Загадката

От десетилетия България живее с усещането, че нещо в нея е дълбоко повредено. Почти всички са съгласни по този въпрос. Несъгласието започва, когато стане дума за причините. Едни обвиняват Византия, други Османската империя, трети Русия, четвърти комунизма, пети Запада, шести собствената ни „народопсихология“. Обясненията са безброй, но едно е общото между тях: всяко посочва някаква главна причина, която уж отключва всички останали.

Това изглежда убедително само на пръв поглед. Ако османското владичество беше решаващото обяснение, повече от век собствена държава би трябвало поне частично да е променил картината. Ако комунизмът беше главният виновник, повече от тридесет години след края му би трябвало да виждаме ясно отслабване на наследените навици. Ако всичко зависеше от Русия, би трябвало всяко отслабване на руското влияние автоматично да води до по-различна България. Вместо това старите модели непрекъснато се възпроизвеждат, само че около нови теми и нови врагове.

Постепенно започнах да си задавам друг въпрос. Ами ако търсим причините на погрешното място? Ами ако различните исторически зависимости не са първопричината, а само различни проявления на една много по-дълбока мисловна структура? Външните влияния безспорно са съществували и често са били огромни. Но нито едно от тях не е действало върху празно пространство. Всички са попадали върху общество, което вече е имало свои навици да разбира властта, истината, историята и самото себе си.

Тази статия – или по-точно това верую – тръгва именно оттук. Нейната теза е проста, макар и неприятна. Основната трудност пред България не е поредната външна зависимост. Тя се намира в начина, по който мислим собствената си история и собствените си проблеми. Докато този начин на мислене остава непроменен, ще продължаваме да сменяме виновниците, идеологиите и политическите пристрастия, без да излизаме от един и същи затворен кръг.

Затова говоря за необходимостта от Българска Реформация. Не за нова политическа програма или поредна национална идеология, а промяна в самия начин, по който разглеждаме света. Защото едно общество започва да се променя истински едва когато престане да търси единствения виновник извън себе си и започне да разбира сложността на собствената си история.

Неправилната диагноза

Българската теория за вечната външна причина

Българските политически лагери изглеждат непримирими противници. Те имат различни идеологии, различни герои и различни врагове. Но ако човек се вгледа не в това какво обясняват, а как го обясняват, започва да се откроява една любопитна прилика.

Почти всички големи разкази за българската история започват от една и съща предпоставка: най-важните причини за нашето развитие се намират извън самите нас. Различават се единствено имената на външната сила. Мисловната схема остава една и съща. България рядко се разглежда като общество, което преди всичко създава собствената си история. Много по-често тя се явява място, върху което действат чужди сили.

Това е може би най-устойчивата теория в българската политическа култура. Тя обединява хора, които иначе не могат да се понасят. Националистът обвинява Османската империя, либералът – Русия, конспиративният мислител – Запада или световните елити. Всеки от тях е убеден, че е открил истинския виновник. Почти никой не забелязва, че всички използват една и съща обяснителна схема.

Особено показателно е развитието през последните години. Все повече обществени явления започнаха да се обясняват почти изцяло чрез руското влияние. Самото влияние е безспорен факт и никой сериозен човек не би го отричал. Но когато то започне да обяснява едновременно корупцията, слабите институции, общественото недоверие, национализма, политическата култура и почти всяка особеност на българското общество, вече не става дума за анализ. Получаваме поредната версия на старата българска потребност да намерим една-единствена външна причина за собственото си състояние.

Преди няколко десетилетия същата роля изпълняваше Османската империя. Днес все по-често я изпълнява Русия. Утре вероятно ще бъде някой друг. Кандидатите се сменят. Структурата остава.

Тъкмо това поражда и първото ми сериозно съмнение. Не дали външните влияния съществуват – те са безспорни и огромни – а защо всяко поколение изпитва нужда да превърне едно от тях в универсален ключ към цялата българска история. Ако различните външни сили толкова лесно заемат едно и също място в националното въображение, причината едва ли се намира само в тях. Поне част от нея трябва да се намира и в самия начин, по който сме свикнали да мислим собственото си минало.

Невинността като национална технология

Има една особеност на българския разговор за историята, която, струва ми се, почти не забелязваме. Независимо дали говорим за Османската империя, Русия, комунизма, Европейския съюз или съвременната геополитика, разказът се изгражда по един и същ начин. Най-важните неща в нашата история идват отвън. Някой ни е поробил, някой ни е освободил, някой ни е предал, някой ни е излъгал, някой ни е използвал. Самите действащи лица непрекъснато се сменят, но България неизменно остава в ролята на този, върху когото се действа.

