Ерик Хобсбом е най-известният историк в света. Книгата му Векът на крайностите (The Age of Extremes, 1994) бе преведена на десетки езици, от китайски до каталонски. Мемоарите му са бестселър в Делхи; в някои латиноамерикански страни – особено в Бразилия – той е културен фолк герой. Славата му е напълно заслужена. Със самоуверена лекота той борави с цели континенти от информация. Спомням си неговия университетски наставник в Кеймбридж, който, след като ми каза, че Ерик Хобсбом бил най-умният студент, на когото бил преподавал, добави: „Всъщност не може да се каже, че съм му преподавал – това беше невъзможно. Ерик знаеше вече всичко.“
Хобсбом не само знае повече от другите историци. Той пише също по-добре: няма го онова маниерно „теоретизиране“ или надут реторически нарцисизъм, характерен за някои от по-младите му британски колеги (няма ги и усърдните като мравки екипи от дипломанти – той си търси и чете всичко сам). Стилът му е чист и ясен. Подобно на Е. П. Томпсън, Реймънд Уилямс и Кристофър Хил, някогашните му съратници от Историческата група на Британската комунистическа партия[1], Хобсбом е майстор на английската проза. Той пише на понятен език за грамотни читатели.
Началните страници на автобиографията му представляват може би най-доброто, излязло някога от перото на Хобсбом[2]. Те са във всеки случай най-интензивно интимните. Родителите му евреи – бащата от лондонския Ийст Енд, майката от хабсбургска Австрия – се срещат и оженват в неутралния Цюрих по време на Първата световна война. Ерик, по-голямото от двете им деца, се ражда в Александрия през 1917 – но спомените му започват от Виена, където семейството се установява след войната. Те с мъка успяват да свържат двата края в обеднялата, осакатена постхабсбургска Австрия. През една мразовита февруарска вечер на 1929, когато Ерик е единайсетгодишен, баща му, завръщащ се „от поредното си разочароващо ходене до града, търсейки как да припечели или откъде да заеме пари“, се строполява и умира пред входната врата. По-малко от година по-късно майка му хваща белодробно заболяване; след месеци на неуспешно лечение по болници и санаториуми тя умира през юли 1931. Синът ѝ е едва на четиринайсет години.
Ерик е изпратен да живее при леля си в Берлин. Разказът му за смъртните гърчове на германската демокрация е особено завладяващ: „Ние бяхме на Титаник и всеки знаеше, че сме на път да се сблъскаме с айсберга.“ В гимназията младият еврейски сирак, оказал се в пагубния политически водовъртеж на Ваймарската република, става член на Комунистическата партия на Германия. Той изживява непосредствено самоубийствената, разколническа стратегия, наложена от Сталин на КПГ, на която е наредено да атакува социалдемократите, а не нацистите; споделя дръзките илюзии и участва в безнадеждните демонстрации на берлинските комунисти. През януари 1933, докато съпровожда сестра си от училище, той узнава от заглавията по вестникарските будки, че Хитлер е станал канцлер. Подобно на разказа за детството му във Виена, в берлинските истории на Хобсбом вълнуващи лични спомени се преплитат с размисли на историка за живота в Средна Европа между войните: „За онези, които не са преживели катастрофата на ХХ в. в Средна Европа, ще бъде трудно да разберат какво означаваше да живееш в един обречен свят, в нещо, което не можеше дори да се нарече свят, а което беше временен етап между мъртвото минало и едно все още неродено бъдеще.“ Само тези първи сто страници си струват парите за тази книга.
Хобсбом и сестра му са изпратени в Англия (те имат британски паспорти и роднини в Лондон). Само за две години извънредно надареният умствено Ерик се справя с прехода към англоезичното образование и спечелва стипендия, позволяваща му да следва история в Кингс Колидж, Кеймбридж. Оттам започва неспирният му възход в британския елит – с удивителни постижения на изпитите и с приобщаването му към Апостолите, самоизбиращото се „тайно общество“ на кеймбриджките студенти (сред чиито членове преди него са били Витгенщайн, Мур, Уайтхед, Ръсъл, Кейнс, Е. М. Форстър, както и „кеймбриджките шпиони“ Гай Бърджис и Антъни Блънт). Неговият състудент Ноел Анан описва младия Хобсбом като „необикновено зрял, брониран с партийната линия и интерпретация на текущата политика, колкото компетентен, толкова и красноречив, в състояние да изкаже мнение и по най-екзотичната тема, по която някой от състудентите му бе решил да пише“.
