Петдесет години след катастрофата, Европа повече от всякога разбира себе си като общ проект, но си остава далеч от постигането на изчерпателен анализ на годините, непосредствено следващи Втората световна война. Паметта на този период е непълна и провинциална, ако не е напълно изгубена в потискане и носталгия.

Ханс-Магнус Енценсбергер

От края на Втората световна война до революциите от 1989, границите на Европа, а с тях и формите на идентичност, свързвани с понятието „европейски“, са оформяни от две основни реалности: моделът на разделение, обрисуван в Ялта и неподвижно замразен по време на Студената война, както и желанието, общо и за двете страни на разделението, да се забрави скорошното минало и да се изкове един нов континент. На Запад то поема формата на движение за транснационално обединение, обвързано с реконструкцията и модернизацията на западноевропейската икономика; на изток един аналогичен съюз, по подобен начин обсебен от идеята за производителност, е наложен в името на споделения интерес към социалната революция. И двете страни на разделението имат добри основания да оставят зад гърба си опита на войната и окупацията, в резултат на което се появяват [като ценности] ориентираният към бъдещето речник на социалната хармония и материалното подобрение, заемащи едно обществено пространство, изпълвано дотогава от по-стари, причиняващи разногласие и по-провинциални, претенции и напрежения.

В този текст бих искал да предложа някои размисли върху цената, която е заплатена поради този преднамерен и внезапен отказ да се обърне внимание на най-близкото европейско минало и заместването му с „европейска неискреност“ в най-различни форми. Ще поддържам твърдението, че специалният характер на военновременния опит в континентална Европа, както и начините, по които паметта за този опит е била изкривена, сублимирана и приспособена, оставя в наследство на следвоенната епоха една идентичност, която е фундаментално фалшива, зависеща от издигането на неестествена и неудържима граница между миналото и настоящето на европейската обществена памет. Ще предложа идеята, че начините, по които официалните версии на войната и следвоенната ера бяха разнищени през последните години, говорят за неразрешени проблеми, които лежат в центъра на настоящата континентална криза – едно наблюдение, еднакво валидно както за Западна, така и за Източна Европа, макар и по различни начини. Накрая ще отбележа някои от новите митове и объркани памети, съпровождащи падането на комунизма и начините, по които те също вече оформят и изкривяват новия европейски „ред“.

Втората световна война е много специфичен и в определени отношения много нов опит за повечето европейци. Тя е на първо място ужасяващо, безпрецедентно разрушителна, особено през последните си месеци. В особено тежко засегнатите страни като Югославия, някъде около 66 процента от всичкия добитък, 25 процента от всички лозя, повечето железопътни трасета и всички главни пътища, са разрушени. Западните страни също понасят ужасни материални загуби – по време на битките от 1944-45, Франция губи възможност да използва 75 процента от пристанищата и железопътните си депа, а половин милион къщи са разрушени до непоправимост. Дори за неокупираната Великобритания се смята, че е изгубила около 25 процента от предвоенното си национално богатство в резултат от войната.^[1]

Но мащабът на материалните разрушения бледнее в сравнение в човешките загуби, особено в Централна и Източна Европа. Не е нужно тук да се впускаме в обичайните статистики на смърт, страдание и загуби. От една страна човешките загуби трябва да бъдат изчислявани на индустриална база, толкова ефективна е машинарията на унищожението, разработена и управлявана от германците и техните съюзници; от друга страна, войната води и до неочаквани завръщания към по-стари форми на терор – в седмиците, последвали завземането на Берлин от Съветската армия, около 90,000 жени в града търсят медицинска помощ поради изнасилване. Във Виена западните съюзници отчитат 87,000 жертви на изнасилване през трите седмици, последвали пристигането на Червената армия. От Волга до Елба, Втората световна война предоставя опит, чиято специална комбинация от ефективност, страх, насилие и лишения не може да бъде сравнена с нищо друго в местната памет (макар че арменците и испанците са получили възможността да предвкусят нещичко от това в предишните години).

И все пак… Втората световна война не е една и съща за всички. Някои места са имали доста „добра“ война, поне до най-последните й месеци. Бохемия и Моравия например са се оправяли сравнително добре при нацизма, предпочитани заради естествените им и индустриални ресурси, образованата им и отстъпчива работна сила, както и заради близостта им по маниери и външен вид (но не и по раса) до немските им съседи. Повечето чешки работници и селяни са глезени от германците, които им осигуряват високи заплати, пълна заетост, добри провизии и т. н.; само членовете на съпротивата, комунистите и евреите, тук както и навсякъде другаде, се намират в сериозен риск и са изложени на постоянна заплаха от тормоз, загуби и депортация. Словаците и хърватите най-после получават собствени „независими“ държави, макар и управлявани от колаборационисти, и много хора са изключително доволни от това. Германците и австрийците пострадват тежко едва към последната фаза от войната, като дотогава икономиките им са поддържани от насилственото извличане на материали и работна ръка от окупираните територии. Дори и Франция, а всъщност може би особено Франция, не е чак толкова зле – повечето от военновременните загуби и някои от най-тежките актове на колективно наказание идват едва след като Съюзниците дебаркират (което обяснява и смесените френски спомени по рози въпрос). Навсякъде по времето на Втората световна война е очевидно недобре да си евреин, циганин или поляк; нито пък е безопасно да бъдеш сърбин (в Хърватска), руснак (до 1943), или пък украинец или германец (след 1943). Но ако човек би могъл да спре часовника в, да речем, януари 1944, по-голямата част от окупирана Европа би имала само малко неща, от които да се оплаче, в сравнение с онова, което идва малко по-късно.

Друг начин да се представи това е да се каже, че по-голямата част от окупирана Европа или колаборира с окупационните сили (едно малцинство), или приема с примирение и спокойствие присъствието и действията на германските сили (мнозинството). Нацистите със сигурност не биха могли да поддържат хегемонията си в по-голямата част от континента в продължение на толкова дълго време, ако нещата не биха стояли по този начин: Норвегия и Франция се управляват от активни партньори в идеологическо сътрудничество с окупатора; Балтийските нации, Украйна, Унгария, Словакия, Хърватска и фламандски-говорещата Белгия – всички те се възползват с ентусиазъм от възможността, която им е предоставена, да се разчистят различни етнически и териториални сметки под благосклонното наблюдение на немците.^[2] Активната съпротива е ограничена, чак до последните месеци, до един тесен и в известен смисъл самоограничаващ се кръг от личности: социалисти, комунисти (след юни 1941), националисти и ултрамонархисти, заедно с ония, които, също като евреите, почти нямат какво да губят, имайки пред вид естеството и целите на нацисткия проект. Такива участници в съпротивата често се сблъскват с негодувание, противопоставяне и дори предателство от местните населения – или защото са им причинили неприятности, предизвиквайки германски възмездни мерки, или защото местното етническо и политическо мнозинство изпитва към тях почти същата неприязън, каквато изпитват и немците, и не е никак недоволно да види как те биват излавяни и отстранени.

Не е за удивление тогава, че войната оставя след себе си злокобно наследство. При условията на освобождението всички се опитват да се идентифицират с победителите – в този случай Съюзниците и онези, които са се присъединили към тях преди окончателната победа. Като се има пред вид естеството на войната, която към края си мутира в цяла серия от брутални локални граждански войни, за повечето европейци се оказва въпрос на доста голяма спешност да се окажат на коректната страна. Това от своя страна пък означава разграничаване и дистанциране от онези, които са били врагове (вътре и вън), а тъй като действията на тези врагове са безпрецедентни в бруталността и мащабите си, то има всеобщо съгласие, че те трябва да бъдат наказани. Дори и хора като Албер Камю, който започва да се съмнява във възможността да се идентифицират „военнопрестъпниците“ с достатъчна точност и справедливост, разбират емоционалната и политическа необходимост от такова съдебно прочистване и възмездие. Въпросът е кого и как.^[3]

Тук ние напускаме историята на Втората световна война и започваме срещата с мита за тази война – един мит, чието конструиране е предприето още почти преди самата война да приключи. Всички са заинтересувани от този въпрос, контекстът на който варира от частни уреждания на сметки до пораждащия се международен баланс на световните сили. Действително, именно годините 1945-48 са онези, през които се оформя не само разделението на Европа и първата фаза от нейното следвоенно възстановяване, но и, по един тясно свързан с това начин, периодът, в който се оформя следвоенната й памет.

Тук могат да бъдат отбелязани само накратко факторите, които допринасят за официалната версия на военновременния опит, който се превръща в общовалиден за цяла Европа към 1948. От тях ще изредя само най-очебийните. Първият е общопризнатото твърдение, че отговорността за войната, нейните страдания и престъпления принадлежи на германците. „Те“ са я направили. В това удобно вменяване на вина и обвинение е налице една интуитивна логика. В края на краищата, ако не биха били немските окупации и грабежи от 1938 до 1945, не би имало и война, нито лагери на смъртта, нито окупации – а следователно и никакви поводи за граждански конфликти, предателства и други сенки, увиснали над Европа през 1945. Нещо повече, решението да се стовари всичко върху Германия е един от въпросите, по които всички страни, вътре във всяка от държавите и сред самите Съюзнически сили, са в състояние да се споразумеят с готовност. Наличието на концентрационни лагери в Полша, Чехословакия и дори Франция може по този начин да бъде бързо забравено или просто приписано на окупационните сили, като вниманието се отвлече от факта, че много от тези лагери са управлявани от не-германци и (както е например във френския случай) са създадени и поставени в ход преди да започне германската окупация.^[4]

Нещо повече, този фокус върху Германия прави възможно да се разрешат чрез пренебрегване различни заплетени теми като например следвоенния статус на Австрия. Започвайки с Московската декларация от 1943, Австрия е утвърдена като „първата жертва“ на нацистката агресия – нещо, което устройва не само австрийците, но и предразсъдъците на човек като Чърчил, за когото нацизмът е естествено продължение на пруския милитаризъм и експанзионистки амбиции.^[5] А щом Австрия е невинна, то тогава отчетливите отговорности на негерманските националисти в други страни със сигурност не са открити за по-подробно разглеждане. Оттук и постижението на Нюрнберг, където германската вина на свой ред е дестилирана в набор от присъди, запазени изключително за германските нацисти, и то само за неколцина избрани сред тях. Това е въпрос, който предизвиква известна загриженост и сред съветските власти, ангажирани в процесите за военни престъпления; те желаят да избягнат каквито и да било дискусии от по-широко морално естество, както и юридически въпроси, които биха могли да привлекат внимание върху собствените практики на Съветския съюз преди и по време на войната. Че нюрнбергските процеси имат назидателна и юридическа функция е несъмнено; но избирателността и очевидното лицемерие, с които Съюзниците се занимават с този въпрос допринася за цинизма на следвоенната епоха, като заедно с това облекчава и съвестта на множество не-германци (и не-нацисти), чиито действия лесно биха могли да се превърнат в обект на подобни обвинения.

