Докато голяма част от световното внимание беше насочено към последствията от изборите в Унгария, в България се състоя тиха революция. Румен Радев, бивш президент на България и бивш генерал от ВВС, беше избран за министър-председател с обикновено мнозинство. Това сложи край на петгодишен период на непрекъсната политическа криза, през който страната преживя осем избора и седем правителства – или нестабилни коалиции, или временно управляващи кабинети, назначени от президента.

Предизборната кампания на Радев умишлено избягваше конкретиката извън неговия социален консерватизъм и левите му икономически възгледи. Вместо това партията му „Прогресивна България“ постави ударението върху теми, около които лесно можеше да се постигне обществено съгласие – борбата с корупцията, необходимостта от реформи в държавата и критиката към клиентелистките мрежи, оформили се през последните десетилетия. За разлика от повечето свои предшественици, отправяли подобни обвинения, Радев следваше ясно изразена суверенистка линия. В Брюксел „Лётчика“, както понякога го наричат, беше посрещнат с подозрение. Във Вашингтон обаче би трябвало да бъде възприет като естествен партньор.

През 2010-те години България се радваше на относителна политическа стабилност благодарение на доминиращата роля на дясноцентристката партия ГЕРБ, водена от бившия министър-председател Бойко Борисов. Макар винаги да разчиташе на коалиционни партньори, ГЕРБ неизменно постигаше силни изборни резултати. Това позволи на Борисов да остане на власт почти през цялото десетилетие, с изключение на краткия период между края на 2013 и 2014 г.

ГЕРБ представляваше широка политическа коалиция, в която либерали, центристи и умерени националисти се обединяваха около достатъчно обща програма, но с ясно изразена проевропейска и евроатлантическа ориентация. С течение на времето обаче партията постепенно се превърна в клиентелистка мрежа.

Краят на управлението на Борисов през 2021 г. съвпадна с вълна от антикорупционни протести, насочени главно срещу ГЕРБ и изградената около нея система от политически зависимости в сърцевината на българската държава, подкрепяна от близки бизнес кръгове и ДПС. Това постави началото и на политическата криза. През следващите години на българската политическа сцена се появиха множество нови играчи, които обещаваха да реформират политиката и да не работят нито с ГЕРБ, нито с ДПС, нито с Българската социалистическа партия. Всички нарушиха обещанията си. До 2025 г. недоволството и недоверието вече не се ограничаваха до отделни партии или политици – те се бяха превърнали в отношение към самата политическа система.

Нова вълна от антикорупционни протести в края на 2025 г. доведе до падането на правителството на ГЕРБ. Малко след това президентът Радев обяви оставката си – година преди изтичането на мандата – и едновременно с това съобщи, че ще се кандидатира за министър-председател начело на нова партия, наречена „Прогресивна България“.

Въпреки името си новата формация беше много по-близка до словашката партия „Смер“ на министър-председателя Роберт Фицо, отколкото до повечето европейски партии, които днес използват определението „прогресивен“. Изборният успех на Радев надмина дори собствените му очаквания. Никой български министър-председател не беше разполагал с толкова силна парламентарна подкрепа от времето на Симеон Сакскобургготски, чието правителство въведе България в НАТО и изигра ключова роля в процеса на присъединяване към Европейския съюз.

Гамбитът на Лётчика

Както във Вашингтон, така и в Брюксел победата на Радев беше посрещната по-скоро с предпазливост, отколкото с оптимизъм. По време на деветгодишния си президентски мандат новият министър-председател неведнъж предизвикваше недоумение и от двете страни на Атлантика заради предполагаемата си близост до руските позиции. Мнозина европейски лидери виждаха в него „новия Виктор Орбан“ или поне нов Роберт Фицо – политик, готов със същата лекота да използва българското право на вето, както други суверенистки лидери в Централна и Източна Европа.

В самата България – подобно на Унгария след победата на Петер Мадяр – както привържениците, така и противниците на Радев изпитваха силно чувство на несигурност. Политическата криза беше приключила; страната най-сетне щеше да се радва на стабилност поне четири години. Как обаче щеше да изглежда тази стабилност, никой не можеше да каже. Повече от обикновени избори, това беше истински киркегоров скок на вярата.

Засега тези опасения не се оправдават. Риториката на Радев по отношение на Русия, макар осезаемо различна от тази на ГЕРБ и особено на „Продължаваме промяната – Демократична България“, се обяснява по-скоро с българската историческа памет и наследството на края на XIX век, отколкото с актуални политически сметки. Малко след изборната си победа самият министър-председател публикува дълго послание в социалните мрежи, в което обоснова позицията си към Русия с исторически, а не със съвременни аргументи, като едновременно с това подчерта принадлежността на България към НАТО и Европейския съюз.

