Удоволствието от чуждото низвергване

„Ако нямахме недостатъци, нямаше да изпитваме толкова удоволствие да ги забелязваме у другите“, пише Ларошфуко в една от своите максими. Както при него се случва често, жилото е скрито в дума, която лесно може да бъде подмината. В случая това е „удоволствие“.

Недостатъците на другите, погледнато строго, не би трябвало да ни носят никаква полза. Ако се окаже, че прочут писател е откраднал няколко страници от свой предшественик, от това ние няма да започнем да пишем по-добре. Ако получим задоволство от научаването, че преуспелият предприемач е получил първия милион от баща си, банковата ни сметка няма да нарасне с нито един цент. Снимката на знаменитата красавица без грим няма да поправи собственото ни лице, нито пък разкритието, че някой голям учен е дължал решаващата си идея на позабравен колега, ще прибави нищо към собствената ни интелигентност.

И все пак подобни новини рядко са безвкусни. В тях винаги има някаква доза сладост. Не непременно злорадство – това вече би било прекалено силна дума. По-скоро едва доловимо облекчение. Значи писателят не е бил чак толкова оригинален. Богаташът не е започнал чак от нулата. Красавицата не е чак толкова красива. Геният не е чак толкова гениален. Светът като че ли се е разместил с няколко милиметра и, странно, разместването е в наша полза.

Особено любопитно е колко охотно съхраняваме подобни сведения. Можем да забравим заглавията на книгите, които някой е написал, но отлично да помним, че в частния си живот е бил ужасен човек. Можем да нямаме представа от труда на известен учен, но едва ли ще забравим слуха, че е присвоил заслугата на свой асистент. Виждали сме две и половина картини на някой световноизвестен художник, но сме добре осведомени колко отвратително се е отнасял към жените си. Малките компрометиращи подробности притежават забележителна лепкавост.

Разбира се, има отлични причини да знаем всичко това. Великите хора не получават право на индулгенция заедно с величието си. Плагиатството си остава плагиатство, присвоената заслуга трябва да бъде върната, наследеното богатство не бива да бъде представяно като героично забогатяване от нулата. Само че Ларошфуко не пита защо забелязваме чуждите недостатъци. Той пита, или по-точно ни кара да се запитаме, защо това ни доставя удоволствие.

Тъкмо тук започва по-интересната част.

Защото сметката очевидно не излиза. Другият е загубил нещо от височината си, но към нашата не е прибавено нищо. Неговият провал не е наше постижение, неговата посредственост не е наш талант, неговият разобличен порок не е наша добродетел. И въпреки това нерядко преживяваме чуждото низвергване така, сякаш самите ние сме се издигнали, поне мъничко.

Но защо?

Двата пътя към изравняването

Нека най-после изплюем камъчето: в нашите времена на неизбежна осведоменост ние непрекъснато сме принудени да се срещаме с хора, които ни превъзхождат. Някой знае повече от нас, друг е по-талантлив, по-красив, по-смел, по-успешен; трети е създал нещо, което ние не бихме могли да си представим. Само по себе си в това няма нищо особено. Неравенството на способностите е едно от най-обичайните неща в човешкия свят. Но то неизбежно ни конфронтира с нещото, което бих нарекъл вертикално разстояние: другият може нещо, което аз не мога; стигнал е там, където аз не съм.

С подобно разстояние можем да постъпим по два начина. Първо: да го приемем като положително предизвикателство: да се опитаме да разберем как другият е стигнал дотам, да се учим от него, да развием собствените си способности, да се съизмерим с постигнатото и, ако можем, един ден да го достигнем или дори надминем. В този случай чуждото превъзходство не ни смалява. То просто показва височина, към която си струва да се стремим.

Но има и друг начин. Вместо да изминем разстоянието нагоре, можем да го съкратим от другия край. Не е необходимо да ставаме по-умни, ако успеем да докажем, че умният не е чак толкова умен; нито по-талантливи, ако талантът му се окаже преувеличен; нито по-успешни, ако зад успеха му открием достатъчно късмет, връзки или чужда помощ. И в двата случая резултатът е своеобразно изравняване. Само че в първия се променяме ние, а във втория променяме представата си за другия.

Лабрюйер е забелязал това преди повече от три века с онази обезоръжаваща простота, която прави френските моралисти толкова вечни. Стремежът към съизмерване и завистта, пише той, имат един и същ предмет: доброто или достойнството на другите. Едното вижда в чуждото превъзходство образец и се опитва да го достигне; другото не може да го понесе и търси начин да го обезцени.

