Като дете имах една мечта, която ме преследваше с такава настойчивост, че сърбежът – това е усещането, с което си я спомням – ме съпътства и до днес. Не беше сън, поне доколкото си спомням. По-скоро беше място, в което можех да отида, когато си поискам, да се скрия там и да забравя всичко.

И така, някъде в старата паянтова къща имаше скрит бутон. Не помня къде точно, а може би никога не съм знаел. Натисках го и някаква част от стената се отваряше, зад нея се появяваше ескалатор и аз тръгвах надолу.

Там имаше библиотека. Огромна, безкрайна библиотека, макар че едва ли съм използвал думата „безкрайна“, когато съм бил на седем или осем години. Просто не си представях края ѝ. Имаше зали, коридори, рафтове и още рафтове, осветени някак спокойно и равномерно, без нищо приказно в тях. Странно е колко делова беше цялата работа. Не помня да съм си представял съкровища, ракли със злато, перли, диаманти. Всичко, което исках, бяха книги. Но не просто книги, а всички, които съществуват. Точно толкова просто и ясно. Всички. Точка.

Не знам откъде ми беше дошла представата за ескалатора. В града, в който израснах, доколкото си спомням, нямаше нито един. Но той беше важен, защото слизането трябваше да бъде дълго. Под обикновената къща, под двора, под улицата и останалите къщи наоколо имаше друг свят, несравнимо по-голям от видимия, и до него можеше да се стигне съвсем лесно, стига да знаеш къде е бутонът. Никой не ме спираше. Не трябваше да питам дали може. Не трябваше да обяснявам защо ми трябва някоя книга. Натискаш, стената се отваря и слизаш.

Днес ми е трудно да възстановя чувствата, с които съм се разхождал из това магическо пространство. Споменът неизбежно е замърсен от всичко, което вече знам за себе си, а ми се иска поне тук да не си приписвам дълбочини, които едно дете не е могло да има. Вероятно съм изпитвал най-обикновена алчност (оттук и сърбежът, който споменах). Да, бях луд по книгите и исках да имам много от тях. Но думата „много“ не е съвсем точна. Много книги можех да си представя и на рафт, в шкаф, в стая. За тях не беше необходимо да прокопавам половината земя под родния си град. В онова подземие трябваше да има място за всичко, което някога бих могъл да поискам, включително за онова, което още не знаех, че ще поискам.

Имах и други такива мечти. Една от тях днес ми изглежда още по-странна. Представях си, че човек би могъл да има ум, способен да побере цялото знание на света. Не просто да бъде много умен или да знае отговорите на трудни въпроси. Дори се опитвах да го формулирам така, с детинското си желание да придам „научност“ на мечтата: ако всички клетки от мозъка ми биха могли да се свият до размера на атоми, дали това ще ми позволи да натъпча вътре знанието за всичко? Миличкият седемгодишен барон Мюнхаузен, с плитката, която дърпа, за да се измъкне от блатото.

С две думи: исках да знам какво има. Навсякъде. Как работи. Как е станало. Какво е било преди него и какво има зад него. Ако някой ми обяснеше нещо, това моментално пораждаше следващия въпрос, а след него още един, и така нататък, докато в един момент възрастният каже: „Абе отде да знам, я отивай да си играеш!“ Ама как така? Как така не знаеш? Някой трябва да знае. Някой някъде трябва  да държи ключа към всичко. Ей, хора, как така не усещате болката, с която е свързано това тъпо изречение, „Не зная“?

Надявам се, че усещате накъде ме е избивало винаги, откак ме има: не мечтата за нещо толкова тъпо като позицията на велик мъдрец, а още по-малко за абстрактни неща като интелектуално превъзходство. Исках самото знание. Исках го по начин, който днес мога да сравня единствено с глад, макар че и тази дума не е съвсем добра, защото гладът има край. Човек яде и в един момент тялото му казва: стига. При мен такова „стига“ сякаш нямаше. Всяко ново нещо не запълваше място, а отваряше следващото. Светът не намаляваше с опознаването му. Напротив, растеше.

