или, Какво търсят децата ни?

Омразата след омразата

От няколко дни чета какво се пише за момчетата, обвинени в убийството на Георги Кузев в Пловдив. „Изроди“, „животни“, „боклуци“. Хора пожелават смърт, мъчения, затворническо насилие. Гневът е разбираем, но дали са разбираеми и неговите изражения?

Георги е бил подмамен на Младежкия хълм, унижаван, сниман и пребиван повече от час. Молил се е да спрат. Те са продължили, после са взели парите му и са отишли да си купят дюнери. Георги Кузев умира.

Нямам намерение да оправдавам тези момчета или да омаловажавам престъплението им. Но тъкмо омразата, която днес се излива върху тях, ме накара да се замисля за нещо друго.

Те също са тръгнали срещу човек, поставен в категория, заслужаваща омраза. За тях Георги вече не е бил просто човек. Бил е „педофил“. А щом е педофил, унижението може да изглежда справедливо, насилието – заслужено, милостта – почти съучастие със злото.

Днес самите те са „изродите от Пловдив“. И отново чуваме, че за такива хора човешките правила не важат, състраданието е неуместно, единственото достойно чувство е омразата.

Между двете няма морално равенство. Да мразиш човек, извършил жестоко убийство, и да измъчваш до смърт човек, когото сам си обявил за престъпник, са съвсем различни неща.

Но има една прилика. И в двата случая омразата идва с увереността, че е морално оправдана. Че този път човекът отсреща действително я заслужава.

И тук започва трудният въпрос около Пловдив. Не само какво са направили тези момчета. Това го знаем.

А какво са вярвали, че правят?

Ами ако те са искали да бъдат „добрите“?

Не знаем какво е ставало в главите им и би било безотговорно да се преструваме, че знаем. Можем обаче да погледнем към начина, по който са представяли себе си, и към организацията на случилото се: фалшив профил на 15-годишно момиче, предварително избрана жертва, примамване на среща, група, която я очаква, унижение и снимане. Това е нещо повече от спонтанно насилие. По-скоро е предварително избрана роля.

Те са били „ловците“. Срещу тях е стоял „педофилът“.

От години нося в главата си една мисъл, останала ми от някогашно четене на Достоевски. Не помня къде съм я срещнал и не бих се заклел, че я възпроизвеждам вярно. Смисълът беше приблизително такъв: спасява се онзи, който достатъчно рано е намерил нещо, в което да вярва истински. После убежденията могат да се променят до неузнаваемост. Остава способността да признаваш нещо над себе си, което придава посока и смисъл на живота ти.

Не говоря непременно за религия. Това „нещо“ може да бъде Бог, справедливостта, човешкото достойнство, свободата, грижата за другия. Важното е човекът да не остава единствена мярка за самия себе си.

Мисля за тази смътно запомнена мисъл, откакто видях снимките от Пловдив. Ами ако тези момчета са търсили точно това?

„Ловът“ им е давал кауза и принадлежност, ясна граница между добро и зло, възможност да бъдат смели пред другите и значими в собствените си очи. И преди всичко друго им е давал привлекателна роля: не на объркани момчета, които още не знаят кои са, а на хора, които защитават обществото от зло.

Тук според мен е една от най-страшните възможности за обяснение на случилото се: Може би те не са искали да бъдат лошите. Може би са искали да бъдат добрите.

Когато ловът на хора стане добродетел

Има причина точно „педофилът“ да се окаже толкова подходящ за тази роля. Малко са думите, които могат толкова бързо да лишат човек от обществена защита. Никой не иска да защитава педофил. Дори настояването обвинението да бъде доказано и наказанието определено от съд лесно започва да звучи като защита на самото престъпление.

Така почти незабележимо се преминава една граница. Вече не питаме какво е извършил конкретният човек. Достатъчно е да знаем към каква категория принадлежи. Справедливостта се превръща в наказание, наказанието в разправа, а разправата – в лов на хора.

