Преди време прочетох есето на Мария Степанова „Куфарът на езика“, публикувано в английското списание Equator. Отдавна не бях попадал на текст, който толкова често да ме кара да кимам в знак на съгласие. Руската писателка описва съдбата на новата руска емиграция след войната в Украйна – хора, напуснали страната си по политически, морални или просто човешки причини, защото вече не са могли да дишат в атмосферата на една все по-агресивна и самозатворена държава.

На пръв поглед между нейния и моя свят има малко общо. Аз не съм руснак. Никой не ме е принуждавал да напусна България. Не съм бягал от война, цензура или политически репресии. И все пак още от първите страници започнах да разпознавам собствените си мисли.

Разпознах живота между две места. Разпознах съдбата на писателя, който продължава да пише на езика на страна, в която вече не живее. Разпознах и усещането, че езикът постепенно се превръща в нещо повече от средство за общуване – своеобразен куфар, в който човек носи предишния си живот. И най-вече разпознах онова трудно обяснимо раздвоение, при което едновременно си тръгнал и не си; принадлежиш и не принадлежиш.

Колкото повече четях, толкова по-силно ми се струваше, че разбирам за какво говори Степанова. И двамата живеем извън страните, в които сме родени, продължаваме да пишем на родния си език и носим със себе си дистанцията, която неизбежно се натрупва у човек след дълги години отсъствие.

Дълго време ми се струваше, че различията между нас са очевидни, но второстепенни. Тя е руска писателка, аз съм български. Тя пише за изгнание, породено от война и политическа катастрофа. Моето напускане няма нищо общо с подобни събития.

И все пак усещането за близост не отслабваше. На моменти имах чувството, че слушам човек, който описва друга версия на собствената ми биография.

Едва по-късно започнах да подозирам, че сходството е привидно.

***

Преди няколко седмици се върнах в София за премиерата на последната си книга. Не бях идвал от близо две години. Подобни пътувания винаги имат особен ритъм: няколко дни, изпълнени със срещи, разговори, стари и нови лица, неизбежните въпроси как върви животът и кога смятам да се върна окончателно.

Самата премиера мина добре. В залата присъстваха хора, с които можехме да разговаряме не само на един език, но и в рамките на едни и същи предпоставки. Това е рядко удоволствие, което човек започва да цени все повече с възрастта. В продължение на два часа обсъждахме история, политика, идентичност и памет, без да се налага всяко изречение да започва от нулата.

Истинското преживяване започна някъде около всичко това.

Излизах по улиците, срещах познати, слушах разговори в кафенета и книжарници. Чувах същия език, на който пиша вече десетилетия. Разбирах всяка дума. И въпреки това постепенно започна да ме обхваща усещането, че наблюдавам свят, чиито вътрешни правила са ми все по-трудни за разгадаване.

Трудно ми е да опиша това чувство, без да прозвуча високомерно или нелепо. Не става дума за политика или за несъгласие. През последните години съм разговарял с хора от най-различни страни и съм свикнал да приемам различията като нещо естествено. Тук усещането беше друго. Сякаш постоянно се натъквах на някаква невидима преграда, която не успявах да назова.

Колкото повече се опитвах да определя естеството ѝ, толкова по-неясна ми изглеждаше. Никой не ми беше враждебен. Никой не ме гонеше. Никой не ми казваше, че не принадлежа тук. И все пак през по-голямата част от престоя се чувствах като човек, попаднал по погрешка на друга планета.

Най-странното беше, че не умът ми реагираше така. Реагираше тялото.

Още през първите дни започнах да забелязвам една дребна, почти смешна подробност. Ядях непрекъснато, не защото бях гладен. Просто постоянно ми се искаше да пъхам нещо в устата си. Купувах си закуски, сладкиши, кафе. След половин час отново търсех нещо за ядене. Не изпитвах удоволствие от храната. По-скоро усещах как тя притъпява някакво вътрешно напрежение.

Това не е обичайното ми поведение. В Берлин от години живея по сравнително строг режим и добре знам кога съм гладен и кога просто ми се хапва. Но тук разликата сякаш беше изчезнала. Тялото ми настояваше за още и още, а аз покорно изпълнявах желанията му.

Имаше и нещо друго.