Следващ по ред е въпроса за денацификацията. Само за кратко време след освобождението става ясно, че Германия (и Австрия) не могат да бъдат върнати към гражданска администрация и местно самоуправление, дори и под съюзнически надзор, ако прочистването на отговорните нацисти би било предприето по някакъв продължителен и последователен начин. Нещо повече, от местните социал- и християндемократически партии в двете страни не може да се очаква да игнорират гласовете на бившите нацисти щом само им се позволи да навлязат отново в обществения живот; по такъв начин амнистията от 1948 в Австрия, която възвръща пълните граждански права на около 500,000 бивши регистрирани нацисти, по неизбежност води до един вид моментална амнезия, при която всички страни се съгласяват, че тези мъже и жени оттук нататък са не по-различни от останалите. Дори и оставащите „по-замесени“ нацисти, около 42,000 души, са почти изцяло амнистирани в течение на следващите седем години, докато западните Съюзници се опитват да сведат до минимум риска от отчуждаване на германците и австрийците от Западния блок чрез прекомерно подчертаване на тяхното минало и цената му. В един процес, който би бил напълно немислим преди 1945, идентификацията и наказанието на активните нацисти в германоезична Европа по същество приключва през 1948 и вече е забравен въпрос през ранните петдесет години.

Обвързването на отговорността за войната с германците, а на германците с нацизма, е толкова по-удобно за негерманските нации, тъй като то предоставя контекст и извинение за „окончателното решение“ на проблема с националностите в континентална Европа. Въпреки Удро Уилсън и Договора от Версай, шестдесетте милиона европейци, живеещи под „чужда“ юрисдикция през 1914 не са постигнали самоопределение след Първата световна война: все още има около 25 милиона души, живеещи в „нечия чужда държава“. Нацистката окупация е положила значителни усилия да „реши“ този вечен европейски проблем, като е избила повечето евреи и някои от най-малките групи без собствени държави. След войната освободените държави се възползват от възможността да довършат този процес като отстранят самите германци. В резултат от изместването на полските граници, приети в Потсдам, прогонването на всички Volksdeutsche от Балканите, както и колективното наказание, наложено на судетските немци, около 15 милиона германци са прогонени през следвоенните години: 7 милиона от Силезия, Померания и Източна Прусия; 3 милиона от Чехословакия, почти два милиона от Полша и СССР, както и други 2,7 милиона от Югославия, Румъния и Унгария. След като около 2 милиона от тях умират в бягство или по време на тези депортации, мнозинството се оказва в Западна Германия (особено Бавария), където дори и през 1960-те около 28 процента от чиновниците на федералното правителство са Vertriebene (прогонени).^[6]

Отвъд значението му за следвоенната вътрешна немска политика (които е значително), този процес има и огромно въздействие върху държавите, от които тези германци идват. Полша и Унгария (както и самата Западна Германия) сега се превръщат в етнически хомогенни държави както никога преди това. Други се чувстват освободени да се впуснат в по-нататъшни ексцеси на етническо прочистване: чехите, особено, се възползват от възможността да прогонят или преместят стотици хиляди етнически унгарци от Словакия (като в някои случаи ги принуждават да заемат опразнените судетски райони), като либералът Бенеш обявява още на следващия ден след като страната му е освободена, че чехите и словаците „не искат да живеят“ в една и съща държава заедно с германци и унгарци.^[7] Би могло да се очаква, че подобни действия, както и чувствата, които те отразяват и пораждат, ще предизвикат безпокойства в една Европа, тъй наскоро освободена от мотивирани по подобен начин колективни нещастия, стоварени върху континента от окупатора. Напротив: между колективното насилие и наказание за немските военнопрестъпници, и масовите, расово мотивирани чистки, в лицето на тези прогонвания, предприети от свободно избрани или наскоро освободени национални власти, се прокарва ясно и бързо прието като нормално, разграничение.

По такъв начин се появяват два вида памети: едната, за нещата, направени „на нас“ от германците през войната – и доста по-различното припомняне на нещата (колкото и подобни да са те), направени от „нас“ на „другите“ след войната (като се използва ситуацията, която германците с готовност, макар и не преднамерено, са направили възможна). Два морални речника, два вида мислене, два различни вида минало. При тези обстоятелства, неудобните и смущаващи спомени за нещата, направени от нас на другите по време на войната (т. е. под германско покровителство) биват удобно забравени.

Именно при тези обстоятелства се появява митът за „съпротивата“. Ако би имало някаква отправна точка за националната памет за годините между 1939 и 1945, то тя би могла да бъде единствено обратната на онази, вече здраво обвързана с германците. Ако германците са виновни, то „ние“ значи сме невинни. Ако вината се състои в това да бъдеш германец или да си работил за германците и техните интереси – а едва ли би могло да се отрече, че във всяка окупирана страна такива лица са били видни и изтъкнати – то невинността трябва да означава анти-германска позиция, след 1945, но и преди това. По този начин, за да бъде невинен, един народ е трябвало да се е съпротивявал и да го е правил в голямото си мнозинство – твърдение, направено навсякъде и педагогически наложено върху цяла Европа, от Италия до Полша, от Холандия до Румъния. Там, където историческите свидетелства се противопоставят на такова изкривяване – във Франция, в Италия, където антифашистката съпротива идва късно и е ограничена до севера, в Холандия, където силно преувеличени повествования за героични фермери, спасяващи свалени британски летци, са се превърнали в част от следвоенната национална митология – националното внимание е съзнателно отклонено, още от първите следвоенни месеци, към примери и истории, които се повтарят и преувеличават до втръсване в романи, популярни истории, радио, вестници и особено в киното.

Разбираемо е, че бившите колаборационисти, или дори онези, които просто са проседели всичко това, би трябвало да се радват когато видят как военновременната приказка се преразказва отново в тяхна полза. Но защо са се съгласили на това истинските членове на съпротивата, които в повечето случаи са и хората, дошли на власт в годините непосредствено след войната? Отговорът има две страни. В първия случай е необходимо някак си да се възстанови минимално ниво на сцепление в гражданското общество и да се възстанови авторитета и легитимността на държавата в страни, в които властта, доверието, публичната почтеност и самите предпоставки на гражданско поведение са разрушени от тоталитарно правителство и тотална война. Ето защо Дьо Гол във Франция, Де Гаспери в Италия и различните доминирани от комунисти Народнофронтовски правителства в Източна Европа намират за необходимо да кажат на гражданите си, че страданията им са дело на германците и шепа колаборационисти-предатели, че те са страдали и са се борили героично, и че настоящият им дълг, сега, след като войната е свършила, а виновниците са справедливо наказани, е да се заемат със следвоенни задачи, да дарят доверието си на конституционните режими, и да оставят войната зад гърба си. Не виждайки почти никакъв друг избор, освен да се съгласят, местните съпротивителни движения изоставят плановете си за радикално вътрешно обновление и се съгласяват да поддържат приоритетите, отдадени на търсенето на стабилност, дори и ако (както е в случая с Италия) това означава да се подпишат Римските протоколи от ноември 1944, които по същество осигуряват приемствеността на фашисткия държавен апарат в следвоенната епоха.^[8]

При втория случай, този с комунистите, чийто дневен ред е разбира се значително по-различен от онзи на съюзниците им във вътрешната съпротива, те въпреки това си имат собствени причини да преобърнат свидетелствата от времето на войната, за да създадат героичния образ на сънародниците си по свой образ и подобие. На Запад, по този начин те могат да се надяват да се възползват от военновременните си действия, за да твърдят, че са говорили от името на нацията във времената на нейните изпитания, и по този начин да търсят авторитет да продължават да го правят. По тази причина Parti Communiste Français (PCF) във Франция или Partito Communista Italiano (PCI) в Италия нямат възражения против преувеличаването на военновременната съпротива на французите и италианците, ако само те самите биха могли да наследят облагите от тази илюзия пред избирателните урни и в националната памет. Ето защо е иронично подходящо, че именно Толиати, италианският комунистически водач, трябва да подпише амнистията от 1946, с която завършват кратките и силно избирателни италиански чистки.

На Изток, където комунизмът навсякъде, освен в специалните случаи с Югославия и Албания, се е завърнал в страната не чрез героичните усилия на местната съпротива, а в багажното отделение на Червената армия, комунистите имат интерес да ласкаят своеволното местно население, като го приканват да повярва във фабрикацията, осъществяване сега от тях в полза на СССР – да осъзнае, че Централна и Източна Европа са били невинни жертви на германско нападение, че самите населения не са участвали по никакъв начин в сбственото падение или в престъпленията, извършени на тяхна територия, и че сега те са пълен партньор при работата по освобождението, водено от съветските войници от чужбина и комунистическите партизани у дома. Тази история, която се установява твърдо в четиридесет години училищни текстове в „народните демокрации“, всъщност е още по-малко достоверна от измислиците, разказвани в Париж и Рим. И само малцина в Централна и Източна Европа й вярват, дори и сред онези, които имат силни мотиви да го направят. Но тъй като никой няма интерес да я опровергае – а само след две години да се направи нещо подобно ще стане напълно невъзможно – историята пуска корени.

Нещо повече, комунистическото настояване в Източна Европа да се идентифицират и накажат онези малцина „предатели“, които са предали инак тъй героичните местни хора, им предоставя възможност да обвинят, осъдят и хвърлят в затвора или екзекутират множество хора, за които се страхуват, че биха могли да им попречат по пътя към властта. По този начин през януари 1945 в Унгария се създават „Народни съдилища“, които да съдят военнопрестъпниците. Отначало те функционират с разумна почтеност, но по-късно към набора от престъпления, които те трябва да обработват, са добавени „саботаж“ и „конспирация“, с мрачни последици. Нещо подобно се случва в Румъния и особено България, където Отечественият фронт разчиства следвоенните си сметки с хиляди реални или потенциални политически съперници, без да прави разлика между прогермански, прозападни и антикомунистически кандидати за наказание, всичко в името на народа и неговите военновременни страдания. Междувременно се подема строежа на военни паметници, всички те с едно и също педагогическо послание: Втората световна война е била „антифашистка“ война, в която нацистите-германци са служели на капиталистически и империалистически цели, а срещу тях се е борел някакъв недиференциран „народ“, чиито страни те са окупирали. Жестокостите са описани като извършвани от „фашисти“ (чужди и вътрешни) срещу местното население, и никъде никога не се споменават страданията на националните, етнически или религиозни малцинства, независимо дали от ръцете на руснаците (естествено), на местното население или дори на самите германци. Този процес достига най-чистата си форма в официално одобрената версия на военновременния опит и следвоенния характер на Източна Германия – страна на работници и селяни, до този момент потискани, но сега освободени, от шепа нацистки капиталисти от Запада.

