Публикувах вчера в „ЛП“ текст на един от любимите ми британски политически анализатори, Анатол Лийвен – и под него се появи добър коментар, който ме накара да се замисля. Преди да започна размишлението си, ще го публикувам тук изцяло:
Наистина – симпатична публикация на „този английски анализатор“. Благодарност към г-н Енев!
Но като много други, и този английски автор е убедителен само в описанието на така нареченото „имперско господство“. Въпреки, че употребеният от него израз „вторичен трус“ е наистина находчив, обяснение на това явление в статията просто липсва.
А последните събития в Украйна са просто очевиден резултат от това, което се случи в първите години след 1999-та. Тогава процесът на либерализация в Русия беше в своя разцвет и ако ще говорим за „разум“, този процес трябваше да продължи, а не да се подхранват авторитарните сили в тази страна с неуместното разширяване на НАТО. Последното, обаче, тръгна с пълна сила, благодарение на традиционно силната полско-балтийска русофобия и временната (не особено силна) русофобия на Чехия и Унгария, към които се присъединиха и имперската русофобия на Великобритания, а само донякъде – и на САЩ. Това „разширение на НАТО“ беше един „дюшеш“ (да си го кажем по нашенски) на натрупаните имперски амбиции на Русия до такава степен, че само за няколко години Путин успя да се „преквалифицира“ от либерален в авторитарен лидер.
Казаното дотук ще се стори на някои не особено „политкоректно“, но е точно и обяснява същностната причина на така наречения „вторичен трус“, на който сме свидетели във вид на настоящата война. А хилавата българска „русофобия“ в момента е просто жалка, на фона трезвото събуждане на Чехия и Унгария, които са на път да осъзнаят, че противопоставянето НАТО-Русия е вредно и опасно.
Valpet
Интересна и смислена забележка, не ще и дума. И, което е още по-важно: такава, която се нуждае от отговор, инак разговорът би се превърнал в някакво подобие на футболен мач на една врата. И така, нека се опитаме да дадем тук отговор на добрия Valpet.
Ще започна с принципното уточнение, че по мое мнение упражненията в мислене от вида „какво би станало, ако?“ са, в най-добрия случай, демонстрация на някакъв вид ученост, а в най-лошия – чиста проба фантазьорство. И в дата случая ползата от тях си остава като минимум спорна. И все пак, за целите на тази дискусия, нека направим едно такова упражнение и се опитаме да си представим какво би станало, ако Западът беше опитал друг вид отношение към Русия и не беше я притискал всячески към промени, за които тя или не беше готова, или просто неспособна, в зависимост от гледната точка на наблюдателя.
Най-лесното при един такъв опит е човек да си представи някакъв напълно различен от сегашния сценарий – за някаква хипотетична Русия, която, оставена „на мира“, малко по малко би се променила, осъзнала, цивилизовала, станала „нормална“ част от света и Европа, така както са го направили другите бивши европейски империи.
Но дали това е наистина възможно?
Първото, което се набива на око, буквално при всеки опит за поглед назад към европейската и световна история, показва една, патетично казано, „неумолима“ закономерност: няма и никога не е имало, бивша имперска сила, която да се отказала от утвърдените си начини на мислене и поведение, без това да ѝ е било наложено с възможно най-груба сила и на цената на поне едно (а понякога и няколко) унизителни, разрушителни, съсипващи военни поражения. Нека започнем да изреждаме – и то само случаите от последния век:
1. Турция, която се нуждаеше от поражения в две поредици от тежки и мъчителни войни (Балканските, последвани от Първата световна).
2. Великобритания, чието оттегляне от имперски амбиции ѝ отне около половин век, започвайки с две „победи“ – в Първата и Втората световни войни, които ѝ костваха пълната загуба на икономическата мощ, и завършвайки с „мини-поражението“ от Суецката криза, което я доведе до окончателен нокаут, след тежка поредица от нокдауни.
3. Франция, друга страна с имперски амбиции, чиято съдба е много подобна на британската: същата поредица от „победи“, последвана от тежкото и унизително поражение в Алжир, след което най-после и тя бидè „убедена“, че няма алтернатива на отказа от имперски амбиции.
4. Оставям „за десерт“ Германия (и Япония) – най-тежките досега европейски (и азиатски) случаи, при които имперското мислене беше доведено до такава истеричност, че за премахването и отживяването му и двете страни трябваше да преминат не само през тежки военни поражения, но и да бъдат окупирани в продължение на почти половин век, за да могат народите им да се разделят с имперската болест и да заживеят „нормално“, като част от някаква общност (което все още не се е случило в Япония, между другото).
