Интервюто се води от Джонатан Шейнин

Световното първенство през 2026 г. беше най-мащабното досега – 48 отбора изиграха 104 мача в три държави. То беше и едно от най-вълнуващите, най-противоречивите и най-политизираните издания на най-големия футболен празник в света. Проведе се под сянката на две залязващи хегемонии и под знака на корупцията, олицетворявана от техните президенти – Джани Инфантино и Доналд Тръмп. Носителят на първата Награда за мир на ФИФА стана и първият държавен лидер в историята, домакинствал турнира, докато бомбардира една от участващите в него държави – а вероятно и първият, който успя да навреди на собствения си отбор, уреждайки съмнително помилване за нападател, получил червен картон.

През четвъртвековния период, изминал от зимните олимпийски игри в Съединените щати през 2002 г. – само няколко месеца след атентатите на „Ал Кайда“ срещу Ню Йорк и Вашингтон – представата на света за Америка неумолимо помръкваше. За онези американци, които осъзнават какво означава за репутацията на страната им подкрепата за геноцид, започването на незаконна агресивна война и убийствата на невъоръжени цивилни от паравоенни части на ICE на собствена територия, това световно първенство може да се окаже повратен момент. За пръв път Съединените щати застанаха в центъра на глобално спортно събитие в ролята на авторитарен насилник – много по-близо до предишните домакини Катар и Русия, отколкото до своите съорганизатори Канада и Мексико.

За да направим равносметка на първенството в навечерието на финала, естествено се обърнахме към Дейвид Голдблат, който наскоро води първия семинар на Equator – четириседмичен онлайн курс, посветен на политиката на съвременния футбол.

Голдблат е Лионел Меси сред футболните историци: ако не най-великият за всички времена, то със сигурност най-великият от онези, които все още са на терена. (И подобно на дребния аржентински гений, той сякаш изобщо не се влияе от възрастта, създавайки едни от най-силните си книги двайсет години след публикуването на фундаменталната си световна история на футбола The Ball Is Round.)

В този разговор, адаптиран по онлайн събитие на Джонатан Шейнин от Equator, Голдблат разглежда многобройните престъпления на ФИФА срещу играта – от „паузите за хидратация“ до шоуто на полувремето – наред с многото радости, които донесе тазгодишното първенство. И стига до извода, че в крайна сметка дори най-лошите бюрократи и тирани на света не са в състояние да потиснат непредсказуемия гений на футбола.

Джонатан Шейнин: Как ще бъде запомнено това световно първенство?

Дейвид Голдблат: Мисля, че всъщност видяхме три различни световни първенства: едно в Канада, едно в Мексико и едно в Съединените щати. И всяко от тях ще бъде запомнено по различен начин.

Канадската част от първенството беше най-незабележима. Но за първи път страната стигна толкова далеч в турнира – и то с отбор, който представяше предимно афро-карибска Канада, докато традиционният спортен образ на страната винаги е бил на едри бели мъже, играещи хокей на лед. Това беше изключителен момент, особено за държава, в която почти 30 процента от населението е родено извън страната.

Ако говорим за атмосфера и енергия, Мексико спечели световното първенство. „Ацтека“ беше невероятен – един от най-красивите и най-натоварени с история стадиони в света, независимо от всички спорове около реконструкцията му. Мексико показа на Северна Америка как трябва да изглежда и да звучи един футболен мач. Атмосферата на срещата между Мексико и Англия беше забележителна; малко мачове на световни първенства могат да се сравнят с нея. Освен това страната се справи с масови протести, учителски стачки и демонстрации на близки на изчезнали хора, без да прибягва до сълзотворен газ – както направи Бразилия през 2014 г. Искрено ми се иска да бях прекарал първенството именно там.

Съединените щати са съвсем друга история. Обвинителният акт е дълъг – както срещу федералното правителство, така и срещу ФИФА, както срещу единия, така и срещу другия президент. Картината беше грозна: билети на безумни цени, хищнически сайтове за препродажба, превръщането на паузите за хидратация в рекламни прекъсвания по Fox, инфантилното обратно броене до първия съдийски сигнал и, разбира се, окончателният позор и светотатство – шоуто на полувремето на финала.

А после идва и федералното правителство – преди всичко с дребнавостта, жестокостта и злобната си дребнавост. Отказът да бъде допуснат сомалийският съдия. Фактическото расово профилиране на сенегалците и узбеките по границите. Принуждаването на иранския отбор да остане в Тихуана. Хвалбите на Тръмп, че лично е „уредил“ червения картон на Балогън – поредният пример за онзи бездънен цинизъм, който е погълнал всичко останало от душата му.

