И все пак се чувствам щастлив. Странни думи от устата на човек, който е свикнал с вкуса на жлъчка до такава степен, че вече комай е забравил всички останали … Или поне така мислеше до скоро, живеейки в очакване на чудото. Не че чудото е нещо, което човек може да разпознае, не … И все пак животът изведнъж, с няколко бесни удара на сърцето, промени вкуса си. Не посоката, само вкуса. Но засега и това изглежда достатъчно.

Впрочем, нека си дойда на темата. Искаше ми се днес да поумувам за онова странно нещо, което вероятно малцина от нас могат да уловят в думи, но всички могат да разпознаят за броени мигове – нещото, което ни държи изправени над водите и ни позволява да ходим дори когато всяко движение изглежда напълно, абсолютно невъзможно: уважението. При което няма да правя разлика между толкова хлъзгавата думичка „самоуважение“ и другото, нормалното човешко уважение, което – така казват повечето – хората били ни подарявали.

Виждате ли, работата е там, че аз не вярвам в това, че между тези две неща има някаква особено голяма разлика. Разбира се, всеки от нас е в състояние да си внуши, че заслужава повече или по-малко уважение, отколкото му дава светът – с всички произтичащи от това последствия – но моето собствено усещане е, че дълбоко в душата си всички ние притежаваме една перфектна теглилка, един измерителен инструмент с безкрайна чувствителност, който абсолютно точно отмерва мярката на онова, което заслужаваме, както и на другото – онова, което получаваме. И ако мярата на собственото ни поведение не следва точно мярата на този инструмент, то това вероятно се дължи не на неговата липса, а на това, че по един или друг начин, някъде в хода на живота си, ние сме престанали – или сме се научили да не – слушаме неговото тихичко, но неунищожимо гласче, онова насмешливо вътрешно „хе, хе, прави се колкото си щеш на важен – аз знам колко струваш всъщност.“ Всеки знае, че може да се избяга от всичко друго, но не и от самия себе си – малцина обаче са ония, които не се опитват.

И тук стигам до думите на този толкова важен за мен човек: ако уважаваш някого истински, то ще го уважаваш и когато осъзнаеш, че вече сте на светлинни години разстояние един от друг, че всичко, което ви е свързвало, вече е отминало. И, с малко закъснение и леко гузна съвест, бързам да добавя: но разбира се, че как иначе? Разбира се, че това е вярно. С едно мъничко, мое собствено допълнение – ако това уважение е част от самия човек, ако то е мярата на неговата личност, ако между уважението и човека просто няма разлика, то тогава никой не може да му го отнеме! Някой може да подскача, да се плези, да го обижда в изблици на детинщина, наранено самолюбие или дори омраза, но с уважението към човека – и вътре в човека – това няма да има нищо общо. Не може да се отнеме онова, което няма части. Просто не може, за това не съществува начин.

Така че основания за страх всъщност няма – иска или не, човек винаги сам е майстор на съдбата си, при всички уговорки на фатализма, страха пред неизвестното и убийствената сила на обстоятелствата. Пътят навън води през самите нас – независимо от това дали го осъзнаваме или не.

С което не искам да кажа, че има гаранции срещу загубата на уважение. То е една от мерите на нашия живот, на нашето съществуване – и, разбира се, винаги може да се случи така, че да изпаднем в ситуация, при която ни е невъзможно да го запазим, задържим.

Но винаги си остава надеждата. През живота си съм вършил не малко недостойни неща – и във всички такива случаи бях наказван с оттеглянето на нечие уважение, веднъж дори бях премазан от нечие унищожително – и напълно заслужено – презрение, което не ми позволи да се изправя в продължение на много, много дълго време. Но никога, нито в един от тези случаи, не ми се е случвало да не успея да намеря отново пътя обратно, който е и единственият път напред …

Досега.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.