Най-силният български аргумент

Сред всички доказателства, привеждани в подкрепа на българския характер на Македония през XIX век, Българската екзархия заема особено място. Причината е проста. Повечето други аргументи неизбежно оставят пространство за различни тълкувания. Езикът се променя. Спомените могат да бъдат противоречиви. Дори самоопределението на отделни революционери често се превръща в предмет на безкрайни спорове. Екзархията обаче изглежда различно. Тук става дума за колективен избор, оставил след себе си конкретни документи, преброявания и административни решения.

След учредяването на Българската екзархия през 1870 г. редица епархии в Османската империя получават възможност да решат дали желаят да останат под юрисдикцията на Цариградската патриаршия или да преминат към новата българска църковна организация. В много райони на Македония резултатите са категорични. Значителна част от местното славянско население подкрепя присъединяването към Екзархията.

Оттук нататък българската аргументация изглежда почти очевидна. Ако десетки хиляди хора доброволно избират български владици, български училища и българска църковна администрация, не е ли естествено да заключим, че те са се възприемали като българи? И ако това не е форма на колективно национално самоопределяне, какво друго би могло да бъде?

Именно поради това Екзархията често се разглежда като най-солидната основа на българската позиция в спора за Македония. Тя предлага не отделни свидетелства, а масово поведение. Не разкази, записани години по-късно, а решения, взети в конкретен исторически момент от самото население.

Парадоксално, тъкмо около този на пръв поглед най-солиден аргумент се водят едни от най-оживените спорове. Критиците на българската теза не оспорват самите екзархийски допитвания. Спорът е за тяхното значение.

Според много македонски и западни изследователи връзката между Екзархията и националната идентичност съвсем не е толкова пряка, колкото изглежда на пръв поглед. Един църковен избор, твърдят те, не е задължително национален избор. Хората може да са гласували срещу властта на Патриаршията, а не за България. Възможно е да са защитавали местния си език, без да мислят в категориите на модерната нация. Възможно е религиозните и образователните съображения да са били по-важни от етническите.

Така зад привидно простия въпрос се оказва скрит друг, много по-интересен. Какво всъщност доказва един вот за Българската екзархия през 70-те години на XIX век? Доказва ли етническа принадлежност? Езикова общност? Политическа ориентация? Или нещо различно от всички тях?

Отговорът далеч не е толкова очевиден, колкото обикновено се представя. Именно затова спорът около Екзархията продължава вече повече от век.

Възражението: защо Екзархията може да не е национален плебисцит

За българския читател аргументът изглежда толкова очевиден, че често дори не се възприема като аргумент, а като установен факт. Ако огромни мнозинства от населението в редица македонски епархии избират Българската екзархия, какво друго би могло да означава това освен българско национално самосъзнание?

Именно тук обаче започва критиката.

През последните десетилетия както в македонската, така и в значителна част от западната историография се утвърждава тезата, че подобно заключение е твърде прибързано. Според нея екзархийските допитвания са безспорен исторически факт, но тяхното значение далеч не е толкова еднозначно.

Първото възражение е свързано с характера на самия избор. Населението не е било питано дали се смята за българско, гръцко или някакво друго. Въпросът е бил църковен: дали съответната епархия да остане под властта на Цариградската патриаршия или да премине към Българската екзархия. Да се превърне този избор автоматично в национален референдум означава според критиците да се пренесат представите на XX и XXI век в една епоха, когато религиозната принадлежност все още играе много по-голяма роля от националната.

Второто възражение е, че голяма част от населението може да е възприемало конфликта преди всичко като борба срещу господството на гръцкото духовенство. През десетилетията преди създаването на Екзархията недоволството от Патриаршията се натрупва по множество причини – езикови, финансови, образователни и административни. В този смисъл гласът за Екзархията може да се разглежда не толкова като вот за определена национална идентичност, колкото като вот срещу една съществуваща църковна власт.

Третото възражение засяга самата природа на националната идентичност през XIX век. Днес сме свикнали да мислим националността като ясно и недвусмислено самоопределение. Историците обаче все по-често подчертават, че в много райони на Балканите тогавашните идентичности са били значително по-пластични и по-малко категорични. Хората са можели едновременно да принадлежат към местна общност, към религиозна общност и към по-широка езикова група, без непременно да формулират това като модерна национална принадлежност.

Ако приемем тези възражения, картината започва да изглежда по-сложна. Екзархията вече не изглежда като окончателно доказателство, а като исторически факт, чието значение тепърва трябва да бъде изяснено.