Разбира се, българската история трудно би могла да бъде разбрана без Османската империя, Русия, Великите сили или по-късно двата противопоставени блока. Проблемът започва, когато те постепенно се превърнат в универсално обяснение на всичко останало. Историята вече не изглежда като взаимодействие между външни сили и вътрешно обществено развитие, а като непрекъсната поредица от чужди намеси, върху които самото общество почти няма собствено въздействие.

Така постепенно се изгражда една своеобразна технология на националната невинност. Тук използвам думата „невинност“ НЕ в морален смисъл, а като описание на определен начин на мислене. В него всяко голямо историческо разочарование има външен автор, а въпросът защо именно тук едни идеи, режими или влияния намират толкова благоприятна почва по правило не се задава. Да обясниш случилото се с чужда воля винаги е по-лесно, отколкото да се запиташ какво в собственото общество е направило тази воля успешна.

Тук възниква следващият, много по-неприятен въпрос. Ако различните външни сили толкова лесно успяват да заемат едно и също място в българското историческо въображение, дали поне част от обяснението не трябва да се търси в самата българска интелектуална традиция? Ако е така, ще трябва да се върнем много по-назад – преди Османската империя, преди Русия и преди всички по-късни зависимости.

Преди османците и Русия: собствената ни интелектуална традиция

Ако външните влияния не могат сами да обяснят начина, по който мислим собствената си история, неизбежно трябва да се върнем още по-назад. Много преди Османската империя, Русия или комунизма България вече принадлежи към една ясно очертана цивилизационна среда – византийския свят.

По същото време латинският Запад и византийският свят постепенно поемат по различни пътища. На Запад непрекъснатите конфликти между папи, владетели, аристокрация, градове и университети постепенно създават култура, в която спорът, институционалното съперничество и ограничаването на властта придобиват собствена ценност. Във византийската традиция идеалът е друг. Държавата и църквата са призвани да пазят единството на обществото, авторитетът естествено предхожда критиката, а хармонията се цени повече от открития институционален конфликт. Това не прави едната цивилизация по-висша от другата, но без съмнение формира различни интелектуални навици.

Тъкмо тук започва и една от големите илюзии на българската национална историография. Вместо да приеме тази историческа приемственост, тя често се опитва да открива в средновековна България предшественици на западната модерност. Богомилите се превръщат в ранни борци за свобода, исихазмът – в почти универсална философия на човека, Търновската книжовна школа – в своеобразен Ренесанс преди Ренесанса. Подобни тълкувания са разбираеми. Всяка нация търси основания за самоуважение в собственото си минало. Но историческите факти трудно ги подкрепят.

Проблемът не е, че богомилството, исихазмът или Търновската школа са маловажни. Те принадлежат към най-значимите явления на православната култура. От тях обаче не възникват автономни университети, устойчива традиция на свободен интелектуален спор, правна рационалност, плуралистична политическа култура или научен начин на мислене, каквито постепенно се оформят в латинска Европа. Те са израз на различна цивилизационна логика, а не на недовършена западна модерност.

Струва ми се, че именно тук националното самосъзнание допуска една характерна грешка. Вместо да се опита да разбере собственото си историческо развитие такова, каквото е било, то предпочита да си измисли една несъществуваща западна родословна линия. Така не само не разбираме по-добре миналото си, а се лишаваме от възможността да видим какви интелектуални навици действително сме наследили и защо те продължават да оказват влияние и днес.

Основният механизъм

Ако дотук разсъжденията ми са основателни, постепенно започва да се очертава нещо по-дълбоко от отделните исторически събития и политически пристрастия. Става дума за един устойчив интелектуален навик, който обществото възпроизвежда толкова дълго, че вече не го забелязва.

Той личи най-добре в начина, по който говорим за големите исторически явления. Вместо да ги разглеждаме като сложни процеси, съставени от различни хора, институции, интереси и исторически периоди, ние инстинктивно ги превръщаме в неделими морални образи. Русия, Османската империя, Западът, комунизмът, Европейският съюз – всичко това постепенно престава да бъде история и започва да се държи като герой в роман. Или е спасител, или е враг. Или носи доброто, или въплъщава злото. Колкото по-силно е колективното чувство към подобен образ, толкова по-трудно става той да бъде разглобен на съставните си части.

Именно тук според мен се намира голямата слабост на българската публична култура. Любовта и омразата постоянно определят какво сме готови да видим и какво – не. Русия на Пушкин, Русия на Сталин и Русия на Путин се сливат в едно. Пет века османска история се превръщат в едно-единствено политическо събитие. Европа също престава да бъде множество различни общества и започва да прилича на единен исторически персонаж. Колкото повече подобни разграничения изчезват, толкова по-трудно става разбирането.

