Защо не можем да разберем „възродителния процес“, ако го сведем само до комунизма

Ако днес попитаме повечето хора в България – както българи, така и турци – как е станал възможен „възродителният процес“, почти сигурно ще получим един и същ отговор. Това е било престъпление на комунистическия режим, замислено и осъществено от шепа партийни ръководители около Тодор Живков, без особена връзка с обществото и без по-дълбоки исторически корени. Тази представа е толкова широко разпространена, че мнозина я приемат като очевидна истина. Но именно тя представлява първото и най-голямо препятствие пред разбирането на случилото се.

Защото, ако наистина всичко се свеждаше до волята на няколко души, въпросът би бил окончателно решен още през 1989 година. Комунистическият режим рухна, неговите ръководители изчезнаха от политическата сцена, а заедно с тях би трябвало да изчезне и самата възможност подобни събития някога да се повторят.

Реалността обаче е по-сложна.

„Възродителният процес“ не беше посрещнат с масово обществено възмущение. Напротив, огромна част от българското общество го прие като нещо закономерно, справедливо или поне исторически оправдано. Милиони хора не се противопоставиха на случващото се, а немалко го подкрепиха открито. По време на Голямата екскурзия хиляди се възползваха материално от нещастието на своите съседи. Всичко това не може да бъде обяснено единствено с натиска на една тоталитарна държава, нито пък с комунистическата идеология сама по себе си.

Класическият социализъм и марксизмът възникват като дълбоко интернационално движение. За Маркс и Енгелс основното разделение в обществото не е между народите, а между социалните класи. Самата идея за работническа солидарност предполага преодоляване, а не задълбочаване на етническите и националните противопоставяния.

Историята на ХХ век, разбира се, показва, че комунистическите режими често възприемат националистически елементи и ги използват за целите на държавното строителство. Но това са две различни исторически сили, които не съвпадат по своята природа. И ако нещо се оказа по-трайно и по-могъщо от комунизма, то безспорно беше именно национализмът. Комунистическите режими изчезнаха, а националните митове и историческите страсти продължават да определят живота на милиони хора по света.

Ето защо „възродителният процес“ не може да бъде разбран като естествен продукт на комунистическата идеология. Комунистическата държава предостави инструментите – полицията, администрацията, пропагандата и принудата. Но представите за историческа справедливост, за възстановяване на някакъв нарушен национален ред и за вековен дълг към миналото произхождат от много по-дълбоки пластове на българската обществена памет.

Ако искаме някога да постигнем истинско помирение между двете най-големи общности в страната, първо трябва да се освободим от удобната илюзия, че вината принадлежи единствено на един вече несъществуващ политически режим. Защото проблем, чиито корени не разбираме, не може да бъде нито осмислен, нито преодолян.

Имало ли е пет века непрекъсната омраза?

След като отхвърлим удобното обяснение, че „възродителният процес“ е просто продукт на комунистическия режим, неизбежно се изправяме пред следващия въпрос. Ако причините не са в комунизма, дали не трябва да ги търсим много по-назад – в самата история на османското владичество?

Тук се натъкваме на втория голям мит, който продължава да определя начина, по който мнозина в България възприемат собственото си минало. Това е представата, че между българи и турци е съществувала непрекъсната, наследена през вековете омраза, започнала още с османското завоевание и достигнала до наши дни.

Историческите факти обаче трудно подкрепят подобна картина.

Османската империя е преди всичко военна империя. Нейното съществуване и разширяване са тясно свързани с непрекъснати завоевания и войни. Но насилието в подобни държави обикновено се съсредоточава по границите, там, където се водят самите бойни действия. През по-голямата част от османския период българските земи се намират далеч от тези фронтове и представляват вътрешна област на империята, а не нейна периферия.

Разбира се, това съвсем не изключва наличието на несправедливости, злоупотреби и тежки изпитания. Но за мнозинството от хората всекидневният живот не преминава в условията на постоянна военна разруха и непрекъснат терор, каквито през същите столетия познават немалко други области на Европа.

Втората особеност е свързана със самата организация на земевладението. За разлика от класическа Западна Европа, където земята представлява наследствена частна собственост, а селяните често са прикрепени към нея като крепостни, в Османската империя върховната собственост принадлежи на държавата и на султана. Военните и административните елити получават правото да управляват определени територии, но не и да ги превръщат в своя неограничена наследствена собственост.