Ето защо, както на Изток, така и на Запад, процесът на наказване и прочистване, от който се очаква да отдаде справедливост на престъпниците и колаборационистите от следосвободителната епоха, е толкова частичен и прекъснат. Въпросът разбира се е безкрайно сложен и парадоксален: как да накажеш десетки хиляди, може би милиони хора за действия, които са били одобрявани, узаконени и дори насърчавани от властимащите (в случая с Виши-Франция, наследниците на конституционно избрания парламент)? Но пък, от друга страна, как да оправдаеш оставянето без наказание на действия, които са очевидно престъпни дори още преди да са изпаднали под егидата на „справедливостта на победителите“? Как да се избере кой да бъде наказан и за кои действия? Кой трябва да извърши избора? В кой точно момент едно прочистване е достатъчно, за да посрещне елементарните изисквания за справедливост и отмъщение, но пък не толкова разделящо, че да увреди още повече една и без това вече разкъсана социална тъкан? Твърдението, което искам да направя тук е просто, че почти при всеки опит за възможен отговор на тези въпроси, извършен по добра воля, следвоенната реакция се оказва трагично неадекватна.^[9]

Повечето от актовете на възмездие и наказание, проведени през този период, се случват преди въпросните страни да са били освободени, или пък в самия момент на освобождението им, когато немското управление вече не функционира, а новите власти тепърва трябва да се установяват. От приблизително десетте хиляди екзекуции без съд и присъда във Франция, които маркират прехода от Виши към Четвъртата република, около една трета са извършени преди дебракирането на Съюзниците в Нормандия, а други 50 процента – по време на битките през следващите седмици. Подобна е ситуацията и в Италия, където повечето от дванадесетте до петнадесет хиляди души, разстреляни за фашистки или колаборационистки действия по това време, са убити преди или по време на седмиците на окончателното освобождение. С други думи, множеството от най-сериозните „наказания“, наложени заради военновременни дейности, са извършени преди да са създадени формални или официални трибунали за издаване на присъди.^[10] Същото важи и за Източна Европа (включително и Югославия), където разчистването на сметки от страна на партизаните е основната форма на полуофициално възмездие за колаборационизъм и военни престъпления.^[11]

Така че поне две от трите функции на възмездното правораздаване – администрацията на естественото правосъдие и канализацията на частното насилие – са били погълнати и до голяма степен отдадени на трети страни преди легитимните следвоенни институции да влязат в сила. Онова, което остава, е установяването на обществена сигурност за защита на нови политически институции, символични актове на справедливост, за да се легитимират новите власти, както и публични слова и действия, предназначени да оформят и очертаят моралното възстановяване на нацията. Тук следвоенният европейски опит на правораздаването е универсално неуспешен и неадекватен. За денацификацията вече говорих. Но дори и когато става дума за отношение към сериозни престъпници, упражняването на справедливост е половинчато. Австрийските и френски примери са показателни (източноевропейският опит се отличава чрез злоупотребата със съдебни процедури, която вече беше отбелязана). В Австрия, 130,000 лица са разследвани за военни престъпления; от тези, 23,000 са дадени на съда, 13,600 намерени за виновни, 43 осъдени на смърт (приблизително същия брой като онези, осъдени на смърт в Дания), а 30 екзекутирани. Във Франция, 791 смъртни присъди са изпълнени от 2,640, издадени от съдилищата. По-показателни са общите цифри: докато в Норвегия, Белгия и Холандия броят на лицата, осъдени за колаборационизъм варира между 40 и 64 на 10,000 жители, във Франция цифрите са само 12 на 10,000.^[12]

Както във Франция, така и в Австрия, акцентът е поставен ясно върху необходимостта да се намали до минимум броя на обвиняемите и осъдени лица, да се запази за тези избрани малцина един вид символична и представителна функция като престъпници и предатели, и да се остави останалото от социалната тъкан недокоснато или, където това не е възможно, да се поправят щетите колкото е възможно по-скоро чрез процес на доброжелателно колективно пренебрегване.^[13] Нужно е също да се отбележи, че в много страни за онези, които накрая биват наказани, е по-вероятно да бъдат подбрани според въпиещата природа на действията им – свидетелствата, останали от писанията им – или поради предвоенната им известност, отколкото според обхвата или следствията от действията им – основа за подбор, която не остава незабелязана и помага да се обясни обществения скептицизъм на епохата.^[14]

В Италия, където въпросът е допълнително усложнен от нуждата (или по-скоро неспособността) да се преодолее не само [наследството на] войната и окупацията, но и двадесетте години собствен фашизъм, чистките и възмездията, които следват началното кръвопускане на освобождението са почти цинично неадекватни. Тъй като членството във фашистката партия е било задължително за италианските държавни служители, става просто невъзможно да се предприеме цялостно и последователно прочистване на правителството и администрацията на страната. Вместо това, не се върши нищо. Чак до 1960, 62 от 64-те префекти на републиката са били функционери при фашизма, а същото важи и за всички 135 шефове на полиции! Дали нещо по-различно е било възможно при трудните обстоятелства на Италия, Франция и Австрия от 1945-47 е неясно.^[15] Но онова което е ясно, е резултатът от тези мъгляви транзакции: за по-голямата част от населението, и особено за онези, чиято собствена военновременна история е двусмислена, очевидно случайното и в края на краищата доброжелателно упражняване на правораздаването след войната, прави толкова по-лесни за забравяне, както и за окуражаване и другите да ги забравят, на обстоятелствата и действията, които определят фашистките и окупационните години.

Последното, което трябва да се отбележи в контекста на следвоенните години, засяга международната арена. С изключение на серията от наложени споразумения между по-дребните войнолюбци, подписани в Париж през 1946, Съюзниците никога не разрешават следвоенните си сделки с бивши държави-врагове чрез какъвто и да било окончателен мирен договор. В противоположност на опита след Първата световна война, Втората световна се размива в поредица от все по-свадливи и непродуктивни срещи на външни министри, чиято кулминация са онези от 1947 и 1948 в Париж, Москва и Лондон, които слагат край на военновременното съюзническо сътрудничество и поставят началото на Студената война. Главният въпрос е разбира се несъгласието около разделението на Германия; формалното създаване на Федералната република и нейният източен двойник през 1949 е по такъв начин ефективен край на непосредствената следвоенна епоха, като западните съюзници въпреки това изчакват до юли 1951, за да обявят, че тяхното „състояние на война“ с Германия сега е приключило. Значимостта на липсата на всякакъв мирен договор от вида, традиционно подписван след главните европейски конфликти е тази: Втората световна война изгубва своето оригинално и особено значение като борба между Германия и Съюзниците и се превръща вместо това в един вид кървав прелюд към други съглашения и нови конфронтации – ситуация, която създава нови конфигурации и по този начин допълнително обърква една вече замъглена памет за самата война.

По такъв начин западноевропейците, след като са започнали следвоенната епоха прехвърляйки цялата отговорност за войната върху Германия, се оказват само след кратък период от време на свой ред в ситуация, при която трябва да мислят за Германия, или поне за някаква част от Германия, като съюзник. В Източна Европа една война на национално освобождение от германците се превръща в увертюра и начална точка за собствена революция, която принуждава жителите на региона да описват военните години по начин, който няма никакъв смисъл и може да бъде постигнат единствено чрез акт на доброволна амнезия. Става необходимо човек да забрави не само всичко, което е знаел за германците, руснаците и американците, но също и за собствените си съседи, приятели, както и за самия себе си. Един мирен договор не би променил този резултат по никакъв начин. Но той би приключил Втората световна война и по този начин би й придал отчетлива рамка, във времето и паметта. Докато такъв договор не се е появил, европейците (правителства и народи по един и същи начин) отлагат всякакво колективно усилие да се справят с паметта за войната, която би могла да я приключи. След като това не се случва никога, те просто оставят въпроса неразрешен, заровен, пренебрегнат и избирателно забравен.

* * *

Ако проблемът на Западна Европа е недостиг на памет, то в другата половина на континента проблемът е обратния. Тук паметта е прекалено много – твърде много видове минало, от което хората могат да извличат заключения, обикновено като оръжие срещу миналото на някой друг…

Автор: Тони Джуд

До този момент разглеждах опита на Източна и Западна Европа като един и същи. Въпреки очевидните различния във военната и следвоенна история на двете половини от Европа, в отношенията, имащи значение за тази статия, те имат много общо. Но от 1948 нататък историите им се раздалечават по начини, които касаят директно темата за паметта и националната митология. Едва при по-късния процес на припомняне и пробуждане тези части отново се сливат. След 1948 западните страни в Европа се разделят с непосредственото минало и се впускат в „европейското приключение“, с което техните национални енергии и изгледи са официално свързани оттогава насам (с изключение на Великобритания, за която историята започва значително по-късно, по причини не съвсем откъснати от късмета й да пропусне онези преживявания, които континенталните европейци така бързаха да забравят). В хода на този новооткрит европеизъм, западноевропейците засядат в период от около двадесет и пет години на удобна „колективна амнезия“ (изразът е на Енценсбергер), като облягат своята половина от континента на няколко изключително важни „основателски митове“.^[16]

По същността си тези митове са преобръщане на военните и следвоенни истории, отбелязани по-горе. Те са изисквали общопризнато приемане на твърдението, че нацизмът е бил стриктно германски феномен, че Западна Германия е била ефективно денацифицирана, и че онези, които е трябвало да бъдат наказани, са били, с някои добре известни индивидуални изключения. Френският промеждутъчен епизод от Виши е третиран като един вид помрачение в националната история, причинено от обстоятелствата на войната и окупацията, и натрапено на една нежелаеща страна чрез предателските действия на определено малцинство. Опитът на Италия с фашизма е оставен до голяма степен незаписан в обществената дискусия, като част от един двоен мит: че Мусолини е бил някакъв грубиян-идиот, поставен на власт от брутална и непредставителна за мнозинството клика, и че нацията е била прочистена от фашистките си нечистотии, след което е взела активно и ентусиазирано участие в собственото си освобождение. Норвегия, Дания, Холандия и Белгия получават статус на пълни жертви, а активният и ентусиазиран колаборационизъм, че и по-лошо, на някои фламандци и холандци е изтрит от публичните анали. Австрия, възвърната към пълна независимост чрез Държавния договор от 1955, извлича от Съюзниците съглашение да бъде освободена от каквато и да е отговорност за годините под нацистко управление, като по този начин освобождава гражданите си и от последната оставаща нужда да си припомнят годините на ентусиазъм, с който всички австрийски страни (включително и множество социалдемократи) са поздравили идеята, ако не и реалността, на Anschluss-а.^[17] Швеция и Швейцария също успяват да споделят тази Епоха на добрите чувства, на френско-германско помирение и икономически чудеса, прочистени от всякакви оставащи неясни спомени за шведските икономически сделки с военновременна Германия и швейцарското настояване да се разграничават еврейските от не-еврейски германци, както и изпращането обратно на първите при нацистите щом само те са успеели да прекосят границата.^[18]

Не е лесно днес да се припомни тази особена Европа – онази, която продължава от плана Маршал до ранните седемдесет години. Тя също е друга страна. Характеризира я обсебеност от неща като производителност, модерност, младост, европейско икономическо обединение и вътрешна политическа стабилност. Симптоматично е, че тя е създание на политици, които идват от географските покрайнини на съответните нации – Шуман, Де Гаспери и Аденуаер – и които окуражават по-типичните си сънародници да мислят малко по-далеч от традиционните разбирания за национално и местно ориентиране.^[19] И докато натрупването и сравнително радикалното преразпределение на богатство и услуги постепенно изместват националните травми и неприятни спомени, идеята за „Европа“ е подновена като заместител на онези видове национални идентификации, които са причинили такива рани в най-скорошното минало. Казвам „подновена“, защото идеята за обединена Европа не е нова. Самата фраза „Etats-Unis d’Europe“ е използвана за пръв път от френското списание Le Moniteur още през февруари 1848, а концепцията за европейска идентичност всъщност разцъфтява в определени кръгове през междувоенните десетилетия и по време на самата война. Но проблемът е в това, че по онова време не друг, а десницата, и то по-точно фашистката десница, си играе с тази идея, противопоставяйки един нов европейски ред на анархичните и трескави демокрации от либералната епоха, предлагайки го като бастион срещу империалистическото предизвикателство на „англосаксонско-еврейските плутокрации“, които заплашвали стария континент от Запад и „юдео-комунистическо-славянската“ опасност от Изток. Ето защо след 1945 „Европа“ също си остава нещо, което трябва да бъде изобретено, чрез зачеркване на миналото. А това изобретяване е зависимо от отказа да се признаят собствените му провинциални, защитни и ексклузивни корени.

