През последните години все по-често се сблъсквам с един стар, но все още много жизнен модел на мислене: че потиснатият по дефиниция е прав, а силният – по дефиниция виновен. Особено един от последните ми задочни разговори от Фейсбук (благодаря, Виктор Лилов!) ме изправи не просто пред определен вид политически позиции, а пред цяла културна парадигма: начина на мислене, който тръгва от състраданието, но постепенно стига до логика, която освобождава „слабата“ страна от отговорност за собствените ѝ действия.

А именно: че слабите и потиснатите на този свят имат абсолютно право да не се съобразяват с утвърдените „буржоазни“ норми на универсалната етика („не кради“, „не убивай“ и пр.), защото винаги са били поставяни в позиция на подчинение, чието разрушаване е невъзможно без революционно насилие. Ерго – насилието на потиснатите е напълно различно от онова на потисниците и не може да бъде оценявано по същия, лицемерно-традиционен начин.

⸻ ❦ ⸻

Това мислене изглежда човечно, защото е породено от съпричастност с реално страдание. Но в един момент контекстът – вместо да помага да разберем – започва да служи като оправдание. Разликата между причина и вина се размива. Насилието вече не се оценява според това какво всъщност представлява, а според това кой го извършва. Така универсалната етика – „не убивай“, „не кради“, „не оправдавай жестокостта“ – бива изтласкана от една друга, племенна етика: „нашите“ срещу „техните“, „жертвите“ срещу „палачите“.

Първата важна фигура в тази традиция е Франц Фанон. Той описва колониализма като система, която напълно обезчовечава потиснатия. В този контекст насилието на бунта изглежда като единствения начин да си възвърнеш достойнството. Фанон говори за него почти като за психическо освобождение. В конкретните ситуации, които описва, това е разбираемо. Но по-късните интерпретации превръщат този конкретен анализ в обща формула: потиснатият има морално право, защото е потиснат; неговото насилие е съвсем различно от насилието на властта. Така една психологическа диагноза постепенно се превръща в морална аксиома.

Втората опорна точка на тази културна парадигма е комунистическата революционна мисъл. При Мао истината винаги е „на страната на масите“. Гевара добавя романтична представа за революцията като сурово, но пречистващо изпитание. Насилието се вписва в този образ като част от духовната работа на революционера. Постепенно се оформя схема, в която силният греши, защото е силен, а слабият е прав, защото е слаб. Моралът престава да бъде измерител на действията и става функция на позицията в структурата.

През 60-те години този тип мислене напуска първоначалните си контексти и се превръща в културна парадигма. В САЩ, Франция, Западна Германия – навсякъде, където държавата се възприема като носител на структурна вина, насилието „отдолу“ започва да се вижда като морално различно. Студентските движения, част от интелектуалния елит, левите групи – всички те до една или друга степен приемат, че жестокостта на властта е престъпление, а жестокостта срещу властта е „историческа необходимост“.

Разстоянието оттук до терористични организации като RAF и Червените бригади е значително по-малко, отколкото обикновено ни се иска да признаем. За техните участници светът е война между потисници и потиснати. Убийствата и отвличанията не са престъпления, а удари по „системата“. Те мислят себе си като индивиди, които извършват конкретни действия и носят отговорност за тях, а като въплъщения на историческа роля. Така революционната етика се превръща в своеобразна теология: насилието се оценява според това „на кого служи“, а не какво всъщност Е.

Днес същата логика оцелява в по-мек, но познат вид. В определени академични и активистки среди е нормално моралът да се мисли през идентичности. Индивидът се оценява не по действията си, а по това към коя категория принадлежи. Групите, които са били исторически потиснати, получават почти автоматична морална преднина; онези, асоциирани с привилегии, се третират като носители на структурна вина. На пръв поглед това е продължение на борбата за справедливост. В действителност то води до нещо друго: премахване на личната отговорност.

Когато казваш на потиснатите, че те не носят пълна отговорност за действията си, всъщност им отнемаш и пълната свобода. Превръщаш ги в символи, в изпълнители на роли, в носители на невинност по рождение. А това, макар да изглежда състрадателно, е и форма на снизхождение. Силните също биват редуцирани – до абстракция, до „носители на вина“, независимо от конкретните им постъпки. Вместо справедливост получаваме твърди разделителни линии и нарастващо отчуждение.

Затова, когато се срещам с идеята, че „потиснатият винаги е прав“, аз виждам в нея не само човешкото желание да застанеш на страната на по-слабия, но и риска да превърнеш страданието в морална валута, с която всичко може да бъде платено – включително и ново насилие.

Универсалната етика – колкото и абстрактна да изглежда понякога – си остава единствената рамка, в която слабият и силният могат да бъдат разглеждани като хора, а не като роли. Тя е неудобна, защото не позволява лесни оправдания. Но именно затова само тя може да прекъсне онзи порочен кръг, в който вчерашните жертви утре се озовават в ролята на палачи – убедени, че историята ги е оправдала предварително.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.