Уязвими, насилени тела, обкръжени от тъмни фигури, бягат от своите преследвачи. Трудно е едновременно да гледаш и да не гледаш тези образи, които сякаш ужасяващо предвещават катастрофата, преживявана днес от Украйна.

Образите на Никита Кадан (род. 1982, Киев) от серията „Осакатен мит“ (2020) безпощадно разкриват ужасите на масовото насилие и Холокоста в Украйна през 30‑те и 40‑те години на XX век. В работата си той се съсредоточава особено върху неспособността на съвременното украинско общество да се справи с травмите от миналото, като се обръща към съществуващи документални изображения от съветски и полски архиви.

Украинският историк Георгий Касьянов за политиката на паметта

Ужасяващите свидетелства за терора срещу цивилното население се прибавиха към апокалиптичните картини на опустошени украински градове, разрушени болници, училища, театри и църкви. Юристите говорят за военни престъпления, както и за престъпления срещу човечеството. Политиците ги определят като геноцид – понятие, което първоначално се наложи като политически маркер, призван да привлече световното внимание към нечовешкото отношение към цивилните. Но тук не става дума само за убийства, изнасилвания и изтезания, а и за създаването на условия, при които животът на цивилното население става невъзможен. Съдбата на жителите на обсадения Мариупол или окупираната Буча може да послужи като ужасяващ пример.

Но наред с тясната юридическа дефиниция на геноцида – или политическата инструментализация на понятието – можем да говорим и за по-широк, екзистенциален контекст. Путин и обкръжението му не признават съществуването на украинците като отделен суверенен народ. В техния мироглед, подсилен от болезнени исторически фантазии, украинците са само част от „историческа Русия“; следователно украинци и руснаци уж представляват един народ. Всяка претенция на украинците за самостоятелно съществуване поради това се превръща в екзистенциална заплаха за „историческото тяло“ на руския народ. Според тази представа част от въпросното тяло внезапно е решила да се отдели, да живее самостоятелно и да се присъедини към враждебния Запад, което налага хирургически мерки: тя трябва или да бъде пришита обратно, или ампутирана, или унищожена.

Не е изненадващо, че на свой ред украинците възприемат подобен подход като екзистенциална заплаха за собственото си съществуване. Те разбират намеренията и действията на Путин като стремеж да бъдат унищожени като самостоятелна, суверенна културна, етническа и политическа общност. Затова самите те наричат войната на кремълския мечтател срещу Украйна геноцид.

Понятието „геноцид“ съвсем не е ново за украинците, особено в отношенията им с Русия. През 1932–1933 г. Украйна, тогава част от Съветския съюз, губи около 4 милиона души – приблизително 13% от цялото си население – вследствие на изкуствен глад, предизвикан от действията на висшето съветско ръководство в Москва и Киев. През 2006 г. украинският парламент прие политическа резолюция, определяща глада от 1932–1933 г. – Гладомора – като геноцид. Докато в академичните среди, преди всичко на Запад, все още се спори дали гладът от 1932–1933 г. действително представлява геноцид, според социологическите проучвания в Украйна над 80% от населението приема това определение.

Никита Кадан, от серията „Осакатен мит“, 2020

Училищните програми и учебниците по история представят Гладомора като най-голямата трагедия за украинците през XX век. Като форма на културна памет той присъства в десетки филми и хиляди изследвания и е широко застъпен в медиите. Освен това около седем хиляди паметници и мемориали на Гладомора пазят спомена за събитието и неговите жертви, а парламентите на близо двайсет държави в Европа и Северна Америка са го признали за геноцид.

Украинците познават понятието „геноцид“ и във връзка с други трагедии, разиграли се на украинска територия: всяка четвърта жертва на Холокоста е от Украйна. За разлика от Западна Европа, повечето евреи, унищожени от нацистите в Украйна, са убити там, където живеят. Затова изтреблението на украинските евреи е известно като „Холокост чрез куршуми“.

Официалната политика на паметта в Украйна се съсредоточава върху превръщането на Гладомора в основен исторически маркер на страната пред света – на практика следвайки опита от изграждането на глобалната памет за Холокоста – и върху поставянето му в центъра на украинската историческа идентичност. До средата на първото десетилетие на XXI век Холокостът отсъства от украинските учебници по история на Украйна; той присъства единствено в учебниците по световна история като външно, европейско събитие. Поради това не е било възможно дори да се установи колко знаят украинците за Холокоста в собствената си страна. И докато от 2006 г. насам социолозите са провели около десетина проучвания на общественото мнение за Гладомора, до 2021 г. не е било проведено нито едно подобно изследване за Холокоста.

Нещо повече, утвърждаването на Гладомора като конститутивно събитие на украинската история поражда странно, макар и прикрито съревнование по жертвеност. В рамките на тази логика броят на жертвите на Гладомора действително е бил съзнателно преувеличаван. За да излезе „на първо място“, той е трябвало да надхвърли шест милиона и така цифрите са били раздувани до неправдоподобните седем, дори десет милиона. Трябва да се отбележи, че като цяло украинската академична общност не подкрепя това съмнително начинание.