Отмъщението на историята засега е бавно и си остава частично. В продължение на много години преподаването на съвременна история в Германия не отива отвъд Бисмарк, а пък е добре известно, че в продължение на повече от десетилетие френското правителство отказва да позволи филма на Марсел Офулс, Le Chagrin et la Pitié, да бъде показан по националната телевизия. Но както във Франция, така и в Германия едно ново поколение започва да задава смущаващи въпроси, насърчени специално в Германия от серията процеси срещу служители в концентрационните лагери, проведени в годините 1963-65. Те пък, заедно с процеса в Ерусалим срещу Адолф Айхман, на свой ред насърчават прокарването във Франция на закон (на 26 декември 1964), който премахва давността върху престъпленията срещу човечеството.^[20] Въпреки свидетелствата за увеличаваща се загриженост по повод престъпленията, извършени във Франция под егидата на немските окупационни власти, повдигането и изследването на най-трудните въпроси често е оставяно на чужди учени; въпросът със „синдрома Виши“, така добре описан от Анри Русо (самият той роден през 1954), който може да се разглежда като представителен за подобни исторически мистификации из цяла Западна Европа, започва да се разплита едва през последните няколко години.^[21]

Формите на това разплитане са най-различни. Във Франция, и в по-малка степен в Холандия и Белгия, това са работи на професионални учени, които работят в сравнителна неизвестност, а заключенията и свидетелствата им изплуват в общественото пространство само когато някои особено въпиещи случаи – като например Рене Боскюе, Морис Папон и Пол Тувие във Франция – се появят по заглавните страници на вестниците.^[22] В Германия т. нар. Historikerstreit – един широко дискутиран спор между професионални историци върху подходящия начин, по който да се интерпретират и поставят в контекст годините на нацизма – не толкова разкри нови материали за онова време (по причини, посочени по-горе, греховете на германците бяха широко разгласени), колкото отвори за пръв път за дискусия въпроса за относителния статус на нацизма в контекста на други съвременни му държавни престъпления, особено онези на Сталин в Съветския съюз.^[23] В Австрия трябваше да се стигне до президентската кандидатура и избора на Курт Валдхайм, за да се пробуди нацията (или поне част от нея) от историческото й самодоволство – широко поддържаното мнение, че 1945 е била „година нула“ в австрийската история, като всичко, което я е предшествало, е захвърлено като нямащо особено голямо значение.^[24]

Общата тема на тези неудобни разкрития и дискусии е степента на refoulement, на публично и лично отрицание, върху които е възстановена демократичната Западна Европа. По-възрастните европейци все още си остават верни на това алтернативно минало – анкетите във Франция указват, че мнозинството хора над петдесетгодишна възраст биха предпочели този въпрос просто да изчезне и нямат търпение Тувие и подобните нему да умрат и да бъдат погребани, заедно с престъпленията си. Те виждат малко полза в подновеното разискване на жестокостите, извършени от Виши дори и когато самите те не носят възможна лична отговорност за тях. В Австрия аферата Валдхайм разшири поколенческата пропаст: в едно допитване от март 1988 австрийците под тридесет години са разделени приблизително равномерно по въпроса дали Австрия е била жертва на Аншлуса или негов съучастник, докато за онези над петдесет години статусът на жертва е избран от почти два пъти повече хора, в сравнение с ония, избиращи обвинението.

Друг елемент в разравянето на миналото е постоянния упадък на комунизма. Щом само френската и италианска комунистически партии изгубиха контрола си над известна част от електората и голяма част от политическото въображение на страните си, стана по-лесно да се задават трудни въпроси за тяхната роля в съпротивата и изобщо за нейните реални измерения. Сега, когато всички бързат да се качат на този влак и се появява буквална под-дисциплина на историография за критично разглеждане на съпротивата, е донякъде трудно човек да си припомни, че съвсем доскоро безстрастните аналитични студии на историци като Клаудио Павоне или Анри Русо биха били немислими – а в определени среди и непубликуеми. Странно иронично е, че именно упадъкът на антифашистката левица прави възможно признаването на истинските измерения на вътрешния фашизъм и колаборационизъм от една по-ранна епоха. И все пак в това е налице известна логика: само малцина във Франция бяха склонни да признаят елементите на приемственост между Виши и предшестващите я и следващи републики, както поради следващото от това обезценяване на „прекъсването“ от 1945, така и поради очевидното „нормализиране“ и релативиране на годините на Виши, които едно такова признание води със себе си.^[25] Подобни ограничения затрудняваха и по-внимателното вглеждане в приемственостите в модерната италианска история, да не споменаваме онзи вид изследване на реалното място на Мусолини в италианското въображение, публикувано наскоро от Луиза Пасерини.^[26]

Понеже толкова голяма част от това измъчено и мъчително преосмисляне на миналото е насочена към широката общественост, а не толкова към научната общност, това преосмисляне има най-важно значение за страните, които засяга директно (само малка част от дебатите, споменати по-горе, добавиха нещо важно към познанието ни за минали събития – също като значителното въздействие на Архипелаг Гулаг, което не зависеше от включената в него нова информация, сама по себе си минимална). Чуждият, особено британски и американски интерес, е незначителен, избирателен и може би донякъде schadenfreudlich [злорад, бел. пр.]. Но дори и във Франция, Италия и Западна Германия, въздействието на новопридобитото минало, напиращо полусмляно нагоре към гърлата на политици и журналисти, чиито реални действия са насочени в други посоки, е нищо в сравнение с драматичните последствия от възвръщането на паметта в Централна и Източна Европа.

Ако проблемът на Западна Европа е недостиг на памет, то в другата половина на континента проблемът е обратния. Тук паметта е прекалено много – твърде много видове минало, от което хората могат да извличат заключения, обикновено като оръжие срещу миналото на някой друг. Докато в Западна Европа дилемата е ограничена до един набор от злощастни спомени, свързани с окупационните години 1940-44/45, то източноевропейците имат многобройни аналогични отправни точки: 1918-21, 1938, 1939, 1941, 1944, 1945-48, 1956, 1968, а сега и 1989. Всеки от тези моменти означава нещо различно, и то почти винаги нещо спорно и трагично за някоя друга нация или етническа група, или пък за следващи поколения вътре в същата група. За източноевропейците миналото е не просто друга страна, а цял архипелаг от уязвими исторически територии, които трябва да бъдат предпазени от атаките и изкривяванията, предприемани от обитателите на един съседен остров на памет – една дилема, направена още по-жестока от факта, че врагът винаги е вътре: повечето от тези дати касаят моменти, в които една част от общността (определяна от класа, религия или власт) се е възползвала от трудностите на друга, за да се награби със земя, собственост или власт. Това значи са памети за граждански войни, а в една гражданска война врагът все още е тук след като битките престанат – освен ако някой външен фактор не е бил така добре настроен да наложи някакво окончателно решение.

Идването на комунизма сякаш слага край на всичко това. Съветската власт си присвоява националните митове за собствени цели, забранява припомнянето на всички неудобни или конфликтни моменти, освен ония, които със задна дата са „предусещали“ нейното идване, и налага едно ново „братство“ върху източната част от Европа. Но тя не само отменя миналото, разбира се; освен това тя го и изобретява отново. Вече видяхме по какъв начин и защо комунистическите режими раздуват мита за военновременната антифашистка съпротива. По един по-фин начин комунистите премахват и акцента от революционното естество на нацистката окупация – фактът, че социалната революция в Източна Европа, завършена под съветска егида след 1947, всъщност е започната от германците, които изличават старите елити, премахват голяма част от (еврейската) градска буржоазия и радикално подкопават вярата във върховенството на закона. Но историческата реалност, а именно че истинската революционна цезура в съвременната източноевропейска история започва в 1939, а не в 1945, не може да се признае. Приемственостите между нацисткото и съветско управление естествено се отричат, а алтернативният мит за революционната следвоенна трансформация заема тяхното място.

От България до Полша този процес е повече или по-малко сходен. В Източна Германия се измисля специална национална история, чиито акценти варират в зависимост от нуждите на съветската външна политика, но чието постоянно влияние върху местното население е катастрофално. След един първоначално агресивен опит за денацификация, комунистите преобръщат стратегията си и обявяват на източногерманците, че собствената им история е незамърсена. Междувременно, значителен брой нацисти от по-долните етажи на нацистката йерархия продължават кариерите си в полицията и бюрокрацията при новия режим. Източногерманците, твърде добре осъзнаващи реалното си минало и първоначално насилствения начин, по който руснаците са изисквали отмъщение за него, сега са поканени да седят мирно, при официално дадено разрешение, докато съществените характеристики на нацисткия държавен апарат се възстановяват пред очите им. Последствията от онова, което Петер Шнайдер нарича „двойната зомбификация“ на Източна Германия днес вече са ясни на всички.^[27]

Мълчанието, което се спуска над Източна Европа, си остава непрекъснато в продължение на четиридесет години. Въстанията от 1956 и реформите от 1968 не разчупват това замразено минало; напротив, паметта за тях, както и факта, че те не могат да бъдат споменавани другояче освен по нечестен начин, добавя нови пластове към обществената митология. В лични разговори много хора разбира се порицават официалната версия за миналото; но, разполагайки единствено с личните си или групови спомени, чрез които могат да я заменят или да я предадат на децата си, те неволно допринасят за двойната криза на историята, която сега засяга Източна Европа. От една страна цинизмът и недоверието са се просмукали във всички социални, културни и дори лични обмени, така че създаването на гражданско общество, а в още по-голяма степен гражданска памет, е много, много трудно. От друга страна налице са множество памети и исторически митове, всеки от които се е научил да мисли за себе си като легитимен просто поради това, че е личен и неофициален. Там където тези лични или племенни версии се пресрещат, те оформят мощни анти-истории от взаимно антагонистично и разделително естество.

