Призрак броди над Русия – призракът на наследяването. Руският президент Владимир Путин, който е на 73 години, изгради могъщ персоналистки режим, но този режим няма никакъв реален план за онова, което ще дойде след него. Рано или късно Путин ще напусне поста си – поради смърт, болест или, противно на всичко, което наблюдаваме досега, по собствено решение. Но какво ще се случи тогава, не е ясно. Възможно е да последва прибързано предаване на властта, хаотична борба между елити, които дълго време са били държани далеч от най-високите политически постове, или продължаващ упадък под властта на геронтокрацията, която в момента управлява страната редом с руския диктатор.

Следователно въпросът за наследяването на режима в Русия далеч не се свежда само до самия Путин. Става дума и за неизбежното оттегляне на цяло поколение елити, които обкръжават руския автократ и все още се държат за повечето от най-високите постове в държавата. Много от хората, които са достатъчно близо до властта, за да влияят върху избора на следващия лидер, са на възрастта на Путин. Тяхното собствено оттегляне от политическата сцена е от решаващо значение, защото те контролират в непропорционално голяма степен институциите, които определят кой ще има значение, когато наследяването най-сетне настъпи.

Тясно сплотената мрежа около Путин му помогна да консолидира властта си и да поддържа стабилността на режима. Но системата, която задържа тези надеждни съюзници на постовете им, същевременно изключи следващите поколения от висшата политика и не им позволи да спечелят доверието на другите носители на власт и да придобият управленските умения, от които ще се нуждаят, за да управляват ефективно в бъдеще. Като възпрепятства естествената смяна на поколенията, системата на Путин създаде такова задръстване, че много по-млади поколения – включително роднини на сегашните елити от най-близкото му обкръжение – могат да прескочат чиновниците, които днес са на 50 или 60 години и се виждат като естествени наследници на автократа. Докато най-висшите руски елити остаряват заедно с Путин, няма никаква гаранция, че ще бъдат способни да управляват процеса на наследяване или да предотвратят превръщането на дълго сдържаните амбиции на по-младите им колеги във вътрешен конфликт.

Процесът на наследяване в Русия ще премине през формално демократичната конституционна архитектура на страната, която изисква провеждането на избори в срок от три месеца след освобождаването на президентския пост. Конституцията обаче не определя кой може да се постави в позиция да спечели тези избори, нито кой в крайна сметка ще стане следващият лидер на Русия. Вместо това, както при политическия преход в Съветския съюз след смъртта на Йосиф Сталин, решенията и договорките на малък кръг вътрешни хора ще определят кой ще поеме властта.

Особеното днес е, че мнозина от влиятелните посредници и претендентите за върховната власт са значително по-възрастни, отколкото са били кандидатите за наследници на Сталин, което означава, че може да не разполагат с необходимата енергия или яснота на ума, за да управляват едно оспорвано наследяване. Ако застаряващите съюзници на Путин все още са на местата си, когато той напусне президентския пост, те ще са пропуснали възможността да подготвят ново поколение елити и да осигурят мирен преход, също както Путин пропусна възможността да подготви собствен наследник.

Рецепта за наследяване

Путин последователно отказва да посочи наследник или да институционализира ясен процес за избора му. „Единна Русия“, формално управляващата партия в страната, никога не е била създавана с цел да определя наследник; предназначението ѝ беше по-скоро да гарантира, че изборите произвеждат надеждно прорежимни фигури, които да заемат местата в институции като парламента. Освен това руската конституция не предвижда пост на вицепрезидент, с което отпада необходимостта лидерът предварително да посочи избран наследник.

Според конституцията, ако президентският пост се оваканти, министър-председателят става изпълняващ длъжността президент до провеждането на избори. Путин обаче внимателно избираше министър-председатели, които нямат собствена силна властова база и не могат да го засенчат. Това означава също, че те не са очевидни наследници. Сегашният министър-председател Михаил Мишустин например няма собствена мрежа от лоялни поддръжници, което означава, че ако стане изпълняващ длъжността президент, трудно би превърнал тази позиция в победа на президентски избори.