Това е стар и страшно изгладен механизъм. Някои от най-тежките престъпления в човешката история са започвали с убеждението, че определена група хора носи злото в себе си. Веднъж прието, това убеждение може да превърне насилието над тях от зло в привидна добродетел – защита на обществото, прочистване, дълг.

Затова българската история на „ловците на педофили“ е важна. Тя започва години преди Пловдив. Самото движение представя началото си като импровизирана акция на четирима ученици, а по-късно изгражда образа на активния гражданин, който действа там, където институциите не вършат достатъчно. През 2026 г. основателят му Ален Симеонов издава „Училище за ловци на педофили“ – книга, която систематизира тази гражданска мисия. Страницата на „учителя“ е активна и днес – и всеки може да си поръча и купи книгата му. Не бих се учудил, ако междувременно тя се е превърнала в премълчаван бестселър.

Книгата не призовава към убийства и нямаме основания да твърдим, че момчетата от Пловдив са я чели. Тя показва нещо друго: колко естествена вече е станала фигурата на ловеца на хора като защитник, който сам избира виновния и действа там, където според него другите мълчат.

Калин Терзийски беше видял опасността още през 2024 година. В „Театърът и педофилите – новите врагове на младите есесовци“ той описва как младежката агресия намира почти съвършен враг: опасен, отвратителен и най-вече човек, за когото почти никой няма да се застъпи. Границата до представата, че той вече „не е човек“, се оказва плашещо къса.

Руският „Оккупай-педофиляй“ показва докъде може да стигне същата логика. Там „защитата на децата“ се превръща в лов на хора – примамване, унижение, побои и снимане, а акциите получават дори собствено име: „сафари“.

Не знаем откъде точно момчетата от Пловдив са взели своите идеи и ритуали. Но ролята, в която са могли да се разпознаят, отдавна е била налична.

Аз не пребивам човек, а наказвам педофил. Не унижавам, а разобличавам. Не съм насилник, а защитавам другите.

Това е чудовищната сила на праведната омраза: тя позволява на човека да върши зло, без да престава да се вижда като добър.

Момчетата от Пловдив не са измислили представата, че ловът на хора може да бъде благородно дело. Те са я намерили готова.

Празното място

Но ако един млад човек има нужда от нещо, в което да вярва, трябва да зададем следващия въпрос: а какво му предлагаме ние?

Не мисля, че отговорът е старото мърморене за „младежта без ценности“. Всяко поколение е говорило така за следващото, а миналото никога не е било светът на нравствена яснота, който паметта обича да си измисля. Въпросът е по-конкретен: какви положителни идеи предлага днешна България на едно момче на петнайсет или седемнайсет години? Какво му показва като достойно за възхищение, вярност, усилие, дори саможертва?

Някога такава функция е изпълнявал националният идеал, независимо как оценяваме последиците от него. Днес от него е останало твърде малко, което да сочи напред. Много по-силен е езикът на обидата и загубата: кой ни е предал, кой ни е ограбил, кой е откраднал историята ни, кой заплашва България.

„Националното“ все по-лесно казва кого да мразим и все по-трудно – какво да създаваме.

Религията съществува, разбира се, но твърде често е повече принадлежност, традиция и ритуал, отколкото нравствено изискване към собствения живот.

Държавата и демокрацията едва ли могат да предложат убедителна опора на деца, които от малки слушат, че политиците са крадци, институциите са прогнили, законите са за балъците, а умният знае как да ги заобиколи.

Остава успехът. Само че и той е преди всичко частен. Оправяй се. Не бъди наивен. Пази своето. Пробий. Спечели. Можеш да научиш много добре как да оцеляваш и пак да не получиш отговор защо си струва да живееш.

Това ми се струва същественото празно място. Не липсват мнения, каузи и лозунги. Липсва убедителен положителен език за нещата, които заслужават уважение сами по себе си. Красноречиви сме, когато обясняваме на децата си какво е прогнило, кой е виновен и кого имат основания да презират. Ставаме далеч по-неуверени, когато трябва да им кажем кое заслужава възхищение и защо.