Това трябва да е започнало много рано, защото си спомням и друго: опитвах се да говоря за него. Не непременно за библиотеката. По-скоро за желанието. За това, че искам някак си да обхвана всичко, да го разбера, да го имам вътре в себе си. Тук спомените ми вече са по-мъгляви. Не бих могъл да възстановя конкретен разговор и не искам да си измислям. Помня само реакцията. Възрастните се смееха. Децата ме отбягваха.

Никой не е бил жесток към мен. Това е важно. Не съм бил малкият прокълнат мечтател, заобиколен от безчувствени еснафи. Най-вероятно и аз бих се засмял, ако едно дете днес ми обясни, че иска да знае всичко на света. Какво друго да направиш? Желанието е нелепо. Да бъдеш възрастен означава вече да знаеш онова, което детето още не знае: че животът е поредица от избори, а всеки следващ избор означава отказ от нещо друго. Че човек може да стане добър в няколко неща, да обича няколко души истински, да прочете няколко хиляди книги, ако има достатъчно време. И че това вече е страшно много. Разбира се, хората около мен просто са знаели това.

Аз не го знаех. И по-лошото е, че май и до днес не разбирам защо непременно трябва да бъде така.

Тук някъде, ако се върна достатъчно далеч назад, виждам нещо, което след толкова години разпознавам без никакво усилие. Момчето в онова забутано българско градче знае само малко за света, но основният проблем на живота му вече е налице: то не може да приеме човешките граници като нещо естествено. Зад всяка врата трябва да има друга стая, зад всеки отговор друг въпрос, зад всяка стена нещо скрито. Трябва само да намериш правилното място, правилната книга, правилния бутон – и стената ще се отвори.

Понякога си мисля, че думата „любопитство“ е прекалено невинна за това. Любопитството може да бъде задоволено. Това тук беше друго, нещо ненаситно, което дълго приемах за сила. То ме караше да чета, да търся, да напускам места, да започвам неща, за които нямах нито подготовка, нито разумни основания. Дължа му почти всичко, което харесвам в живота си. Само че през цялото време то е било и мъка – тъпа, непресекваща, неутолима мъка.

⸻ ❦ ⸻

В продължение на много години бях убеден, инстинктивно, че основният проблем е достъпът. Това изглеждаше напълно естествено. Там, където израснах аз, през шейсетте и седемдесетте години на двайсетия век, светът се отличаваше най-вече с това, че беше недостъпен, в какъвто и да е смисъл. Книги не можеха да се намерят, филми не можеха да се видят, места не можеха да се посетят, хора не можеха да се срещнат. Имаше ясна и непреодолима граница между онова, до което се процежда по някоя и друга струйка светлина, и онова, до което ти имаш достъп. И тази граница беше толкова всекидневна, толкова осезаема, че човек лесно можеше да я обърка с устройството на самия свят.

Навярно затова толкова дълго съм възприемал всяка граница като нещо подозрително. Ако някой ми кажеше, че нещо не може, рядко питах защо. По-скоро започвах мълчешком да търся начин да заобиколя. И често го намирах, защото немалко от нещата, които уж не можеха, всъщност можеха. Някои изискваха повече време, други нахална изобретателност, трети просто да престанеш да приемаш чуждото „не“. Много по-късно щях да разбера колко опасен навик е това: съществуват и граници, които не са поставени от чиновници, държави, бедност, страх или чужда глупост. Но когато си млад и на няколко пъти си открил врата там, където всички са ти обяснявали, че има стена, последното, което ти идва наум, е да започнеш да уважаваш стените.

