Идеология от друг свят

България живее в XXI век с национална идеология, създадена през XIX.

В това само по себе си няма нищо странно. Всяка нация носи представи, митове и символи, създадени много преди настоящето. Българският проблем е друг. Голяма част от представите, чрез които продължаваме да разбираме себе си и отношенията си със света, са създадени не просто през XIX век, а за нуждите на XIX век – когато българите трябва да се обособят като нация, да изградят собствена държава и да съберат в нея колкото е възможно повече от земите, които смятат за български.

Този свят отдавна не съществува. Идеологията му обаче е останала.

Под „българска национална идеология“ нямам предвид националното самосъзнание, чувството за принадлежност или обичта към собствената страна. Говоря за система от представи, чрез които поколения българи са били научени да разбират мястото на България в историята.

В центъра ѝ стои проста картина. България е носител на историческо право, постоянно нарушавано от другите. Тя е поробвана, разделяна, ограбвана, предавана. Нейни земи са отнемани, нейни хора – асимилирани, справедливите ѝ стремежи – осуетявани. България участва в тази история преди всичко като потърпевша.

Оттук идва и системата от исторически врагове и сметки. Турците носят „робството“. Гърците – църковната борба и Македония. Сърбите – Македония и войните. Западните сили – Берлин и Ньой. Русия е освободител, покровител или предател според конкретния момент. А Македония и днес остава пространство, в което един спор от XIX век почти без промяна е превърнат в политически конфликт на XXI.

Тези конфликти не са измислени. Имало е войни, насилие, асимилация, преследвания и сблъсък на национални програми. Проблемът започва, когато те престанат да бъдат предмет на историята и се превърнат в наследствени морални отношения между живите. Когато заедно с националната си принадлежност човек получава готов списък от стари обиди, врагове и предатели.

Но по-трайно от конкретните врагове се оказва нещо друго: самият начин, по който е подреден светът – свои и чужди, приятели и врагове, верни и предатели, жертви и виновници.

Тук е същинският проблем.

Най-зловредното наследство на старата национална идеология днес не са Санстефанска България, Македония или конкретните исторически омрази. То е навикът обществото да бъде мислено през подозрението към другия; различието лесно да се превръща във враждебност, несъгласието – в предателство, а цели групи хора – в носители на колективна вина.

Този навик отдавна е напуснал територията на историята. Срещаме го в политиката, в отношението към малцинствата, мигрантите, съседите, хората от другия политически лагер. Конкретният враг се сменя, но необходимостта да има враг остава.А когато едно общество достатъчно дълго живее сред подозрение и презрение, то постепенно престава да ги забелязва.

Омразата се превръща в нормалния ритъм на всекидневието.

Идеологията, която не може да бъде опровергана

Българската национална идеология не е историческо недоразумение. През XIX век тя има ясна задача: да превърне разпръснато население без собствена държава в общност, която мисли себе си като един народ с общо минало и бъдеще. За това са необходими език, училище, църква, история, герои, но и ясна граница между „нас“ и „другите“. Национализмът обединява вътре, като разграничава навън.

След 1878 г. задачата се променя. Националното обединение се превръща в голямата цел, а разминаването между държавните граници и представата за границите на нацията – в историческа несправедливост, която трябва да бъде поправена. Следват войните, националните катастрофи, Ньой, ревизионизмът и последният опит за осъществяване на стария териториален идеал през Втората световна война.

Националната програма се проваля. И точно тук започва по-важната за нас част от нейната история.

Нормално би било поредицата от катастрофи да постави под съмнение самата програма. С българската национална идеология се случва друго. Тя се оказва почти неуязвима за собствените си провали, защото причината за тях винаги може да бъде намерена извън нас.

Берлинският конгрес разпокъсва България. Сърбия и Гърция посягат към Македония. Румъния се възползва от българската слабост. Великите сили преследват интересите си. Русия ту подкрепя България, ту я изоставя. Победителите налагат Ньой.

Както може да се види, проблемът е в начина, по който се сглобяват разказите за националните провали. Получава се история, в която България почти неизменно е страната, на която нещо е било причинено. Ние винаги сме разделени, предадени, ограбени, изоставени. Другите действат; ние понасяме последствията.

На себе си даваме биография. На другите даваме присъда.