За разлика от всички останали в Източна Европа, Русия се изхитри да се върне назад, към „сигурността“ на имперското си минало.
Нека, след всичко казано, се завърнем към Русия и се опитаме да „видим“ какво би се случило, ако тя би била третирана „по-разумно“, „по-меко“.
Първото нещо, което пожелателното мислене губи из предвид е факта, че Русия всъщност направи опит за оттегляне от имперското си минало и мислене, в десетилетието на 1990-те, но се отказа от него „аламинут“, щом само стана ясно, че един такъв преход не може да бъде постигнат на цената на „добра воля“. Казано пределно кратко, в страната се възцари хаос, който за много хора представляваше нещо като завръщане към времената на Гражданската война („А у нас – Махновщина!“, заявява един от героите във филма „Бумер“ /2003/, едно от по-добрите художествени възпроизвеждания на тягостната картина от това десетилетие). Стопанската разруха изглеждаше непреодолима, алчността и хищността на „бившите“ елити – напълно необуздаема, а масовото обедняване и обезчовечаване на огромни маси от населението – печален факт, на който не можеше да се противопостави нищо.
А всъщност „голата истина“ е, че Русия преминаваше през абсолютно същия процес на шокова терапия, през който преминаха всички останали източноевропейски страни (с необходимото уточнение, че тук мащабите бяха „руски“), но, за разлика от всички останали, тя се изхитри да се върне назад, към „сигурността“ на имперското си минало. Далеч преди да започне войната срещу Украйна (а всъщност – срещу целия западен свят), тя най-първо спечели мини-гражданската война срещу собствените си либерали и демократи, както вече го беше правила, един век преди това.
(А да се търси причината за всичко това в „разширяването на НАТО“ е, простете директността ми, просто още един вариант на нашенското „кой ми сра в гащите?“)
И все пак, би могло да се възрази тук, това все още не означава, че, ако не би била непрестанно притискана и предизвиквана от Запада, Русия би се „озлобила“ със същата скорост и мощ, че не би имало място за по-мирен преход към някакъв вид „по-нормално постимперско“ бъдеще и за нея, и за най-близките ѝ съседи.
На което моят единствен отговор е: а вие наистина ли вярвате в нещо такова? Как би могъл да се избегне конфликта между Русия и всичките ѝ бивши провинции, имайки предвид факта, че във всички тях живеят значителни рускоезични малцинства, подложени по неизбежност на всевъзможни враждебности и омрази, и за чието нормално съществуване, отново по неизбежност, тя вижда себе си като гарант?
И ако конфликтите между Русия и бившите ѝ провинции ви изглеждат също толкова неразрешими, колкото изглеждат за мен, то как биха могли да се избегнат конфликтите между Русия и останалия свят? Как би могло да стане това, при условие, че пък този останал свят, и най-вече неговата демократична общност, вижда в себе си гарант за нормалното съществуване на всички страни и общности по света, или поне за онези от тях, които са избрали пътя към реална демокрация и плурализъм, плюс система на проверки и баланси [checks and balances] – единствената засега дългосрочно функционираща система на обществено управление, която познаваме?
Отговорите на тези въпроси зависят, естествено, от собствените ви разбирания за „нормалност“ или „разбираемост“ на политическите системи и процеси, сред които живеем – и особено от това, че при цялата си „подобност“ те все още си остават дълбоко специфични, зависими от историята, нравите и икономическата ситуация на местата по които живеем. („Каква ти демокрация при празни каси?“, беше попитал друг един герой от великолепен филм, този път „Баща в служебна командировка“ на Емир Кустурица, 1985).
И все пак едно нещо си остава някак много интуитивно, някак много просто и разбираемо за всички ни (може би защото сме израснали с него) – народите и общностите, които са живели толкова дълго в условия на повсеместен контрол и удържавено насилие, си остават някак „импрегнирани“ срещу езика на „добротата“ и „добрата воля“. Единственият език, който те са в състояние да разбират, е онзи на силата – и всичко останало се възприема като израз на слабост и „женственост“.
А това пък означава, че за Русия и всички нас алтернатива просто няма. И никога не е имало. Няма място за леене на куршум и баене там, където текат остри инфекционни процеси. За добро или зло, човечеството е изправено пред поредния случай, в който един от мощните му членове се нуждае от солидна доза превъзпитание – и това превъзпитание не може да се получи другояче, освен по начина и на езика, който той е в състояние да разбере.
Всичко останало ми изглежда като пожелателно мислене.
Берлин, октомври 2022
