От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

2015 01 Krasi Damjanov

Красимир Дамянов (1948–2015)

 

Ненавиждам българското лицемерие.

Ненавиждам, разбира се, всяко лицемерие, но при срещите с моето родно изпадам в състояния, които често ме водят до един вид (безсилен) пароксизъм. В такива моменти обикновено пиша бързо, непремислено и гневно, в резултат на което получавам в отговор от читателите си епитети като „боклук“ или „тъпанар“.

Но защо пиша всичко това в началото точно на един възпоменателен текст? Работата е там, че от всички видове нашенско лицемерие най-непоносим ми се струва онзи, чрез който премазваме всичко различно и от малко-малко талантливо изпомежду си. Приживе – нито дума на подкрепа или някаква що-годе положителна оценка. След смъртта – (евентуални) потоци от лицемерни хвалебствия, след дъжд качулка. Вековната злоба на роба ни друса и днес все тъй силно, както го е правила комай през всичките нам колко века от съществуването ни като осъзната народностна група.

Всичко друго, освен единственото, което може да ни помогне. Всичко друго, освен искрено покаяние.

Ето защо днес, пишейки този текст в помен на Красимир Дамянов (1948–2015), аз бих искал да започна с единствените думи, които ми се струват подходящи…

Имам грях пред теб, Краси. Прости ми, ако можеш!

Приятелството ни – кратко и изпъстряно от вечни разногласия – приключи рязко и некрасиво, след неприятна за припомняне сцена, в резултат на дреболия, която аз нарочих за самия себе си като „капката, която преляла...“ И така се повлече още една история на (непризната от мен) дребнавост и жалкост, с типичното нашенско не-говорене-повече, с прекратяване на контакта и така нататък, всичко наредено по възможно най-банален, най-провинциален тертип.


Small Ad GF 1

Не успях да превъзмогна дребното човече вътре в себе си. Не успях и да оценя по достойнство творчеството на един човек, който – сега, след като вече си е отишъл – сигурно ще ме посещава в не една или две тежки нощи, за да ми припомня собствената дребнавост и злобица.

А да се помни и припомня без съмнение има достатъчно – и то все важни, все показващи един по-различен път неща, които Краси беше положил току пред очите ни, в течение на много години, и все с напразното очакване, че най-после ще получи признанието и мястото, които заслужава. Е, не стана. Не стана приживе, пък и никой не може да каже дали ще се получи сега, след като него вече го няма.

Казвам всичко това, защото творчеството на Краси – и особено неговата автобиографична трилогия („Дневникът на една пеперуда“, „Студентът по хармония“ и недовършения „Испания“) съдържа нещо много специфично, инак много трудно за откриване в нашата сравнително лишена от самочувствие национална литература. Краси Дамянов умееше да пише „по хъшовски“ – без да се притеснява прекалено много от това „какво ще кажат хората“ и „дали това ще им хареса“. Подобно на героите на Казандзакис той просто танцуваше мъката си – гол-голеничък, покрит с дебела кора от прах и пот, нехаещ за неодобрителните погледи, с които, по нашенска неизбежност, евентуално ще го прониже „култивираната публика“. Не твърдя непременно, че това е било нещо велико. Но за мен то беше истинско. Публикувах всичко, което ми пращаше – понякога леко разгневен от тази негова непосилна борба за признание. („Признание в България? Приживе? Краси, ти в кой свят живееш, друже?“). После го забравях, улисан в собствената си борба, до следващата ни среща в някоя бойна софийска кръчма, на агнешки главички, кисело червено вино и дълги раздумки над непосилната съдба на „нашего брата“ – писателя-хъш, избрал да ядосва и поучава сънародниците си отдалече, сякаш са му малко другите ядове.

И така, докато…

А сега седя тук – осополивен, недовиждащ, раздрусван от последователни вълни на закъсняло разкаяние и грип – без да чувствам вътре в себе си ни най-малка способност за подреждане и примиряване на противоречивите чувства, с които ме изпълват спомените за този човек и нашата кратка, кометоподобна среща. Краси, бандитино, има ли нужда да те моля за прошка? Или аз също играя тук някаква перфидна игричка на лицемерно разкаяние – там, където всъщност има нужда само от едно-единствено нещо: реално, мълчаливо покаяние.

И така, приключвам с думите, които не посмях да изрека в началото (един вид – кой съм аз, та да говоря от името на „всички“?) Но тук вече няма накъде, трябва да изговоря онова, което е заседнало в гърлото ми, ако не искам да се почувствам като последния бъзливец.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Имаме грях пред теб, Краси. Прости ни, ако можеш. Поклон!

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.

Pin It

Прочетете още...

Брехт (поема)

Тома Марков 04 Ное, 2013 Hits: 8663
Да, представи си! Преди години в хола на…