Важното тук, следователно, не е в това какво виждаме. И в двата случая сме разпознали нещо, което ни превъзхожда. Разликата е в посоката, която избираме.

В единия случай пораствам аз. В другия смалявам него.

Завистта е бедняшкият заместител на съизмерването

Проблемът, разбира се, е в това, че първият път е мъчително труден. Да достигнеш някого, който те превъзхожда, струва скъпо. Необходими са време, работа, постоянство, способност да понасяш неуспехи и най-вече готовност да признаваш неприятното статукво: засега не съм там. А най-често: никога няма да бъда там. Колкото и да се упражнявам, няма да свиря като Рихтер; колкото и книги да прочета, няма да стана Борхес. Съизмерването с големия образец може да ни издига, но по-често просто ни напомня за собствените ни граници.

Другият път е несравнимо по-евтин. Той започва с две от най-удобните думи в езика:

„Да, ама…“

Да, ама баща му го е издържал години наред. Да, ама тази идея всъщност не е негова. Да, ама знаеш ли кой го е назначил? Да, ама ако я видиш без грим. Да, ама половината книга я е написал редакторът. Да, ама ако знаеш какъв е в частния си живот.

„Да, ама“ е малък и удивително ефикасен инструмент. То не отрича непременно постижението – това би било прекалено грубо и често нелепо. Просто започва да отнема от неговия гланц. Малко от таланта се оказва късмет, малко от успеха – връзки, малко от оригиналността – заемка, малко от красотата – грим, малко от славата – реклама. След няколко такива операции човекът отсреща вече изглежда значително по-близо до нашите размери.

И тук най-сетне можем да назовем нещото, около което досега само обикаляхме. Това е една от най-обикновените форми на завистта. Не онази голяма и мрачна страст, която трови отношения, съсипва приятелства или води до отмъщение, а дребната, почти безобидна и дори приятна завист. Не искаме непременно другият да загуби всичко. Достатъчно е да загуби малко от височината си.

Тъкмо тук е икономическото ѝ преимущество. Стремежът към съизмерване изисква да придобием нещо, което още нямаме. Завистта постига сходен психологически резултат чрез изваждане: не прибавя нищо към нас, а отнема от другия.

В този смисъл завистта е бедняшкият заместител на съизмерването. Тя предлага не самото постижение, а нещо далеч по-достъпно – усещането, че разстоянието до него е намаляло.

И ако това беше всичко, завистта вероятно щеше да бъде много по-лесна за разпознаване. Само че тя има един решаващо важен аспект: никой от нас не признава доброволно, че завижда.

Почтените имена на завистта

Има чувства, които човек признава сравнително лесно. Можем да кажем, че сме ядосани, уплашени, обидени, дори че мразим някого. Със завистта е по-трудно. Ларошфуко я нарича „плаха и срамна страст, която никога не смеем да признаем“. Причината не е загадъчна. Да кажа, че завиждам на някого, означава да призная едновременно две неща: че той притежава нещо, което смятам за ценно, и че аз самият не го притежавам.

Затова завистта рядко се представя със собственото си име. Тя има богат гардероб от по-почтени дрехи. Нарича се критичност, трезва преценка, разобличаване, демистификация, борба с привилегиите, възстановяване на справедливостта. Понякога е гордото заявление, че не обичаме да се прекланяме пред авторитети. В по-учена среда може да се представи и като поправка на историческата памет: нека най-сетне дадем заслуженото на онези, чиито заслуги големите имена са засенчили.

Неприятното е, че във всички тези превъплъщения тя може да бъде напълно права.

Няма никаква добродетел в това да защитаваме чуждото величие от фактите. Ако писател е плагиатствал, това трябва да се знае. Ако учен е присвоил откритие на свой сътрудник, заслугата трябва да бъде върната там, където ѝ е мястото. Истината не става по-малко истинна само защото доставя удоволствие на някого.

Тъкмо затова завистта е толкова трудна за улавяне. Не можем да я разпознаем по това дали обвинението е вярно. По-надеждно е да се запитаме какво правим с истината, след като сме я научили.

Едно е да кажем: този велик писател е откраднал тези страници. Съвсем друго: значи всъщност никога не е бил голям писател. Едно е да установим, че прочут учен е дължал важна идея на свой колега. Друго е с облекчение да заключим: ето, и този „гений“ се оказа надут балон. Между двете има едва забележимо преместване. Фактът вече не поправя представата ни за човека, а започва да я поглъща.

Критиката поправя картината. Завистта използва поправката за низвергване.

