателни са общите цифри: докато в Норвегия, Белгия и Холандия броят на лицата, осъдени за колаборационизъм варира между 40 и 64 на 10,000 жители, във Франция цифрите са само 12 на 10,000.[12]

Както във Франция, така и в Австрия, акцентът е поставен ясно върху необходимостта да се намали до минимум броя на обвиняемите и осъдени лица, да се запази за тези избрани малцина един вид символична и представителна функция като престъпници и предатели, и да се остави останалото от социалната тъкан недокоснато или, където това не е възможно, да се поправят щетите колкото е възможно по-скоро чрез процес на доброжелателно колективно пренебрегване.[13] Нужно е също да се отбележи, че в много страни за онези, които накрая биват наказани, е по-вероятно да бъдат подбрани според въпиещата природа на действията им – свидетелствата, останали от писанията им – или поради предвоенната им известност, отколкото според обхвата или следствията от действията им – основа за подбор, която не остава незабелязана и помага да се обясни обществения скептицизъм на епохата.[14]

В Италия, където въпросът е допълнително усложнен от нуждата (или по-скоро неспособността) да се преодолее не само [наследството на] войната и окупацията, но и двадесетте години собствен фашизъм, чистките и възмездията, които следват началното кръвопускане на освобождението са почти цинично неадекватни. Тъй като членството във фашистката партия е било задължително за италианските държавни служители, става просто невъзможно да се предприеме цялостно и последователно прочистване на правителството и администрацията на страната. Вместо това, не се върши нищо. Чак до 1960, 62 от 64-те префекти на републиката са били функционери при фашизма, а същото важи и за всички 135 шефове на полиции! Дали нещо по-различно е било възможно при трудните обстоятелства на Италия, Франция и Австрия от 1945-47 е неясно.[15] Но онова което е ясно, е резултатът от тези мъгляви транзакции: за по-голямата част от населението, и особено за онези, чиято собствена военновременна история е двусмислена, очевидно случайното и в края на краищата доброжелателно упражняване на правораздаването след войната, прави толкова по-лесни за забравяне, както и за окуражаване и другите да ги забравят, на обстоятелствата и действията, които определят фашистките и окупационните години.

Последното, което трябва да се отбележи в контекста на следвоенните години, засяга международната арена. С изключение на серията от наложени споразумения между по-дребните войнолюбци, подписани в Париж през 1946, Съюзниците никога не разрешават следвоенните си сделки с бивши държави-врагове чрез какъвто и да било окончателен мирен договор. В противоположност на опита след Първата световна война, Втората световна се размива в поредица от все по-свадливи и непродуктивни срещи на външни министри, чиято кулминация са онези от 1947 и 1948 в Париж, Москва и Лондон, които слагат край на военновременното съюзническо сътрудничество и поставят началото на Студената война. Главният въпрос е разбира се несъгласието около разделението на Германия; формалното създаване на Федералната република и нейният източен двойник през 1949 е по такъв начин ефективен край на непосредствената следвоенна епоха, като западните съюзници въпреки това изчакват до юли 1951, за да обявят, че тяхното „състояние на война“ с Германия сега е приключило. Значимостта на липсата на всякакъв мирен договор от вида, традиционно подписван след главните европейски конфликти е тази: Втората световна война изгубва своето оригинално и особено значение като борба между Германия и Съюзниците и се превръща вместо това в един вид кървав прелюд към други съглашения и нови конфронтации – ситуация, която създава нови конфигурации и по този начин допълнително обърква една вече замъглена памет за самата война.

По такъв начин западноевропейците, след като са започнали следвоенната епоха прехвърляйки цялата отговорност за войната върху Германия, се оказват само след кратък период от време на свой ред в ситуация, при която трябва да мислят за Германия, или поне за някаква част от Германия, като съюзник. В Източна Европа една война на национално освобождение от германците се превръща в увертюра и начална точка за собствена революция, която принуждава жителите на региона да описват военните години по начин, който няма никакъв смисъл и може да бъде постигнат единствено чрез акт на доброволна амнезия. Става необходимо човек да забрави не само всичко, което е знаел за германците, руснаците и американците, но също и за собствените си съседи, приятели, както и за самия себе си. Един мирен договор не би променил този резултат по никакъв начин. Но той би приключил Втората световна война и по този начин би й придал отчетлива рамка, във времето и паметта. Докато такъв договор не се е появил, европейците (правителства и народи по един и същи начин) отлагат всякакво колективно усилие да се справят с паметта за войната, която би могла да я приключи. След като това не се случва никога, те просто оставят въпроса неразрешен, заровен, пренебрегнат и избирателно забравен.

(следва продължение)


Източник



[1] Виж цифрите, посочени в Gerold Ambrosius and William H. Hubbard, A Social and Economic History of Twentieth-Century Europe (Cambridge, Mass., 1989), passim; Kenneth Morgan, The People’s Peace (Oxford, 1990), 52.