В настоящата ситуация са налице определени хронично преплетени теми, които преоформят и още повече изкривяват източноевропейското минало. Първата е вината за самата комунистическа епоха. Независимо от това колко пъти хората ще обявяват, че „те“ са го направили на „нас“, остава си факт, че само много малко хора са могли или реално са се възпротивили срещу комунистическата власт (на определени места, особено в Чехословакия, тя дори първоначално е приветствана в свободни избори от голяма част от избирателите). Самото естество на „реално съществуващия социализъм“ в източна Европа е такова, че то налага най-унизителни, продажни видове сътрудничество като предусловие за постигане на поносимо ежедневие. И повечето хора, рано или късно, започват да сътрудничат: интелектуалци, свещеници, родители, мениджъри, работници, купувачи, доктори и т. н. Особеният срам, който хората изпитват поради това, че са живели в и под комунизма, се дължи не толкова на някакви реални или въображаеми престъпления, а на ежедневните лъжи и безкрайните дребни компромиси. До появата на Солидарност този шаблон е непрекъснат и дори стандартната героична картина на полската съпротива през осемдесетте не е лишена от свое собствено, самообслужващо се митологическо измерение. В Чехословакия само 1,864 лица от население от 15 милиона подписват Харта 77. Дори и през юни 1989, когато репресивният апарат е сравнително разхлабен, вече далеч в ерата на Горбачов, само 39,000 подписват „Няколко изречения“ – първия манифест, от който по-късно ще възникне Гражданският форум.^[28]

Именно това усещане – че цели нации крият една дребна мръсничка тайна – е обяснението за обсебеността (в източна Германия, в Чехословакия и в по-малка степен по други места), от неща като възмездие, отплата и прочистване. Аналогията с Франция от 1944 е поразителна. Налице е епидемия от сочене с пръст и обвиняване, при което са представени всевъзможни мнения – от тези, които биха искали да ограничат вината, осъждането и наказанието само до един или няколко подбрани, та чак до онези, които биха искали цели нации да се покаят за миналото си. Нещото, което се губи сред всичко това е способността за каквато и да е безстрастна оценка на комунистическата епоха в Европа. Малцина се осмеляват да посочат, че комунистическото управление се различава от предишните режими в по-голямата част от региона най-вече чрез циничната експлоатация на национални ресурси за чужди (съветски) интереси. Като правителства, режими и елити, пост-сталинистките комунисти не винаги са чак толкова различни от онова, което е ставало преди това – а следователно трябва да бъдат абсорбирани и включени във всяко разбиране за историята на тези страни. Те не могат просто да бъдат отново и отново отписвани.

Тук също аналогията с Виши или с италианския фашизъм вероятно е подходяща. Наложените от Съветите режими в Източна Европа са част от съответните национални истории; те продължават някои местни традиции, следват предварително установени модели на икономическа политика и допринасят за посткомунистическия характер на обществата си. Онова, което важи при Петен и Мусолини, се отнася и за марионетните власти на „народните демокрации“: колкото и изкусително да е това, те не могат да бъдат елиминирани от историите на собствените си страни, нито пък „вкарани в скоби“ в тях, като някакво чуждо и преходно отклонение. В допълнение към това, пристигането на Червената армия спасява остатъците от определени малцинства (особено евреи); това е важна част от аргументите на някои от участниците в немския Historikerstreit; но в един регион, където антисемитизмът си остава заразителен, това едва ли може да бъде аргумент в полза на режими, които често са били представяни (в частни разговори), като дело на евреи. Целта ми тук не е да се опитвам да правя какъвто и да било опит за оправдаване на съветското управление, а да отбележа, че комунистическият опит не идва от празно място, и че не изчезва без да остави след себе си определено наследство, тоест не може да бъде отписан от местното минало, както сам той по-рано се е опитвал да изличи от това минало елементите, несъвместими със собствените му проекти.

Погрешната памет за комунизма допринася също, на свой ред, за погрешна памет на антикомунизма. Маршал Антонеску, военновременният румънски водач, който е екзекутиран през юни 1945, се защищава по време на процеса с твърдението, че се е опитвал да защити страната си от Съветския съюз. Днес той се представя в популярната румънска история като герой, а участието му в унищожението на евреите и други във военновременна Румъния няма почти никаква тежест в баланса против антируските му заслуги. Антикомунистическите свещеници от региона; националистите, които се борят рамо до рамо с нацистите в Естония, Литва и Унгария; десните партизани, които избиват безразборно евреи, комунисти и либерали в злостоното разчистване на сметки в годините непосредствено след войната, преди комунистите да поемат ефективен контрол – всички те са кандидати за реабилитация като хора с умерени и достойни за уважение убеждения; най-силният аргумент в тяхна полза, разбира се, са злословията, посипани върху им от предишния режим.^[29]

Що се отнася до възмездието и реабилитацията, тук също историческите свидетелства са в разрез със сегашните настроения. Проектът за „лустрация“ в Чехословакия, предназначен да лиши от граждански права всички, които са имали и най-малка връзка с предишната управляваща партия, беше най-крайната опция, унищожителна като приложение на определено разбиране за колективна отговорност и опортюнистичен в апела си към намиращите се вдясно от центъра партии, които виждаха в него възможност да смутят левите и либералните си опоненти в националните избори. Българите създадоха „граждански трибунали“ за произнасяне на един вид публично „понижаване“ на хората, осъдени за активно съучастничество в минали престъпления. Дори унгарците се оказаха въвлечени в гневен спор: в продължение на известно време се дискутираше дали да се осъди Андраш Хегедус – човек, който беше застанал на погрешната страна през 1956 и беше подкрепял свалянето и убийството на Имре Наги, но когото някои са склонни да виждат като реабилитиран от по-късния му поврат към „реформаторски комунизъм“.

Най-показателната от всички кризи е онази, засягащи темата за възстановяване на собствеността. В по-голямата част от източна Европа вече има, или тепърва се прави, законодателство за връщане на земята и сградите на ония, които са ги изгубили през 1948. Но това повдига трудни въпроси. Защо 1948? Просто защото именно комунистите са предприели в този момент програма за експроприация? А какво да кажем за ония, чиито домове, ферми и бизнеси са били експроприирани през годините 1945/48? От милионите, чиито собствености са били незаконно иззети по време на самата война и, в случаите с чехите и словаците, след 1938? Ако само комунистическия режим трябва да бъде третиран по този начин, то какво да кажем за онези, които са спечелили от прогонването на судетските немци, от насилствените прехвърляния на унгарци в Словакия, от депортацията и унищожението на евреите навсякъде? Дали незаконната експроприация, колективното наказание и загубата на материални блага и средства за препитание е нещо лошо само по себе си или само ако е било предприето от комунисти?

Усложненията тук разбира се идват от това, че във всички тези страни има много хора, които са били облагодетелствани от страданията на други през годините 1938-48. Това не е нещо, върху което комунистите поставят някакъв особен акцент след 1948 и то не е такова, за което възползвалите се, техните наследници и техните сънародници искат да слушат днес. То обяснява защо толкова много чехи и словаци ненавиждаха извинението на Хавел към Германия за експулсирането на судетските германци (почти най-първото му дело след поемането на президентството), а освен това то е част от по-дълбоки комплекси и мълчания за военни и следвоенни нечестни споразумения и по-лошо, при третирането на малцинствата. Проблемът с поляците и евреите в полската история, включващ травматичния опит на евреите в Полша след войната, е най-драматичният и най-добре известен пример за тези въпроси, но той е далеч не единствен.^[30] И накрая има още една, безкрайно неразрешима дилема: какъв смисъл да се възстановява собственост, когато няма как да се възвърне на десетки милиони хора загубата на възможности и свобода, които те са преживели след 1948? Няма ли нещо погрешно в един резултат, при който семейство Шварценберг получава обратно дворците си, а отдавна заминали емигранти биват обезщетени за загуби, които наследниците им са превърнали в предимства, докато онези, които не са имали нищо, не получават нищо и гледат ядно как техните собствени, както и онези на децата им, изгубени шансове, отиват за нищо? Това може да е справедливо или не, но със сигурност то не изглежда особено честно, а от политическа гледна точка е силно неблагоразумно.

Тези и други иронии на настоящите опити да се премахнат злощастните памети помагат да се обясни появата на някои стари чувства и солидарности в Европа след 1989. Разбира се, до известна степен всичко това беше предсказуемо. Комунистическата епоха не изковава нови начини за идентифициране и описване на местни и национални интереси, тя просто се опитва да зачеркне от публичния език всяка следа от старите. Без да поставя нищо на тяхно място и довеждайки до вечна загуба на репутация социалистическата традиция, на която самата тя е незаконен продукт, тя оставя след себе си вакуум, в който етническият партикуларизъм, национализмът, носталгията, ксенофобията и древните вражди могат да процъфтяват; тези по-стари форми на политически разговор не само са легитимирани отново поради самия факт, че комунизмът ги е отричал, но освен това те са и единствените реални условия на политическа комуникация с някакви корени в този регион, които може да си припомни който и да е човек. Заедно с религиозната принадлежност, която в Източна Европа отпреди 1939 често сама е най-важния признак на националност, те и миналото, което описват и представляват, се завръщат, за да преследват и изкривяват посткомунистическата политика и памет.

Всичко това трябва да се разбира в собствения си контекст. За разлика от Франция или Великобритания например, малките народи в Източна Европа са живели в продължение на векове в страх за собственото си съществуване. Наистина трагично е, че в случаите, когато те са получавали известна автономия и независимост, това обикновено се е случвало за сметка на някой друг и под протекцията на нечий авторитарен чужд интерес. Множество словаци днес говорят с ентусиазъм за отец Тисо, словашкия водач, обесен през април 1947 за колаборационизъм и военни престъпления през годините на словашка независимост от 1939 до 1944. Това помага да се обясни както словашкото желание за отделяне, така и отказа на някои словашки представители да гласуват за ратификация на споразуменията с Германия, които обявяват Мюнхен^[31] за отменен и анулиран. Жестокият факт е, че за много словаци, тогава и сега, Мюнхен е нещо добро.^[32]

Хърватите, напротив, в преобладаващото си мнозинство не се възторгват от [паметта за] бруталния Усташа-режим, който се възползва от покровителстваната от Германия независима хърватска държава, за да унищожава евреи и сърби в голям мащаб; но пък те едва ли могат да бъдат обвинявани за известната обърканост, която предизвиква у тях призива да се разделят напълно с този кратък спомен за автономно национално съществуване. Полското национално чувство може да бъде нещо доста грозно, така както е вкоренено в една нездрава католическа изключителност. Евреите и украинците имат добри основания да се страхуват от него (както и чехите, които знаят нещичко за опортюнистическото грабване на земя от поляците след Мюнхен). Но в продължение на две поколения полската памет е била насила захранвана с една анти-интуитивна привързаност към някакъв руско-наложен интернационализъм, и би било наистина удивително, ако нацията би се обърнала директно от „братската социалистическа Европа“ към космополитния (западен) европеизъм на оптимистични дисидентски блянове, без да премине през някаква подобна носталгична ангажираност с едно подобаващо полско минало.