Вовенарг има великолепно наблюдение за това. Приятелите ни, казва той, понякога си въобразяват, че като са узнали недостатъците ни, са придобили „някакво превъзходство“ над нас. Странна, но психологически безупречна аритметика. Другият може да е написал книгата, да е направил откритието, да е създал състоянието. Ние обаче знаем нещо за него. Знаем откъде е взел парите, кого е използвал, какво е откраднал, какъв е бил насаме.

И нерядко това знание започва подозрително да прилича на постижение.

Някога подобни сведения са се събирали трудно. Днес разполагаме с машина, която може да ги произвежда почти безкрайно.

Великата машина за низвергване

Човешката склонност, разбира се, не е нова. Ново е удобството, с което можем да я задоволяваме. Никога досега не е било толкова лесно да научим защо някой, когото сме смятали за изключителен, всъщност не е чак толкова изключителен.

„Всъщност“ е една от вълшебните думи на интернет. Всъщност този прочут писател е взел сюжета от друг. Всъщност зад успеха на онзи милиардер стоят семейни пари и политически връзки. Всъщност великият учен е имал сътрудничка, чийто принос удобно е бил забравен. Всъщност знаменитият борец за справедливост се е държал отвратително със собствените си деца. След „всъщност“ почти неизменно идва обещанието, че сега ще видим човека такъв, какъвто е наистина, след като сме отстранили измамната обвивка на славата.

И често ние действително научаваме нещо важно. Историята е пълна с присвоени заслуги, удобно забравени сътрудници, наследени привилегии и старателно изграждани легенди. Разрушаването на една фалшива репутация може да бъде обикновена работа на истината. Проблемът започва едва когато вкусът към демистификацията стане толкова силен, че започнем предварително да очакваме всяко величие да се окаже измама.

Интернет е идеалното място за подобно очакване. Всеки значителен човек постепенно се сдобива с огромно досие. Писма, дневници, стари интервюта, любовници, наследства, политически заблуди, чужди идеи, непризнати помощници, глупости, казани преди четиридесет години. Някога за подобно ровене са били необходими години в архивите. Днес често са достатъчни няколко минути и търсачка. А социалните мрежи вършат останалото: от сложната биография те извличат най-удобния за пренасяне къс и го пускат в безспирно обръщение.

Така постепенно се променя и самото удоволствие. Вече става дума не само за това да поправим една незаслужена репутация. Появява се надеждата, че всяка репутация може да бъде поправена надолу. Че зад всеки голям човек се крие достатъчно малък човек и е нужно само да поровим по-дълбоко, за да го намерим.

Това е една необикновено утешителна картина на света. В нея няма великани. Има само хора, чиито недостатъци още не познаваме достатъчно добре.

В България тази утеха има и своя стара, почти класическа формула: „Всички са маскари.“ Силата ѝ не е само в обвинението. Тя е в думата „всички“. Ако всички са маскари, вече не сме длъжни да различаваме особено внимателно между почтения и мошеника, между способния и посредствения, между постигналия нещо и онзи, който само обяснява защо чуждото постижение не струва. Всеобщото подозрение се превръща в своеобразно разрешение за всеобщо низвергване. Никой не получава правото да стои твърде високо, защото предварително знаем, че зад височината непременно се крие нещо.

Това не е „национален характер“, още по-малко някакъв особен български ген на завистта. Става дума за нещо далеч по-просто: една универсална човешка слабост може да се превърне в споделен обществен навик. „Всички са маскари“ върши точно тази работа. То превръща подозрението от лична реакция в предварително оправдана позиция: щом всички са маскари, недоверието вече не се нуждае от доказателства, а всяко следващо разобличение само потвърждава онова, което сме знаели от самото начало. Така „да, ама“ престава да бъде само личен рефлекс и се превръща в колективно правдоподобна версия на света.

И тогава кръгът се затваря. Понеже достатъчно много величия действително са се оказвали кухи, започваме да приемаме кухотата за най-вероятното обяснение на всяко величие. Понеже достатъчно много успехи действително са били постигнати с връзки, започваме да търсим връзките зад всеки успех. Понеже сме виждали достатъчно фалшиви авторитети, самото наличие на авторитет започва да изглежда подозрително. Скептицизмът, който първоначално ни е пазел от измамата, постепенно се превръща в неспособност да признаем чуждото превъзходство.