Русия е изиграла огромна роля във формирането на украинското историческо съзнание, като украинските елити възприемат Русия като конститутивния Друг.

Популяризирането на културната памет за Холокоста в Украйна беше преди всичко дело на неправителствени организации, финансирани от западни донори. Украйна започна официално да отбелязва Международния ден в памет на жертвите на Холокоста едва през 2011 г.

През последните години обаче ситуацията започна да се променя. През 2016 г. думата „Холокост“, дотогава почти отсъстваща от речника на висшите украински политици, започна да се чува и на най-високо политическо равнище. В учебниците и учебните програми изведнъж се появиха специални раздели за Холокоста в Украйна. През 2019 г. украинският президент Володимир Зеленски лично подкрепи мащабен мемориален проект в Бабин Яр, иницииран от частни инвеститори.

Първото социологическо проучване, посветено на Холокоста, проведено през 2021 г., показа впечатляваща промяна: 81 процента от анкетираните в Украйна определят Холокоста като неразделна част от украинската национална памет.

Най-острият проблем обаче е свързан със съчетаването на две неща: възхваляването на държавно равнище на организации и личности от украинското националистическо движение и едновременното почитане на жертвите на Холокоста. Украинските националисти не само открито поддържат антисемитски позиции по време на Втората световна война, следвайки представата за „юдеоболшевизма“, но и сътрудничат с нацистите при изтреблението на евреи.

И накрая, едва по време на войната на Русия срещу Украйна украинската държава официално призна депортацията на кримските татари, извършена от Сталин през 1944 г., за геноцид над кримскотатарския народ. До 2016 г. самите кримски татари отбелязват 18 май като Ден на геноцида над кримскотатарския народ, докато държавните институции пренебрегват тази годишнина.

Никита Кадан, от серията „Осакатен мит“, 2020

XX век – или, по думите на Ерик Хобсбаум, епохата на крайностите – е изключително травматичен период за Украйна. За да разберем защо разказът за жертвеността заема толкова силно място в украинската история, е достатъчно да погледнем дългата поредица от събития: Първата световна война, революциите, борбата за независимост от 1917 до 1920 г., сталинските репресии от 30-те до 50-те години, окупацията, масовият глад от 1921–1923 г. и отново през 1946–1947 г. През първите двайсет години на независимостта този разказ доминира в представите за миналото и повтаря модели на историческо съзнание, характерни за източноевропейските нации през втората половина на XIX век.

След 2014 г. обаче той е изместен от героичен разказ, основан върху етиката на съпротивата и борбата за независимост. Бунтът през зимата на 2014 г., известен като Революцията на достойнството, води до възраждане на героичния и войнствен казашки мит. Смелостта, стоицизмът и свободолюбието, култивирани като специфично казашки добродетели, се превръщат в едни от най-популярните ценности сред протестиращите.

Към това се прибавя разказът за героичната саможертва на младите защитници на Киев, сражавали се с болшевиките край железопътната гара Крути през зимата на 1918 г. По стените край барикадите протестиращите изписват: „Нашите Крути са тук“. Култът към Украинската въстаническа армия (УПА) и Организацията на украинските националисти (ОУН), с акцент върху саможертвения героизъм и способността да се води борба при крайно неблагоприятни обстоятелства, също става част от официалната политика на паметта.

Според социологическите проучвания върхът на общественото одобрение за борбата на УПА и ОУН за независимост съвпада с периода на руската хибридна война срещу Украйна след 2014 г. Делът на хората, подкрепящи признаването на УПА и ОУН като борци за независимост, нараства от 27 процента през 2013 г. до 49 процента през 2017 г.

Русия играе огромна роля във формирането на украинското историческо съзнание, като украинските културни и политически елити възприемат Русия като конститутивния Друг. Заглавието на книгата, публикувана от президента Леонид Кучма през 2003 г., го формулира пределно ясно: „Украйна не е Русия“. Цялата история на украинската независимост след 1991 г. е история на еманципирането на Украйна от руското господство – културно, политическо, икономическо и историческо.

Путин нарече Украйна „анти-Русия“ и използва това определение като casus belli. Но в това отношение той не е разбрал историята. Украйна не иска да бъде анти-Русия, както не иска да бъде Русия. Но престъпният му опит чрез война и разрушение да върне Украйна обратно към Русия е тъкмо онова, което ще я превърне в анти-Русия.

Източник

Георгий Касьянов е историк, чиито научни интереси са насочени към социалната, политическата и културната история на Украйна през XIX и XX век. Ръководител е на Лабораторията за международни изследвания на паметта към Университета „Мария Кюри-Склодовска“ в Люблин.