През по-голямата част от престоя се чувствах така, сякаш съм изпил една-две чаши вино повече. Не достатъчно, за да загубя контрол. Можех да работя и да разговарям. Но ме преследваше постоянно усещане за замъгленост, за лека вътрешна нестабилност. Сякаш земята под краката ми не беше напълно стабилна.

Тогава не му обръщах особено внимание. Обяснявах си го с напрежението около премиерата, с пътуването, с недоспиването. Но постепенно започнах да забелязвам нещо любопитно. Всяка сутрин се събуждах с мисълта колко дни остават до заминаването ми.

Не защото не исках да бъда там. Не защото ми беше неприятно или се чувствах застрашен. Просто някаква част от мен непрекъснато си водеше сметка.

Остават четири дни. Три. Два.

По-късно в съзнанието ми изплува странна картина. Сякаш през цялото време съм водил безмълвен разговор със собственото си тяло.

То ми е казвало: „Изведи ме оттук.“

А аз съм му отговарял: „Спокойно. Това са само четири дни.“

Едва след завръщането си разбрах абсурдността на този диалог. Тялото ми не можеше да знае, че става дума само за четири дни. Знаех го единствено аз.

Може би затова реакциите му бяха толкова първични. То не разполага с политически анализи. Не е чело Мария Степанова. Не се интересува от въпросите за идентичността и изгнанието. То просто се намираше в среда, която по някаква причина възприемаше като чужда.

Едва след това започнах да забелязвам една повтаряща се закономерност.

Почти всеки разговор, независимо от темата, много бързо стигаше до отрицание. Не до спор – спорът предполага общ терен. По-скоро до някаква форма на предварително недоверие. Ако станеше дума за политика, зад всяка позиция се търсеше скрит интерес. Заговорехме ли за история, първата реакция беше да се обясни защо никой източник не заслужава доверие. Ако започнехме да говорим за „обществото“, разговорът неизменно завършваше с констатацията, че всичко е корумпирано, безсмислено или предварително обречено.

Само по себе си това не е необичайно. Скептицизмът е полезно качество. Проблемът възниква, когато съмнението се превърне не в инструмент, а в начин на живот.

Постепенно започнах да усещам, че най-високо цененото интелектуално умение в много разговори тук не е способността да построиш идея, а да я разрушиш. Не да предложиш по-добро обяснение, а да покажеш защо всяко обяснение е съмнително.

Отстрани това изглежда като висока степен на критичност. Понякога наистина е така. Но след известно време започнах да усещам нещо друго. Под непрекъснатата ирония и готовността за разобличаване стои не интелектуална увереност, а недоверие.

Недоверие към институциите. Към историята. Към политиката. Към другите. А понякога и към самата възможност хората да разговарят добросъвестно помежду си.

И тогава започнах да се питам дали усещането ми за чуждост не произтича от нещо по-дълбоко от обикновеното отсъствие.

След което отново се върнах към текста на Мария Степанова.

До този момент бях чел есето ѝ като разказ за един познат свят – свят на хора, които живеят далеч от страната си, пишат на родния си език и постепенно се превръщат в обитатели на междинно пространство между различни култури и биографии.

Но колкото повече мислех за преживяното в София, толкова по-ясно виждах, че приликите между нас са по-скоро външни.

Мария Степанова знае какво е изгубила – страната си. Не в географския смисъл. Русия продължава да съществува на картата. Но страната, към която би могла да се върне като писателка и гражданка, е престанала да съществува за нея. Войната, репресиите и моралната катастрофа са превърнали това завръщане в нещо немислимо.

Затова цялото ѝ есе е организирано около една ясно различима загуба. Тя знае какво е останало зад гърба ѝ. Знае откъде идва болката. Знае какво е било разрушено.

И колкото повече размишлявах върху собственото си усещане за чуждост, толкова по-трудно ми ставаше да отговоря на същите въпроси.

Аз не съм изгубил България. България си е там. Мога да се кача на самолета и след два часа да бъда в София. Мога да говоря на български, да публикувам книги, да се срещам с читатели и приятели. Няма нито граница, която да ме спира, нито тайнствени служби, които да ме преследват. Никой не ми забранява да говоря каквото си поискам.

И все пак усещането за загуба беше реално. Точно тук започнах да подозирам, че Мария Степанова и аз не говорим за едно и също изгнание.

Тя беше изгубила страна. Аз започвах да се страхувам, че съм изгубил нещо много по-трудно за назоваване.

Не страната, а хората.

