Философия на новата българска история:
Опит за логико-исторически анализ на българския национален проект

Златко Енев

Глава 21:
Нов патриотизъм без митове

21.1. Патриотизмът след края на мита

Демитологизацията неизбежно води до криза на този тип патриотизъм. Когато националният разказ престане да предлага героични компенсации и морална безгрешност, принадлежността вече не може да се опира на емоционална екзалтация. Това не е морален, а структурен проблем. Патриотизмът, изграден върху сакрализирано минало, не оцелява в условията на аналитична история. Той или се радикализира, или се изпразва от съдържание.

Новият въпрос е не как да се „възстанови“ патриотизмът, а дали е възможна форма на лоялност след края на мита. Отговорът не може да бъде утопичен и не предполага нов разказ, който да заеме мястото на стария. Всеки опит за такава подмяна би възпроизвел същия проблем в друга форма. Патриотизмът след мита не се основава на величие, а на приемане на факти; не на идентификация с миналото, а на съжителство с него.

Патриотизмът престава да бъде мобилизационен ресурс и се превръща в минимална форма на принадлежност. Той не изисква възхищение, нито гордост, а по-скоро готовност да се поемат последствията от общата история. Това е патриотизъм без обещание за изключителност и без претенции за морално превъзходство. Той не черпи сила от митологичното „ние“, а от трезвото признание на общата отговорност.

Патриотизмът след края на мита не предлага утеха. Той е по-скоро отказ от илюзии: отказ да се живее чрез миналото и отказ да се търси смисъл в него. В тази ограниченост се крие неговата възможност – като форма на лоялност, която не се нуждае от сакрализация, за да бъде устойчива.

21.2. Идентичност без непогрешимост

Традиционните форми на национална идентичност предполагат скрита, но устойчива презумпция за непогрешимост. Дори когато миналото е белязано от поражения или несправедливости, те обикновено се представят като наложени отвън, случайни или морално извинителни. Идентичността се изгражда така, че да не допуска собствената общност да се разпознае като активен носител на вина или отговорност. Непогрешимостта не е фактологична, а структурна: тя служи за защита на самото усещане за принадлежност.

Демитологизацията подкопава тази презумпция. Когато историческият разказ престане да филтрира неудобните факти и да ги подрежда в морално приемлив ред, идентичността губи опората си в идеята за „правото да сме такива, каквито сме“. Това често се преживява като заплаха, защото поставя под въпрос не само оценките за миналото, но и самото основание за лоялност. В подобна ситуация обществата са изкушени да се върнат към защитни стратегии: отричане, минимизиране или прехвърляне на отговорността.

Идентичност без непогрешимост означава отказ от тези стратегии. Тя не предполага гордост, а приемане; не изисква морално превъзходство, а съгласие да се живее с историческите факти такива, каквито са. Провалите в този контекст не са унижение, а част от реалното минало. Те не отменят принадлежността, но я лишават от нейната сакрална защита.

Подобна идентичност е по-слабо емоционално наситена, но по-устойчива. Тя не се нуждае от постоянно утвърждаване чрез символи и ритуали, защото не се основава на илюзията за изключителност. Тя допуска критика отвътре, без да я възприема като предателство. Подобна идентичност е съвместима с критичната историография, защото не изисква историята да бъде „поправяна“, за да остане поносима.

Това не е морално постижение, а институционално и културно усилие. Идентичността без непогрешимост не възниква спонтанно; тя се формира там, където историческият разказ е освободен от задължението да оправдава. Само при такива условия принадлежността може да престане да бъде защитна реакция и да се превърне в трезва форма на съвместност.

21.3. Лоялността като отговорност

В класическите национални разкази лоялността обикновено се разбира като защита на „своето“ – на общността, на нейните символи и на нейния образ в историята. Тази форма на лоялност е по същество апологетична: тя изисква оправдаване, омекотяване или премълчаване на неудобни факти в името на колективното самоуважение. Историята се използва не за разбиране, а за поддържане на идентичностна цялост на всяка цена.

Новият патриотизъм предполага друго разбиране. Лоялността тук не е защита, а поемане на отговорност. Тя не се проявява в отказ да се критикува „своето“, а в готовността тази критика да бъде понесена и интегрирана. Това означава ясно разграничение между солидарност и апология. Солидарността е отношение към съвременниците и институциите, с които споделяме общо пространство и правила; апологията е отношение към миналото, което настоява то да бъде защитено независимо от фактите.

Лоялността като отговорност не изисква идентификация с историческите деяния на предходните поколения. Тя не предполага колективна вина и не налага морално самообвинение. Нейният предмет е настоящето: готовността да се признае, че определени исторически процеси и решения имат последици, които продължават да оформят обществото. Лоялността не е емоционално състояние, а гражданска позиция.

В българския контекст подобно разбиране за лоялност среща сериозна съпротива, тъй като влиза в конфликт с трайно установената представа, че критиката подкопава общността. Историческата критика често се интерпретира като нелоялност, а понякога и като враждебност. Това объркване произтича от смесването на принадлежност с оправдание: общността се мисли като нещо, което трябва да бъде защитавано от истината, вместо чрез нея.

Лоялността като отговорност предлага изход от този капан. Тя позволява принадлежност без защита и солидарност без идеализация. Подобна форма на патриотизъм не мобилизира и не обединява чрез символи, но създава по-стабилна основа за съвместен живот. Тя не изисква миналото да бъде обичано, а само признато – и в това признание се състои нейната трезва, немитологична сила.

21.4. Отказ от наратива на вечната жертва

Наративът на вечната жертва е една от най-устойчивите форми на национално себеописание в общества с травматично минало. Той предлага лесна морална рамка: ако историята е низ от несправедливости, нанесени отвън, тогава отговорността за собствените действия остава второстепенна или напълно излишна. Жертвеният разказ не просто описва миналото, а структурира настоящето, като освобождава общността от необходимостта да се себеосмисля критично.

