Неочакваният проблем

Покрай излизането на „Реквием за никого“ се сблъсках с нещо, за което изобщо не бях подготвен.

Не става дума за спорове около историческите факти, нито за обичайните идеологически противопоставяния, които неизбежно съпътстват всяка книга, особено пък книга за „възродителния процес“. Тук проблемът се оказа много по-неочакван и може би по-интересен.

Оказа се, че хората започват да търсят себе си в историята.

Един читател възрази срещу израза „български турци“, който според него носи политически и исторически внушения, останали от комунистическата епоха. Друг попита защо в книгата почти не присъстват помаците, които също са преживели насилието на асимилационната политика. Вероятно трети ще открият още нещо, което според тях липсва или е назовано неправилно.

Първоначалната реакция на човек е да въздъхне и да припише всичко това на нещото, наречено „политическа коректност“. Но подобно обяснение ми се струва прекалено лесно и, честно казано, доста мързеливо.

Хората спорят не просто за думи. Много по-често те спорят за себе си – за начина, по който искат да бъдат виждани и назовавани, за мястото, което собствената им памет заема в една обща история, за това дали, когато се разказва една голяма човешка трагедия, техният глас също се чува.

Тогава постепенно започнах да разбирам, че проблемът е много по-широк от една литературна творба. Кой всъщност има правото да назовава една общност? Авторът? Историята? Държавата? Науката? Или самите хора, които принадлежат към нея?

Въпросът изглежда прост, докато не се опитаме да му дадем практически отговор. Защото внезапно се оказва, че зад всяка привидно невинна дума стоят десетилетия на памет, обиди, страхове и представи за собственото достойнство.

И че една човешка история понякога започва да се преплита с много други още преди да сме написали първото изречение за нея.

Името като достойнство

Може би една от най-важните промени, които преживяват съвременните демократични общества, е свързана не толкова с правото на различните общности да съществуват, колкото с правото им сами да определят кои са.

През голяма част от историята имената са идвали отвън. Държавите са класифицирали населението си, учените са създавали категории, политиците са говорили от името на цели групи хора, без особено да се интересуват дали самите те се разпознават в тези определения. Самото право да описваш обществото е принадлежало преди всичко на онези, които са разполагали с властта да налагат представите си за него.

Днес все повече хора настояват, че принадлежността към една общност не може да бъде определяна единствено отвън. Себеназоваването вече не се възприема като езиков каприз, а като част от личното и колективно достойнство. Името престава да бъде просто удобен термин и се превръща в елемент от паметта – в начин, по който една група разбира собственото си минало и мястото си в света.

Тъкмо затова споровете около отделни думи често се оказват толкова емоционални. За едни дадено название е естествено и отдавна утвърдено. За други то носи спомена за идеологически конструкции, за политически натиск или за опити някой друг да им обясни кои са всъщност. Човек защитава не само една дума, а правото сам да разказва историята си.

Подобни разминавания са неизбежна част от живота на плуралистичните общества, в които различните памети вече не могат да бъдат сведени до една-единствена официална версия. Свободата да бъдеш чут върви ръка за ръка с несъгласието да бъдеш описван по начина, по който го правят другите.

Разбира се, това създава и нови трудности. Не винаги съществува кратко, еднозначно и приемливо за всички название. Понякога различните хора предпочитат различни определения, а дори и в рамките на една и съща общност не винаги има пълно съгласие. Колкото повече достойнство и глас придобиват отделните групи, толкова по-трудно става да бъдат побрани в една-единствена дума.

Може би тъкмо това е цената на свободните общества. Никой вече не притежава окончателното право да назовава другите.

Проблемът не е само български

Човек лесно може да остане с впечатлението, че подобни спорове са някаква особеност на българския живот и че само ние сме способни да превърнем една дума в повод за безкрайни разправии. Достатъчно е обаче да поживее известно време другаде, за да разбере колко трудно е всъщност съвременните общества да намерят общ език за принадлежността.

В Германия например никой не би се учудил, ако срещне няколко различни обозначения за хората с турски произход. Говори се за турци в Германия, за германски турци, за германски граждани от турски произход, за хора с мигрантски корени. Всяко от тези названия подчертава нещо различно – етническия произход, гражданството, семейната история или самия факт на миграцията.

Нито едно не е успяло да измести останалите окончателно. И едва ли някога ще успее. Съвременният човек принадлежи едновременно към повече от един свят, а езикът трудно понася подобна сложност. Той се стреми да подрежда и опростява, докато животът непрекъснато произвежда нови междинни положения.

Затова и споровете около имената не затихват. Те са част от усилието на демократичните общества да съвместят различни истории и представи за принадлежност в рамките на едно общо пространство.

Погледнат от тази перспектива, нашият спор около „българските турци“ престава да изглежда като изключение. Той се оказва част от един много по-широк европейски разговор, който вероятно никога няма да получи окончателно решение, защото човешките биографии винаги са по-сложни от думите, с които се опитваме да ги опишем.