След войната политическите възгледи на Хобсбом забавят формалното му изкачване по стълбицата на английската академична кариера; ако не беше членството му в комунистическата партия, той вероятно още съвсем млад щеше да оглави най-престижни катедри. Но с всяка нова книга – от Примитивните бунтари до Епохата на капитала, от Индустрия и империя до Изобретяването на традицията – националната и международната му известност расте. През последните години кариерата на Хобсбом бе коронясана с всевъзможни отличия: той чете лекции по целия свят, притежава многобройни почетни степени и е Почетен кавалер на английската кралица[3].
Пътуванията му в течение на годините поставят Хобсбом в редица интригуващи ситуации: виждаме го например покатерен на каросерията на пропаганден камион на Социалистическата партия в Париж през 1936 в деня на националния празник на Франция и кулминацията на Отечествения фронт (на снимката той се разпознава изненадващо лесно, въпреки изминалите близо седем десетилетия); след избухването на Испанската гражданска война той се прехвърля за малко в Каталония. Веднъж в Хавана превежда – импровизирайки – на Че Гевара. В автобиографията си Хобсбом пише с непринуден ентусиазъм за пътувания и приятелства в Латинска Америка, Испания, Франция и – най-вече – в Италия. За разлика от повечето британски историци – и историци на Британия, каквото е първото му призвание, – той е не само многоезичен, но и инстинктивно космополитен в своите контакти. Мемоарите му са освежаващо сдържани по отношение на неговите любови и тясното му семейно обкръжение; те изобилстват вместо това с мъжете и жените, населяващи неговия публичен свят. Те са документ на един продължителен и плодотворен живот през ХХ в.
***
Но нещо липсва. Ерик Хобсбом беше не просто комунист – такива имаше доста, дори в Британия. Той остана комунист за цели шейсет години. Членството му в миниатюрната британска Комунистическа партия изтече едва след като нейната кауза бе окончателно погребана от Историята. За разлика от почти всички други интелектуалци, оказали се в плен на комунистическата магия, Хобсбом няма никакви угризения. Нещо повече: макар и да признава пълния разгром на всичко, което комунизмът символизираше, той невъзмутимо настоява, в средата на деветата си декада, че „мечтата на Октомврийската революция все още е жива някъде в мен“.
Както би могло да се очаква, упоритият му отказ да се „отметне“ от десетилетната си преданост към комунизма предизвика много публични коментари. В безброй интервюта са го питали защо, както повечето си приятели, не е напуснал партията през 1956, когато съветските танкове смазаха унгарските бунтове? Или пък през 1968, след като Червената армия нахлу в Прага? Как е възможно все още да вярва – както е загатвал неведнъж през последните години, – че цената в човешки живот и страдания по времето на Сталин щеше да бъде приемлива, ако изходът се беше оказал по-добър?
Хобсбом отговаря старателно, макар и с лека досада на всички подобни разпити, като понякога проявява известно презрително нетърпение към тази обсесия с комунистическото му минало; все пак той е правил и много други неща. Но той сам предизвиква тези въпроси. Хобсбом признава, че по-голямата част от живота му е била погълната от комунизма. Повечето от хората, за които разказва така увлекателно в автобиографията си, са били комунисти. Десетилетие след десетилетие той пише за комунистически издания и изпълнява партийни поръчения. Когато другите напускат партията, той остава. Хобсбом описва много подробно своята лоялност; но всъщност никога не я обяснява.