Преди няколко дни попаднах на почти лабораторно чист пример. В българския Facebook започна да се разпространява статия за Хана Арент и историка на Холокоста Раул Хилберг. Историята зад нея е реална и съвсем не ласкателна за Арент. При работата над „Айхман в Йерусалим“ тя използва широко монументалното изследване на Хилберг The Destruction of the European Jews, без винаги да обозначава достатъчно ясно колко много му дължи. Още по-неудобно е, че преди това е препоръчала на Princeton University Press да не публикува ръкописа му. Самият Хилберг по-късно посочва места у Арент, които смята за прекалено близки до собствената си работа.

Всичко това заслужава да бъде обсъждано. Хилберг заслужава всяка заслуга, която му принадлежи, а Арент – всяка критика, която фактите могат да понесат.

Само че според мен статията започва да живее във Facebook малко по-различен живот. Акцентът вече не е толкова върху Хилберг и онова, което трябва да му бъде върнато, колкото върху приятното откритие какво може да бъде отнето от Арент. Някъде по пътя между споделянията сложната история на едно интелектуално задължение се е превърнала в далеч по-проста новина:

Аха. Значи и великата Хана Арент не е чак толкова велика.

Тук вече Хилберг върши работа, която едва ли някога е възнамерявал да предоставя някому. Той не просто заема полагащото му се място до Арент, а вече е превърнат в инструмент за нейното смаляване.

И тъкмо тук историята поднася една неприлично добра ирония. Защото от всички хора, които бихме могли да изберем за подобна операция, този път се беше паднала жената, оставила след себе си една от най-прочутите формули на ХХ век:

„баналността на злото“.

Баналността на завистта

Съвпадението е почти прекалено хубаво, за да бъде пропуснато. Жената, която в този малък сюжет трябва да бъде смъкната от пиедестала, е същата, която преди повече от шест десетилетия предложи на света една от най-смущаващите формули на ХХ век. И тъкмо тук си струва да поставим едната баналност до другата.

Когато Хана Арент говори за „баналността на злото“, тя не твърди, че злото е незначително, нито че престъпленията на Айхман са обикновени. Смущава я несъответствието. Срещу нея не стои демонична фигура, чиято чудовищност някак да обяснява чудовищността на извършеното, а поразително посредствен чиновник, който говори с клишета, оправдава се с дълга и служебната йерархия и сякаш не е в състояние да обхване със собствената си мисъл онова, в което е участвал.

Това откритие не успокоява. Едно истинско чудовище би било далеч по-удобно. То би очертало ясна граница между него и нас: ако за чудовищни дела са необходими чудовища, повечето от нас могат да се надяват, че се намират от безопасната страна на тази граница. Обикновеният човек на мястото на чудовището премахва това удобство.

С баналността, за която става дума тук, движението е обратно.

Великият човек също създава дистанция, макар и от съвсем друг род. Той е направил нещо, което ние не сме направили, видял е нещо, което ние не сме видели, стигнал е там, където ние не сме стигнали. Но докато при злото ни се иска дистанцията да остане колкото може по-голяма, при величието тя лесно започва да ни тежи. Там чудовището ни е необходимо, за да държим злото далеч от себе си. Тук великанът е неудобен, защото стои прекалено високо над нас.

В този ограничен смисъл двете баналности се оказват далечни, почти призрачни роднини.

Баналността на злото премахва чудовището – и ни плаши.
Баналността на завистта премахва великана – и ни успокоява.

Едното, разбира се, няма моралната тежест на другото. Родството е само в движението. В единия случай откриваме с ужас, че онова, което сме смятали за чудовищно далечно, може да бъде съвсем близо до нас. В другия откриваме с облекчение, че онова, което ни се е струвало недостижимо високо, може би не е чак толкова високо.

И така отново стигаме до Хана Арент.

Нека дадем на Раул Хилберг всичко, което му принадлежи. Нека посочим всяко място, на което Арент е трябвало да го цитира по-ясно, всяка зависимост, която е трябвало да признае по-открито, всяка несправедливост спрямо него. Великите хора нямат право на защита от истината само защото са велики. Ако след всичко това Арент трябва да стане малко по-малка в очите ни, така да бъде.

Само че след операцията остава нещо досадно упорито. От книгата ѝ е останала една почти безсмъртна формула, която няма нищо общо с Хилберг:

„баналността на злото“.

Можем да отнемем от великия човек онова, което не му принадлежи, да поправим легендата и да върнем чуждите заслуги на истинските им притежатели. Но ако след това остане нещо действително голямо, пред нас отново стои старият избор: да се опитаме да го разберем и да се съизмерим с него – или да потърсим следващото „да, ама“.

Смаляването на великана има едно несъмнено преимущество:

спестява ни неудобството да вдигаме глава.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.