И така, за да поставя някакво начало на евентуалния разговор около доклада на комисията „Карнеги“.
Може би така: нека започнем с въпроса за мястото на Балканските войни в най-новата ни история и значението им за всичко, което се случва по-късно. Разбира се, българската версия на войните е немислима без двата договора от 1878 – Санстефанския и Берлинския. Каквото и да е сегашното ни – надявам се вече по-трезво – разбиране за политическите реалности, довели до тази печална комбинация от небивал възторг, последван от тежко озлобление и фатално обременителната, както ще се окаже по-късно, национална свръхзадача – да си върнем изгубеното – все пак си остава факт, че българската национална история, българският характер и манталитет, си остават завинаги белязани от знака на потребността от компенсация. Компенсацията и компенсаторността, които, струва ми се, ни определят и до днес във възможно най-голяма степен. В комбинация с тежките поражения, които нанася на колективната ни психика непрестанната поредица от исторически загуби, всичко това се оказва може би най-важната съставна част от нещото, което днес обикновено наричаме с думите „български национален комплекс“. Или, казано другояче – безпрестанната неувереност в собствените сили и способности, силната склонност към себеподценяване и себеподигравка (често прикривана под вида на самоирония), несъзнателния страх, че „от нас нищо не става“.
Естествено, когато говорим за всичко това, единствено важният въпрос е „а как можем да се освободим от него“? И именно тук идва нуждата от ново (а всъщност постоянно) преосмисляне на историята ни, особено историята на първото ни голямо – и може би решаващо – поражение. Историята на Балканските войни.
Нека започнем отначало. Всички малки балкански държави, довчерашните „роби“, влизат във войната със силни съмнения в собствените сили, ако и подготовката за нея да е вървяла възможно най-активно в продължение на почти две десетилетия (по това време България е една от най-милитаризираните страни в света, с военен бюджет, възлизащ на почти 50% от целия). Гърция вече е изгубила една война срещу Турция, през 1897. България пък е преживяла погрома на Илинденското въстание като свой собствен. Що се отнася до Сърбия, тя си има своя поредица от поражения – едното от тях срещу нас – които също подкопават увереността й. И въпреки това войната е започната без никакво колебание, за което говори дори и факта, че първите битки се започват от минатюрната Черна гора, която, разбира се, не би имала дори теоретични шансове срещу Империята без подкрепата на останалите балкански страни.
Както е добре известно, по онова време на българската армия се гледа като на далеч най-мощната и боеспособна от трите. И оценките очевидно се оказват не безпочвени, тъй като първите големи успехи не закъсняват. Няколкото начални битки, особено двете големи, при Люлебургас и Лозенград, завършват с убедителни поражения на Османската армия, след което идва напълно немислимия допреди няколко месеца момент, в който българската армия се намира буквално на хвърлей камък разстояние от Цариград, а султанът предлага – всъщност моли за – мир.
Това, от моя гледна точка, е ключовият момент във войната и историческият миг, който завинаги запечатва съдбата ни такава, каквато я познаваме днес. България и нейните управници се оказват напълно неспособни да преценят реалистично ситуацията, отхвърлят мирното предложение и… осъждат себе си и идещите след тях поколения на вечна комплексираност и неувереност в собствените сили.
Само тридесет и пет години преди това, в една подобна ситуация, победителката-Русия мъдро приема предложения от султана, при почти същите обстоятелства, мир – и малко по-късно, в Сан Стефано, получава на практика всичко, което иска. Важната разлика в двете ситуации, разбира се, е в зрелостта, военния, геополитически и управленчески опит, с който старата руска империя все пак разполага в изобилие, докато България очевидно не притежава и следа от него. Отказът от предложения мир се основава единствено на безмерна самоувереност и пълно неразбиране на геополитическата ситуация от страна на българското управление и Фердинанд. Защото, дори и ако българската армия би превзела Цариград, то това в никакъв случай не би било еднозначната гигантска победа, която вероятно са бленували генералите и царят. Да се превземе Цариград би означавало малка България напълно да засрами пред света Русия, която се е опитвала – неуспешно, разбира се – да направи същото в продължение на повече от двеста години. С други думи – да изгуби единствения си покровител сред Великите сили, а заедно с него и всякакви шансове за постигане на споразумение с настоящите си съюзници. Впрочем, както показва хода на събитията, тя успява да направи точно това И БЕЗ да завладее Цариград, просто чрез биволски инат и отказ от каквито и да било компромиси, оттук нататък, та чак до печалния край на Междусъюзническата война. Какво постижение! Какво чутовно постижение, наистина!
Отрезвителните последствия не закъсняват. Още следващата голяма битка, при Чаталджа, вече се оказва далеч не толкова успешна, възможно най-меко казано. Турците удържат защитната си линия, устремният напредък на българската армия е спрян, започва окопна война, която продължава повече или по-малко упорито през цялата зима. И, което е най-страшно – пристига Холерата.