От всички стари езици, които се втурнаха да запълнят пространството, опразнено от комунистическата дискурсивна мощ, антисемитизмът е най-поразителният. Тук почти няма значение дали изобщо някакви евреи са останали в днешна Източна и Централна Европа.^[33] Антисемитизмът в тази част от Европа отдавна има централно политическо и културно място; той е също толкова начин на говорене за „тях“ и „нас“, колкото и средство за подбор на евреите по-конкретно. Поразяващо тук обаче е неудобството, пораждано от намека, че днешните източноевропейци може би трябва да се занимаят със своето минало третиране на евреите. Това конкретно минало е толкова дълбоко погребано, както от комунисти, така и от некомунисти, че опитите то да бъде изкопано отново се отхвърлят от всички, включително и от някои евреи. И действително, еврейската интелигенция от Будапеща и Варшава (която включва солидна част от дисидентските интелектуалци от миналите двадесет години) не желае да й бъде припомняно, че (а) нейното собствено и онова на родителите й най-близко минало е тясно свързано с онова на комунистическото движение и (б) че евреите в Източна Европа, които са оцелели след войната и са избрали да не емигрират, често са полагали значителни усилия да крият еврейскостта си – от колегите, съседите, децата и от самите себе си. Те често са първите, които настояват, че антисемитизмът е приключил през 1945 – всъщност понякога те ще твърдят, че по-ранните му прояви в страни като Полша, Чехословакия, Унгария и дори Румъния са били преувеличено представяни.^[34]

Особената трудност при преработването на отношението към евреите, особено по време на войната, е че то е безнадеждно припокриващо се с други погребани истории, вече споменати. В продължение на известно време между унгарските историци се водеше интересен дебат по въпроса дали унищожението на унгарските евреи е могло да бъде предотвратено^[35] Някои от историците, участващи в дебата бяха евреи, от различни поколения. По-възрастните учени (включително и евреи) често изпитваха силно нежелание да приемат, че унгарците са могли да направят нещо повече за да предотвратят депортацията на тяхната еврейска общност през 1944; въпросът тук беше не толкова съдбата на унгарските евреи, колкото отговорността на унгарците за собствените им сделки с нацистите през последните фази от войната.^[36]

Странно, но този синдром има най-близките си еквиваленти малко по-далеч на запад. Следвоенните австрийци – както евреи, така и неевреи, предпочитат да мислят за австрийските жертви на Хитлер като за една обща, недиференцирана категория: евреи, социалдемократи (и еврейски социалдемократи), християн-социалисти и т. н., бяха обединени след 1945 в една-единствена памет за потисничеството на австрийската нация от прусашко-германските нацисти. В Австрия, както и в нейните източни съседи, фалшивото представяне на историята и паметта (които през 1945 бяха все още достатъчно пресни) не помогна с нищо на евреите да се вплетат обратно в тъканта на австрийското общество. В днешна Австрия има около десет хиляди евреи, но в едно допитване до общественото мнение, направено през октомври 1991, 50 процента от респондентите смятат, че „евреите са отговорни за миналите си преследвания“, 31 процента казват, че не желаят да имат съседи-евреи, а 20 процента не желаят в страната да има евреи.^[37]

Още пò на запад, във Франция, завръщащите се еврейски оцелели от лагерите са мълчаливо помолени да се смесят с общата категория на „депортираните“. Само мъжете и жените, депортирани за действия на антинацистка съпротива получават специално признание – действително, през 1948, по време на парламентарните дискусии около закона, определящ статуса и правата на бившите депортирани, никой не споменава евреите. Трябва да изминат около четиридесет години, за да може специалния опит на евреите, и начина, по който Виши ги отделя за наказание, да стане централна част от дебата за паметта от времето на окупацията. Във Франция това пренебрегване също е до известна степен отговорност на самата еврейска общност, която се опитва да си намери някакво (невидимо) място в универсалната република и не проявява особен интерес да приканва по-нататъшна дискриминация чрез пробуждането на неприятни спомени – нейните собствени и ония на преследвачите й. Тази позиция започва да се променя едва при следващото поколение френски евреи, чието съзнание е „повишено“ от шестдневната война от юни 1967 и злополучните забележки на Дьо Гол. Именно по тази причина специалната отговорност на режима от Виши, която е в неговите собствени, дълбоко френски, причини за издирване и поставяне в неизгодно положение конкретно на евреите, е била обгръщана от неяснота в продължение на толкова дълго време.^[38] Ако Хелмут Кол може днес да си позволи да говори за унищожението на евреите като престъпление, „извършено в името на Германия“ (а следователно не от някакви конкретни германци), то не е за учудване, че в продължение на около половин век френските политици не виждат почти никакви причини да пробуждат каквото и да е чувство за вина сред французите за престъпления, „извършени в тяхно име“.^[39]

А сега? Сбогом на всичко това? Революциите от 1989 наложиха отварянето на източноевропейското минало – по същия начин, по който историографските трансформации на Запад премахнаха десетилетни табута върху някои части от военновременната памет.^[40] Ще има безкрайни ревизии и нови интерпретации, но най-скорошното минало никога повече няма да изглежда същото, никъде. Но дори и най-повърхностното разглеждане на сегашната сцена разкрива нови митове и нови видове минало, които се създават в момента.

Като начало, говорейки социално, трябва да се каже нещо в полза на табутата. В Западна Европа, в продължение на четиридесет години след края на Втората световна война, никой уважаван учен или публична фигура не би и помислил да прави някаква реабилитация на фашизма, антисемитизма или хиперколаборационистичните режими и техните дела. В замяна на мита за едно етически порядъчно минало и безукорно чиста идентификация с новородената Европа, на нас ни бяха спестени онези видове език и поведение, които до такава степен бяха замърсявали общественото пространство в периода между войните. В Източна Европа бруталните, нетолерантни, авторитарни и взаимно антагонистични режими, които се разпространиха из почти целия регион в годините, последвали Първата световна война, бяха захвърлени в историческата кофа за смет. Множеството неприятни истини за тази част от света бяха заменени от една-единствена красива лъжа. Защото не трябва да се забравя, че комунизмът беше принуден от собствената си дефиниция да изказва постоянна фалшива преданост към неща като равенство, свобода,права, културни ценности, етническо братство и международно единство. Вече към края му само малцина бяха склонни да поставят под въпрос лицемерието на цялата тази история; поне в публичната сфера вече не се произнасяха определени неща, които някога бяха принадлежали към наръчника по омраза в този регион.^[41]

Тези ограничения сега са разхлабени, ако ли не и напълно отстранени. По думите на Бруно Мегре, заместник на Жан-Мари льо Пен в Националния фронт, “Nous sommes en train d’assister à la fin du monde reconstruit depuis Yalte. Toutes les idéologies, tous les tabous [sic] qui ont été fondés alors sont en train de tomber.”^[42] Господин Мегре знае за какво говори. Партията му има немалък принос към този процес. Без падането на такива табута, кой би могъл да си представи, че около 38 процента от поддръжниците на Жискар Дестен и 50 процента от онези на Жак Ширак биха били „по принцип съгласни“ с гледищата на Льо Пен? Само две години преди това съответните цифри бяха 20 процента и 38 процента. Ако някой би си дал труд да зададе въпроса преди десет години, цифрите биха били пренебрежими. Факт е, че именно същите митове, които защищаваха французите срещу паметта за предшествениците на Мегре от Виши, действаха същевременно и като един вид профилактика срещу съвременните отзвуци на това минало. Жестока и парадоксална истина е, че делото на историци като Анри Русо, Жан-Пиер Азема и техните колеги беше направило възможно да се казва истината за миналото – и по този начин позволило на хора от това минало да казват своята истина в настоящето.

Оттук и обстоятелствата, при които внучката на Бенито Мусолини Алесандра може да бъде избрана в италианския парламент благодарение отчасти на името си,^[43] нещо, от което тя вече не трябва да се срамува, след като отдавана е станало ясно, че Il Duce съвсем не е бил толкова непопулярен, колкото хората са си мислели, и че институционалното му наследство все още е при италианците. Така е и в Източна Европа, където безпорядъчният напор да се изобличи и отрече комунизма и всичките му дела започва, както беше отбелязано по-горе, да легитимира делата на хора, които съчетават в едно предвоенен или военен антикомунизъм с отношения и действия, които доскоро се считаха за буквално непроизносими.

Онова, на което сме свидетели ние, струва ми се, е един вид междуцарствие, един момент между митовете, в който старите версии на миналото са или излишни, или неприемливи, а новите тепърва трябва да се появяват. Но очертанията на последните започват вече да се оформят. Докато за целите на европейското морално възстановяване е било необходимо да се разказва една високо стилизирана история за войната и непосредствената следвоенна травма, то решаващата отправна точка за Европа днес ще бъдат годините, непосредствено предшестващи събитията от 1989. С това не искам да кажа, че по-ранните фалшиви памети ще бъдат оттук нататък спокойно превърнати в обективни и общопризнати истории. Както вече споменах, особено източноевропейците изобщо не са започнали да преосмислят и разбират многопластовите минали времена, на които те са злощастни наследници, включително и миналото, което започва в 1948 и завърши току-що. Войната и особено следвоенните години все още си остават до голяма степен неизследвана територия в историографията на този регион (в който и да е език), а Лешек Колаковски без съмнение има право когато предсказва, че Източна Европа тепърва ще получава собствените си болезнени Historikerstreits. Но ключовият нов анализ ще касае нещо друго.

Западна Европа вече се носи свободно в едно море от фалшиви памети за собственото си отношение към комунизма отпреди 1989. Каквото и да казват сега, архитектите и адвокатите на обединена Европа à la Маастрихт никога не са желали да присъединяват цяла група бедняци от Изтока; те все още не бяха преглътнали напълно един предишен средиземноморски асортимент. Съветската хватка върху Източна Европа имаше двойното предимство да държи този регион настрана от благоденстващия Запад, като в същото време му позволяваше лукса да оплаква точно онези обстоятелства, от които той печелеше. По подобен начин, некомунистическата европейска левица вече забравя колко защитна беше ролята й през последните две десетилетия по въпроса за съветското управление. Между Остполитиката на Вили Бранд и фантазиите на крайните привърженици на разоръжаването, западната левица не само обезкуражаваше критиката срещу комунистическите режими, но често се поставяше най-енергично в тяхна защита, особено през късните години на епохата Брежнев. Дори и сега има намеци за опити да се представи перестройката като пропуснат шанс за обновяване и прераждане на комунистическия проект, с Горбачов като един вид нов Бухарин, по един по-различен път към социализма. Историята и паметта на западните политически и културни отношения към изтока е доста неудобна; и ако днес Вацлав Хавел и някои други не напомнят за нея чак толкова често, колкото го правеха някога, то това е защото те трябва да гледат напред и да се грижат за непосредствените си интереси. Но те не са забравили, че западната левица не изигра никаква роля в собственото им освобождение, нито пък им е безразлична демонстративната липса на ентусиазъм, показана от френските и други държавници при падането на Стената и неговите последствия. Ако Западът забравя своето собствено непосредствено минало, то Изтокът няма да го направи.^[44]

Но Източна Европа също се намира в плен на една току-що изкована версия на собствената си най-нова история. Най-объркващо сред всички, както вече отбелязах, е отричането на комунистическия опит. Че годините 1948-89 бяха грозен интервал в историята на Централна и Източна Европа е разбира се вярно; тяхното наследство е най-вече пепел, а влиянието им най-вече негативно. Но те не идват отникъде и дори пепелта оставя следа. Ето защо дебатите за колаборационизма и нечестните машинации в Германия, Чехословакия и други места са толкова важни и трудни. Но самите тези дебати и разкритията, които ги заобикалят, рискуват да повторят опита на френските следвоенни чистки: целият епизод е толкова наситен с лични уреждания на сметки и злонамереност, че само след няколко месеца никой вече не вярва в самото начинание и става трудно (а евентуално и немодерно) да се прави разлика между добро и зло при такива въпроси. За да се избегне този резултат – да се предотврати опасността да се пробуди симпатия към комунистическите „жертви“ на отмъщения, както и публичен цинизъм по отношение мотивите на отмъстителите – някои политически лидери в региона вече започват да намекват, че може би ще бъде най-добре да се хвърли було върху целия неудобен комунистически епизод.