Мисля, че оттук идва и една от по-неприятните черти на характера ми. Гневът. Не знам дали винаги е бил там, или съм го научил постепенно, защото се оказа полезен. Със сигурност дълго време не го преживявах като проблем. Гневът беше по-скоро двигател, понякога дори добър приятел. Някой затваря врата и аз се ядосвам достатъчно, за да намеря друга. Някой ме подценява и гневът върши онова, което самоувереността не може: дава сила, поне за известно време. Някой ми обяснява какво не ми се полага и аз почти автоматично започвам да искам точно него.

Не е трудно човек да си построи цяла биография върху нещо подобно.

Едва много по-късно започнах да забелязвам какво се случва, когато стената не може да бъде заобиколена. Когато отсреща стои не глупав чиновник или затворена граница, а друг човек. Можеш да се ядосаш колкото си искаш, но не можеш да накараш някого да те обича. Не можеш да принудиш някого да види в теб онова, което мислиш, че си. Не можеш да накараш издател да поиска книгата ти, приятел да остане, дете да живее живота, който си желаеш за него.

Но можеш да опиташ, разбира се. Резултатите рядко са красиви.

Не знам колко пъти съм го правил. Със сигурност много повече, отколкото ми се иска да знам. Да бъдеш ядосан е силно чувство. Да зависиш от някого е слабо. Да презираш е несравнимо по-удобно, отколкото да чакаш. А да кажеш „не ми трябва“ понякога е единственият начин да не кажеш „моля“.

Това ми е затворило повече врати, отколкото имам желание да преброявам.

Не мисля, че съм неспособен да моля за помощ или да бъда благодарен. Става дума за нещо друго: странна комбинация от почти фанатична упоритост, когато става дума за „големите проекти“ в живота, и почти детинска неспособност да произнесеш думичката „моля“ там, където не можеш да предложиш сделка и не можеш да си докажеш, че заслужаваш резултата. Моля те, обичай ме. Моля те, не си отивай. Моля те, кажи ми, че това, което съм направил, има значение. Моля те, нека не е свършило. Моля те, дай ми още малко. В подобни изречения има зависимост, която цял живот ми е била почти физически непоносима, защото след тях идва пауза, а в паузата другият е свободен.

Нарцисизъм е само една от думите за това и не виждам особен смисъл да бягам от нея. Човек, който цял живот иска само едно – „повече, повече!“, трудно понася отказ и преживява чуждата преценка като посегателство, може и да е точно това: неспасяем нарцист. Не ми се иска да превръщам този текст в съдебен процес, в който накрая ще бъда оправдан поради смекчаващи обстоятелства. Има хора, които са понасяли гнева ми. Много, несравнимо повече, не са. Резултатите, общо взето, са отрезвяващи: на 65 години все още съм също толкова далеч от удовлетвореността, колкото сигурно съм бил и на 6,5.

Би било удобно да разкажа живота си като история за човек, на когото постоянно нещо не е достигало. Само че това не е вярно. Получавал съм – и продължавам да получавам – страшно много. Болезненото осъзнаване на тази възраст е, че дори в най-хубавите ми моменти винаги се е провиждала някаква цепнатина, през която се мержелее онова недостижимо, вечно отвъдно „повече“.

Една хубава книга никога не е просто хубава книга. Тя отваря врата към безкраен лабиринт от други, още по-интересни, защото са непознати и недостижими, неща. Една любов отваря цял човек, а човекът се оказва свят, който никога не може да бъде обходен докрай. Едно пътуване само увеличава броя на местата, които искаш да видиш. Дори с разбирането е така: колкото повече научаваш за нещата, толкова по-малко можеш да си въобразяваш, че ги познаваш.

И така постепенно, без да забележиш кога, мечтата за подземната библиотека се е превърнала в нещо като устройство на живота. Само че вече няма библиотека и няма бутон. Има безброй малки открития, всяко от които обещава за миг същото старо нещо – а после разкрива озъбената паст на непознатото пространство зад себе си.