Междувременно сръбската и в по-малка степен гръцка армии жънат свои собствени успехи в Македония и (все още несъществуващата) Албания. Родопският корпус на българската армия също постига бързи и убедителни успехи, но в решителната надпревара за Солун българите закъсняват с около шест часа (и в лакомията си отново пропускат шанса да предложат достатъчно изгодни условия на готовата за капитулация турска армия, в резултат на което турският главнокомандващ предпочита да предаде гарда на гърците; справедливо разгневен от българските възражения, пашата отговаря хладнокръвно „Аз имам САМО ЕДИН Солун за предаване“).
Оттук нататък нещата започват да се „закучват“ все повече и повече. Русия, от която се очаква да бъде арбитър при подялбата на Македония, лека-полека започва да се оттегля от първоначалната поддръжка за България. И причината за това е очевидната неспособност на българската армия да излезе от патовата ситуация, в която се е набутала сама. На преговорите в Лондон българските представители на няколко пъти отказват гръцките предложения за подялба на южна Македония, което, за кой ли път, се оказва фатална грешка – само една от многото. Разбира се, една задоволена Гърция би била много по-малко склонна да влезе в съюз със Сърбия срещу България. Но по онова време увереността на цар и правителство в силите на българската армия е просто безконечна. Човек неволно си припомня бай Ганьо и неговото „Булгар, булгаааар!“ – в собствените му очи безспорен израз на мъжка сила и потентност…
Когато, в края на краищата, в спора за баницата се намесва и Румъния, искайки от България компенсация за придобитите територии, под формата на южна Добруджа, краят вече е много, много близо… Само няколко месеца по-късно, през лятото на 1913, българската армия ще започне собствена офанзива срещу „съюзниците-разбойници“, за известно време дори ще изглежда така, сякаш наистина е в състояние да се справи, напук на всичко, сама с обединените армии на сърби и гърци… докато пристига отрезвяващия край.
Румънските войски са пред София. Турците не срещат почти никаква съпротива при обратното отвоюване на по-голямата част от тракийските територии, които са изгубили, докато в Македония трите доскорошни съюзнически армии са се вкопчили в битка, чийто край не се вижда. Само намесата на Русия, в последния момент, спасява България от пълна окупация и практическо изчезване от световната политическа карта. Sic transit gloria mundi…
Но какви са всъщност изводите, които би трябвало да си направим от всичко това? Историческите факти са ни добре известни – България продължава опитите „да си върне изгубеното“ през всички следващи войни, с което неизменно се оказва на страната на губещите. Това вече би трябвало да ни показва достатъчно ясно коя е ГРЕШНАТА стратегия. Но има ли изобщо някаква друга, някаква печеливша?
Според мен да. И тя се демонстрира възможно най-ясно от Германия, бившия най-голям източник на конфликти в Европа, и днешен мълчаливо признат неин лидер.
На какво всъщност може да ни научи Германия? Няколко различни неща са, нека да ги изредим едно след друго:
1. Пълен отказ от всякакви иредентистки мечти и планове, дори и „на уж“. В немските медии НИКОГА няма да откриете носталгични изображения на политически карти, представящи някаква въображаема „велика Германия“. За днешните немци това е също толкова немислимо, колкото и започването на нова война.
2. Ясно и недвусмислено осъждане на миналото, с всичките му националистически лудости и планове. Разбираемо за всички представяне на идеологията, която е довела до него. Никакви уговорки, никакви опити за „спасяване на националната чест“ или нещо подобно. За болестта на двадесети век, етническият, разделителен национализъм, няма място в днешна Германия.
3. Недвусмислено приемане на основните принципи на демокрацията и демократичния живот – върховенство на закона, РЕАЛНО равенство на всички граждани, независимо от пол, раса, етнически произход и пр.
4. Реално функциониращо гражданско общество. Напълно ново, антинационалистическо възпитание и образование, което отчасти се планира и координира в сътрудничество с най-близките съседи, най-вече Франция. В НИКОЙ немски учебни няма да намерите злоради описания на съседите или цитати от националната класика, утвърждаващи мисловните стереотипи отпреди сто и повече години. Тези неща са част от миналото и тяхното място не е в главите на подрастващите, не и във възрастта, в която се формират разбиранията им за живот и съвместно съществуване с хора, различни от самите тях.
5. Предоставяне на реални възможности за всички граждани, отново независимо от произхода им, за равноправно участие в икономическия, обществен и политически живот на страната. Мисълта за някакъв вид „етническа партия“ е напълно невъзможна в Германия не защото в нея няма достатъчно много хора от различни етнически произходи, а просто защото за всички тях има достатъчно много възможности за нормално участие в обществения живот. Многобройните немски политици от турски произход не се нуждаят от собствена партия, защото съществуващите в Германия партии са достатъчно способни да представят и защищават И ТЕХНИТЕ интереси. Естествената борба между различните интереси тук няма как да придобие етническия характер, който тя има у нас, тъй като е канализирана по начини, които избягват противопоставянето на етносите. Върховенство тук има гражданството, а не произхода.
Това, накратко, са собствените ми мисли и коментари по повод стогодишнината от Балканските войни.
С уважение,
Златко Енев