Когато ФИФА даде домакинството на световните първенства на Русия през 2018 г., а след това и на Катар през 2022 г., човек поне оставаше с усещането, че тези държави искат да покажат най-доброто си лице пред света. При Белия дом на Тръмп подобно нещо очевидно изобщо не беше приоритет.

През последните осемнайсет месеца Инфантино демонстрира поразителна угодническа сервилност към Тръмп: присъства на встъпването му в длъжност, сложи шапка с лозунга MAGA, появи се в т.нар. „Съвет за мир“, както и на редица инвестиционни форуми в Близкия изток, които нямат абсолютно нищо общо с ФИФА. Дори присъства на премиерата на филм, свързан с обкръжението на Тръмп, в Центъра „Кенеди“ – това вече е отвъд всякакви служебни задължения. Селфита с Роналдо, с Мъск и така нататък. Но всичко това не му донесе нищо. Не мисля, че той разполага с какъвто и да било лост за влияние върху Тръмп. ФИФА само безпомощно разтриваше ръце, защото с този човек просто не може да се преговаря. Да, можеш да му се подмазваш, можеш да маневрираш, но той не изпитва лоялност към нищо друго освен към собственото си его.

Джонатан Шейнин: ФИФА винаги ли се е огъвала по този начин пред властта? Нали самият Инфантино би трябвало да е влиятелен, след като организацията разполага с толкова много пари?

Дейвид Голдблат: В никакъв случай. До неотдавна, ако ФИФА казваше „скачай“, всички скачаха. Има една забележителна история от 1994 г. Жоао Хавеланж, който беше президент на ФИФА повече от двайсет години, преди да бъде наследен от своя заместник Сеп Блатер, седи в ложата си на стадион „Роуз Боул“ преди финала на световното първенство в САЩ. Появява се Рупърт Мърдок и иска да влезе, за да поговорят. Хавеланж на практика му отвръща: „За кого се мислите? Аз съм президентът на ФИФА. Запишете си час.“

Оттогава насам, в унисон с все по-пренебрежителното отношение към международното право и установените норми, моралният и практическият авторитет на ФИФА – винаги донякъде илюзорен и донякъде произтичащ от признанието на останалите – постепенно беше отнет от много държави и политици. Тръмп е един от най-ярките примери.

Очаква се това световно първенство да донесе приходи от около 11 милиарда долара, което означава средно по около 2,5 милиарда долара годишно за ФИФА. В мащабите на световната икономика това са дребни пари. Те имат значение единствено защото държат Инфантино на върха на ФИФА. Не го превръщат във влиятелна фигура в световната политика. Най-важното, което трябва да се разбере, е, че когато Инфантино стана президент през 2016 г., след внезапната оставка на Блатер в разгара на катастрофалния корупционен скандал, той се представи като реформатор. В първата си реч пред президентите на всичките 211 национални футболни федерации Инфантино заяви: „Парите на ФИФА не са парите на президента. Те са ваши.“

Никога досега стените на ФИФА не бяха чували толкова искрен възглас на радост. Защото именно футболните федерации съставляват ФИФА. Именно към тях отиват парите – към националните футболни асоциации. Така се създаде изцяло клиентелистки модел на управление, основан на взаимна изгода. В него няма идеология, няма опозиция и няма никакъв стимул някой да поиска смяната на човека на върха. Инфантино ръководи най-централизираната президентска власт в историята на ФИФА; дори Хавеланж и Блатер бяха принудени да се съобразяват и да преговарят с други влиятелни фигури в организацията. Инфантино прави каквото си поиска.

Джонатан Шейнин: Една от най-значимите промени, въведени от Инфантино, беше разширяването на световното първенство до 48 отбора – идея, която преди началото на турнира почти всички определяха като чиста алчност за още приходи. Как според вас се получи този експеримент? Изненада ли ви?

Дейвид Голдблат: Първоначално бях против. Но ако говорим за качеството на играта и за самия футболен празник, резултатът е безусловно великолепен. Пътят на отбори от футболната периферия към центъра на вниманието – било то Кюрасао, Кабо Верде, Норвегия или Демократична република Конго – точно това е смисълът на световното първенство. На мен лично това ми донесе огромна радост.