Единственият експеримент на Путин с евентуално наследяване, когато подкрепи Дмитрий Медведев за президент, също завърши с утвърждаване на безспорната власт на самия Путин. През 2008 г., след като достигна конституционното ограничение от два последователни президентски мандата, Путин подкрепи кандидатурата на Медведев за президент, докато самият той пое поста министър-председател. Това би могло да бъде генерална репетиция за по-трайно предаване на властта. По време на мандата на Медведев обаче Путин запази значителна власт, а през 2011 г., още преди края на четиригодишния мандат на Медведев, обяви завръщането си на най-високия пост. В Русия този ход стана известен като „рокада“ – по аналогия с шахматния ход, при който царят и топът сменят местата си – а оттогава Кремъл постепенно изтласква Медведев встрани.

Стремежът на Путин на всяка цена да избягва ясни планове за наследяването на властта съвсем не е нещо неизбежно. Много други персоналистки постсъветски държави създадоха институционални механизми за избор на нови управници или ясно показаха от кого се очаква да поеме властта след оттеглянето на сегашния лидер. В Азербайджан например бившият президент Хейдар Алиев избра система на фактически наследствено предаване на властта: през 2003 г. го наследи синът му Илхам Алиев, а оттогава Илхам постави съпругата си Мехрибан на важни постове (включително като първи вицепрезидент, което я прави непосредствен наследник на президентския пост) и подготви трите им деца като потенциални наследници на върховната власт, като премахна възрастовото изискване за президентския пост и им осигури видими обществени роли в политиката, благотворителността и културата. В Казахстан през 2019 г. бившият президент Нурсултан Назарбаев организира контролиран преход, като предаде президентския пост на председателя на Сената, но запази председателството на Съвета за сигурност на страната.

Путин обаче не даде подобни сигнали. Вместо това той предпочете да остане на върха възможно най-дълго, заобиколен от застаряващи съюзници, които също са здраво окопани на постовете си. Сред седемдесетгодишните представители на елита от поколението на Путин са ръководителите на службата за сигурност (Александър Бортников, 74 г.); външното разузнаване (Сергей Наришкин, 71 г.); Следствения комитет (Александър Бастрикин, 72 г.); Националната гвардия (Виктор Золотов, 72 г.); Съвета за сигурност (Сергей Шойгу, 71 г.); и Генералния щаб на въоръжените сили (Валерий Герасимов, 70 г.). Други съветници и приближени бизнесмени от обкръжението му са на сходна възраст.

Путин постъпи така, защото разчита на тези близки лични връзки, за да запази контрола си върху политическата система. Той се доверява на съюзниците си да решават проблемите по познати за него начини, включително чрез груба сила за отстраняване на всеки, който би могъл да оспори властта му. Когато през 2023 г. ръководителят на наемническата армия Евгений Пригожин се разбунтува срещу Путин, The Wall Street Journal съобщи, че тогавашният секретар на Съвета за сигурност Николай Патрушев, на 75 години, е организирал самолетната катастрофа, при която загина бунтовническият лидер. Путин защити и най-близките си съюзници, без да разпростира подобна закрила върху по-младите им подчинени. Дори когато проведе чистка заради корупцията в руското Министерство на отбраната, засегнала и голяма част от личната мрежа на Шойгу, Путин премести самия Шойгу на влиятелен пост в Съвета за сигурност, вместо да го лиши от власт.

Сталинският селекторат

Това не е първият път, когато Русия се изправя пред криза на наследяването. През 50-те години Съветският съюз изпадна в затруднение, след като Сталин умря, без да е оставил ясен лидер, който да го замени. Макар днешна Русия да е много далеч от всепроникващата съветска партийна държава от сталинската епоха, в предстоящото могат да се открият важни отзвуци от онова време. Както тогава, така и сега централна роля вероятно ще играе „селекторатът“ на режима, тоест тесният вътрешен кръг от хора, заемащи ключови държавни постове, които могат както да се борят за властта, така и да влияят върху избора на следващия лидер.

Динамиката, по която тези елити се издигат, координират действията си и се борят помежду си, остава от решаващо значение и за днешния въпрос за наследяването. И въпреки наличието на формално конституционен път за непосредствено временно наследяване на властта, тези правила определят само процедурата на прехода; те не решават кой ще поеме властта. От значение са хората, които съставляват селектората.