Привързаността му към комунизма има много малко общо с марксизма. За Хобсбом да бъдеш „историк марксист“ означава просто да притежаваш така наречения от него „исторически“ или интерпретационен подход. По време на неговата младост, движението в историческата наука, акцентиращо върху широките обяснения, икономическите причини и социалните последствия, вместо върху политическия наратив, е радикално и иконоборческо – във Франция подобни промени налага групата „Анали“ на Марк Блок. В днешния историографски пейзаж тази линия изглежда очевидна, дори консервативна. Освен това – за разлика от епигоните на Грамши в New Left Review[4] – Хобсбом притежава типично английска незаинтересованост към характерните за Континента вътрешномарксистки дебати и теория, на които отделя малко внимание в работите си.
Във версията, която Хобсбом предлага, дори самият комунизъм трудно се поддава на определение. От неговите текстове мъчно може да се разбере какво е означавало да бъдеш комунист. В Британия, както и навсякъде другаде, комунистите се занимават предимно с агитпропаганда, като продават партийните публикации, агитират за партийните кандидати на изборите, разясняват „генералната линия“ на партийни събрания и на открити дебати, организират срещи, планират демонстрации, подклаждат (или предотвратяват) стачки и т.н.: досадна, рутинна, често съсипващо скучна работа, вършена по убеждение или по задължение. Буквално във всички мемоари на комунисти или бивши комунисти, които съм чел, се отделя значително място на тези въпроси; често дори това е най-интересната част в такива книги, защото тези рутинни дейности в последна сметка съставляваха самия живот на партията.
Но Хобсбом дава ясно да се разбере, че тази практическа работа не е била по вкуса му – освен когато като гимназист, без страх от кафяворизците на СА[5], се хвърля в действително опасното начинание да агитира за обречената КПГ на изборите през март 1933. През по-нататъшния си живот обаче той се отдава изцяло на работа в „академични или интелектуални групи“. След 1956, „убеден, че тъй като партията не се самореформира, тя няма дългосрочно политическо бъдеще в страната“, Хобсбом се отдръпва окончателно от комунистическия активизъм (но не и от партията). Така че от мемоарите му не научаваме нищо за комунизма като начин на живот или дори като политика.
Впрочем тази дистанцираност от микрообществото на партията е напълно в характера му. Безпредметно би било да се спекулира върху връзката между травмите от младостта на Хобсбом и ориентацията на зрелия мъж. Но самият той признава: „Не се съмнявам ни най-малко, че и аз нося някъде в себе си емоционалните белези от онези мрачни години.“ Същевременно е очевидно, че той винаги се е държал на известна дистанция от света, предпазвайки се от трагедията, както обяснява, „с моя интелектуализъм и липсата ми на интерес към света на хората“. Туй не пречи на Ерик Хобсбом да бъде много добър компаньон и да се забавлява чудесно в компания. Но това обяснява може би неговата емоционална недостатъчност: той не се вълнува особено нито от ентусиазма на бившите си другари, нито от престъпленията им. Мнозина напуснаха партията отчаяни, защото тя означаваше толкова много за тях; Хобсбом остана в нея, защото поне в ежедневния му живот тя означаваше толкова малко за него.
В един друг ключ обаче Хобсбом пасваше в комунистическия калъп доста по-добре от мнозина от своите по-пълноценно ангажирани съвременници. В историята на модерната европейска левица се срещат безчет екзалтирани микрообщества; само в Британия например Социалистическата партия на Великобритания, Независимата лейбъристка партия, Фабианското дружество, всевъзможни социалдемократически и анархистки сдружения, да не говорим за троцкисти и съвременни староверци. Но онова, с което комунистическата партия в Британия и останалия свят се отличава, е принципът на авторитета, йерархията и привързаността към реда.
Ерик Хобсбом е определено човек на реда, „тори комунист“, по собствените му думи. Интелектуалците комунисти никога не са били „културни дисиденти“ и презрението на Хобсбом към неумереното, отвъд-всичко-преди-нас „левичарство“ има дълго ленинистко родословие. Но в този случай е налице една друга традиция. Когато презрително отхвърля тачъризма като „анархизма на долната средна класа“, той много прецизно съчетава две анатеми: старата марксистка нетърпимост към безредната, нерегулирана неумереност; и дори още по-старото презрение на английския управленски елит към необразованата, лабилна в социално, но амбициозна в икономическо отношение служебна класа от чиновници и търговци, навремето мистър Путър, а днес Есекс Ман[6]. С една дума Ерик Хобсбом е мандарин – комунистически мандарин, с цялото самочувствие и предубеждения на своята каста.