Разговарях със спортния директор на „Ал-Насър“ – клуба на Роналдо в Саудитска Арабия, който преди това работеше в „Тотнъм“. Той ми каза, че техническото равнище на футболистите на това световно първенство е безпрецедентно. Дори по-слабите отбори демонстрират много високо ниво, а онова, което днес различава най-добрите играчи и състави, вече не е толкова техниката, колкото способността да вземат правилните решения и тактическата им култура. Защо? Защото футболът е станал напълно глобален. Играчите, треньорите и знанията се движат по света по-бързо от всякога, а качеството на треньорската работа навсякъде се е повишило неимоверно. Това важи дори за отбор като Узбекистан, където почти всички футболисти са израснали в местния футбол. Те обаче са достатъчно свързани със световната игра, за да бъде нивото им значително по-високо.

Но вече се говори за ново разширяване – до 64 отбора. И мисля, че тук сме длъжни да си зададем един труден въпрос. Това е най-въглеродно интензивното световно първенство в историята. Емисиите му са почти двойно по-високи от тези на Катар, а Катар на свой ред отдели почти двойно повече от Русия. Ако погледнем какво се случва с климата, както и факта, че турнирът вървеше успоредно с наводненията в Китай и горските пожари в цяла Испания, няма как да не се замислим. Световно първенство с 64 отбора би било още по-лошо.

Както в толкова много други области на общия ни живот, и тук ще трябва да правим труден избор. По време на това първенство видяхме какво ли не от страна на времето. Лятото в Северна Америка става все по-горещо и все по-непредсказуемо. Мачове бяха прекъсвани заради бури, а срещите в Ню Йорк и Филаделфия се играха при температури от около 38 градуса – на стадиони без покрив. Това е тревожно. Слава Богу, засега не се случи нищо фатално, но рано или късно климатичните промени ще настигнат световното първенство по много по-сериозен начин. Следващото ще бъде в Испания, където това лято температурите достигнаха 42 градуса, а през следващите години се очаква и силен Ел Ниньо.

Джонатан Шейнин: Да се върнем към случващото се на терена. Изненада ли ви толкова категоричното превъзходство на Испания над Франция в полуфинала?

Дейвид Голдблат: Преди всичко останах разочарован. Трудно ми е да изпитвам симпатии към Испания, но няма никакво съмнение, че това беше най-силният футбол, който видяхме на турнира. Това не е отбор за романтици, но пък Испания няма никакво задължение към тях – единственото ѝ задължение е да намира начин да побеждава. А техният начин е най-стегнатият, най-технически съвършен и тактически най-зрял вариант на съвременния позиционен футбол – без излишни украшения, но безмилостно ефективен. Пресата им напълно задуши французите, които така и не намериха отговор. Браво на Испания – отбор, който в крайна сметка няма големи индивидуални звезди.

Джонатан Шейнин: Какво очаквате от финала между Испания и Аржентина? Преди полуфинала Испания – Франция всички повтаряха клишето, че системата е победила индивидуалния талант. Ще видим ли нещо подобно и на финала?

Дейвид Голдблат: За мен, политически, въпросът е напълно еднозначен. [Аржентинският президент] Хавиер Милей идва на световното първенство и ще седи редом до Тръмп. Самата мисъл двамата да се качат на почетната трибуна и да връчат купата на Аржентина, след като Милей дори заплаши да я посвети на Нетаняху, с когото днес е тясно свързан, превръща това в най-лесния избор, който някога съм правил преди футболен мач.

Но Меси си е Меси. Не изпитвах особено удоволствие да гледам този аржентински отбор – не ми харесва атмосферата около него, а президентът ми харесва още по-малко – но този човек е най-великият футболист, стъпвал някога на терена. И е удивително, че на 39 години все още е способен на подобна игра, докато Роналдо изглеждаше като пластмасов манекен, готов за витрината на някой универсален магазин. Меси е жив, истински и продължава да прави чудеса. Само това вече е привилегия за всички нас и аз му свалям шапка. Но сърцето ми ще бъде с Испания.

Джонатан Шейнин: Макар че пишете с огромна страст за всичко, което се е объркало в съвременния футбол, в книгите ви винаги присъства и една по-оптимистична идея: че тези хора всъщност не могат да съсипят футбола, защото футболът принадлежи на нас.

Дейвид Голдблат: Да. Защото през повечето време всъщност празнуваме самите себе си – играчите и световната футболна общност. Именно това е радостта. Футболът е радостно, удивително, безумно и великолепно нещо. Защо точно него, в един свят, останал без религия, превърнахме в ритуала, чрез който създаваме смисъл и идентичност, е отделен въпрос. Но това е светът, който сме си създали.