Когато политическата коректност срещне литературата

Тъкмо тук се появява проблемът на литературата.

Литературата живее от съкращения, обобщения и несъвършени човешки думи. Тя няма как да си служи с езика на администрацията, нито пък може да придружава всяко понятие с пояснителна бележка, която да отчита всички възможни гледни точки и исторически нюанси.

Романът изисква друг вид яснота. Не онази, към която се стремят науката или правото, а яснотата, която позволява на разказа да диша и на героите да живеят собствен живот. Писателят непрекъснато избира между различни думи, без да има сигурността, че формулировката му ще бъде приета еднакво от всички.

Тази трудност не е нова. Всеки автор, който пише за действителни хора и действителни общности, рано или късно се сблъсква с нея. Днес просто я виждаме по-ясно, защото хората имат възможност да възразят веднага, да допълнят или да настояват върху собственото си разбиране.

Самата литература обаче не работи по правилата на колективното договаряне. Тя винаги разказва конкретна история, видяна от определена гледна точка и изразена чрез ограничен набор от думи, които не могат да поберат цялото богатство на човешкия опит. Ако един роман се опита да отчете всички възможни чувствителности и възможни възражения, той много бързо ще престане да бъде роман.

Оттук идва и напрежението между политическата коректност и литературата. Едната непрекъснато разширява пространството на чутите гласове. Другата е принудена да избира, да подчертава едни неща и да оставя други в периферията, защото без подобен избор разказът просто не може да съществува.

Може би именно тук се крие най-трудната задача пред всеки писател, който се осмели да пише за исторически травми. Той е длъжен да слуша внимателно различните памети и различните човешки истории, но в един момент неизбежно остава сам със своите думи. Ако започне да пише така, че никой да не се почувства засегнат или недостатъчно представен, най-вероятно няма да напише нищо. Ако пък напълно пренебрегне чувствителността на хората, за които разказва, рискува да превърне живата памет в обикновен литературен материал.

Някъде между тези две опасности се движи всяка честна литература. И може би именно затова разговорът за политическата коректност се оказва много по-сложен, отколкото изглежда на пръв поглед.

Романът не е енциклопедия

Покрай всички тези разговори постепенно започнах да осъзнавам нещо, което изглежда очевидно, но само на пръв поглед.

Хората очакват от големите исторически теми някаква особена справедливост. Всеки иска да бъде видян, чут и разпознат. Това желание е напълно разбираемо, особено когато става дума за преживяно насилие, за унижение или за дълго мълчание. В такива случаи нуждата да бъдеш признат и назован правилно придобива почти екзистенциално значение. Паметта също има пространства и граници, а човек трудно се примирява, когато не открива собствената си история сред тях.

Проблемът е, че литературата не може да удовлетвори всички подобни очаквания. Всяка история избира своя център и оставя други неща в периферията. Това не е проява на несправедливост, а условие за съществуването на самия разказ. Някои хора застават в центъра, други минават край него, трети изобщо не се появяват. Всяка човешка история черпи силата си от ограниченията, които си поставя.

Вероятно затова и най-големите романи за исторически катастрофи не се опитват да кажат всичко. Те осветяват малък участък от човешкия опит и оставят извън него безброй други съдби, които също заслужават да бъдат разказани. Това важи и за „възродителния процес“. Никоя книга няма да успее да побере целия ужас на преживяното, нито да даде равен глас на всички общности, които са били засегнати от него. Това не е недостатък, който трябва да бъде поправен, а условието, при което е възможно да се разкаже една човешка история.

Между два свята

Когато започнах да пиша този текст, си мислех, че става дума за сравнително прост въпрос: как е правилно да наричаме хората, за които говорим. Междувременно започвам да подозирам, че правилен отговор няма.

И може би това не е трагедия.

Свободните общества имат едно странно свойство: никой в тях не притежава окончателното право да назовава другите. Държавата, науката, литературата, самите общности – всички участват в този разговор, без някой да може да произнесе последната дума. Тъкмо затова подобни спорове могат да изглеждат толкова шумни и безплодни. А всъщност те са цената на един свят, в който различните човешки истории са добили правото да бъдат чути.

Ако покрай „Реквием за никого“ научих нещо ново, то е именно това: хората искат да открият себе си в разказа за една обща трагедия и болезнено преживяват отсъствието си от него. Вероятно няма по-красноречиво доказателство, че паметта за „възродителния процес“ все още е жива и че различните общности продължават да носят своите собствени истории в рамките на „общата“.

Работата на писателя не е да разреши това противоречие. Достатъчно е да го види и да му даде човешки образ. Останалото вероятно принадлежи на самия живот, който винаги се оказва по-богат, по-сложен и по-неподреден от книгите, които пишем за него.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.