Това не е изненадващо: разказвайки за въздигането си при Апостолите през 1939, Хобсбом отбелязва, че „дори революционерите обичат да бъдат в руслото на една подходяща традиция“. Класата на британските мандарини, както в университетите, така и на държавна служба, често биваше изкушавана от СССР (макар и от разстояние): те виждаха там подобрения, планирани отгоре от онези, които знаят най-добре – една разпространена заблуда. Най-вече фабианците (Шоу, Уелс, съпрузите Уеб) разбираха комунизма в тази светлина, но те не бяха единствените. Това, струва ми се, е причината поради която не един и двама британски рецензенти на Хобсбом недоумяват, когато критиците негодуват против неговия комунизъм: не просто защото е невъзпитано да поставяш под въпрос личните възгледи на един човек; или пък защото съветският комунизъм сполетя един друг, далечен народ (и то преди доста време) и няма отражение върху местния опит или история; а защото перспективата да станеш инженер на човешките души е изкушение за елитите от всички политически разцветки.
Но Ерик Хобсбом е не просто един старши, при това много горд „член на официалния британски културен истаблишмент“ (по собствените му думи); ако беше така, той много отдавна щеше да се е отказал от привързаността си към един институционален труп. Той е и романтик. Той романтизира някогашните Робин-Худовци, прехвърляйки елегантно, макар и неправдоподобно моралния авторитет на промишления пролетариат върху хайдути и бунтари. Той романтизира Италианската комунистическа партия от времето на Палмиро Толиати – което в светлината на неотдавнашните разкрития се връзва зле с настояването на Хобсбом „да не се заблуждава дори относно хора и неща, на които е държал най-много в живота“[7].
Ерик Хобсбом все още романтизира СССР: „Каквито и да бяха слабостите му, самото му съществуване доказа, че социализмът беше повече от една мечта“ – твърдение, което би имало смисъл днес, само ако в него е вложена горчива ирония, в което се съмнявам. Той романтизира дори прехвалената „твърдост“ на комунистите, техния уж кристално бистър поглед върху политическата действителност; твърдение, което се опровергава от безкрайната поредица от катастрофални стратегически грешки, допуснати от Ленин, Сталин и всеки един от техните наследници. На моменти печалната носталгия на Хобсбом напомня странно за разположението на духа на Рубашов, главния герой от романа на Артър Кьостлер Мрак по пладне: „В един момент Историята бе поела по път, който най-сетне обещаваше достоен начин на живот за човечеството; ето че сега обаче бе настъпил краят.“
***
В Интересни времена Хобсбом разкрива определена слабост към Германската демократична република, намеквайки неведнъж за липсата на характер у онези интелектуалци, които я напуснали, омаяни от сирените на Запада: „Онези, на които жегата не им понася, се махнаха от кухнята.“ Подозирам, че той бърка сивия авторитаризъм на ГДР с онова, което си спомня за очарованието на ваймарски Берлин. А това от своя страна ни отвежда до романтичното ядро на неговия пожизнен ангажимент към комунизма: безкрайна вярност както към един уникален исторически момент – Берлин през последните месеци на Ваймарската република, – така и към будния, впечатлителен младеж, оказал се там. В този смисъл е казаното от него в едно скорошно интервю: „Аз не исках да скъсам с традицията, която беше моят живот, и с начина ми на мислене от онова време.“
В мемоарите си Хобсбом се изразява още по-определено: „Аз пристигнах в Берлин към края на лятото на 1931, когато световната икономика рухна… Това беше един исторически момент, който формира както ХХ в., така и собствения ми живот.“ Не случайно описанието на тези месеци съдържа най-интензивната, най-възбуждащата – дори в сексуален смисъл – проза, излязла някога от перото му. Той разбира се не е бил единственият проницателен наблюдател, който схваща веднага какво става. В писмо до родителите си от Кьолн, където следва по онова време, двайсет и шестгодишният Реймон Арон описва „бездната“, в която се срива Германия. Той също усеща интуитивно, че Титаник се е сблъскал с айсберга, че бъдещето на Европа зависи от политическите поуки, които ще бъдат извлечени от този решаващ момент. Онова, на което Арон става свидетел в Германия между 1931 и 1933, се превръща в главен морален и политически ориентир за целия му живот и работа.