Когато Сталин умира през 1953 г., Георгий Маленков, председател на Съвета на министрите (пост, приблизително съответстващ на днешния министър-председател), е формално определеният наследник. Маленков обаче разполага със слаба властова база. Периодът му като безспорен господар на Съветския съюз е кратък и скоро той фактически образува триумвират с шефа на тайните служби и министър на вътрешните работи Лаврентий Берия и външния министър Вячеслав Молотов. Други три важни фигури – Никита Хрушчов, секретар на Комунистическата партия; Климент Ворошилов, председател на Президиума (съветския еквивалент на държавен глава); и Георгий Жуков, заместник-министър на отбраната и герой от войната – влизат в селектората, защото контролът им върху ключови институции прави невъзможно да бъдат пренебрегнати. Вътрешните борби са ожесточени. Само четири месеца по-късно останалите членове на селектората, обезпокоени, че Берия представлява заплаха, го арестуват по време на заседание, а впоследствие го екзекутират.

Хрушчов постепенно натрупва власт чрез контрола си върху партийния кадрови апарат, който му позволява да запълва партийните органи със свои лоялни хора, а в крайна сметка да определя политическия дневен ред и да надделее над съперниците си в огромния бюрократичен партиен апарат на Съветския съюз. Но тъй като консолидирането на властта изисква време, в продължение на години Хрушчов е принуден да я споделя с Молотов, Маленков и други. Едва през 1957 г. той успява да използва контрола си върху подчинените комитети и съветски органи, за да овладее напълно властта и да поеме ръководството на Съветския съюз. Победата на Хрушчов утвърждава превъзходството на партийното ръководство над останалите фигури в държавата, укрепва собствената му власт и му осигурява контрол над режима.

След смъртта на Сталин следователно се разгръща продължила години борба за власт между фигури, заемащи висши постове. Те притежават неформална власт благодарение на мрежите си в рамките на сталинския режим и близостта си до самия Сталин, а същевременно разполагат и с формална власт и правомощия заради позициите си начело на институции, на които конституцията отрежда особено място. Макар през несигурните години на наследяването мнозина да искат да се издигнат, само част от висшите политически елити имат необходимите неформални връзки и формални правомощия, за да бъдат част от селектората.

Задържано развитие

В борбата за власт след Сталин формалният конституционен ред в Русия очертава рамките, в които се разиграва неформалната политика на властта. По всяка вероятност същото ще се случи и при наследяването на Путин. А в периода между оттеглянето на Путин от политическата сцена и последващите формални избори, които ще увенчаят новия върховен ръководител, ключова роля вероятно ще играят фигури, подобни на онези, които се борят за власт след смъртта на Сталин. Това ще бъдат хората, които притежават едновременно институционални правомощия и силни лични мрежи, а не само едното или другото.

Списъкът на политическите фигури, които разполагат едновременно с достатъчно власт и правомощия, за да бъдат част от селектората след Путин, е кратък. В него влизат председателите на долната и горната камара на парламента; министър-председателят; ръководителят на президентската администрация, който е приблизителният еквивалент на началник на кабинета на Путин; секретарите на Държавния съвет и Съвета за сигурност; ръководителят на службата за сигурност, известна като ФСБ; министърът на отбраната; и, макар и с по-малка вероятност, други фигури, сред които министърът на финансите и председателят на Конституционния съд.

Преговорите за намиране на наследник на Путин ще се определят от това кои конкретни хора заемат тези ключови институционални постове в момента, когато въпросът за наследяването стане непосредствен. Трудно е да се предвиди кой точно ще се включи в борбата и кой ще остане встрани, докато Путин не напусне поста си, но кадровите решения, взети много по-рано, ще определят кой изобщо ще има възможност да претендира за властта. Тъй като възрастните съюзници на Путин все още заемат тези постове, те още сега оформят бъдещия процес на наследяване, като не оставят място за потенциалните претенденти, а е възможно самите те все още да бъдат на власт, когато настъпи преходът.