Това не премахва социалните различия и зависимостите, но създава общество, което се различава съществено от класическия европейски феодализъм. Селяните по българските земи – независимо дали са българи или турци – никога не се превръщат в крепостни в западния смисъл на думата и запазват значително по-голяма лична и стопанска подвижност, а с нея и свобода, непозната в много части на тогавашна Европа.

Третият важен фактор е религиозният живот. Християните в Османската империя заемат подчинено положение и плащат специални данъци, но същевременно принадлежат към един от трите официално признати милети – религиозните общности, защитени от османския закон. Те запазват своите храмове, духовенство и значителна степен на вътрешно самоуправление, без да бъдат подлагани на систематична религиозна асимилация.

Именно тази институционална рамка – а не някаква митична народностна издръжливост или героизъм, конструирани впоследствие от националните разкази – позволява на българската културна и религиозна традиция да се съхрани през вековете. По-късно върху нея стъпват Българското възраждане, борбата за самостоятелна църква, училищното дело и впечатляващият културен подем на XIX век.

Всичко това не означава, че османското владичество трябва да бъде идеализирано или представяно като някакво време на хармония и равенство. То остава управление на една империя над народи с различен език и различна религия. Имало е конфликти, насилие и несправедливости, както във всяка голяма предмодерна държава.

Но историческите свидетелства не подкрепят представата за пет века непрекъсната национална омраза между две ясно обособени общности, между които е съществувала неизменна и наследена през вековете вражда. Подобна представа принадлежи много повече на епохата на модерния национализъм, отколкото на самата османска действителност.

Ето затова, ако искаме да разберем откъде идват представите, направили възможен „възродителния процес“, трябва да търсим техния произход не в далечното Средновековие, а в много по-ново време – в епохата, когато на Балканите се раждат модерните национални идеологии.

Как се ражда модерната национална омраза

Ако през по-голямата част от османския период не откриваме следи от непрекъсната и всеобхватна национална омраза, от само себе си възниква следния въпрос: „Откъде тогава идва представата за вековната вражда между българи и турци, която и до днес продължава да оказва толкова силно влияние върху общественото съзнание?“

Отговорът е едновременно прост и неудобен: Тя е продукт на модерния национализъм.

Национализмът не е вечна човешка даденост, нито пък някакво естествено продължение на средновековните общества. Той възниква в Западна Европа през XVIII и XIX век и постепенно променя начина, по който хората разбират самите себе си. Там, където преди основната принадлежност е била към религията, местната общност или владетеля, постепенно се появява новият идеал за нацията като висша форма на политическа и културна идентичност.

Този процес не подминава и Балканите.

Българското възраждане започва преди всичко като културно и църковно движение. Неговите най-важни цели са свързани с образованието, книжовността, църковната независимост и стопанския напредък. При повечето големи възрожденски дейци трудно можем да открием идеята за някаква изначална и непримирима етническа омраза към турците като народ.

Разбира се, съществуват отделни изключения и емоционални призиви, особено в революционната поезия (например Добри Чинтулов с неговото „срещу народа отомански/ти българите поведи“). Но те все още не представляват завършена национална идеология, основана върху представата за вечна историческа вражда между две общности.

Решителната промяна настъпва през втората половина на XIX век, когато националното движение постепенно преминава от културна към политическа мобилизация. Вече не е достатъчно да бъдат изграждани училища и църкви; необходимо е да бъдат привлечени и огромни маси от хора към една обща национална кауза.

Тук образът на врага започва да придобива особено значение.

В цяла Европа национализмът се изгражда не само чрез общи символи и герои, но и чрез противопоставяне срещу някакъв външен или вътрешен противник. Българският случай не прави изключение. След смъртта на Левски и особено през драматичните години около Априлското въстание все по-видимо място започва да заема образът на „турчина“ не просто като представител на османската власт, а като исторически противник на самата българска нация.

Тази промяна има огромни последици.

След Освобождението младата българска държава се нуждае от разказ, който да оправдае собственото ѝ съществуване и да създаде чувство за обща историческа съдба. Травмата от разпадането на Санстефанска България допълнително засилва необходимостта от национални митове и символи, способни да обединяват обществото.