Човек не може да не се възхити на безкомпромисното решение на Хобсбом да остане верен на своите младежки идеали, навигирайки сам в мрачната сърцевина на ХХ в. Но той плаща висока цена за своята лоялност, много по-висока отколкото проумява. „Има някои клубове – казва той, – чийто член не бих искал да бъда.“ Той има предвид разбира се отреклите се от вярата си комунисти. Само че бившите комунисти – Хорхе Семпрун, Волфганг Леонхард, Маргарете Бубер-Нойман, Клод Роа, Албер Камю, Игнацио Силоне, Манес Шпербер и Артър Кьостлер – са сред най-добрите хроникьори на онези ужасни времена. Подобно на Солженицин, Сахаров и Хавел (когото Хобсбом показателно никога не споменава), те образуват Интелектуалната република на ХХ в. Като се изключи от тази компания, Ерик Хобсбом, повече от всеки друг, сам се провинциализира.
Вредата е най-очевидна в начина му на писане. Винаги, когато Хобсбом навлезе в политически чувствителна зона, той възприема един прикрит, дървен език, напомнящ за партийния диалект. „Възможността за диктатура – пише той във Векът на крайностите – се съдържа имплицитно във всеки режим, базиращ се на една несменяема партия.“ Възможността? Имплицитно? Още Роза Люксембург би могла да му каже, че една несменяема партия е диктатура. Спирайки се на изискването на Коминтерна от 1932 германските комунисти да се борят срещу социалистите и да не обръщат внимание на нацистите, Хобсбом пише в мемоарите си: „Сега е общоприето, че това беше политика на самоубийствен идиотизъм“. Сега? Всички смятаха тази политика за престъпно глупава още навремето та до днес – тоест, всички с изключение на комунистите.
Хобсбом е достатъчно безчувствен по тези въпроси, за да може все още да цитира одобрително гнусните слова от стихотворението на Бертолт Брехт „Към родените след нас“:
Ние, които искахме да подготвим почвата за дружелюбие,
Ние самите не можехме да бъдем дружелюбни.
След това вече не сме толкова изненадани от куриозното описание, което Хобсбом дава на прословутата „тайна реч“ на Хрушчов от 1956, наричайки я „брутално безмилостното осъждане на злодеянията на Сталин“. Забележете, че осъждането на Сталин, а не злодеянията му са квалифицирани с епитетите „брутално“ и „безмилостно“. Изпаднал във възторг от комунистическия омлет, Хобсбом явно не е имал безсънни нощи заради милионите счупени яйца в безименни гробове от Вроцлав до Владивосток. Както казва той, Историята не обича да се кахъри за миналото.
В най-добрия случай той изразява съжаление за несправедливостите, извършени от комунисти срещу комунисти: Хобсбом си спомня, че процесът срещу Трайчо Костов в София през 1949 го бил „огорчил“, представяйки го като първия от „показните процеси, които опетниха последните години на Сталин“. Само че това не е вярно. В същата България е инсцениран един още по-ранен показен процес – срещу земеделския лидер Никола Петков, който е осъден и екзекутиран през септември 1947 от собствената партия на Костов. Ала Хобсбом не счита за необходимо да спомене Петков. Неговото съдебно убийство не хвърля лоша светлина върху Сталин.
Може би за Хобсбом, както сам признава с половин уста, щеше да е по-добре, ако се беше концентрирал върху XIX в. – „предвид твърдата партийна и съветска линия относно ХХ в.“[8]. Той сякаш все още пише в сянката на някакъв невидим цензор. След като описва оцеляването през 20-те години на старите връзки от хабсбургската епоха между независимите Австрия и Чехословакия, той заключава: „Границите не бяха още непроникваеми, каквито станаха след като по време на войната бе разрушен трамвайният мост в Братислава, свързващ двата бряга на Дунав“. По-младите читатели биха могли с пълно право да си помислят, че една разрушена трамвайна линия е била единствената пречка за чехите и словаците, желаещи да посетят Австрия след 1948; Хобсбом не споменава никакви други пречки.