Дълго време не успявах да формулирам това изречение. Звучеше ми прекалено патетично и неясно. Какво означава това, човек да изгуби хората си? Нали приятелите, семейството, читателите – всички те са там, не са изчезвали никога. Нали езикът ни е същият.

Колкото повече се опитвах да определя какво точно ми липсва, толкова по-ясно ставаше, че не говоря за конкретни хора, нито за приятелски кръг, поколение или дори за сънародници в обичайния смисъл на думата.

Всеки разговор започва от определено място, дори когато участниците не го осъзнават. Съществуват предпоставки, които никой не изрича на глас, защото всички ги приемат за даденост. Съществуват представи за това какво са истината, доказателството, фактът, аргументът. Без подобна основа спорът е възможен, но разговорът постепенно се превръща в нещо друго.

Тъкмо това усещах все по-често по време на престоя си в София. Не че хората около мен бяха глупави или че не споделяхме общ език. Проблемът беше по-дълбок. Сякаш все по-често разговаряхме от различни отправни точки, без дори да го забелязваме.

Понякога разликата се проявяваше в отношението към историята. Друг път към политиката. Трети път към най-обикновени въпроси от всекидневието. Темите се променяха, но усещането оставаше едно и също. Всяка идея трябваше първо да докаже правото си на съществуване. Всяко твърдение трябваше да се защити от подозрението, че прикрива скрит интерес.

Именно тук започваше разликата между моята история и тази на Мария Степанова. Колкото повече мислех за това, толкова по-неудобен ми изглеждаше самият израз „изгубих хората си“.

Степанова знае какво е изгубила. Нейното есе е построено около ясно различима граница. От едната страна остава Русия. От другата започва животът в изгнание. Колкото и сложни да са моралните и политическите измерения на тази раздяла, самата тя е видима.

При мен нещата изглеждат различно. Ако трябва честно да отговоря на въпроса кога точно съм изгубил тези хора, не бих могъл. Не е имало момент на скъсване, конфликт или драма. Никой не ме е изключвал от някаква общност. Никой не ми е казвал, че вече не принадлежа към нея.

Напротив. Процесът е бил толкова бавен, че години наред дори не съм го забелязвал.

Може би това е най-съществената разлика между двата вида изгнание. Политическият изгнаник обикновено знае какво е загубил. Може да посочи събитието, което е прекъснало предишния му живот. Може да назове причината. Дори когато се лута между различни идентичности, той знае откъде идва.

Моето усещане е по-близко до нещо друго: постепенното осъзнаване, че си вървял по една и съща пътека с други хора, убеден, че вървите в една посока, докато един ден си вдигнал глава и си установил, че между вас няма почти нищо общо освен езика.

Колкото по-дълго разсъждавах върху това, толкова по-настойчиво започваше да ме преследва една неприятна мисъл: ами ако загубата не е настъпила сега? Ами ако онова, което възприемам като загуба, всъщност е закъсняло осъзнаване? Ами ако хората, които търся, никога не са съществували в онзи вид, в който съм си ги представял?

Този въпрос ми се струваше толкова неудобен, че дълго време предпочитах да не си го задавам. Защото той поставя под съмнение не обществото, а собствените ми представи за него. Не пита какво се е случило с другите, а какво съм виждал аз през цялото това време.

Разбира се, тук човек трябва да бъде много внимателен. Достатъчно е да се направи още една крачка и цялото разсъждение се превръща в баналната история за неразбрания интелектуалец, който обвинява обществото за собствената си самота. Такива истории са стари колкото света и рядко заслужават особено внимание. Затова въпросът тук не е дали аз съм бил прав, а останалите – не. Въпросът е друг: какво точно съм търсил през всичките тези години?

Дълго време си мислех, че търся съгласие. После разбрах, че не е това. Няма нищо по-скучно от общество, в което всички мислят еднакво. След това реших, че търся интелектуална среда. Но и това обяснение не издържа дълго. Срещал съм изключително умни хора, с които не бих издържал повече от половин час разговор, както и хора без особени интелектуални претенции, в чиято компания мога да прекарам цяла вечер, без да усетя как е минало времето.

Постепенно започнах да подозирам, че става дума за нещо по-просто и същевременно по-рядко: съществуването на споделен свят. Не единен, не свят без конфликти, а такъв, в който хората все още изхождат от предположението, че реалността съществува независимо от техните желания и страхове и че разговорът е средство за нейното изследване, а не просто оръжие в борбата между различни групи.