Този наратив има ясно изразена компенсаторна функция. Той трансформира пораженията и неуспехите в морален капитал и превръща историческото страдание в източник на идентичност. Поради това отказът от жертвената позиция често се преживява като загуба: не само на обяснение, но и на смисъл. Когато изчезне ролята на жертва, изчезва и моралното превъзходство, което тя имплицитно гарантира.

Новият патриотизъм изисква точно този отказ. Той не отрича факта на историческите страдания, но отказва да ги превърне в основа на принадлежността. Да се откажеш от наратива на вечната жертва означава да приемеш, че историята съдържа не само нанесени, но и причинени злини; не само понесени несправедливости, но и активни избори с разрушителни последици. Това преместване на фокуса е ключово, защото прекъсва логиката на моралната компенсация.

В българския контекст жертвеността функционира като универсално обяснение. Тя позволява едновременно чувство за историческа правота и политическа безпомощност. В тази рамка отговорността винаги е външна, а действието – излишно или предварително обречено. Историята се превръща в алиби за настоящето. Затова жертвеният наратив е толкова устойчив: той облекчава не само миналото, но и настоящите неуспехи.

Отказът от тази логика не води до самоунижение. Напротив, той отваря пространство за действие, защото премахва оправданието за пасивност. Когато общността престане да се мисли като вечна жертва, тя може да започне да се мисли като носител на избори – добри и лоши. Патриотизмът, който произтича от подобно разбиране, не черпи легитимност от страданието, а от готовността да се поеме отговорност за последиците от собствената история.

21.5. Гражданска, не етническа принадлежност

Преходът към немитологичен патриотизъм предполага ясно разграничение между принадлежност и произход. Класическите национални разкази обвързват лоялността с етническа хомогенност, обща кръв или културна „съдба“. Тази логика превръща принадлежността в наследена характеристика и я поставя извън обсега на избора. В резултат на това общността се мисли като предварително дадена, а не като политически и институционално организирана.

Гражданската принадлежност работи по обратен начин. Тя не изисква споделен произход, а участие в общи правила, институции и отговорности. Лоялността тук не е насочена към митологизирана общност, а към рамката на съвместния живот – правов ред, публични институции и процедури за решаване на конфликти. Поради това гражданската принадлежност е съвместима с критиката: тя не изисква безусловна идентификация, а спазване и защита на общите правила.

В българския контекст този преход остава непълен. Националната принадлежност често се мисли в етнически термини, което води до структурно изключване на части от населението от пълноценна символна и политическа интеграция. В този случай историята служи като инструмент за разграничение между „истински“ и „вторични“ членове на общността. Подобна рамка не само възпроизвежда вътрешни напрежения, но и подкопава самата идея за гражданска лоялност.

Гражданският патриотизъм не изисква културна унификация. Той допуска множественост на идентичности, стига те да са съвместими с общите институционални правила. Това означава отказ от представата, че историята трябва да служи като филтър за принадлежност. Миналото не е входен тест за легитимност, а обект на анализ, който засяга всички, независимо от произхода им.

Подобна форма на принадлежност е по-малко емоционално наситена, но по-стабилна. Тя не разчита на символно изключване, за да се утвърди, и не се нуждае от външен враг, за да се консолидира. Гражданската принадлежност е трезва, защото е условна: тя съществува доколкото институциите функционират и доколкото участието в тях остава възможно за всички. Новият патриотизъм не отменя националното, а го деполитизира и десакрализира, като го подчинява на принципите на общия граждански ред.

21.6. Патриотизъм без екстаз

Класическият патриотизъм разчита на екстаз: на емоционална приповдигнатост, на усещане за изключителност и на готовност за мобилизация. Той функционира най-добре в ситуации на криза, външна заплаха или символно противопоставяне. Затова този тип патриотизъм трудно съществува без врагове, без драматичен разказ и без обещание за историческа значимост. Когато тези елементи отсъстват, патриотичният жест изглежда празен или изкуствен.

Новият патриотизъм предполага съзнателен отказ от екстаза. Той не се стреми да вдъхновява, а да стабилизира. Неговата цел не е мобилизацията на общността, а поддържането на условията за нормално съвместно съществуване. Това е патриотизъм, който не изисква емоционално участие, а минимална лоялност към общите правила и институции. Той не обещава възвисяване и не търси момент на колективно сливане.

Патриотизмът без екстаз е по същество антимобилизационен. Той не изисква жертви, не апелира към исторически мисии и не се нуждае от символни жестове, за да се легитимира. Поради това често бива възприеман като „слаб“ или „безхарактерен“. Тази критика обаче издава погрешно очакване: че принадлежността трябва непременно да бъде преживявана като интензивно чувство. Новият патриотизъм отказва това условие и се задоволява с много по-скромна функция.

В българския контекст подобна форма на патриотизъм изглежда непривична, защото противоречи на дългогодишната традиция на емоционална мобилизация чрез историята. Патосът, жертвеният разказ и моралната екзалтация тук винаги са били основни инструменти за компенсиране на политическа и социална несигурност. Отказът от тях често се преживява като загуба на смисъл, а не като освобождаване от принуда.

Патриотизмът без екстаз не предлага заместващ смисъл. Той е умишлено минималистичен. Неговата сила се състои в това, че не изисква нищо повече от готовност за съвместен живот. Без екстаз, без врагове и без обещания за величие, този тип патриотизъм не решава кризи, но и не ги произвежда. В свят, наситен с идентичностни мобилизации, подобна ограниченост може да се окаже не слабост, а форма на устойчивост.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.