Така пораженията не опровергават националната идеология, а се превръщат в доказателство за нея. Причината не се търси в поставените цели, преценката на силите, избора на съюзници или собствените действия. Провалите „доказват“ винаги едно и също: колко враждебен е бил светът към справедливата българска кауза.

Националната памет лесно говори за собствените жертви и много по-трудно за жертвите, причинени от българската държава. Чуждите териториални претенции са агресия; нашите – национално обединение. Чуждата асимилация е престъпление; собствената получава исторически обяснения. Собственото насилие е изключение, грешка или реакция; чуждото лесно се превръща в характеристика на цяла общност.

А щом причината постоянно идва отвън, светът постепенно се населява с хора, които са ни виновни.

Не враговете, а нуждата от врагове

Националната идеология е оставила на България внушителен списък от исторически врагове. Турците носят османското владичество. Гърците – църковната борба и Македония. Сърбите – войните и същата Македония. Румъния – Добруджа. Великите сили – Берлин и Ньой. Русия може да бъде освободител или предател според избрания момент. А Северна Македония и днес носи товара на конфликт, формулиран преди повече от век.

Конкретните врагове идват и си отиват. Териториалният национализъм, определял някога съдбата на България, днес е останал предимно в символния свят.

Оказва се обаче, че врагът може да изчезне, без да изчезне нуждата от него.

Поколения наред националната идеология е подреждала света чрез едно основно противопоставяне: свои и чужди. Своите принадлежат към общността на историческата правота. Чуждите носят заплаха или поне подозрение. Между тях стоят предателите – формално „наши“, но още по-опасни, защото отказват да приемат общата истина.

Тази схема лесно се пренася извън националните конфликти. Политическият противник става „предател“, малцинството – „проблем“, различният – заплаха. Несъгласието започва да предполага корист, заговор или чужда зависимост.

Затова най-трайното наследство на тази идеология не са конкретните омрази, а самата им матрица: навикът да търсим виновник, да подозираме различния, да превръщаме противника във враг и да усещаме собствената си принадлежност и чрез онези, които заедно отхвърляме.

Конкретните врагове се сменят. Навикът да живеем с врагове остава.

Невидимата омраза

Тук стигаме до нещо, което трудно се измерва, защото няма начало, дата или документ. Става дума за атмосферата в България.

Българското общество е пропито от недоверие. Подозираме политиците, институциите, журналистите, работодателите, съседите, богатите и бедните. Зад чуждото мнение лесно откриваме корист, зад успеха – измама, зад обществената позиция – някой, който плаща. По правило различието се превръща в повод за подозрение.

Политическият противник става „предател“, „соросоид“ или „копейка“. Ромите са „циганите“, за които предварително знаем какви са. Хомосексуалните се превръщат в „педали“ и „джендъри“, мигрантът – в заплаха, македонецът – в „измислен“. Човекът изчезва, остава категорията.

Тук се появява и един забележителен български парадокс. Днешната обществена атмосфера поразително напомня руската: същото деление на свои и врагове, същото подозрение към различния, същата лекота, с която несъгласието се превръща в предателство, а политиката – в морална война. Само че този начин на мислене не принадлежи единствено на българските русофили. Със същата сила го възпроизвеждат хора, които се кълнат във вечна омраза към Русия.

Можеш да мразиш Русия и да мислиш по руски. Едната страна вижда „соросоиди“, „джендъри“ и чужди агенти, другата – „копейки“, „пета колона“ и национални предатели. Съдържанието е противоположно, структурата е една и съща. Руският политически език намира тук благоприятна почва, защото попада върху отдавна съществуващ местен навик да разбираме общността чрез нейните врагове.

Връзката между всичко това и насилието не е директна, но има опасна последователност. Подозрението преминава в презрение, а след него идва убеждението, че определени хора не заслужават съвсем същото отношение като „нас“. Обидата става нормална, унижението – забавно, а когато някой бъде нападнат, винаги се намира обяснението, че вероятно „си го е заслужил“.

Това е структурата на пълзящо насилие. То не започва с удар, а с постепенното изключване на човека от общността на онези, към които се чувстваме морално задължени.

