В личностите на двамата големи български литературни творци на сегашния момент може да се разпознае нещо повече от индивидуален темперамент. Те въплъщават два устойчиви архетипа на човешкото – и по-конкретно българското – поведение: от едната страна стои стремежът към абсолютна коректност, към избягване на всякакъв конфликт, сякаш безупречното държание може да осигури спасение и признание; от другата – почти обсесивното търсене на конфронтация über alles, съзнателно или подсъзнателно превърнато в единственото доказателство за собствената жизненост.

Това не са просто психологически особености или литературни пози. Те са социални модели, които издават дълбоките, незараснали рани в българската културна идентичност – рани, които продължават да пулсират под повърхността на модерността, бюрокрацията и вносния либерализъм.

Два архетипа – една рана

Ако ги сведем до същността им, картината става значително по-ясна. „Коректният“ тип е дете на несигурността. Той вярва, че спасението е в умереността, сдържаността и неутралността – в това да не кажеш нищо твърде остро, да не направиш нищо твърде рисковано, да бъдеш винаги „приличен“. Този стремеж към коректност не е непременно израз на страхливост; той често е интелигентно приспособяване към реалността. В култура, в която отклонението от нормата традиционно се наказва – било от властта, било от тълпата – коректността е форма на камуфлаж.

„Конфронтационният“ тип е роден от същия страх, но реагира противоположно. Той се задушава от приличието и мълчанието на околните и търси освобождение чрез разрив. Неговата логика е: ако хармонията води до разложение, тогава нека има война. За него да предизвикваш, да нарушаваш, да скандализираш е не просто метод, а морален закон.

Привидно противоположни, двата типа имат общ корен – те са реакция на една и съща културна травма: травмата на малката, зависима, вечно „втора“ страна. В единия случай отговорът е подражанието, в другия – бунтът. „Коректният“ писател се прекланя пред въображаемите стандарти на уважението, най-често идващи „отвън“. „Бунтарят“ плюе върху тях и се обявява за автентичен. Но и двамата водят диалог с един невидим Друг, който трябва или да ги приеме, или да ги отхвърли.

Културният фон: България като общество на ниско доверие

За да разберем защо тези архетипи са толкова устойчиви, трябва да излезем отвъд психологията и да погледнем към социалната среда, която ги подхранва. България, както и много други постосмански и посткомунистически общества, е култура на ниско доверие – в нея хоризонталните връзки (между граждани, колеги, равни) са слаби, а вертикалните (към властта, йерархията, патрона) са силни.

В такава среда успехът зависи не от сътрудничество, а от внимателно лавиране. Резултатът е всеобща социална тревожност: хората търсят легитимност „отгоре“ и непрекъснато се страхуват от предателство „отдолу“. „Коректният“ интелектуалец става естественият продукт на тази система – предпазлив, обигран, алергичен към конфликт. „Конфронтационният“, от своя страна, преживява същата несигурност, но я превежда в агресия: щом никой не заслужава доверие, няма да вярвам на никого и ще воювам с всички.

Културната екосистема на съвременна България ясно отразява тази двойственост. От едната страна са „уважаваните“ автори, куратори и учени, които мерят всяка дума, полират всяко изречение и се пазят от „спорни“ теми. Те говорят на езика на умереността, „европейските ценности“ и „балансираните позиции“. Работата им често е майсторска, но рядко спешна – при тях изкуството получава формата на „благо приличие“.

От другата страна стоят вечните „гневни гении“, самотните изгнаници, които виждат навсякъде лицемерие и предателство. Те са романтичните наследници на Ботевия патос и Гео-Милевия мъченически ореол – убедени, че страданието е единствената гаранция за автентичност.

Трагедията е, че и двете страни са искрени. Едните вярват, че цивилизоваността пази културата; другите – че само болката и конфликтът я съживяват. Но битката им се води в празно пространство – в общество, което не възнаграждава нито отличието, нито неподчинението. Така коректността и конфронтацията се превръщат в две лица на едно и също безсилие.

Психологическият корен: срам и страх от разголване

В сърцевината на това противопоставяне стои един единствен афект: срамът.

Българската култура е култура на срама, не на вината. Вината е нещо вътрешно – тя предполага личен морален компас. Срамът е външен – той зависи от това как те виждат другите.

„Коректният“ се страхува от излагане и грешки; затова той изгражда броня от приличие.

„Конфронтационният“ се страхува от незабелязване; той предизвиква скандали, за да бъде видим. И двамата живеят в една и съща емоционална икономика: стойността ми зависи от чуждия поглед.

Това обяснява българската обсесия с „репутацията“ и вечната тревога „какво ще кажат хората“. Обяснява и особената жестокост на публичния живот – удоволствието, с което обществото наказва падналите или различните. Всеки живее под диктата на външната оценка, а всяко чуждо поражение носи сладко облекчение.

В тази среда интелектуалецът е или тревожен дипломат, или обречен мъченик. Средният, зрял тип – човекът, който просто иска да върши работата си честно, без да угодничи и без да позира – почти не съществува. Това е невидимото мнозинство: тихите, почтени, негероични българи, които поддържат културата отвътре, без защита и без слава.

Политическото измерение: мимикрия и бунт

Тези архетипи имат своите политически двойници.

„Коректният“ манталитет съответства на мимикрията – стратегията на външното подражание на западните институции, език и поведение, без реална промяна на съдържанието. Това не е цинизъм, а инстинкт за оцеляване: след десетилетия на изолация България се стреми да бъде „добро дете“ в европейското семейство, демонстрирайки послушание. Резултатът – реформи без последици, жестове без тежест.