Това не са атавистични грешки на перото, случайни пропуски. Онези британски коментатори, които ги заобикалят учтиво, прекланяйки се пред авторовите постижения, просто проявяват снизхождение към един стар приятел. Хобсбом не заслужава това. Франсоа Фюре бе казал веднъж, че напускането на Френската комунистическа партия в протест срещу съветското нахлуване в Унгария е било „най-разумното решение, което съм взимал през живота си“. Ерик Хобсбом предпочете да остане в партията и този избор се оказа препъникамък за инстинкта му на историк. Той не се свени да признае грешките си – подценяването на 60-те години, пропуска да предвиди резкия заник на еврокомунизма след средата на 70-те, дори прекомерните си надежди по адрес на СССР, който, „както знам сега, бе обречен на провал“.
Но той май не разбира защо е направил тези грешки – дори признанието, че СССР бил „обречен“ на провал е просто инверсия на предишното му мнение, че СССР бил „обречен“ на успех. И в двата случая отговорността се носи от Историята, а не от хората, така че старите комунисти могат да спят спокойно. Този ретроактивен детерминизъм не е нищо друго освен телеология плюс диалектика; а диалектиката, както обяснява един ветеран комунист на младия Хорхе Семпрун в Бухенвалд, „е изкуството и техниката винаги да се приземяваш на краката си“. Хобсбом се приземи на краката си, но от мястото, където стои, голяма част от останалия свят изглежда наопаки. Дори значението на 1989 не му е съвсем ясно. Говорейки за последствията от победата на „свободния свят“ (именно с тези алармистки кавички) над СССР, той се задоволява само с това да предупреди: „Един ден светът може би ще съжалява, че изправен пред алтернативата на Роза Люксембург социализъм или варварство, той взе решение против социализма.“
Само че Червената Роза е писала това преди близо сто години. Социализмът, за който Ерик Хобсбом мечтаеше, не съществува повече като опция, а вината за това е главно на варварската диктаторска аномалия, на която той посвети живота си. Комунизмът оскверни и плячкоса наследството на радикализма. Ако днес ние живеем в свят, в който не съществува никакъв „голям разказ“ за социален прогрес, никакъв реалистичен в политическо отношение проект за социална справедливост, това се дължи изключително на Ленин и неговите наследници, които отровиха кладенеца.
Хобсбом приключва мемоарите си с една вдъхновена кода: „Нека не се разоръжаваме, дори в неблагоприятни времена. Социалната несправедливост все още трябва да бъде заклеймявана, борбата срещу нея трябва да продължи. Светът няма да стане по-добър от само себе си.“ Хобсбом е абсолютно прав. Но за да направим добро през новия век, трябва да започнем, като кажем истината за стария. Хобсбом отказва да погледне злото в лицето и да го назове по име; в своите книги той никога не повдига въпроса за моралното и политическото наследство на Сталин. Ако сериозно желае да предаде щафетата на радикализма на бъдещите поколения, той трябва да възприеме друг подход.
Левицата твърде дълго избягваше конфронтацията с комунистическия демон на собствения му терен. Анти-антикомунизмът – стремежът да се избегне даването на муниции на екстремистите на Студената война преди 1989 и на апологетите на края-на-историята след това – парализира политическата мисъл в лейбъристките и социалдемократическите движения в продължение на десетилетия; и все още я парализира в някои кръгове. Но както напомня Артър Кьостлер в Карнеги Хол, Ню Йорк, през март 1948: „Трябва да приемем, че хората могат да бъдат прави и по погрешни мотиви… Страхът да не попаднеш в лоша компания не е израз на политическа принципност, а на липсата на самоувереност“.