А потребността от смисъл остава. Остават нуждата от принадлежност, желанието да бъдеш значим, да проявиш смелост, да застанеш на страната на нещо, което смяташ за добро.

И тогава се появява някой, който предлага всичко наведнъж. Дава ти кауза, другари, враг. И най-вече ти казва, че като го преследваш, ти си добрият.

Знаем великолепно как да научим едно дете срещу какво да бъде. Все по-трудно ни е да му кажем за какво си струва да бъде.

А вие в какво вярвате?

Нека оставим за момент момчетата от Пловдив. В какво вярвате вие?

Не питам за политическите ви убеждения, нито дали сте либерал, консерватор, патриот или европеец. Има ли нещо, което за вас е по-важно от собствения ви интерес? Нещо, което продължава да важи и когато може да ви коства пари, удобство, престиж или спокойствие?

И още по-важно: какво от това са видели децата ви?

Виждали ли са ви да отказвате нещо изгодно, защото е нечестно? Да защитите човек, когото не харесвате, защото към него постъпват несправедливо? Да признаете собствената си грешка? Да проявите милост точно когато имате всички основания да бъдете гневни?

Децата едва ли научават най-важните неща от онова, което им обясняваме. Те ги възприемат чрез онова, което виждат.

А виждат възрастни, които непрекъснато говорят за покварата на политиците, глупостта на народа, продажността на журналистите, безнадеждността на държавата. В социалните мрежи виждат ежедневни упражнения по презрение. И нещо още по-лесно за запомняне: хора, които се чувстват най-праведни точно когато мразят най-силно.

Детето разбира кое е значимо за възрастните и по силата на чувствата им. Ако най-силните ни обществени чувства са гняв, презрение и омраза, не е чудно, че тъкмо те могат да изглеждат като доказателство за убеждение.

Затова въпросът не е само какви ценности сме обяснявали на децата си, а какво сме им показали, че действително заслужава страст.

Кого са ни виждали да уважаваме? На кого сме се възхищавали? Какво сме защитавали, когато от това не сме имали никаква изгода? И кого са ни чували да презираме, да обявяваме за отвратителен, опасен, недостоен дори да бъде изслушан?

Може би точно тук трябва да започнем, ако искаме да разберем Пловдив.

Кое сме показали по-убедително на децата си: какво обичаме или кого мразим?

Нещо, в което да се вярва

Възможността тези момчета и момичета да са вярвали в някаква „благородна кауза“ заслужава да бъде взета насериозно. Тя обяснява нещо, което „садизъм“, „лошо възпитание“ или „чужда пропаганда“ оставят настрана: как насилието може да изглежда в очите на извършителя като морално дело.

Може би те са намерили нещо, в което да вярват. То им е дало враг, а с него – ясна граница между добро и зло. Само че злото е било човек. Човек, когото първо са превърнали в категория, а после са престанали да виждат като човек. Така една привидно благородна кауза е могла да се превърне в лов на хора.

Днес самите ние сме изправени пред подобно изкушение. Можем да ги обявим за изроди, да пожелаем да бъдат мъчени и смазани, да се наслаждаваме предварително на онова, което ще им се случи в затвора. Така ще получим нещо подозрително близко до онова, което вероятно им е дала тяхната кауза: безспорен враг и приятното усещане, че омразата ни доказва колко сме добри.

Да мразиш убиец и да измъчваш човек до смърт не са едно и също. Но способността да превърнеш човека, когото мразиш, в не-човек е опасна и в двата случая.

И тук се връщам към онази смътно запомнена мисъл от Достоевски. Човек трудно живее без нещо, което стои над него и му казва кое заслужава вярност, усилие, понякога жертва. Ако това място остане празно, потребността не изчезва. Мястото се запълва от нещо друго. И тогава нещо чудовищно може да започне да изглежда благородно.

Може би затова най-важният въпрос след Пловдив не е само как да накажем тези момчета. За това има съд и закон.

По-трудният въпрос остава онзи, който отправяме към самите себе си.

В какво вярваме ние?

И какво даваме на децата си, в което да повярват?

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.