Философия на новата българска история – публично представяне

Част 19: Срамът като структура: как проваленият проект продължава да управлява настоящето

ПОСТУЛАТИ

• Провалът на националния проект не произвежда вина, а срам.
  
  
• Вината пита: „Какво направихме?“ Срамът пита: „Какви сме?“
  
  
• Затова признанието е толкова трудно.
  
  
• Отговорността не е наказание, а историческа зрялост.
  
  
• България избягва отговорността, като се крие зад спора за вината.
  
  
• Непризнатият край на Фаза C продължава да управлява настоящето.
  
  
• Малцинствата не са „проблем“ – те са огледало.
  
  
• Особено турското малцинство напомня, че насилствената хомогенизация се е провалила.
  
  
• Мълчанието не е липса на памет. То е форма на памет.
  
  
• Посткомунизмът не е ново начало, а удължен живот след края на проекта.

⸻ ❦ ⸻

Защото  той не е.

Затова и всеки разговор за миналото толкова бързо се плъзга към удобното възражение: „Защо трябва ние да сме виновни? Не сме го ние правили.“

Формално това е вярно. Историческите общности не носят вина в юридическия смисъл. Вината изисква конкретен извършител, конкретно действие, конкретна санкция. Народите не стоят пред съд.

Но именно тук започва измамата.

Защото истинският проблем никога не е бил вината. Той е срамът.

Вината пита: какво направихме?
Срамът пита: какви сме?

Именно затова провалът на българската Фаза C не може да бъде спокойно признат като исторически факт. Ако ставаше дума само за грешна политика, за лошо решение или за конкретна катастрофа, това би могло да бъде архивирано. Но когато цял един национален проект завършва с насилие, международна изолация, морално компрометиране и собствено вътрешно изчерпване, признанието не засяга само събитията. То засяга самото себевъзприятие.

То пита дали разказът за нас самите е бил фалшив.

И точно затова признанието не се случва.

Вместо него се появява заместител: срамът, който не може да бъде назован.

Той не работи като осъзнато чувство, а като структура. Като рефлекс, постоянна нужда от защита. Историческата критика започва да изглежда като нападение, а не като опит за разбиране. Всяка дистанция се преживява като заплаха. Всеки въпрос – като обида.

Тук се появява понятието, което българският публичен разговор системно избягва: отговорност.

Отговорността не е вина. Тя не иска наказание. Тя не търси морално самобичуване. Тя означава нещо много по-трудно: признаване, че една общност е действала по определен начин, че тези действия са имали последици и че знанието за тях трябва да структурира бъдещето.

Без това няма преработване на миналото.

Именно липсата на такава отговорност обяснява защо Фаза C не е останала в миналото. Тя продължава да управлява настоящето.

Не като институции, а като рефлекси.

Историческата критика продължава да се възприема като заплаха. Малцинствата продължават да се мислят не като граждани, а като остатъчен проблем. Политиката продължава да се води не около доверие и процедури, а около предателство, идентичност и „национално оцеляване“.

Това не е случайно.

Проектът е приключил исторически, но никога не е бил признат като приключил. Затова неговата логика оцелява под водата.

Особено ясно това се вижда в отношението към малцинствата.

Не всички малцинства играят една и съща роля. Арменци, евреи, власи, каракачани – те не предизвикват масова историческа тревога. Ромите са обект на жесток расизъм, но по-скоро като „социален проблем“, отколкото като екзистенциална национална заплаха.

Изключението е турското малцинство.

Там реакцията е различна. Там има паника.

Причината не е просто етническа. Тя е историческа. Турското малцинство остава живото доказателство, че насилствената хомогенизация не е успяла. Че „решението“ се е провалило. Че краят на проекта не е чист, а незатворен.

Затова всяко участие на ДПС във властта активира не просто политическа критика, а почти ритуален ужас: „предателство“, „завладяване“, „турцизация“.

Това не е рационална политика.

Това е срам, който не може да понесе собственото си огледало.

Оттук идва и доминиращата форма на паметта: мълчанието.

Не забрава. Не открита лъжа. Мълчание.

Липса не на говорене изобщо, а на онова говорене, което би изисквало поемане на отговорност. Историята присъства навсякъде – в учебниците, в медиите, в ритуалите, в патриотичните речи. Но липсва точно там, където трябва да се назоват целите, средствата и жертвите на собствения проект.

Мълчанието се представя като разум.
Като умереност.
Като национален интерес.

Всъщност то е технология за управление на срама.

Затова посткомунизмът не е истински нов етап.

Той не е начало. Той е удължено следствие.

След 1989 г. политическият режим се сменя, но историческата рамка остава почти непокътната. Няма момент на признание. Няма ясно назован край. Няма общество, което да каже: това беше нашият проект, това беше неговата цена и това повече не може да бъде хоризонт.

Именно затова настоящето остава зависимо от миналото.

Не защото историята не минава.

А защото никой не поема отговорността да каже, че е свършила.

Тук стои истинската граница.

Националният проект не може повече да бъде оправдание. Не може да бъде и бъдеще. Той е исторически приключил. Всичко след това е сянка.

Да продължаваме да мислим в неговата логика означава не патриотизъм, а отказ от зрелост.

Не защото е морално грешно.

А защото е аналитично невярно.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.