Но същото това було би замъглило и разбирането ни за мястото на комунизма, а и за добро и зло, в модерната трансформация на Източна Европа. Това би било грешка: комунизмът в Източна Европа има и определени постижения, колкото и парадоксални те да изглеждат днес; той индустриализира някои изостанали региони (Словакия е най-очевидният пример), разруши стари касти и структури, които бяха преживели по-ранни войни и революции – и сега те ще се завърнат. Нещо повече, комунистите прокарваха и ускоряваха програми за урбанизация, ограмотяване и образование, които липсваха силно в тази част от Европа преди 1939.^[45] Техният стремеж да се национализират производството и услугите е съответстващ по форма, ако не и по начин, на един процес, който е започнал в Полша и Чехословакия преди 1939, прокарван от нацистите и поддържан и разширяван от коалиционните правителства през следвоенните години преди комунистите да вземат властта. Да се настоява, както мнозина го правят сега, че комунизмът в Източна Европа е бил някакво чуждо и крайно нефункционално налагане на съветски интереси е също толкова подвеждащо, колкото и да се твърди, че планът Маршал и Нато са били наложени на една нежелаеща и инертна Западна Европа (един от по-упоритите митове на по-ранното поколение западни критици).

Накрая, самите събития от 1989 може би са на път да навлязат в ничията зона на митичните и любими минали времена. Трудно ще бъде да се твърди, че което и да е от освобожденията в Източна Европа, дори и ония на Полша или Унгария, биха били възможни без поне добронамереното игнориране от страна на Съветския съюз; всъщност има основания да се вярва, че в Чехословакия, а може би и в Берлин, Съветите са играели активна роля при свалянето на собствените им марионетни режими. Това не е някаква особено привлекателна или героична версия на ключов исторически момент; все едно Луи XVI да е планирал превземането на Бастилията – историческо развитие, което би имало вредни последствия за идентичността на републиканизма от деветнадесети век във Франция. Освен това то е поредица от развития, унизително познати за източноевропейската памет, при която колелото на историята прекалено често е било завъртано от външни сили. Изкушението да се разкаже историята по различен и по-успокоителен начин може да стане неустоимо.^[46]

Нова Европа значи се строи върху исторически пясъци, които са поне толкова подвижни по природа, колкото и ония, върху които е издигната следвоенната постройка. До степента, в която колективните идентичности – били те етнически, национални или континентални – винаги са сложни композиции от мит, памет и политическо удобство, това не трябва да ни изненадва. От Испания до Литва преходът от минало към настояще се рекалибрира в името на една „европейска“ идея, която сама по себе си е исторически и илюзорен продукт, с различни значения по различни места. В западните и централни региони на континента (включително и Полша, чешките земи, Унгария и Словения, но не и техните източни съседи), мечтата за икономическо единство може би (а може би не) ще бъде постигната в скоро време

Но онова, което няма да последва по необходимост, е каквото и да е подобие на континентална политическа хомогенност и наднационална стабилност – забележете подходящия в случая контрапример от последните години на Хабсбургската монархия, при която икономическата модернизация, общият пазар и свободното движение на стоки и хора е съпровождано от постоянно нарастване на взаимната подозрителност, както и на регионален и етнически партикуларизъм.^[47] Що се отнася до Източна Европа, „третата“ Европа от Естония до България, идеята за европейска идентичност там бързо се превръща в ерзац-политически разговор за едно готово за бой малцинство от интелектуалци, заемащо пространството, което при други обстоятелства би било заето от либерални и демократични проекти, и изправено пред същите мощни опоненти и антипатии, които са отслабвали последните при други подобни случаи. Във време, в което евро-бърборенето се обръща към приятната тема за изчезващите митнически бариери, границите на паметта остават солидно по местата си.

 

^[1] Виж цифрите, посочени в Gerold Ambrosius and William H. Hubbard, A Social and Economic History of Twentieth-Century Europe (Cambridge, Mass., 1989), passim; Kenneth Morgan, The People’s Peace (Oxford, 1990), 52.

^[2] Пропуснатата при това изреждане България също се вписва чудесно в позицията на облагодетелствана от войната и, цитирам, „възползва[ла се] с ентусиазъм от възможността, която [й] е предоставена, да се разчистят различни етнически и териториални сметки под благосклонното наблюдение на немците“. Бел. пр.

^[3] За по-обширна дискусия върху променящата се позиция на Камю във връзка с дилемата за отмъщението и възмездието в следвоенна Франция, виж моя Past Imperfect: French Intellectuals 1944—56 (Berkeley, Calif., 1992).

^[4] Освен концентрационния лагер, създаден от нацистите край Щрутхоф в Елзас, има още няколко други лагера в южна Франция. Някои от тях са създадени през последните месеци от Третата република, за да се настаняват в тях републиканските бегълци от Испания; при Виши те служат като лагери за евреи, бегълци и други нежелателни елементи, преди те да бъдат депортирани, в повечето случаи на изток. Виж Anne Grynberg, Les camps de la honte: Les internés juifs des camps français, 1939-44 (Paris, 1991), както и мрачните мемоари на Arthur Koestler, The Scum of the Earth (London, 1955).

^[5] Гледище, споделяно от Дьо Гол, което помага да се разбере частичната му неспособност да схване същностното различие, когато се стига до следвоенно овъзмездяване, между пруската „варварщина“ и нацисткия геноцид.

^[6] За един до известна степен пристрастен, но пък добре документиран разказ за прогонването на германците, виж Alfred M. de Zayas, Nemesis at Potsdam: The Expulsion of the Germans from the East (Lincoln, Nebr., 1989).

^[7] За нещастната история на начина, по който следвоенна, пред-комунистическа Чехословакия, третира някои от националните си малцинства, виж Radomir Luza, The Transfer of the Sudeten Germans: A Study of Czech-German Relations 1933-62 (New York, 1964); Petr Pithart, “Let Us Be Kind to Our History” in Kosmas, Winter 1984; and Kalman Janics, Czechoslovak Policy and the Hungarian Minority 19451948 (New York, 1982).

^[8] Виж Paul Ginsborg, A History of Contemporary Italy, 1943-88 (London, 1990), 53 ff.

^[9] Ето защо съм склонен да се съглася с Анри Русо, който смята, че макар и следвоенната чистка във Франция днес може да бъде разглеждана като трагично неадекватна, провалът й най-вероятно е бил неизбежен при онези обстоятелства. Виж Rousso, “L’épuration en France: une histoire inachevée, in Vingtième Siècle 33 (janvier-mars 1992): 78-106.

^[10] Ginsborg, A History, 64-70. За по-късни обвинения, издигнати срещу партизани за техните екзекуции без съд и присъда, виж Luca Alessandrini and Angela Maria Politi, “Nuove fonti sui processi contro i partigiani, 1948-53,” in Italia Contempora-nea, 178 (1990): 41-62.

^[11] Както например в случая с клането на унгарци във Войводина, извършено от партизаните на Тито в отмъщение за унгарските военни действия там през януари 1942.

^[12] За австрийските цифри съм задължен на д-р Лони Джонсън от Institut für die Wissenschaften vom Menschen in Vienna. За Франция, виж статията на Анри Русо, цитирана по-горе, но също и Marcel Baudot, “L’épuration: bilan chiffré” in Bulletin de l’Institut d’Histoire du Temps Présent 25 (Septembre 1986): 37-53.

^[13] В което французите отначало се оказват забележително вещи. През юли 1951 един наблюдател пише за техния „алармиращ“ успех при забравянето на Виши. Виж Janet Flanner, Paris Journal 1944-65 (New York, 1977), 153.

^[14] За благоразположения и ограничен характер на прочистванията н аикономическите колаборационисти виж напр. Henry Rousso, “Les élites économiques dans les années qua-rante,” in Le elites in Francia et in Italia negli anni quaranta (Mélanges de l’Ecole française de Rome, tome 95, 1982-83).

^[15] В италианския случай възниква и още един въпрос, затъмнен от аурата, заобикаляща коалицията на съпротивата. Ако Мусолини беше избрал да се държи настрана от войната на Хитлер и беше успял да се държи на дистанция, няма ли основания да се спекулира, че този режим би могъл да оцелее в следвоенната епоха? Сравнението с Франко не е чак толкова невероятно, колкото може би изглежда; кратката история на италианската национална държава предоставя само малко основания за циментирането на демократични или конституционни навици.

^[16] Фразата на Енценсбергер предпоставя един вид пасивна конспирация, едно споразумение да не се дискутират определени въпроси публично, в резултат на което те се затъмняват в паметта. Доколкото историците допринасят за тази ситуация, те го правят най-вече чрез пропускания; военните години са прекалено скорошни, а първичните или официални източници прекалено редки, за да позволят някакви по-сериозни исторически разкази за колаборационизъм или съпротива. В хода на времето и с отварянето на архивите действително се правят някои по-добри научни изследвания, въпреки проблемите на историческата скорошност. Но те не са непременно четени извън един тесен кръг от специалисти. Когато въздействието им най-после започва да се усеща, то това обикновено е по причини, които имат само малко общо с формалните условия на академичната продукция.

^[17] Виж William B. Bader, Austria between East and West, 1945-55 (Stanford, 1966), и Robert E. Clute, The International Legal Status of Austria, 1938-55 (The Hague, 1962).

^[18] Виж Rudolf Bindschedler, Hans Rudolf Kurz, Wilhelm Carlgren, and Sten Carlsson, Schwedische und Schweizerische Neutralität im Zweiten Weltkrieg (Basel, 1985), най-вече статиите на Carlsson, Bindschedler, и особено Samuel Werenfels (“Die Schweizerische Praxis in der Behandlung von Flüchtlingen, Internierten und entwichenen Kriegsgefangenen im Zweiten Weltkrieg,” 377-405). Също и Sven-Olof Olsson, German Coal and Swedish Fuel (Göteborg, 1975).

^[19] Друга споделена характеристика на отците-основатели на общността – техният католицизъм – може би обяснява донякъде първоначалните подозрения и сдържаността от страна на скандинавските и особено британските политици от следвоенните години. Дължа това наблюдение на Щефан Граубард. Британците, разбира се, имат множество други причини за опитите си да се държат настрана от европейските проекти – виж например интервютата с висши британски политици и обществени служители в Michael Charlton, The Price of Victory (London, 1983).

^[20] Трябва да се отбележи обаче, че Франция никога не ратифицира международните и европейски конвенции от 1968 и 1974, които лишават и военните престъпления от право на давност. В резултат на това във френското право е възможно някой да бъде съдебно преследван за действия, извършени по време на война, единствено в случай, че тези действия попадат под ограничаващото и мъгляво формулирано заглавие „престъпление срещу човечеството“.

^[21] Henry Rousso, Le Syndrome de Vichy, de 1944 à nos jours (Paris, 2^d ed., 1990). Примерите за ключови приноси от страна на чужди учени включват Eberhard Jäckel, Frankreich in Hitlers Europa (Stuttgart, 1966), чийто френски превод най-после се появи през 1988; Robert O. Paxton’s Vichy France: Old Guard and New Order (New York, 1972); Dennis Mack Smith, Italy: A Modern History (Ann Arbor, 1959) and Mussolini (London, 1981). Заслужава си да се отбележи и работата на Gerhard Hirschfeld, Nazi rule and Dutch Collaboration: The Netherlands under German Occupation 1940-45 (Oxford/New York, 1988), в оригинал: Fremdherrschaft und Kollaboration. Die Niederlande unter deutscher Besatzung 1940-45 (Stuttgart, 1984), където се предоставя една много необходима корекция дори и на най-добрите холандски историографски изследвания в тази област. Виж също Nanda van der Zee, “The Recurrent Myth of ‘Dutch Heroism’ in the Second World War and Anne Frank As a Symbol,” в G. Jan Colijn and Marcia S. Littell, eds., The Netherlands and Nazi Genocide (Lewiston, N.Y., 1992), 1-14.