Тук обаче възниква нов проблем. Ако вотът за Екзархията не може автоматично да бъде преведен като българско национално самоопределяне, какво тогава всъщност е измервал? Какво точно са избирали хората, когато са избирали Българската екзархия?

Именно този въпрос ни отвежда към същността на спора.

Какво всъщност е било поставено на избор?

За да преценим силата на тези възражения, трябва първо да си изясним един по-фундаментален въпрос. Какво всъщност е представлявала Българската екзархия в условията на Османската империя?

Съвременният читател лесно може да остане с впечатлението, че става дума единствено за църковна организация. Ако това беше така, спорът вероятно щеше да приключи още тук. Изборът между две църковни институции би бил преди всичко религиозен въпрос и трудно би могъл да служи като доказателство за национална принадлежност.

Проблемът е, че през XIX век ролята на църквата е значително по-широка от днешната. В рамките на Османската империя църковните общности изпълняват функции, които в модерните държави обикновено се свързват с образованието, културния живот и дори с определени форми на обществено самоуправление. Църквата не е само място за богослужение. Тя е и институцията, чрез която се организират училища, подготвят се учители, разпространяват се книги и се формират местни елити.

Тъкмо поради това конфликтът между Патриаршията и Екзархията никога не се свежда единствено до богословски различия. Спорът е и за езика на богослужението, за езика в училището, за контрола върху местните общности и за това кой ще определя културното развитие на следващото поколение.

От тази гледна точка критиците на българската теза са напълно прави за едно: екзархийските допитвания не могат механично да бъдат превърнати в модерен национален референдум. Никой не е раздавал бюлетини с въпрос „Българин ли сте?“. Подобен въпрос би изглеждал странно дори за мнозина участници в самите събития.

Но също толкова трудно е да приемем и противоположната теза – че изборът е бил чисто църковен и няма почти никакво отношение към националната принадлежност. Защото населението не избира между две еднакви институции, различаващи се единствено по догматични въпроси. То избира между две различни културни и образователни мрежи, между два различни центъра на влияние и между две различни представи за това към коя по-широка общност принадлежи.

Така спорът постепенно се измества. Вече не става дума за това дали екзархийският вот е бил църковен или национален. По-важният въпрос е в каква степен тези две неща изобщо могат да бъдат разделени в условията на Османската империя. И колкото по-внимателно разглеждаме епохата, толкова по-трудно става да дадем еднозначен отговор.

Може ли такъв избор да бъде национално неутрален?

Дотук видяхме защо екзархийските допитвания не могат автоматично да бъдат превърнати в национален референдум в съвременния смисъл на думата. Но ако приемем тази уговорка, възниква друг въпрос, който рядко се обсъжда със същата сериозност.

Може ли един подобен избор да бъде напълно национално неутрален?

Нека за момент приемем най-силната версия на критиката. Да предположим, че голяма част от участниците в екзархийското движение не са мислили за себе си в категориите на модерната национална идентичност. Да предположим също, че за мнозина водещи са били практични съображения – езикът на богослужението, местният контрол върху училищата или недоволството от властта на Патриаршията.

Дори тогава остава един неудобен факт. Всички тези мотиви насочват населението в една и съща посока. Хората не създават отделна македонска църква. Не изграждат самостоятелна институционална мрежа. Не търсят компромисна форма между различни идентичности. В огромната си част те избират именно Българската екзархия.

Това не е дребна подробност. Всъщност именно тук се намира сърцевината на проблема.

Защото ако един човек избира българско училище, български учебници, български духовници и българска църковна администрация, трудно е да твърдим, че този избор няма никакво отношение към въпроса за принадлежността. Възможно е той да не е разбирал националността по начина, по който я разбираме днес. Възможно е дори самата дума „нация“ да е имала твърде ограничено значение в неговия свят. Но това не променя факта, че изборът му се вписва в определена културна и обществена посока.

Тъкмо тук спорът между двете интерпретации става най-остър. Едната вижда в екзархийските допитвания пряко доказателство за вече оформено българско национално съзнание. Другата настоява, че подобно заключение е анахронично и пренася по-късни представи върху една по-различна историческа реалност.

Възможно е обаче и двете позиции да опростяват картината. Защото между напълно оформената модерна нация и пълната липса на национално съзнание съществува огромно пространство. Именно там се развиват повечето национални движения през XIX век. Именно там вероятно трябва да търсим и смисъла на екзархийските плебисцити.

Тогава въпросът престава да бъде дали населението на Македония вече е притежавало завършена национална идентичност в съвременния смисъл на думата. По-интересният въпрос е дали чрез Екзархията не наблюдаваме самия процес на нейното формиране.