Дори неотдавнашният отказ на България да се присъедини към „Коалицията на желаещите“ по отношение на Украйна изглежда по-скоро като продължение на последователната политика на Радев да отхвърля всяко решение на международните конфликти, различно от дипломатическото, отколкото като израз на определени геополитически предпочитания.

Заедно с това обаче София се стреми да спечели благоразположението и на Вашингтон. Наскоро Радев и министърът на отбраната Димитър Стоянов обявиха, че България ще увеличи разходите си за отбрана до пет процента от БВП – както настоява американският президент Доналд Тръмп. Оттогава страната до голяма степен следва линията на НАТО, макар и с отчетлив суверенистки нюанс. Въпреки предварителните опасения София не се противопостави на последния европейски пакет от санкции срещу Русия. Същевременно правителството прекрати държавните доставки на оръжие за Украйна, но остави възможност Киев да продължи да закупува българско въоръжение по търговски канали.

Победата на Радев може да се окаже значима не толкова заради геополитическа преориентация, колкото защото връща България в центъра на политиките за сигурност и свързаност в Черноморския регион. Модернизацията на армията заема централно място както в програмата на „Прогресивна България“, така и в публичните изявления на Радев след избирането му. Българските въоръжени сили вече са добре интегрирани както в НАТО, така и в европейските отбранителни структури. След като съседна Румъния навлезе в период на привидно продължителна политическа нестабилност, България вероятно ще засили ролята си като ключов фактор както на Източните Балкани, така и – още по-важно – в западната част на Черно море. По-активната роля в областта на отбраната би трябвало постепенно да даде тласък и на инфраструктурните проекти и гражданските инициативи, свързани с Черноморския регион. Както писах неотдавна, по-активната българска политика там предполага присъединяване към Средния коридор или към друг сходен търговски маршрут. Фактът, че страната все още не е направила това, вероятно е следствие от политическата криза, а не от съзнателно политическо решение.

При Радев България възприема Брюксел като необходим, макар и предпазливо оценяван партньор, а Вашингтон – като силен, но понякога дистанциран съюзник. Обявеното увеличение на военните разходи и активното ангажиране с НАТО още в началото на мандата показват не само значението, което бившият военен летец отдава на сигурността, но и готовността му да работи с Вашингтон при условията, поставени от администрацията на Тръмп. След изборното поражение на Виктор Орбан миналия април и все по-несигурното геополитическо лавиране на Роберт Фицо България може да се превърне в един от основните политически и стратегически съюзници на Вашингтон по източния фланг на Европейския съюз. Досегашната политика на Радев, както и на повечето членове на неговото правителство, остава последователно атлантическа, съчетана с прагматичен суверенизъм по отношение на международните конфликти, вместо с по-агресивния подход, характерен за някои западноевропейски правителства.

Самият факт, че Радев сложи край на продължилата години политическа криза, вече прави неговото управление достатъчно значимо. И все пак за повечето западни партньори суверенистката ориентация на новото правителство продължава да изпраща противоречиви сигнали. От една страна, тя предполага съвпадение на интересите по въпроси като инвестициите в отбраната, превъоръжаването и някои общи идеологически позиции. От друга, първоначалната неяснота във външната политика бързо охлади голяма част от първоначалния ентусиазъм. В Брюксел нежеланието на България да подкрепи включването на определени лица в последния санкционен пакет срещу Русия отново – и дори с още по-голяма сила – породи подозрения относно „истинските намерения“ на новия министър-председател, особено сред по-войнствените кръгове в европейската бюрокрация.

Въпреки това би било погрешно България да бъде възприемана като враждебна държава или като ненадежден партньор в НАТО само въз основа на тези политически решения. Стилът на управление на Радев е прагматичен до степен, която понякога изглежда противоречива – постоянен баланс между ярка реторика и трудно уловима идеологическа основа. И все пак, ако има област, в която очертанията на неговия светоглед изпъкват най-ясно, това е отбранителната политика. Благодарение на новия импулс в модернизацията на армията, възстановената политическа стабилност и естествените си геостратегически предимства София има всички основания да се превърне във водеща сила в Черноморския регион – както в центровете за вземане на решения в Брюксел, така и в собствените си пристанища.

Източник

Стефано Ароке е изследовател на политиката в Централна и Източна Европа, със силен интерес към политическата история и съвременните връзки в Черно море, както и между Европа и Азия. Бивш консултант по въпросите на ЕС, той има магистърска степен по европейски изследвания от Католическия университет в Лейвен (KU Leuven), Белгия.