Оттук нататък почти неизбежно се включва и вторият механизъм, който вече споменах. След като едно историческо явление е превърнато в неделим символ, то лесно започва да обяснява всичко останало. Русия се превръща в универсален ключ към българските проблеми. Същата роля, в зависимост от мирогледната позиция, играе Османската империя. За други това е Западът, комунизмът или глобализмът. Предметът се сменя, но мисловната схема остава удивително постоянна.

Може би най-показателното доказателство за това е, че хора, които иначе се намират в непримирим конфликт, разсъждават по един и същи начин. Русофилът и русофобът спорят ожесточено, но и двамата говорят за една и съща неделима Русия. Националистът и неговият либерален противник рядко могат да се съгласят за каквото и да било, но и двамата търсят един голям исторически символ, способен да обясни почти цялата българска съдба. Противоположни са чувствата. Учудващо сходен е начинът, по който те са устроени.

Именно затова не вярвам, че България ще излезе от сегашния си интелектуален застой, ако просто смени един обект на колективна любов или омраза с друг. Така ще се промени съдържанието, но не и механизмът. Истинската промяна започва едва когато си наложим едно привидно скромно правило: преди да произнесем присъда над което и да било историческо явление, първо да го разделим на неговите действителни части. Да различим вековете, институциите, интересите, идеите и хората. Да върнем историята обратно в историята. Защото там, където започват разграниченията, големите митове постепенно губят силата си.

Петте стълба и първият опит за разглобяване

Ако механизмът, който описах в предишната глава, действително съществува, той би трябвало да се проявява в различни области на българския обществен живот. Струва ми се, че наблюдаваме именно това. Колкото и различни да изглеждат помежду си, няколко теми вече десетилетия наред организират огромна част от българските политически страсти. Те създават мигновено разделение на „свои“ и „чужди“, превръщат сложни исторически въпроси в морални присъди и правят спокойният разговор почти невъзможен.

Бих ги нарекъл „петте стълба на съвременната българска политическа митология.“

Първият е митът за „турското робство“.

Вторият – македонският въпрос.

Третият – различните версии на световния заговор.

Четвъртият – джендър тематиката.

Петият – Русия.

На пръв поглед тези теми нямат почти нищо общо помежду си. Едни принадлежат на историята, други на съвременната политика, трети на културните войни. Общото между тях не е съдържанието, а начинът, по който функционират в общественото съзнание. Всяка от тях постепенно се е превърнала в неделим символ. Всяка поражда силна емоционална идентификация и трудно допуска разграничения. Именно затова не ги разглеждам като пет различни проблема, а като пет проявления на една и съща интелектуална структура.

Ще започна с Русия, макар че я поставих последна в този списък.

Причината е проста. Именно около нея днес най-ясно се вижда колко лесно хора, които искрено вярват, че се борят срещу старите български митове, могат неусетно да създадат нов мит по същия образец. Не защото грешат, когато говорят за руското влияние. То е реално, огромно и освобождаването от него е необходимо условие за една по-зряла българска политическа култура.

Проблемът започва, когато Русия престане да бъде важен исторически фактор и започне да се превръща в универсално обяснение. Когато през нея започнем да виждаме почти цялата българска история, всички политически слабости и всяко обществено противоречие. В този момент вече сме напуснали полето на анализа и сме се върнали към добре познатия модел, в който един огромен външен символ обяснява всичко.

Вместо да говорим за една неделима „Русия“, започваме да различаваме – имперската политика от руската култура, Освобождението от Санстефанския мит, съветската система от днешната руска държава, външното влияние от българското участие в собствените ни зависимости. Така онова, което е изглеждало като една огромна историческа сила, отново се превръща в множество различни процеси.

Точно това се опитах да направя в поредицата си за Русия. Не да произнеса поредната окончателна присъда, а първо да разглобя явлението, така че изобщо да стане възможен смислен разговор за него.

По същия начин възнамерявам да подходя и към останалите четири стълба. Не да ги заменям с нови митове, а да ги върна обратно в историята, където единствено могат да бъдат разбрани.

Заключение

Ако тази диагноза е вярна, Българската реформация няма да започне с поредната смяна на геополитическата посока. Няма да започне и когато заменим една национална вяра с друга или една колективна омраза с нова.

Ще започне тогава, когато престанем да мислим историята като религия.

Когато се научим да разграничаваме вместо да обожествяваме и демонизираме. Когато започнем да виждаме зад големите символи реалните хора, интереси, институции и исторически процеси. Когато приемем, че външните влияния са действителни, но никога не действат върху празно място.

Не знам дали подобна Българска реформация е възможна. Знам само, че не виждам друг път.

Защото общество, което не умее да различава, е обречено вечно да сменя своите спасители и своите врагове, без никога да се освободи от начина на мислене, който ги създава.

Ето защо това е моето верую.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.