^[22] И тримата посочени мъже са били разследвани за активните си роли при третирането на евреите във Виши – и във всеки от случаите колелата на правосъдието са се въртели само с мъчителна и подозрителна бавност. Мотивите за нежеланието да се повдигат отново старите, неудобни въпроси, са същите както през 1946; заместник-министърът на правосъдието в едно водено от социалистите правителство, господин Жорж Кейман, обяви на 19 октомври 1990, че „отвъд необходимостта да се води борба срещу забвението, изглежда важно да се запазва и гражданския мир“.

^[23] Германските спорове се водеха не толкова по въпроси на съпротивата или колаборационизма, които са маргинални за немския опит, а по-скоро около проблема за отговорността (и границите на отговорността) за политиката на расово унищожение. След четири десетилетия, по време на които тази тема беше едновременно и признавана, и все пак любопитно недискутирана, някои консервативни учени, възползвайки се от изминаването на годините и намаляващото влияние на съветския комунизъм, намекнаха, че е дошло времето да се „историзира“ Холокоста, да се признае сравнимостта между нацизма и сталинизма и дори да се внуши, че нацистката политика на геноцид е била в някаква степен рационална и обяснима реакция, колкото и да е ужасна, срещу заплахата, отправена към Германия от нейния тоталитарен съсед на изток. Моралните и политически шокови вълни от този исторически диспут бяха донякъде неочаквано заглушени от неочакваното обединение на Германия и неговите съпътстващи морални дилеми, но те си остават важни и заключенията им – валидни. Виж Richard J. Evans, In Hitler’s Shadow (New York, 1989); Charles S. Maier, The Un-masterable Past (Cambridge, Mass., 1988), and Peter Baldwin, ed., Reworking the Past: Hitler, the Holocaust, and the Historians’ Debate (Boston, 1990), особено текстовете на Saul Friedländer, Hans Mommsen, and Hagen Schulze. Виж също и възкиселия коментар от един от участниците в спора, Hans-Ulrich Wehler, Die Entsorgung der deutschen Vergangenheit: Ein polemischer Artikel zum “Historikerstreit” (Munich, 1988).

^[24] За президентството на Валдхайм и неговите последствия за Австрия, виж новата книга на Richard Mitten, The Waldheim Phenomenon in Austria: The Politics of anti-Semitic Prejudice (Boulder, Colo., 1992).

^[25] Виж размишленията по тази тема на Русо, Даниел Линдберг, Стенли Хофман и др., в “Que faire de Vichy?” Esprit (mai 1992): 5-87.

^[26] Claudio Pavone, Une guerra civile: Saggio storico sulla moralità nella Resistenza (Turin, 1991); Luisa Passerini, Mussolini imaginario (Bari, 1991) както и статаията в Italia Contemporanea 181 (December 1990): 645-51, “Il nuovo processo alla Resistenza.” Виж освен това по-ранната работа на Псерини, Fascism in Popular Memory (Cambridge, 1987), превод на нейната Torino Operaia e Fascismo (Bari, 1984). Постепенното разпадане на коалицията на Съпротивата в Италия, а заедно с нея и на съпровождащия основателски мит на републиката, разбира се също засегна реномето и поддръжката на християндемократите. Но именно упадъкът и залезът на бившата ИКП допринесе най-много за улесняването и дори окуражаването на обществените дебати за военновременния опит на страната. За един авторитетен пример за традиционната комунистическа позиция по въпросите на войната и следвоенните години, виж Luigi Longo, Chi ha tradito la Resistenza (Rome, 1975).

^[27] Последната книга на Петер Шнайдер, The German Comedy: Scenes of Life after the Wall, беше публикувана в Ню Йорк през 1991. За начина, по който историците в ГДР са се занимавали с въпроса за антисемитизма, виж K. Kwist, “Historians of the German Democratic Republic on Anti-Semitism and Persecution,” in Leo Baeck Institute Yearbook 20 (1976) 173-98.

^[28] Виж Tony Judt, “Metamorphosis: The Democratic Revolution in Czechoslovakia,” in Eastern Europe in Revolution, Ivo Banac ed. (Cornell University Press, 1992).

^[29] Още по-проблематичен е случая с хората като румънския писател Мирча Елиаде – днес либерален интелектуалец, силно уважаван заради ранните му критики срещу сталинизма през петдесетте години и след това. Много лесно е да се забрави, че преди Втората световна война, подобно на голяма част от интелигенцията в Централна и Източна Европа, Елиаде е поддръжник на крайната националистическа десница.

^[30] По време на погрома в Килце, на 4 юли 1946, умират четиридесет и един евреи. В следвоенна Полша има множество подобни, по-малки изблици на антисемитизъм. Но пък им а и добри основания да се смята, че някои от жестокостите (като убийството на двама евреи в Кунмадараш в Унгария на 21 май 1946) са били провокирани от комунистическата полиция, която е имала интерес да изостри и без това напрегнатите отношения между евреи и не-евреи. Виж Alexander Smolar, “Jews As a Polish Problem,” Daedalus 116 (ii) (1987): 31-73, and Yosef Litvak, “Polish-Jewish Refugees Repatriated from the Soviet Union to Poland at the End of the Second World War and Afterward,” in Norman Davies and Antony Polonsky, eds., Jews in Eastern Poland and the USSR, 1939-46 (New York, 1991). Задължен съм на професор Ищван Дийк за наблюденията в тази връзка.

^[31] Тоест споразуменията от Мюнхен 1938, в резултат на които Германия получава судетските земи, а Словакия – своята „независимост“. Бел. пр.

^[32] Договорът за сътрудничество и приятелство между Чехословакия и Германия беше подписан на 27 февруари 1992 и ратифициран от чехословашкото Федерално събрание на 4 април 1992 с 226 срещу 144 гласа. Депутатите от комунистическатра, социалдемократическата и словашката националистическа партии фласуваха против, като словаците възразяваха срещу фразата, която утвърждаваше „приемствеността на чехословашката държава от 1918 насам“.

^[33] Само в Унгария еврейското присъствие е значително. То наброява около 100,000 души, повечето от тях в Будапеща.

^[34] Според Йозеф Ротшилд, в междувоенната Източна Европа „единствено мощната международна идеология… е антисемитизмът, основаващ се както на убеждение, така и на личен опит“, East-Central Europe between the Two Wars, (Seattle, 1974), 9. За някои интересни забележки върху „хиперасимилационизма“ на следвоенните унгарски евреи (онези, които са избрали да останат), интересна е Maria Kovacs, “Jews and Communists: A View after Communism”.

^[35] Съответният дебат в България – така поне се надявам аз – ще се провежда тепърва. Бел. пр.

^[36] Виж Istvan Deak, “Could the Hungarian Jews Have Survived?,” New York Review of Books 29, i (4 February 1982); Randolph L. Braham, The Politics of Genocide: The Holocaust in Hungary (New York, 1981); Gyorgy Ranki, “The Germans and the Destruction of the Hungarian Jewry,” in Randolph L. Braham and Bela Vago, eds., The Holocaust in Hungary: Forty Years Later (New York, 1985); Andras Kovacs, “Could Genocide Have Been Averted?” Budapest Review of Books 1, i (1991), 20-25.

^[37] За австрийския подход към местния антисемитизъм и паметта за австрийския ентусиазъм към нацистите, виж Bruce F. Pauley, From Prejudice to Persecution: A History of Austrian Anti-Semitism (Chapel Hill, N.C., 1991), 301-10.

^[38] Виж Annette Wievorka, Déportation et génocide: Entre la mémoire et l’oubli (Paris, 1992), notably 19-159, 329-433; Serge Klarsfeld, Vichy-Auschwitz: Le rôle de Vichy dans la solution finale de la question juive en France (Paris, 2 vols., 1983).

^[39] Забележете, че Франсоа Митеран избягваше каквото и да било официално признаване на ролята на Виши в депортацията на евреите по време на посщението си през 1982 в мемориала Яд Вашем в Ерусалим – мълчание, което той поддържаше въпреки страстните призиви от много страни във френското общество. Но Франция не е единствена – историографският и публичен интерес към обстоятелствата около еврейските депортации в Белгия, Италия и по други места са с много скорошна дата. Трудно е днес да си припомним колко нищожна роля унищожението на евреите, както и чувствителния въпрос за латентния антисемитизъм, играеха в политическото съзнание на Европа в непосредствените следвоенни години.

^[40] Един от по-оптимистичните признаци [за пробуждане] в Източна Европа е създаването или реорганизацията на центрове за исторически изследвания, ориентирани в много случаи към премахване на вредите, причинени на историческите изследвания в региона в продължение на последните четиридесет години. В Прага, Pamatnik odboje (Мемориалът на съпротивата), част от бившия Институт за чехословашката армия, днес има отдел, ръководен от д-р Франтишек Яначек, посветен на исторически изследвания на колаборационизма и съпротивата в Чехословакия по време на и след Втората световна война.

^[41] Яркото изключение, разбира се, беше грозния изблик на официално одобряван антисемитизъм в Полша от годините 1967-68. Но за множество хора това вече е козметически преправено като дело на няколко диванета от политическия апарат, без подкрепа от страна на масовите партийни членове или нацията като цяло.

^[42] „Ние сме на път да подпомагаме идването на края на реда [света], реконструиран от Ялта насам. Всички идеологии, всички табута [sic], основаващи се на него, скоро ще паднат.“ 30 August 1991, цитиран в Le Monde of 31 August 1991.

^[43] А може би и на външния си вид…

^[44] Нито пък трябва да се забравя, че социалистите, особено в Италия, бяха щастливи да се присъединят към комунистите в аплодисментите им към показните съдебни процеси на четиридесетте и петдесетте години – тема, по която те и наследниците им днес предпочитат да пазят дискретно мълчание. Дори и Анърин Беван от Британската лейбъристка партия не успя да устои на изкушението; през 1959, потвърждавайки вярата си в бъдещето на Съветския съюз, той обяви, че „предизвикателството ще дойде от онези нации, които, колкото и да грешат – а аз мисля, че те грешат в много фундаментални отношения – въпреки това в края на краищата ще успеят да пожънат материалните плодове на икономическото планиране и на обществената собственост“ Цит. в. Michael Foot, Aneurin Bevan: A Biography, Volume II, 1945-60 (New York, 1974).

^[45] През 1939 нивата на неграмотност все още са 32 процента в България, 40 процента в Югославия и почти 50 процента в Румъния. Виж Barbara Jelavich, History of the Balkans: Twentieth Century (Cambridge, 1983), 242.

^[46] Вземете за пример речта на Йожеф Антал, историк и премиер-министър на Унгария, от 11 януари 1992, в която той описва пред унгарската си аудиторията липсата на оценка от страна на Запада за героичните усилия, положени от източноевропейците в негова полза: „Тази несподелена любов трябва да свърши, защото ние стояхме на постовете си, водихме битките си без да дадем нито един изстрел и спечелихме за тях третата световна война“. Тази удивително ревизионистка интерпретация на кадаровите години е представена в резюме в East European Reporter V,ii (March-April 1992): 66-68.

^[47] Виж David F. Good, The Economic Rise of the Habsburg Empire, 1750-1914 (Berkeley, Calif., 1984).