[2] Пропуснатата при това изреждане България също се вписва чудесно в позицията на облагодетелствана от войната и, цитирам, „възползва[ла се] с ентусиазъм от възможността, която [й] е предоставена, да се разчистят различни етнически и териториални сметки под благосклонното наблюдение на немците“. Бел. пр.

[3] За по-обширна дискусия върху променящата се позиция на Камю във връзка с дилемата за отмъщението и възмездието в следвоенна Франция, виж моя Past Imperfect: French Intellectuals 1944—56 (Berkeley, Calif., 1992).

[4] Освен концентрационния лагер, създаден от нацистите край Щрутхоф в Елзас, има още няколко други лагера в южна Франция. Някои от тях са създадени през последните месеци от Третата република, за да се настаняват в тях републиканските бегълци от Испания; при Виши те служат като лагери за евреи, бегълци и други нежелателни елементи, преди те да бъдат депортирани, в повечето случаи на изток. Виж Anne Grynberg, Les camps de la honte: Les internés juifs des camps français, 1939-44 (Paris, 1991), както и мрачните мемоари на Arthur Koestler, The Scum of the Earth (London, 1955).

[5] Гледище, споделяно от Дьо Гол, което помага да се разбере частичната му неспособност да схване същностното различие, когато се стига до следвоенно овъзмездяване, между пруската „варварщина“ и нацисткия геноцид.

[6] За един до известна степен пристрастен, но пък добре документиран разказ за прогонването на германците, виж Alfred M. de Zayas, Nemesis at Potsdam: The Expulsion of the Germans from the East (Lincoln, Nebr., 1989).

[7] За нещастната история на начина, по който следвоенна, пред-комунистическа Чехословакия, третира някои от националните си малцинства, виж Radomir Luza, The Transfer of the Sudeten Germans: A Study of Czech-German Relations 1933-62 (New York, 1964); Petr Pithart, “Let Us Be Kind to Our History” in Kosmas, Winter 1984; and Kalman Janics, Czechoslovak Policy and the Hungarian Minority 19451948 (New York, 1982).

[8] Виж Paul Ginsborg, A History of Contemporary Italy, 1943-88 (London, 1990), 53 ff.

[9] Ето защо съм склонен да се съглася с Анри Русо, който смята, че макар и следвоенната чистка във Франция днес може да бъде разглеждана като трагично неадекватна, провалът й най-вероятно е бил неизбежен при онези обстоятелства. Виж Rousso, “L’épuration en France: une histoire inachevée, in Vingtième Siècle 33 (janvier-mars 1992): 78-106.

[10] Ginsborg, A History, 64-70. За по-късни обвинения, издигнати срещу партизани за техните екзекуции без съд и присъда, виж Luca Alessandrini and Angela Maria Politi, “Nuove fonti sui processi contro i partigiani, 1948-53,” in Italia Contempora-nea, 178 (1990): 41-62.

[11] Както например в случая с клането на унгарци във Войводина, извършено от партизаните на Тито в отмъщение за унгарските военни действия там през януари 1942.

[12] За австрийските цифри съм задължен на д-р Лони Джонсън от Institut für die Wissenschaften vom Menschen in Vienna.  За Франция, виж статията на Анри Русо, цитирана по-горе, но също и Marcel Baudot, “L’épuration: bilan chiffré” in Bulletin de lInstitut dHistoire du Temps Présent 25 (Septembre 1986): 37-53.

[13] В което французите отначало се оказват забележително вещи. През юли 1951 един наблюдател пише за техния „алармиращ“ успех при забравянето на Виши. Виж Janet Flanner, Paris Journal 1944-65 (New York, 1977), 153.

[14] За благоразположения и ограничен характер на прочистванията н аикономическите колаборационисти виж напр. Henry Rousso, “Les élites économiques dans les années qua-rante,” in Le elites in Francia et in Italia negli anni quaranta (Mélanges de l’Ecole française de Rome, tome 95, 1982-83).

[15] В италианския случай възниква и още един въпрос, затъмнен от аурата, заобикаляща коалицията на съпротивата. Ако Мусолини беше избрал да се държи настрана от войната на Хитлер и беше успял да се държи на дистанция, няма ли основания да се спекулира, че този режим би могъл да оцелее в следвоенната епоха? Сравнението с Франко не е чак толкова невероятно, колкото може би изглежда; кратката история на италианската национална държава предоставя само малко основания за циментирането на демократични или конституционни навици.

Тони Джуд (1948–2010) е британски историк, автор и професор. Той беше директор на института Ерих Мария Ремарк към университета Ню Йорк.

Pin It

Прочетете още...

Пардон, грешка!

Стоян Гяуров, Клаус Офе 19 Ное, 2016 Hits: 8026
С въвеждането на еврото, ЕС се постави в…

Симптомът Брекзит

Богдан Маринов 05 Юли, 2016 Hits: 8425
Въпреки че е насочен срещу Европейския съюз,…