Национален плебисцит преди появата на нацията?

Може би най-голямата слабост на спора около Екзархията е, че и двете страни често изхождат от едно и също мълчаливо предположение. И едните, и другите разглеждат националната идентичност като нещо завършено и ясно определено. Разликата е само в това дали смятат, че такава идентичност вече е съществувала в Македония през 70-те години на XIX век.

Но какво става, ако самият въпрос е поставен погрешно?

Историците отдавна знаят, че модерните национални идентичности не се появяват изведнъж. Те не възникват в един конкретен ден, след което населението магически започва да мисли за себе си по нов начин. Обикновено процесът е бавен, неравномерен и изпълнен с противоречия. Новите представи за принадлежност постепенно проникват чрез училището, печата, църквата, местните елити и политическите движения. В продължение на десетилетия старите и новите идентичности съществуват едновременно.

Ако погледнем екзархийските допитвания от тази перспектива, те започват да изглеждат по различен начин. Вместо да питаме дали населението вече е било българско или все още не е било българско, можем да зададем друг въпрос. Не наблюдаваме ли тук самия процес, чрез който една национална общност се оформя и започва да придобива институционални очертания?

Подобен подход не превръща Екзархията в окончателно доказателство за всичко, което българската историография е твърдяла през последните сто и петдесет години. Но не я превръща и в маловажен църковен епизод без по-широко значение. Напротив. Той насочва вниманието към нейното действително историческо място.

Защото дори да приемем, че мнозина участници в тези събития все още не са мислили в напълно оформени национални категории, те вече са участвали в изграждането на институции, които работят именно в тази посока. Изборът на Екзархията не просто отразява определени обществени настроения. Той съдейства за тяхното укрепване и разпространение. След него идват училищата, учителите, учебниците, местните общности и цялата мрежа от връзки, чрез която националната идея постепенно се превръща в ежедневна реалност.

Може би именно тук се крие истинското значение на екзархийските плебисцити. Те не са снимка на вече завършена нация. По-скоро представляват един от редките моменти, в които можем да наблюдаваме процеса на национално формиране в действие. Не неговия край, а неговото ускоряване.

Погледната по този начин, Екзархията престава да бъде просто аргумент в един съвременен политически спор. Тя се превръща в прозорец към много по-големия въпрос как всъщност възникват нациите и как хората постепенно започват да си представят себе си като част от една по-широка общност.

Защо спорът не умира

На пръв поглед е трудно да се разбере защо спорът около една църковна институция продължава да предизвиква толкова силни емоции повече от век след самите събития. Ако ставаше дума единствено за историята на православната църква в Османската империя, въпросът отдавна щеше да бъде оставен на специалистите.

Случаят с Екзархията е различен. Причината е, че зад привидно църковния спор стои един много по-голям въпрос: как можем да разберем какво са мислили и чувствали хората в епоха, когато модерните национални идентичности все още се формират?

За българската страна Екзархията остава толкова важна именно защото представлява едно от малкото свидетелства, основани не на отделни личности, а на масово участие. Тя изглежда като рядък момент, в който значителна част от населението на Македония прави избор, оставил след себе си конкретни и проверими следи.

За нейните критици опасността е друга. Ако екзархийските допитвания бъдат възприети като пряк и недвусмислен национален плебисцит, тогава голяма част от по-късните интерпретации на македонската история се оказват поставени под сериозно напрежение. Затова спорът не е за фактите. Фактите са известни отдавна. Спорът е за тяхното значение.

Вероятно именно тук се намира и най-разумният извод. Екзархията не може да ни даде окончателен и безспорен отговор на всички въпроси за националната идентичност в Македония през XIX век. Историята рядко предлага подобни удобни решения. Но също така е трудно да бъде сведена до второстепенен църковен епизод без по-широки последици.

Между тези две крайности се разкрива по-интересна картина. Екзархийските плебисцити ни показват общество в движение – общество, в което старите религиозни и местни лоялности постепенно се преплитат с нови представи за народ, език и принадлежност. Именно затова те продължават да привличат вниманието на историци и публицисти. Не защото решават спора, а защото ни позволяват да наблюдаваме самия процес, от който спорът произлиза.

Може би това е и най-точният отговор на въпроса, поставен в заглавието. Българската екзархия е едновременно национално пробуждане и нещо, което наподобява национален плебисцит. Не в съвременния смисъл на думата и не в завършената форма, която по-късните поколения често си представят. Но достатъчно близо до нея, за да остане един от най-важните и най-трудните за тълкуване епизоди в историята на Македония през XIX век.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.