През повечето време не го забелязваме. Омразата е станала част от всекидневния климат и това я прави трудно различима. Виждаме я едва когато се материализира – когато някой бъде пребит заради произхода или сексуалността си, когато тълпа тръгне срещу малцинство, когато човек, вече обявен за допустим враг, бъде нападнат или убит.

Само преди няколко дни в Пловдив тази логика придоби ужасяващо буквален вид. Група непълнолетни примамва по-възрастен мъж чрез момиче, представило се за 15-годишно, след което той е пребит до смърт. Според прокуратурата младежите са се опитвали да се саморазправят с хора, които те самите възприемат като педофили.

Тъкмо това е моментът, в който формулата „тия си го заслужават“ престава да бъде просто език. Категорията е вече достатъчна, за да измести човека, закона и границата на допустимото.

Тогава се питаме откъде се е взела тази жестокост. Но тя не се е появила в деня на престъплението. То е само моментът, в който тя е станала невъзможна за пренебрегване.

Престъпленията от омраза са просто крайните точки на много по-дълга скала. В единия ѝ край стои безобидното на пръв поглед „тия са си такива“. В другия – убеждението, че за „тях“ нормалните правила вече не важат.

Най-тежкото наследство на старата национална идеология не са определените врагове, а нормализираната нужда от враг.

И когато тази нужда стане част от всекидневието, омразата престава да изглежда като омраза. Тя се превръща в нормалния ритъм на обществото.

Защо всичко това е фундаментално антиевропейско

Тук стигаме до причината, поради която старата национална идеология днес е не просто анахронизъм. Тя влиза в пряко противоречие с принципите, върху които е изградена следвоенна Европа.

Европа познава националната омраза много по-добре от нас. Войни, окупации, разместени граници, етнически прочиствания и масови убийства са оставили достатъчно основания враждите да бъдат предавани поколения наред. След 1945 г. обаче постепенно се налага друга идея: миналото трябва да бъде запомнено, без да бъдат наследявани неговите врагове.

Това е едно от големите европейски достижения. Французинът не е длъжен да мрази германеца, за да помни Вердюн. Полякът не предава жертвите на германската окупация, когато живее в политически съюз с Германия. Германецът не престава да бъде германец, когато признава престъпленията на собствената си държава.

Старата национална идеология работи по обратен начин. Тя превръща паметта в задължение за лоялност към конфликтите на предците. Сблъсъкът тук не е между патриотизъм и европейски космополитизъм, а между два начина за употреба на историята. Единият позволява да помниш конфликта, без да го продължаваш. Другият превръща продължаването му в доказателство, че не си забравил.

Разликата отива и по-дълбоко. В основата на съвременния европейски ред стои отделният човек – с индивидуални права и индивидуална отговорност. Не съществува наследствено виновен германец, турчин или сърбин, както не съществува и наследствено невинен българин.

В този смисъл старата българска национална идеология е антиевропейска не защото непременно мрази Европейския съюз, а по самата си вътрешна логика.

Европа се опитва да направи възможен свят, в който не е необходимо да обичаш съседа си, за да живееш с него.

Старата българска национална идеология продължава да ни учи, че първо трябва да знаем защо той ни е враг.

България след националната митология

Всичко това лесно може да бъде разбрано като призив България да се откаже от националната си идентичност или да забрави миналото си. Всъщност не става дума за нищо подобно.

Няма причина да се отказваме от езика, културата, паметта или чувството си за принадлежност. Нито да забравяме собствените си жертви и историческите несправедливости. Необходимо е друго: да престанем да разбираме идентичността си чрез хората, които „по наследство“ смятаме за врагове.

Това означава и отказ от претенциите за историческа невинност. България е била жертва и извършител, губеща и победител, обект на чужди интереси и държава, преследвала собствените си. Способността да понесеш това минало без митологични оправдания е белег не на национална слабост, а на зрялост.

Националната идеология на XIX век е изпълнила историческата си задача. Светът, за който е била създадена, отдавна не съществува. Няма причина заедно с паметта за него да продължаваме да носим и неговата нужда от врагове.

Историята трябва да престане да бъде изповядвана като религия и отново да се превърне в предмет на разума.

Деконструкцията на националната митология не е отказ от България. Тя е опит България най-сетне да излезе от XIX век – и да престане да разбира себе си чрез онези, които мрази.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.