Може би именно липсата на подобна предпоставка ме беше смутила толкова силно по време на последното ми посещение в София. Не различията в мненията. Не политическите пристрастия. Смути ме усещането, че все по-често се поставя под съмнение самото съществуване на обща основа. Че историята е само пропаганда, фактите са само гледни точки, всяка публична позиция прикрива скрит интерес, всяка институция е измама.

В подобна среда критичното мислене постепенно престава да бъде инструмент за разграничаване между вярно и невярно, и се превръща в универсален разтворител, който разяжда еднакво успешно както илюзиите, така и основанията, върху които е възможен разговорът.

И тук отново се връщам към есето на Мария Степанова.

В известен смисъл нейният текст е текст на надеждата. Не на политическата надежда – тя самата е твърде трезва, за да вярва в бързи исторически развръзки. Надеждата в текста ѝ е от друг вид. Тя се съдържа в постепенното откриване на една нова общност – хората, които живеят между езици, държави и биографии.

В края на есето си Степанова стига именно до тях. До една нова форма на „ние“, изградена не върху произход, територия или национална принадлежност, а върху общ опит. Руски, украински, беларуски, ирански или судански – няма значение. Важното е, че този опит съществува, създава връзки и поражда чувство за разпознаване.

Вероятно именно тук се намира причината текстът ѝ да ми въздейства толкова силно. Защото през цялото време, докато четях, изпитвах не само съгласие, но и нещо друго.

Изпитвах завист.

Не към съдбата на изгнаника. В нея не откривам нищо привлекателно. Изпитвах завист към яснотата.

Степанова знае какво е изгубила. Знае и къде търси неговия заместител. Дори когато говори за несигурност, посоката на търсенето ѝ остава ясна. Тя се движи от едно „ние“ към друго.

Не съм сигурен, че мога да кажа същото за себе си.

Колкото повече остарявам, толкова по-трудно ми става да открия подобна общност. Не само в България, сред емигрантите или сред хората, които споделят политическите ми възгледи. Все по-често ми се струва, че живея сред множество частично припокриващи се светове, без нито един от тях да притежава достатъчна сила, за да се превърне в истинско „ние“.

Може би точно затова преживяването от София ме разтърси толкова силно. То ми показа не че съм изгубил страната си, а че все по-трудно разбирам къде завършва „аз“ и къде започва „ние“. И това е съвсем различен вид загуба.

Разбира се, възможно е Мария Степанова да се окаже права. Възможно е пред очите ни действително да възниква нов тип общност, чиито членове никога няма да споделят една и съща националност, история или дори език. Възможно е хората, живеещи между държави и култури, постепенно да открият помежду си повече общи неща, отколкото със сънародниците си.

Не знам.

Знам само, че след последното си пътуване до София започнах да гледам по различен начин както на собствената си биография, така и на текста на Степанова. Дълго време смятах емиграцията за сравнително прост факт. Човек напуска една страна, установява се в друга и рано или късно е принуден да отговори на въпроса къде принадлежи.

Днес вече не съм сигурен, че това е най-важният въпрос.

По-важен ми се струва другият: какво се случва, когато страната ти продължава да съществува, но усещането за общност постепенно избледнява? Какво се случва, когато можеш да се върнеш на всяко място от своето минало, но все по-трудно откриваш онова пространство от споделени предпоставки, което превръща група хора в нещо повече от сбор от отделни биографии?

Вероятно няма универсален отговор. Възможно е част от причините да са в обществото. Възможно е да са в самия мен. Възможно е, по дяволите, подобни разминавания да са неизбежна цена на всеки по-дълъг житейски път.

Но каквато и да е причината, резултатът е странен. Оказва се, че човек може да преживее не едно, а две различни изгнания. Първото започва, когато изгубиш страната си.

Второто започва, когато престанеш да бъдеш сигурен кои са хората ти.

Може би именно затова есето на Мария Степанова ме развълнува толкова силно. То ми напомни, че съществуват загуби, които могат да бъдат назовани, и други, които дълго време остават скрити дори за самите нас.

Понякога най-трудната задача не е да намериш път обратно към родината си.

Много по-трудно е да разбереш дали все още съществува онова „ние“, към което си мислел, че принадлежиш.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.