Дълго време това не ме плашеше. Пък и защо ли? Време имаше, поне преди време.

⸻ ❦ ⸻

Не си спомням кога за пръв път започнах да провиждам границата.

Сигурно не е имало точно определен момент. По-скоро някои думи постепенно са променили значението си. „После.“ „Когато имам време.“ „Някой ден.“ Продължавах да ги употребявам, но в тях започваше да се появява нещо, което преди беше липсвало. Дребна несигурност, почти незабележима в началото. Която постепенно нарасна, противно на онова, което се случваше със света.

Защото светът се отваряше.

Говоря изцяло не метафорично. Светът се отваряше пред очите ми с такава скорост, че понякога и днес не мога да повярвам какво се е случило в рамките на един човешки живот. Отваряха се граници, отваряха се архиви, отваряха се гигантски, преди напълно невъобразими пространства – и всичко това със скорост, която беше поносима единствено поради факта, че носеше всички ни, без изключения.

За собствения ми, дребен човешки живот всичко това означаваше поредица от странни, доскоро немислими промени. Книги, които някога съм търсил с години, започнаха да се появяват за секунди. Музика, за която трябваше да знаеш човек, който познава човек, който има плочата, постепенно се превърна в нещо, което чака едно докосване. Филми, архиви, стари вестници, библиотеки на другия край на света, разговори с хора, до които преди би трябвало да пътуваш хиляди километри. Езиците също започнаха да губят част от властта си. После дойде и последното, почти неприлично чудо: възможността да зададеш въпрос и някой, или нещо, да тръгне с теб по него, колкото и далеч да води.

Разбира се, всичко това не се случи изведнъж. Може би затова и не го забелязвах. Докато един ден пред очите ми някак просветна:

Онова дете беше получило библиотеката си.

Всичко, за което бях жадувал толкова дълго, се оказа буквално под пръстите ми. Повече книги, отколкото бих могъл да прочета. Повече музика, отколкото бих могъл да чуя. Повече филми, отколкото бих могъл да изгледам. Говоря не за един, а за сто, хиляда, милиони човешки животи. Знанието, което се мержелее пред очите ми днес, е повече, отколкото бих могъл да усвоя, дори ако от този момент нататък не бих правил нищо друго – оттук до края на света.

Би трябвало да се чувствам в рая, нали? За известно време може и да е било така. Само че някъде по пътя се случи нещо, което още не умея да описвам без чувство за срам.

Започнах да се боя от библиотеката. Не от лошите книги. От хубавите.

Случва ми се все по-често. Откривам автор или тема, които не познавам. Търся, най-често без особен интерес, но след десет минути започвам да чувствам, че съм попаднал на нещо истинско. Чета още малко, откривам книгите или статиите, започвам да виждам връзките, които водят към други автори, други теми, други времена. Старият механизъм заработва веднага. Усещам почти същото възбуждане, което сигурно съм изпитвал преди петдесет години при мисълта за подземните рафтове.

И някъде вътре в това възбуждане се появява страхът.

Не мога да кажа кога точно. Понякога още в първите минути. Друг път по-късно, когато вече съм насъбрал книгите и те ме гледат вторачено откъм екрана.

И изведнъж вместо старото „искам“, ме пронизва съвсем друго усещане: „А кога? Кога, по дяволите?“

Защото аз бях мечтал не просто за достъп. Достъпът вече имах, в размери, които детето не би могло да си представи.

Онова, за което бях мечтал, е да мога да ги поема.

През целия си предишен живот бях смятал, че жаждата е толкова непосилна, защото светът ми дава твърде малко. А после той отвори вратите си. Стените паднаха една след друга, границите станаха прозрачни, библиотеката стана ненужна и на нейно място се появи нещо, което никога не бях могъл да си представя: океан. Океан от лениво носещо се знание, което нехае за мен и моята изгубеност пред него.

