Рано в неделя сутринта, по държавната телевизия, брадат водещ се разплака, докато съобщаваше, че върховният лидер на Иран, аятолах Али Хаменей, е бил „мъченически убит“ на осемдесет и шест години, в първия ден от войната със САЩ и Израел. Три пъти, между риданията, той извика „Аллаху акбар“ – „Бог е велик“ – преди да прочете новината от бял лист хартия. Ръката му трепереше. Според информации САЩ са предоставили разузнавателните данни за придвижванията на Хаменей, а израелски изтребители са извършили прецизния удар. Премиерът Бенямин Нетаняху заяви, че Израел е унищожил „комплекса на тиранина Хаменей“, включващ висшите политически и военни офиси на иранските лидери. В публикация в Truth Social президентът Доналд Тръмп възвести, че „един от най-злите хора в историята е мъртъв“. Той нарече това „Справедливост“ за хората и държавите по света, станали жертви на „Хаменей и неговата банда кръвожадни ГЛАВОРЕЗИ“.

През 1987 г. имах работна закуска с Хаменей, тогавашния президент на Иран, когато той дойде да говори в ООН – единственото му пътуване до САЩ или Запада. С големи очила, дълга посивяла брада и черен тюрбан, той ми се стори тогава отдалечен от света, наивно високомерен по отношение на теократичното управление и отбранително яростен срещу Америка заради предишни намеси в Иран. В един момент член на Революционната гвардия се приближи, за да нареже месото в чинията му. Хаменей бе загубил употребата на дясната си ръка, след като малка бомба, скрита в касетофон и поставена от опозиционна група, избухнала по време на негова проповед седем години по-рано.

Хаменей е роден в Машхад – втория по големина град в Иран – като син на духовник от среден ранг със скромни средства. Още от ранна възраст е обучаван в семинарии, първо в Иран, а после в Наджаф, Ирак – център на шиитското богословие. Става последовател на аятолах Рухолах Хомейни – и противник на монархията – след завръщането си в Иран. Арестуван е шест пъти. Когато посетих музея „Ебрат“, някогашен разузнавателен затвор, управляван от тайната полиция на шаха – САВАК, обучена от САЩ – видях восъчна фигура на Хаменей в килията, където е бил държан. След революцията от 1979 г. Хомейни, първият върховен лидер, го назначава да води петъчните молитви – влиятелна позиция. След като един президент бе отстранен чрез импийчмънт, а друг убит в терористичен атентат, Хаменей е избран за президент през 1981 г. През 1989 г., две години след срещата ни, той е издигнат на най-високия пост в Ислямската република след внезапната смърт на Хомейни. В продължение на почти четири десетилетия Хаменей държи върховната власт над политиката, армията, съдебната система и икономиката. Това бе едно от най-дългите съвременни управления в света. В края на живота си обаче той бе толкова изолиран или укриван в подземия, че иранците го наричаха Муше-Али – Али Мишката.

Иран бързо задейства процедурата по наследяване. В неделя нов тричленен ръководен съвет започна работа по прехода. „Ще продължим с всички сили по пътя, начертан от имам Хомейни“, заяви президентът Масуд Пезешкиан в предварително записано обръщение по държавната телевизия. В съвета влизат Пезешкиан, председателят на съдебната власт Голам-Хосейн Мохсени-Еджеи и аятолах Алиреза Арафи – един от осемдесет и осемте членове на всенародно избраното Събрание на експертите, което има правомощия да избере следващия върховен лидер. Външният министър Абас Арагчи, който само дни по-рано бе водил непреки разговори с американски представители в Женева, заяви пред „Ал Джазира“, че нов лидер ще бъде обявен „до ден или два“.

Смъртта на Хаменей предизвика дълбока, но разделена реакция в Иран. Новини и видеа в социалните мрежи показваха иранци, които ликуват, свирят с клаксони и танцуват по улиците на Техеран и други градове, празнувайки смъртта му – действия немислими само дни по-рано, насред безмилостните репресии срещу протестиращи. Други кадри обаче показваха десетки хиляди, събрани в столицата в траур. Те удряха силно гърдите си – шиитски обичай, известен като матам или латм – за да изразят дълбока скръб и солидарност. Практиката датира от VII век, когато имам Хюсеин, внук на пророка Мохамед и син на основателя на шиитството, загива в Кербала. Удрянето по гърдите е и знак за продължаваща вяра в шиитските принципи.

Разнопосочните реакции към убийството на Хаменей отразяват основни въпроси за бъдещето на Иран. От революцията през 1979 г. насам политическите фракции спорят ожесточено – понякога и смъртоносно – дали Ислямската република е преди всичко ислямска или преди всичко република. Дали Божият закон – шериатът, въплътен в Корана – е основата на управлението, като върховният лидер има последната дума? Или човешкият закон, формулиран в иранската конституция, е основата на държавата, като избраните институции оформят политиката? Почти половин век тези въпроси противопоставят т.нар. принципалисти срещу реформатори и центристи. През 1981 г. Хомейни предупреждава враждуващите фракции да престанат да се „хапят като скорпиони“.