„Конфронтационният“ манталитет отговаря на бунта – популисткия, националистически, понякога анархистки отговор срещу лицемерието на мимикрията. Той се присмива на „брюкселския език“, презира елитите и възвеличава „народа“. Но и той е кух, защото съществува само като отрицание – няма собствена визия, само вражда.

Двете стратегии се хранят една от друга:

мимикрията ражда скука → бунтът избухва като катарзис → хаосът оправдава нова мимикрия в името на „стабилността“.

Цикълът се повтаря. Без синтез, без растеж – само махало между двата призрака на българската психика.

Патологията на малкото

Под този ритъм се крие патологията на малкостта – вътрешната убеденост, че сме твърде незначителни, твърде късни, твърде периферни, за да променим нещо съществено.

„Коректният“ интелектуалец бяга от малкостта чрез универсализация – стреми се да пише като европеец, да мисли като западняк, да бъде „нормален“.

„Бунтарят“ я преобръща в гордост – ние сме неразбраните, чистите, изключителните.

И двете са форми на отрицание. Никой не задава по-трудния въпрос: какво значи да бъдеш малък и все пак цял? Да приемеш мащаба си без срам и без истерия.

Тази невъзможност за достигане на мярка поражда и българското люшкане между високопарен универсализъм и провинциална непълноценност. Всеки опит за „европейско“ изглежда заемка, всеки опит за „автентично“ звучи селски. Все още не сме се научили да бъдем провинциални с достойнство.

Историческите ехо-структури: от подчинение към бунт и обратно

Историята само потвърждава тази закономерност. Пет века оцеляване са ни учили на покорство. Османската система възнаграждава търпението, а не дързостта. След Освобождението същото покорство се преобразява в жажда за признание – желание „да станем Европа“.

После дойде комунизмът, който отново приравни спасението с послушание. Цената бе унищожаването на доверието: никой не знаеше кой слуша и кой ще докладва. Речта стана опасна, затова хората се научиха да мълчат, да намекват, да говорят на езика на алегорията.

Демокрацията не промени това – тя просто смени формата му. Днешното колебание между коректност и конфронтация е модерната маска на древен рефлекс: покорство, избухване, изтощение. Народ, който вечно се люлее между подчинение и въстание, без да намира покой в равновесието.

Скритата национална реалност

Под всички пластове на тази психодрама стои един по-прост, но решаващ въпрос: отношението към свободата.

Истинската свобода не е нито подчинение, нито бунт. Тя е способността да стоиш сам – без потребност от одобрение или от враг. В този смисъл и двата архетипа бягат от свободата:

• „Коректният“ се крие зад правилата;
  
  
• „Бунтарят“ се скрива зад отрицанието.

И двамата зависят от външна рамка – единият от похвалата, другият от конфликта. Зрелият човек би живял без нито едното.

Тази вътрешна автономност – правото да действаш без разрешение и без аплодисменти – все още е рядка в българската култура. Институциите не я насърчават, обществото не я възнаграждава. Онези, които я притежават, обикновено потъват в забвение, докато публиката се люшка между обожествяване и подигравка. Това е може би най-българският парадокс: неспособността да се живее със сложността без тя да се превръща в истерия.

Какво ни разкриват тези две фигури

Ако се върнем към двамата литературни герои, ще видим, че те оглеждат не само себе си, а и обществото, което ги е родило.

Този, който търси коректност, го прави, защото знае, че в България всяко излагане се наказва.

Този, който търси конфронтация, го прави, защото знае, че мълчанието убива по-бързо.

И двамата са прави в своята логика. И двамата носят по една половина от истината, която културата като цяло отказва да интегрира.

В едно по-зряло общество тези две енергии биха се допълвали – строгост и риск, дисциплина и страст. В нашето те се унищожават взаимно. Умерените обезсилват смелите; смелите компрометират умерените. Резултатът е безплодно равновесие: литература като етикет, критика като вендета, обществен дебат като театър.

Третият път: ирония и отговорност

Изход може би има. Той започва с ирония – не евтината подигравка на социалните мрежи, а зрелия, дистанциран поглед, който позволява да видиш и двете страни, без да се сринеш в нито една. Иронията е форма на дистанция, а дистанцията е това, което България най-много не умее. Тук всичко е лично, племенно, окончателно. Денят, в който се научим да се смеем на себе си без омраза, ще е началото на промяната.

Второто условие е отговорността – способността да казваш истината без театралност, да спориш без изключване, да градиш без култ. Отговорността е зрелият синтез между коректност и бунт: тя съчетава дисциплина с честност.

Точно това липсва в нашия обществен живот – не повече ярост, не повече вежливост, а повече зрелост.

Финал: между страха и зрелостта

Историята на тези два архетипа е историята на една култура, все още обсебена от страха – страха да не бъдеш наказан, пренебрегнат или осмян. Всяко поколение го преиграва по свой начин: поетът, който замлъква от цензура; журналистът, който бива оплют; мислителят, когото наричат „надувка“. Страхът ражда послушание, послушанието – бунт, а бунтът – нов страх.

Но историята не е съдба. Зрялото общество се учи да живее със своите противоречия, без да ги превръща в драма. България ще започне да се променя в момента, когато престане да възприема несъгласието като предателство, а любезността – като страх. Когато осъзнае, че цивилизоваността не е маска, а навик; че конфронтацията служи на истината само когато израства от уважение, а не от омраза.

Дотогава културният ни живот ще остане сцена, населена от двама стари призрака:

Коректният, който се страхува да сбърка,

и Конфронтационният, който се страхува да изчезне.

И двамата играят една и съща древна игра – дуел между ужаса от разголването и жаждата да бъдеш видян.

Берлин, октомври 2025

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.