Постепенно антиосманската борба се превръща в централна ос на националната памет, а образът на вековния поробител започва да заема все по-важно място в образованието, литературата и публичния живот.

Това не означава, че българският национален проект още тогава неизбежно води към асимилация или етническо прочистване. Но именно тогава се оформя идейната рамка, в която подобни политики по-късно могат да бъдат представяни като възстановяване на историческа справедливост, а не като нарушение на човешки права.

Именно в този период се формира новият национален разказ, който постепенно започва да превръща историческата памет в инструмент за политическа мобилизация. Какво се случва с него след Освобождението е отделен и още по-важен въпрос.

След Освобождението: омразата като държавна идеология

След Освобождението новата българска държава е изправена пред задача, която стои пред почти всички национални държави на XIX век: да превърне население с различен регионален произход, различни местни идентичности и различен исторически опит в единна политическа нация.

Това не може да стане само чрез институции и закони. Необходим е и общ исторически разказ – история, която да обяснява откъде идва тази общност, през какви изпитания е преминала и защо има право на собствена държава.

Тъкмо тук антиосманската памет започва да придобива централно значение.

Особено силно влияние оказва травмата от Сан Стефано и последвалото разпокъсване на мечтаното национално обединение. За поколения българи това се превръща не просто в политическо събитие, а в своеобразна национална драма, която изисква непрекъснато потвърждаване на собствената историческа правота и национална мисия.

При подобни условия образът на османското минало постепенно се опростява и митологизира. Сложните отношения между различни общности, вековете на съвместен живот и многобройните регионални различия отстъпват място на една далеч по-ясна и удобна картина: българският народ като вечна жертва и турчинът като негов вечен потисник.

Този разказ прониква в училищното образование, литературата, публичните чествания и колективната памет. Поколения деца израстват с представата за петвековно робство, прекъснато единствено от героизма на националните революционери и саможертвата на възрожденските дейци.

Подобни митологии не са българско изключение. Всички модерни нации създават свои героични разкази и свои исторически врагове. Особеното в българския случай е, че този образ на миналото продължава да съществува редом с реалното присъствие на многобройно турско население в самата страна.

Така историческата памет постепенно престава да бъде само памет за една отминала империя и започва да влияе върху отношението към реални хора – съседи, съученици, колеги и съграждани, чиито семейства също са част от историята на тези земи.

Разбира се, през първите десетилетия след Освобождението подобни нагласи далеч не винаги водят до открита враждебност или асимилационни политики. Българското общество остава сложно, многообразно и изпълнено с противоречия. Наред с националистическите идеи продължават да съществуват и либерални, космополитни и социалистически традиции.

Но основният национален разказ вече е създаден. В неговия център стои представата за историческа несправедливост, която трябва да бъде поправена, и за национално единство, което трябва да бъде окончателно завършено.

През следващия век именно тези идеи постепенно ще придобиват все по-радикални форми. В различни исторически обстоятелства те ще бъдат използвани от различни политически сили, но техният произход няма да бъде нито комунистически, нито социалистически. Те принадлежат на една много по-дълга и по-дълбока традиция, свързана с изграждането на самата модерна българска национална идентичност.

XX век: от националния мит към асимилационната политика

Националните митове рядко остават непроменени. Те се развиват заедно с обществата, които ги създават, и придобиват нови значения под въздействието на войни, политически катастрофи и дълбоки обществени сътресения. България не прави изключение.

Балканските войни, Първата световна война и последвалите национални катастрофи оставят дълбоки следи в общественото съзнание. Представата за една исторически ощетена нация, която непрекъснато е лишавана от своето естествено единство, постепенно се превръща в един от най-мощните двигатели на политическия живот.

При подобни обстоятелства стремежът към национална хомогенност започва да изглежда все по-привлекателен. Етническото и религиозното многообразие, което дотогава е било възприемано като естествена част от обществото, все по-често започва да се разглежда като проблем, който някога трябва да бъде решен.

Подобни процеси протичат в голяма част от Европа през първата половина на XX век. След разпадането на големите империи на тяхно място възникват национални държави, които се стремят към максимално културно и етническо единство. Преселванията на население, асимилационните политики и различните форми на натиск върху малцинствата се превръщат в част от политическата практика на времето. България е част от тази обща тенденция.