Ако левицата желае да си възвърне самоувереността и да се изправи на крака, трябва да престанем да разправяме жизнеутвърждаващи истории за миналото. Хобсбом категорично отрича, но при цялото ми уважение към него, съществува „фундаментален афинитет“ между крайната левица и десница през ХХ в., очевиден за всеки, който ги е преживял. Милиони добронамерени прогресивни хора на Запад продадоха душата си на един ориенталски деспот; „най-нелепата изненада – пише Реймон Арон през 1950 – се оказа това, че европейската левица е въздигнала в бог един строител на пирамиди.“ Ценностите и институциите, които бяха най-скъпи на левицата – от равенството пред закона до правото на достъп до обществени услуги – и които сега отново са под натиск, – не дължат нищо на комунизма. Седемдесет години „реално съществуващ социализъм“ не допринесоха нищо за човешкото благосъстояние. Нищо.
Може би Хобсбом разбира това. Може би, както пише за Джеймс Клъгман, придворния историк на Британската комунистическа партия, „той знаеше каква е истината, но не смееше да я каже публично“. Евгения Гинзбург, която бе преживяла доста през ХХ в., разказва как, за да заглуши крясъците от килиите за изтезания в московския затвор „Бутирки“, непрестанно си рецитирала сама едно стихотворение на Микеланджело:
Благодат е сънят, но по-благодат е от камък да бъдеш.
В този страшен век на ужас и срам,
Тройно блажен е който ни вижда, ни чува.
Оставете ме тогава и не смущавайте покоя ми.
Ерик Хобсбом е най-надареният по природа историк на нашето време; но несмущаван в покоя си, той май проспа ужаса и срама на епохата.
Превод от английски Стоян Гяуров
Tony Judt, Reappraisals (2008).
Източник: „Императорът на сладоледа. Блог на Стоян Гяуров“ – www.icecreamst.com
[1] Влиятелна група от историци марксисти, съществувала от 1946 до 1956.
[2] Interesting Times: A Twentieth-Century Life (2002).
[3] „Орден на почетните кавалери“, учреден през 1917 и присъждан за извънредни постижения в изкуствата, литературата, науката, политиката и бизнеса; максималният брой на членовете му е ограничен до 65.
[4] Лявоинтелектуално английско списание, основано през 1960.
[5] SA, съкращение на Sturmabteilung (нем.), Щурмови отряд, полувоенна организация на НСДАП.
[6] Mr. Pooter, герой от романа на George Grossmith, The Diary of a Nobody (1888-89), символ на човек с незаслужено голямо самочувствие; Еssex Man, карикатурната английска версия на американския Yuppie.
[7] През април 1963, малко преди смъртта си, Толиати се обръща към генералния секретар на Чехословашката комунистическа партия Антонин Новотни с молба да отложи предстоящата публична „реабилитация“ на жертвите на процеса срещу Рудолф Слански от 1952. Подобна стъпка, пише той (признавайки косвено съучастието на ИКП в одобряването на показните процеси от началото на 50-те години), „ще отприщи бясна кампания срещу нас, която ще извади на повърхността всички най-идиотски и провокационни антикомунистически теми, и ще ни навреди на предстоящите избори.“ Вж. Karel Bartosek, Les Aveux des Archives: Prague-Paris-Prague, 1948-1968 (1996), 372, Appendix 28; а в по-широк контекст Elena Aga-Rossi e Victor Zaslavsky, Togliatti e Stalin: Il PCI e la politica estera staliniana negli archive di Mosca (1997), особено 263 и сл. – Бел. авт.
[8] Забележете имплицитното разделение между „съветска“ и „партийна“, сякаш комунистите в отделните страни се различаваха от онези в Москва (и следователно не носят вина за престъпленията на Москва). Хобсбом знае по-добре от всеки друг, че това са глупости. Ленин скъсва със стария Социалистически интернационал, за да централизира революционните организации и да ги превърне в единна формация по болшевишки модел, принуждавайки ги да следват инструкциите на Москва. Това е целта на прословутите „двайсет и едно условия“ за членство в Коминтерна, с които Ленин разцепва европейските социалистически партии през 1919-22; да не говорим за неписаното „двайсет и второ условие“, което според френския социалист Пол Фор позволявало на болшевиките да пренебрегват останалите двайсет и едно винаги, когато им угажда. – Бел. авт.