Травматичните преживявания от детството са нещо като белези от рани, които – дори и ако са заздравели добре – са неотстраними и обикновено ни съпровождат до гроб. Някои от тях, ако са преживявани системно и в продължение на целия процес на израстване, формират най-дълбоките и най-непреодолими вътрешни принуди, с които след това живеем и им се подчиняваме като механични кукли.

Една от основните ми собствени принуди е компулсивната стиснатост и неспособност „да хвърлям“ остарели или непотребни неща. Не е точно патологична – къщата ми не е пълна с непотребни боклуци, но много елементи на поведението ми, като например почти неудържимата лакомия, с която се боря цял живот, със сигурност идват именно от детството, в което непрестанният рефрен се състоеше от една единствена, вечно напявана и тежка като наковалня думичка: „Няма“.

Няма това, няма онова, всъщност няма нищо. До гроб ще ме съпровожда спомена за това как веднъж отидох при баба си да ѝ поискам десет стотинки за кифла, а тя ми каза: „Ще ти дам, но да кажеш на татко си довечера да ми ги върне“. По-късно дойдоха липсите на духовна храна – няма книги, няма филми, няма музика, отново няма нищо.

Четях списание „ЛИК“ като луд, само за да се измъчвам след това от усещането, че всичко, за което пишеше в него, се намираше на хиляди километри разстояние, в някакви вълшебни страни, в които хората можеха да прочетат статия за Стравински, примерно, а след това да изслушат и самата музика, и сами да решат дали им харесва. Или да чуят за „Забриски пойнт“, а след това да отидат в най-близкото кино и да го гледат. Да намерят всяка книга, която ги интересува. Изобщо, да бъдат в състояние да се съсредоточат върху собственото си развитие, вместо върху тази непрестанна борба с недоимъка и оскъдицата. Да живеят, вместо да ровят.

Така върви и до днес. Никакви планини от материални и всякакви други придобивки не са в състояние да убедят изплашеното ми до смърт несъзнателно човече, че не живее в свят на убийствена оскъдица. Каквото и да правя, то си остава абсолютно убедено, че гладната смърт го дебне на всяка крачка – и тъпче, и хвърля вътре в себе си всичко, което му попадне – храна, информация, удоволствия, радости, скърби, изобщо всичко, което му падне под пръстчетата, с неуморимата безучастност на механичен конвейер. Живея в свят на недоимък, независимо от това, че плувам в океан от излишъци. Задушавам се от всевъзможни липси, просто защото съм неспособен да регистрирам нещо друго, освен вечната заплаха, че утре ще бъда лишен от всичко.

Съдба или избор? Кое от двете управлява животите ни, по дяволите?

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.