Въпреки това сравнително младите, които са мотивирани повече от перспективата да станат следващият лидер, отколкото просто да запазят сегашните си привилегии, ще имат предимство. Според слух, който в момента циркулира сред руските журналисти, 53-годишният секретар на Държавния съвет и бивш телохранител на Путин Алексей Дюмин може да бъде потенциален наследник. Такъв би могъл да бъде и 62-годишният председател на парламента Вячеслав Володин, както и 60-годишният Мишустин. Същото се отнася и за 64-годишния първи заместник-ръководител на президентската администрация Сергей Кириенко, който е един от съветниците на Путин по вътрешната политика и за когото се смята, че разполага с широка лична мрежа.

След тях обаче възрастта на селектората рязко се покачва. Продължителният застой по върховете на режима на Путин изкриви естествените модели на израстване по по-ниските му стъпала. Без възможност да напредне, цяло поколение потенциални лидери, днес на 50 и 60 години, беше натикано в заместнически длъжности, изтласкано към по-маловажни губернаторски постове или блокирано в министерства, далеч от центровете на властта. Подобен модел съществува и в руската армия: служителите от Генералния щаб, които ръководят военните действия, са възрастни и защитени от пенсиониране, докато много от командирите непосредствено на бойното поле са значително по-млади.

Забавянето на естественото израстване е толкова силно, че децата на застаряващите руски елити вече се появяват под тях на собствени бюрократични постове, прескачайки цяло междинно поколение. Синът на президентския съветник Николай Патрушев, синът на милиардера банкер Юрий Ковалчук и по-млад братовчед на Путин например вече станаха министри или заместник-ръководители, изстрелвайки се на влиятелни позиции без особена предварителна подготовка. Това поражда напрежение сред представителите на руската политическа класа и може да засили вътрешното недоволство, тъй като утвърдени чиновници биват прескачани при повишенията. С всяка година, през която Путин запазва тясната геронтокрация начело на най-могъщите институции в Русия, вероятността от конфликт между поколенията нараства.

Младите и нетърпеливите

Начинът, по който една държава позволява на изгряващите поколения да се изкачват по политическата стълбица, е от решаващо значение за стабилността на режима. Постепенната смяна на хората по най-високите постове дава на най-амбициозните представители на изгряващия елит основание да инвестират в режима, да създават приятелства и съюзи с дългогодишните хора от системата и да печелят доверие в кръга на онези, които влияят върху вземането на решения. Но ако по-младите чиновници постоянно бъдат държани встрани, системата може да стане неустойчива. Старата гвардия ще става все по-грохнала, което по един или друг начин ще доведе до внезапното освобождаване на множество постове.

Когато настъпят подобни непланирани и сравнително резки смени, те ще изведат нагоре хора, които никога не са взаимодействали със съществуващите носители на властта, не са изградили взаимно доверие с тях и имат слаб контрол върху институциите, които би трябвало да ръководят. Дълго задържани на по-ниски позиции подчинени, без управленски опит, внезапно ще бъдат хвърлени в тези роли – или неочакваното овакантяване на даден пост ще предизвика борба между недоволни хора от системата, всеки от които ще се опитва да избута останалите от пътя си. Това е рецепта за потенциален хаос и може да доведе до опасни грешки в деликатния процес на координиране на прехода във властта.

С други думи, колкото по-дълго геронтократичният руски елит остава начело на институциите, които притежават политическа легитимност, централно място в конституционната система и достъп до ресурси и лоялни кадри, толкова по-малко вероятен става организираният преход към следващия президент. Онези, които смятат, че заемат най-добра изходна позиция, за да управляват бъдещето след Путин, ще бъдат притискани от други, чакали прекалено дълго встрани, без обаче никога да са придобили истинските умения за управление на държава.

Дори Путин да остане в добро здраве, всяко потенциално освобождаване на пост в най-близкото му обкръжение ще се превръща в обект на съперничество между множество хора, борещи се за едно-единствено желано място в бъдещия селекторат. При поколение, деформирано от разочарование и фрустрация, натискът да бъде използвана всяка открила се възможност непрекъснато нараства. Вместо яснота и стабилност бъдещето на руската политика ще носи последиците от режима, който Путин изгради така, сякаш е обречен никога да не умре.

Източник

Джулиан Уолър е изследовател в програмата за изследване на Русия към Center for Naval Analyses (CNA) и преподавател по политология в Университета „Джордж Вашингтон“.