⸻ ❦ ⸻

И тогава ме постигна непосилното преди осъзнаване, че решетките, за които бях повярвал, че са отпаднали, не са там, където ги бях виждал цял живот.

Това беше може би най-трудното за приемане. Бях свикнал с мисълта за света като за място, което поставя прегради. Бях прекарал толкова време в избутване на такива прегради, че постепенно бях започнал да вярвам в едно просто правило: стената съществува, за да бъде пробита. Ако не успяваш, значи още не си намерил начина.

Само че срещу тази нова стена, с нейните нови решетки, начин изглежда няма.

Можех да ускоря четенето си, но не безкрайно. Можех да спя по-малко, докато тялото не си поиска своето. Можех да ставам по-организиран, да изхвърлям ненужното, да внимавам на какво отдавам часовете си. Можех да използвам всяка нова машина, която обещава да ми спести време, и го правех с почти детска готовност. Някъде дълбоко в мен очевидно още живееше убеждението, че ако бъда достатъчно умен, достатъчно бърз и достатъчно дисциплиниран, сметката накрая все някак ще излезе.

А тя отказа да излезе.

Може би човек трябва да остарее, за да разбере истинската разлика между много и безкрайно. Докато времето изглежда безкрайно, разликата не е особено важна. Хиляда книги, десет хиляди книги, всички книги на света са само различни степени на „има още“. Живееш с усещането, че пътят продължава, и не ти е необходимо да знаеш къде свършва. Но когато започнеш да виждаш края на собствения си път, количеството от другата страна внезапно придобива друг смисъл. То вече не е обещание. Понякога е присъда.

Не че на шейсет и пет години думата „някой ден“ е изчезнала от речника ми. Просто вече знам, че в огромен брой случаи тя означава „никога“.

Не съм сигурен кога това знание започна да ме кара да се просълзявам.

Това е необичайно положение за човек, който толкова добре умее да се гневи. Гневът има нужда от адрес. Държавата, семейството, обществото, провинцията, издателят, човекът, който не те е разбрал, онзи, който е предпочел друг, историческата случайност, лошият късмет. Дори Бог е удобен, ако вярваш в него. Винаги може да се намери някой, пред чиято врата да оставиш сметката.

Но на кого да се разгневя за това, че един човешки мозък може да поеме само толкова информация? Чия е вината, че един ден има двайсет и четири часа? Кой е решил, че мога да бъда само на едно място в един момент, че мога да изживея само един живот, че всяко „да“ изяжда времето на безброй други възможности? Към кого да отправя жалбата си, че не мога да върна един следобед от 1987 година и да го изживея още веднъж, този път знаейки какво е бил?

Тук гневът започва да изглежда малко нелепо. Не искам да твърдя, че непременно изчезва. Просто остава без предмет.

Може би затова през последните години все по-често си спомням едно стихотворение, което ме съпътства от младостта насам. Пантерата на Рилке обикаля зад решетките си и от хилядите пръчки пред очите ѝ светът постепенно изчезва. Не искам да обяснявам поезията. Тя няма нужда от това, а и вероятно само бих я развалил. Винаги ме е преследвало нещо друго: огромната сила, която още е в животното. Тя не е изчезнала. Пантерата не е станала по-малко пантера. И тъкмо това прави клетката непоносима.

Сега разбирам защо този образ не ме оставя. Жаждата не остарява.

⸻ ❦ ⸻

Човекът е крайно същество, способно да мисли безкрайността.

Когато написах това изречение за пръв път, то ми се стори някак естествено красиво. Сега вече не го чувствам така. Струва ми се чудовищно.

Защо? Защо ми е дадена тази жажда, ако няма нищо, което може да я утоли?

Не знам.

И тук, за пръв път от много време, не ми се иска веднага да намеря отговор.

