България живее с прастар и дълбоко вкоренен проблем: собствената ѝ идентичност е изградена не толкова върху осмисляне на това какво е, а върху настойчиво бягство от това, което се страхува да не се окаже. Още от края на XVIII век националното въображение се развива като проект за дистанциране – от Ориента, от Империята, от „изостаналото“, от всичко, което се възприема като препятствие пред мечтаното приобщаване към модерния Запад. В онези години подобно мислене е било неизбежно; всички национализми на Балканите са се раждали в опозиция на една огромна политическа структура. Но особеното в българския случай е, че това отрицание не само оцелява дълго след Освобождението, а се превръща в негова основна психологическа ос.

Тъкмо поради това в нашата историческа памет има цели пластове, които предпочитаме да прехвърлим в зоната на митологията. Типичен пример е една случка, предавана като полу-легенда в различни варианти: българка, нападната в дома си от двама турци с намерение за насилие, ги убива на място с кремъклийката, останала от покойния ѝ съпруг. На следващата сутрин градчето пламва от тревога и гняв – едни се канят да търсят възмездие, други чакат да видят накъде ще поеме тълпата. В този момент пред къщата застава кадията и спокойно, почти сухо, им припомня закона: за опит за изнасилване наказанието е смърт, независимо кой е извършителят. Жената не е престъпница, тя е изпълнила правната норма. Историята завършва тук, без драматични последици.

Този малък, почти анекдотичен епизод казва повече за сложността на османската действителност, отколкото обичайните митове, които години наред сме учили в училище. Той не отменя насилието, нито подменя трагедиите, но показва, че Империята е разполагала с правна рамка, която се е стремяла да регулира отношенията между различните общности. И най-вече подчертава нещо, което българското национално въображение отдавна се е научило да игнорира: че в продължение на векове сме живели в един сложен социален организъм, в който грубата сила и законът са съществували рамо до рамо, но последният не е бил фикция.

Оттук започва по-дълбокият въпрос: защо отказваме да видим тази сложност? Отговорът е сравнително ясен. Българският национален проект, такъв какъвто се оформя от Паисий насам, не търси позитивно самоописание; той търси дистанция. В продължение на два века българската идентичност е била конструирана чрез отрицание – не сме турци, не сме ориенталци, не сме балканци, не сме „като тях“. Това е разбираемо от гледна точка на историческите условия, но неизбежно превръща цялата ни модерна история в битка срещу едно минало, което не може да бъде заличено. Хората, които обитават тази страна, започват да гледат на големи части от миналото си като на дефект, който трябва да бъде изличен, за да може да се появи „истинската“, „европейската“ България.

Тази вътрешна фрустрация има тежки последици. Нациите, изградени върху отрицание, развиват неувереност, склонност към истерични жестове и постоянна подозрителност към „другия“. България не прави изключение. Етническите отношения, вместо да бъдат поддържани от идеята за равноправни граждани, се превръщат в непрекъснато поле на напрежение, защото самата национална рамка е дефинирана така, че да подлага на подозрение всичко, което напомня за „ориенталското“ минало.

Когато подобно мислене се пренесе в политиката, резултатът е предвидим: серия от исторически катастрофи. България – страна със скромни ресурси и крехък международен статут – многократно се опитва да реализира своята идентичност чрез разширяване, чрез „възстановяване на справедливостта“, чрез силови решения, които неизбежно я сблъскват със съседите. Така се раждат провалите на Балканските войни, трагичните амбиции от Първата световна, погрешните залози във Втората. И „възродителният процес“ е последен, болезнен гърч на същия национален импулс: отчаян опит да бъде премахнат онзи „остатък от Ориента“, който според определени идеолози винаги е пречил на България да стане „истинска“ европейска държава.

Ако обаче оставим настрана митологията, става ясно, че османското наследство не е черна дупка, а част от самата същност на България. Империята, особено в своите силни векове, не е била чудовището, което колективната ни памет си е създала в късния XIX век. Тя е разполагала с право, което е давало определени свободи на немюсюлманските общности; с поземлена система, която е позволявала на селяните повече движение и избор, отколкото в не малко западноевропейски райони; с религиозна търпимост, която в определени периоди е изглеждала направо немислима за Запада. Това са факти, които могат да бъдат проверени в архиви и изследвания, а не в национални учебници.

Да признаем тези факти не означава да забравим репресиите, данъците, насилието, войните. Означава да приемем, че историята не е морална приказка; тя е сложна, често противоречива реалност. България не може да се превърне в модерна държава, докато се опитва да изтрие половината от собственото си минало. Тази половина, която от векове наричаме „робство“, е всъщност един дълъг, драматичен, но не еднозначен период, формирал култура, бит, език, навици, дори самия характер на народа ни. Да го отречем означава да се отречем от себе си.

Парадоксът е, че българското общество вече е показвало способност да надмогва етническите си демони. На два пъти в най-новата си история – при спасяването на част от еврейската общност през 1940-те и при избягването на гражданска война след 1989 г. – сме действали по начин, по-зрял от балканските ни рефлекси. Тези моменти не са случайност. Те показват, че под пластовете историческа нервност има потенциал за гражданско самосъзнание, което може да погледне отвъд етническата автоматика.

Ако България има бъдеще, то няма да бъде повторение на XIX век. Националният проект в стария му вид е изчерпан; той не може повече да ражда нищо друго освен реваншизъм и периодични напрежения, защото е построен върху отрицание. Необходим е нов проект – граждански, а не етнически; основан на правов ред и равни права, а не на кръвни митове; проект, в който миналото не се превръща в източник на вечни врагове, а в поле за зряло разбиране.

Пътят към такава промяна минава през едно вътрешно усилие: да си позволим да погледнем османското наследство с трезвост. Не с възторг, но не и с ненавист. Да го разгледаме като част от собствената си история – наследство, което е по-сложно и по-малко демонично, отколкото сме склонни да признаем. България се нуждае от това не заради Империята, а заради себе си. Докато половината от историческите ни пластове бъдат третирани като срамни, нашата идентичност ще остане наполовина ампутирана. А народ с ампутирано минало неизбежно получава и ампутирано бъдеще.

Истинското предизвикателство не е да „обикнем“ османското, а да престанем да воюваме с него. Да признаем, че то е част от нас – не като белег, който трябва да се изтрие, а като пласт, който трябва да се осмисли. Само така България може да премине от идентичност, построена върху бягство, към идентичност, основана върху разбиране. И само така можем да очакваме бъдеще, в което „другият“ ще престане да бъде заплаха и ще се превърне в съгражданин.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.