Колкото и да се опитват да го съсипят, кой може да ти отнеме удоволствието да гледаш Ерлинг Холанд? Това е човек, израснал в може би най-ориентираната към радостта детска футболна култура в света, където дори не водят резултат до тринайсетгодишна възраст. Скромен, леко чудат, забавен, непосредствен – и в същото време най-близкото нещо до супергерой от вселената на Marvel. Да гледаш как се движи това тяло е едно от истинските удоволствия в живота. И ако някой си мисли, че американското правителство, Тръмп или Инфантино могат да ни го отнемат, жестоко се лъже.

В крайна сметка това е просто игра – хора ритат една топка. Ако ние не бяхме решили да ѝ придадем смисъл, никой нямаше да ѝ обръща внимание. Но понеже сами я превърнахме в тази необикновена форма на колективен културен капитал, тя придоби почти магическа аура.

Всичко това е наше. Свикнали сме да мислим, че държавите, богатите хора и ФИФА притежават футбола. Но футболът няма нотариален акт. Той е колективната собственост на човечеството. И заслужава много по-добри настойници на това безценно културно богатство. Затова казвам на хората, които с основание са разгневени на ФИФА: не се ядосвайте – организирайте се. Нека това бъде истинското наследство на това световно първенство. Те никога досега не са ни показвали толкова ясно сухожилията на собствената си власт. А те са грозни и прогнили. Но ние можем да направим нещо.

Джонатан Шейнин: Какво точно?

Дейвид Голдблат: Има една чудесна неправителствена организация – Fair Square, която работи по темите за футбола, климата и човешките права. Тя започна кампания под името Reboot FIFA, в която участвам и аз. Тя ще се води на няколко фронта: политически инициативи, съдебни дела, но също така сатира, хумор и публично осмиване на силните на деня.

Едно от нещата, които проучваме, е дали Европейският парламент не би могъл да изиграе някаква роля. Правото на Европейския съюз може и да не достига пряко до Швейцария, където ФИФА си е изградила собствен Мордор, но решенията, взети в Брюксел, все пак могат да окажат влияние върху случващото се в този Мордор. Вече имаме подкрепата на петдесет евродепутати за провеждане на дебат в Европейския парламент и за законодателство, което да постави ФИФА под някаква форма на обществен надзор. Дори само това е достатъчно, за да ги изнерви. В момента те се чувстват недосегаеми.

Футболните федерации са сред най-недемократичните, най-непрозрачните и най-клиентелистките политически организации в света. Именно там трябва да бъде насочена енергията ни. Няма никаква причина това да продължава така.

В Норвегия например, ако сте член на футболен клуб, свързан с федерацията, получавате право на глас при избора на президент. Толкова е просто. Почти навсякъде другаде правото на глас принадлежи на президенти на клубове и регионални лиги, получили постовете си чрез връзки, сделки и взаимни услуги – никой реално не ги е избирал. А именно Норвегия – буквално единствената футболна федерация в света, ръководена от жена, при това с футболна култура, която е прочута със своето отношение към децата – стигна до четвъртфиналите на световното първенство и сериозно затрудни Англия. Какво повече можеш да искаш?

Тези футболни организации са създадени през XIX или началото на XX век и все още се управляват така, сякаш футболът е някакво периферно, незначително, изцяло непазарно занимание без политическо значение. Отдавна не живеем в този свят.

Във Football in Sun and Shadow Едуардо Галеано го казва прекрасно. Колкото и технократи и бюрократи да се опитват да подчинят футбола на графици и правила, колкото и да бъде колонизиран от парите и властта, той неизменно си връща правото на непредвидимото. А най-непредвидимото в случая е, че въпреки кошмара на авторитарна Америка при Тръмп, самият Тръмп остана заглушен, докато играта – онова, което всички ние сме създали, и любовта ни към нея – излезе победител.

Краен резултат: Футболът – 1, фашизмът – 0.

Източник

Дейвид Голдблат е роден в Лондон през 1965 г. и днес живее в Бристол – „Бермудския триъгълник на футболните успехи“.

През 2015 г. получава наградата William Hill Sports Book of the Year за книгата си The Game of Our Lives: The Meaning and Making of English Football.

Същата година печели и отличието Sports Story of the Year на Foreign Press Association Media Awards за своя статия в The Guardian.

Сред по-новите му книги е The Games: A Global History of the Olympics, а като преподавател е бил гост-професор в колежа „Пицър“ в Лос Анджелис.