Може би това са сълзите, които не разбирам. Не се просълзявам за една непрочетена книга. Би било смешно. Не се просълзявам дори защото старостта ме постига крачка по крачка, макар че сигурно и това е вътре. Просълзява ме несъответствието. Онова огромно, безразсъдно „искам“, което по някаква причина не е намаляло заедно с оставащото време. Едно и също и за момчето, което е било напълно убедено, че някъде трябва да има бутон, и за стария човек, който след цял живот търсене най-сетне го е намерил.

Стената се е отворила. Ескалаторът работи. Долу са всички книги. Само че детето вече знае, че никога няма да успее да ги прочете.

⸻ ❦ ⸻

Тук би трябвало да започне утешението.

Изкушението да напиша това е почти физическо. Човек не бива да завърши текст на колене; поне така ни учат. Трябва да стане, да изтупа панталоните си и да намери някакъв смисъл. Да каже, че ограничението придава стойност на живота, че тъкмо смъртта прави времето скъпо, че не можем да имаме всичко и затова трябва да се научим да обичаме онова, което ни е дадено.

Всичко това може и да е вярно, но в момента не ми върши работа.

Има нещо почти обидно в лекотата, с която подобни истини могат да бъдат произнесени. Те приличат на онези възрастни, които се усмихват на детето, когато им казва, че иска да знае всичко. Усмивката е разумна. Детето е нелепо. Само че петдесет години по-късно то все още е там.

Не искам да го убеждавам, че е искало прекалено много.

Това е неудобството, което никаква мъдрост за умереността не успява да премахне. Някои стени наистина имат скрити бутони.

Като дете не можеш да знаеш кои. Може би не можеш и като възрастен.

Затова продължаваш да опипваш стената и понякога изглеждаш смешен, досаждаш на всички, може би си разбиваш главата в нея. Но веднъж на няколко зилиона пъти стената все пак се отваря.

Има и още нещо, което не бях разбирал: някои от най-важните неща, които съм искал през живота си, биха загубили смисъла си, ако можех да ги получавам по воля.

Любовта е най-очевидното. Цял живот ме е измъчвало, че другият остава свободен точно там, където аз съм най-беззащитен. Може да ме обича, а може и да престане. Може да остане, а може и да си отиде. И никакво количество ум, труд, доброта или вярност не може да гарантира резултата.

Отне ми срамно много време да разбера най-простото: ако другият не можеше да каже „не“, неговото „да“ нямаше да бъде онова, което искам.

⸻ ❦ ⸻

Докато пиша това, светът около мен си остава пълен с книги, които няма да прочета. С музика, която никога няма да чуя. С цели области на човешкото знание, за които никога няма да имам дори най-минимална представа. Някъде със сигурност живее жената, която бих могъл да обичам до края на времето – и никога няма да срещна. Има места, на които бих се чувствал у дома, без да разбера, че съществуват. След мен ще бъдат написани книги, които биха станали най-важните книги в живота ми. Ще бъдат направени открития, които бих дал много, за да видя. Светът ще продължи да отваря врати и аз няма да бъда там.

Не мога да направя това красиво. Мога само да се опитам да не се разгневя на света заради него. Може би засега това е достатъчно.

Не знам дали ще се науча на това. Вероятно не докрай, пък и не мога да си представя такъв край.

Когато в мислите си се връщам към онова момче, виждам не само напиращия гняв и ненаситността на човека, който някой ден ще се изправи пред отворената библиотека и ще се просълзи. Виждам и нещо, което не бих искал да поправям. Едно дете в малък град, за което видимият свят не е достатъчен.

И което вместо да заключи, че повече няма, измисля врата. После измисля бутон. После ескалатор. И слиза.

Може би това е всичко, което мога да му дам след толкова години. Никакви отговори, никакви утешения. Само правото да продължи да слиза, докато може, без някой възрастен да го потупва по рамото и да му обяснява, че трябва да бъде доволно от онова, което има.

Защото аз знам нещо, което възрастните около него не са могли да знаят.

Библиотеката съществува.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.