В продължение на десетилетия националистическите представи за миналото постепенно се натрупват и радикализират. Старият образ на османския поробител все по-често започва да се пренася върху реалните турски общности в страната, въпреки че самите те нямат нищо общо с някогашната османска държава.

Така историческата памет постепенно се превръща в инструмент за обяснение на настоящето. Хора, чиито семейства живеят по тези земи от векове, започват да бъдат възприемани като носители на някаква историческа чуждост, а тяхното различие – като наследство от едно незавършено минало.

След Втората световна война комунистическият режим официално възприема интернационалистическа идеология и за известно време – приблизително между 1948 и 1956 година – действително се опитва да поддържа представата за братство между различните народи и етнически общности. По-късно обаче, особено при управлението на Тодор Живков, който постепенно се разкрива като убеден български националист, комунистическата държава започва все по-активно да използва вече съществуващи националистически митове и исторически представи, формирани далеч преди нейното собствено възникване.

Комунизмът предоставя инструментите – централизирана власт, административен апарат и механизми за принуда. Съдържанието обаче идва от друго място: от дълго изграждани представи за историческа справедливост, национално единство и необходимост от окончателно преодоляване на едно наследство, възприемано като чуждо на българската национална общност.

Когато през 80-те години тези идеи достигат своята крайна форма, обществото вече разполага с готов език, митове и оправдания, чрез които насилието може да бъде представено не като престъпление, а като възстановяване на един естествен и исторически правилен ред.

Именно затова „възродителният процес“ трябва да бъде разглеждан не като внезапно отклонение от българската история, а като нейна трагична кулминация – моментът, в който дълго натрупвани национални представи получават възможност да се реализират чрез инструментите на една тоталитарна държава.

Без критика на националния мит няма помирение

Всичко казано дотук ни води към един неизбежен извод. Ако приемем, че „възродителният процес“ е бил просто престъпление на комунистическия режим, извършено от шепа партийни ръководители, ние едновременно си осигуряваме морално удобство и се лишаваме от възможността да разберем собствената си история.

Защото комунизмът изчезна. Неговите институции рухнаха, неговата идеология загуби влиянието си, а хората, които носеха пряка политическа отговорност, отдавна не са част от обществения живот. И въпреки това споровете около „възродителния процес“ не стихват, а старите страсти продължават да разделят хората и днес.

Причината е проста. По-дълбоките идейни предпоставки, които направиха възможна тази политика, никога не са били подложени на сериозно обществено осмисляне.

Националният разказ за петвековното робство, за вековната вражда и за историческото възмездие продължава да съществува почти непроменен. За мнозина той остава не просто една възможна интерпретация на миналото, а нещо като морална основа на самата национална идентичност. Всяка критика към него се възприема като посегателство срещу народа, държавата или паметта за предците.

Но нито една общност не губи своето достойнство, когато се опитва честно да разбере собствената си история. Напротив. Истинската историческа зрялост започва тогава, когато сме готови да признаем, че националните митове, както всички човешки творения, възникват при конкретни обстоятелства, изпълняват определени политически функции и понякога пораждат последици, които техните създатели никога не са предвиждали.

Това не означава отказ от национална памет, нито отрицание на българската държавност и културна традиция. Още по-малко означава прехвърляне на колективна вина върху днешните поколения. Историческото разбиране не работи с наследствена вина, а с наследена отговорност – отговорността да разберем света, който сме получили, и да го направим малко по-справедлив за онези, които идват след нас.

Помирението между българи и турци в България не може да бъде постигнато чрез забрава. Не може да бъде постигнато и чрез взаимни обвинения или чрез съревнование между различни исторически страдания. Единствената здрава основа за него е общото разбиране, че нито омразата е вечна, нито историческите конфликти са предопределени завинаги.

Ако модерният национализъм е успял да създаде представата за вековна и непримирима вражда, тогава хората могат и да създадат нещо друго – култура на паметта, която не заличава миналото, но отказва да го превръща в оправдание за ново разделение.

Може би именно в това се състои и най-трудният урок на „възродителния процес“: че истинското помирение започва не тогава, когато намерим удобен виновник, а когато съберем смелост да погледнем собствените си исторически митове в очите и да ги подложим на същата критична проверка, на която подлагаме всичко останало.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.