Иранският народ също води битка по тези въпроси. От 2009 г., а по-интензивно от 2017 г., национални протести периодично оспорват ислямското управление. Мнозина искат сериозна политическа реформа или пълен край на „велаят-е факих“ – управлението на ислямските юристи. Десетки хиляди са загинали по пътя. Режимът от години е крехък и разцепен. Покойният историк от Харвард Крейн Бринтън в класическата си „Анатомия на революцията“ пише, че последният етап на революцията е „възстановяване“, когато обществото е толкова изтощено, че търси стабилност. В тези първи дни все още не е ясно как би изглеждало подобно възстановяване – и какъв вид стабилност търсят хората.

Онова, което е останало от режима, е още по-уязвимо, след като редица висши политически и военни ръководители са били убити в първите два дни на войната. „Смъртта на Хаменей създава момент на истинска несигурност, но не означава автоматично незабавен срив на режима“, ми каза Хамидреза Азизи, ирански политолог от Германския институт за международни отношения и сигурност в Берлин. „Ислямската република отдавна предвиждаше сценарий за „деня след това“ и изгради припокриващи се институции, способни да поддържат приемственост, особено в сигурността и армията.“ „Бейт“-ът на Хаменей – термин, използван сред шиитите за обозначаване на религиозния и политически „дом“ на някой духовник – е наемал над четири хиляди души; свързаните с него институции – над четиридесет хиляди. Те са отделни от изпълнителната, законодателната и военната власт, както и от другите държавни служби.

Иранската армия – най-голямата в Близкия изток – има над шестстотин хиляди действащи военнослужещи. „Бързото активиране на преходна ръководна структура и продължаването на военните операции подсказват, че властта вече се е прехвърлила към колективни органи и силови актьори, способни да действат в кризисни условия“, казва Азизи. „В краткосрочен план това прави оцеляването на системата по-вероятно от внезапна политическа трансформация, особено докато страната е във война.“

В дългосрочен план бъдещето става по-сложно. Хаменей е функционирал като „върховен медиатор между конкуриращи се фракции“. Без такъв арбитър наследяването се превръща в преговори между елитите под натиска на войната. Един възможен сценарий е „консолидация около по-силово доминирано ръководство“. Друг е „постепенна ерозия, ако продължителният конфликт отслаби държавния контрол“ – което не означава непременно чист преход. Този процес може да не се разиграе само в Техеран. Децентрализираната мрежа от сили за сигурност „увеличава риска нестабилността да доведе до фрагментация или локализирано насилие, а не до подредена смяна на режима“.

В неделя Патрик Клоусън от Вашингтонския институт за близкоизточна политика написа, че „широк спектър влиятелни фигури скоро ще се борят за контрол, докато се опитват да избегнат военни удари. Но дори режимът да оцелее и да определи нов върховен лидер, никой няма да започне с авторитета, който Хаменей притежаваше.“ Някои от оцелелите лидери – особено в Революционната гвардия – може да смятат, че „те трябва да ръководят шоуто, а следващият върховен лидер да играе по-скромна роля“.

За целия Близък изток промените, предизвикани от тази нова война и сътресенията след атаките на „Хамас“ от 7 октомври 2023 г., подчертават провала на иранската стратегия да преобрази себе си и региона. От 1979 г. насам Ислямската република се стреми да изгради съюз, който да защитава интересите ѝ и да влияе върху други шиитски общности. „Ще изнесем нашата революция в целия свят, докато викът ‘Няма друг бог освен Аллах’ не отекне по целия свят“, обещаваше Хомейни. Графити върху бившето американско посолство, превзето десет месеца след революцията, гласяха: „С Божията воля този век ще бъде епоха на победа на потиснатите над потисниците.“

Иран несъмнено провали потиснатите в собствените си граници. Днес ежедневието е изпълнено с трудности. Когато за първи път посетих Иран през 1973 г., един долар се разменяше за седемдесет риала. В навечерието на сегашната война доларът струваше 1,3 милиона риала. Основните хранителни продукти са изключително скъпи. Водата и електричеството са оскъдни. А в регионален план т.нар. „ос на съпротивата“ – „Хизбула“ в Ливан, „Хамас“ и „Ислямски джихад“ в Газа, „Катаеб Хизбула“ в Ирак и хутите в Йемен – е сериозно отслабена, макар и далеч от елиминирана. Забележително е, че в първите дни на войната съюзниците на Техеран – създадени, финансирани и въоръжени от Ислямската република – не се намесиха в защита на своя покровител.

Преди почти петдесет години иранските революционери представиха войнствената форма на шиитския ислям като жизнеспособен инструмент за политическа опозиция и управление. Идеологията им се разпространи отвъд граници и континенти, достигайки дори други ислямски течения, включително сунити. Екстремизмът, който те насърчиха в различните му проявления, бе считан за една от водещите заплахи за сигурността в света. Съдбата на Иран – и на неговото ръководство – може отново да има глобален отзвук.

Източник

Робин Райт е сътрудничка и колумнистка на The New Yorker от 1988 г. Първият ѝ материал за Иран печели наградата National Magazine Award за най-добър репортаж. Работила е като кореспондентка за The Washington Post, CBS News, Los Angeles Times и The Sunday Times (Лондон) и е отразявала събития в над 140 държави. Била е научна сътрудничка в Brookings Institution и Carnegie Endowment for International Peace, както и в университетите Yale, Duke, Dartmouth и University of California, Santa Barbara.